Дан Симънс
Ендимион (26)

26

По време на сто четиридесет и двата дни, през които отец-капитан де Соя чака момичето да пристигне в системата на Ренесанс, той го сънува всяка нощ. Вижда я ясно такава, каквато е била при първата им среща до Сфинкса — тънка като върба, с живи, но не и уплашени очи, въпреки пясъчната буря и заплашителните фигури пред нея, с леко повдигнати ръце, сякаш готови да скрият лицето й или да се протегнат, за да го прегърнат. В сънищата му тя често е негова дъщеря и те се разхождат по оживените канални улици на Ренесанс Вектор, като разговарят за по-голямата сестра на де Соя Мария, пратена в медицинския център „Свети Юда“ в Да Винчи. В сънищата си той върви ръка за ръка с детето по познатите улици до огромния медицински комплекс и обяснява как възнамерява да спаси живота на сестра си този път, как няма да позволи Мария да умре като първия път.

Всъщност Фредерико де Соя е бил на шест стандартни години, когато заедно със семейството си е пристигнал на Ренесанс Вектор от провинциалната им родна планета Мадредедиос. Почти всеки на рядко населения, покрит със скали и пустини свят, е бил католик, но не мирски прероден католик. Семейство де Соя е част от избягалото марияистко движение, напуснало Нуево Мадрид преди повече от век, когато планетата гласувала присъединяването си към Мира и предала всичките си християнски черкви под властта на Ватикана. Марияистите почитали Светата майка на Христос повече, отколкото позволявала ватиканската догма, така че младият Фредерико израснал на една периферна пустинна планета с нейната набожна колония от шейсет хиляди еретични католици, които, като форма на протест, отказвали да приемат кръстоида.

Дванайсетгодишната Мария се разболяла от чуждопланетен ретровирус, който префучал като коса през животновъдния район на колонията. Повечето заболели от Червената смърт или умирали след трийсет и два часа, или се възстановявали, но болестта на Мария се проточила, някога красивите й черти съвсем се скрили от ужасните тъмночервени белези. Семейството я отвело в болницата в Сиудад дел Мадре в брулените от вятъра южни райони на Ляно Естакадо, но марияистките лекари не можели да сторят нищо друго, освен да се молят. В Сиудад дел Мадре имало нова мисия на преродените християни, от която местните се дистанцирали, но която търпели, и тамошният свещеник — любезен мъж на име отец Махер — помолил бащата на Фредерико да позволи на умиращото си дете да приеме кръстоида. Фредерико бил прекалено малък, за да си спомня подробностите от мъчителните спорове на родителите си, но помни как цялото семейство — майка му и баща му, двете му сестри и по-малкият му брат — било коленичило в марияистката черква, молейки се на Светата Майка за напътствие и застъпничество.

Всъщност другите животновъди от марияистката кооперация в Ляно Естакадо събрали парите, за да пратят цялото семейство в един от прочутите медицински центрове на Ренесанс Вектор. Докато брат му и другите му сестри останали при съседско семейство на животновъди, поради някаква причина шестгодишният Фредерико бил избран да придружи родителите си и умиращата си сестра в дългото пътуване. Това бил първият сблъсък на всички им със студения сън — по-опасен, но по-евтин от криогенната сомния — и по-късно де Соя си е спомнял студа в костите си, който сякаш продължил да го измъчва през седмиците им на Ренесанс Вектор.

Отначало лекарите на Мира в Да Винчи като че ли спрели разпространението на Червената смърт в организма на Мария, дори успели да премахнат някои от кървящите рани, но след три местни седмици ретровирусът отново надделял. От персонала на болницата помолили родителите на де Соя да нарушат марияистките си принципи и да позволят на умиращото си дете да приеме кръстоида преди да е станало прекалено късно. Когато навлязъл в юношеството, де Соя можел по-добре да си представи мъчителното решение на родителите си — краят на най-съкровената вяра на човек или смъртта на собственото му дете.

В съня, в който Енея е негова дъщеря и вървят по каналните улици към медицинския център, той й разказва как Мария му е подарила най-ценната си вещ — мъничка порцеланова статуетка на еднорог — само часове преди да изпадне в кома. В съня си той върви, хванал дванайсетгодишното хиперионско момиче за ръка, и му разказва как неговият баща накрая се предал и помолил свещениците на Мира да отслужат тайнството на кръста за дъщеря му. Свещениците в болницата се съгласили, но настояли родителите му и Фредерико официално да преминат към вселенския католицизъм преди Мария да може да приеме кръстоида.

Де Соя обяснява на дъщеря си Енея как си спомня кратката церемония на кръщението в местната катедрала, където заедно с родителите си се отказал от почитането на Светата Майка и приел единствено господството на Иисус Христос, както и властта на Ватикана над религиозния им живот. Той си спомня как в една и съща вечер приел и първото причастие, и кръстоида.

Отслужването на тайнството на кръста за Мария било насрочено за десет вечерта. Тя умряла внезапно в девет без петнадесет. Според каноните на Църквата и законите на Мира не трябвало да се съживява изкуствено, за да го приеме.

Вместо да побеснее или да се почувства измамен от новата си Църква, бащата на Фредерико приел трагедията като знак, че Господ — не Богът, на който се е молил от дете, нежният Син, вселил се в универсалните женски принципи на Светата майка, а по-жестокият Бог от Новия и Стария Завет, Богът на Вселенската Църква — е наказал него, семейството му и целия марияистки свят на Ляно Естакадо. След завръщането си в родината с тялото на детето си, облечено в бяло за погребението, старият де Соя се превърнал в безмилостен борец за мирската версия на католицизма. Условията били изключително подходящи, тъй като животновъдните общности били покосявани от Червената смърт. На седемгодишна възраст Фредерико бил пратен в мирското училище в Сиудад дел Мадре, а сестрите му — в женския манастир в северната част на Ляно. Докато баща му бил жив — всъщност преди Фредерико да замине за Нуево Мадрид с отец Махер, за да учи в семинарията „Свети Тома“ — всички оцелели марияисти на Мадредедиос приели мирския католицизъм. Ужасната смърт на Мария довела до новото раждане на планетата.

В сънищата си отец-капитан де Соя разказва малка част от това на детето, което върви с него по кошмарно познатите улици на Да Винчи. Момичето Енея като че ли знае всичко това.

В сънищата си, повтарящи се почти всяка нощ до пристигането на кораба на детето, де Соя му разказва как е открил тайната да излекува Червената смърт и да спаси сестра си. Първата сутрин, когато се събужда с разтуптяно сърце и със завивки, пропити от пот, той решава, че тайната на избавлението на Мария е кръстоидът, но сънят от следващата нощ го опровергава.

Изглежда, тайната е връщането на еднорога й. Единственото, което трябва да стори, обяснява той на дъщеря си Енея, е да намери болницата в лабиринта от улици и йезуитът знае, че връщането на статуетката, ще спаси сестра му. Но не може да открие болницата. Лабиринтът го побеждава.

Почти пет месеца по-късно, в навечерието на пристигането на кораба от системата на Парвати, във вариант на същия сън, де Соя открива медицинския център „Свети Юда“, където спи сестра му, но с растящ ужас разбира, че е загубил еднорога.

В този сън Енея говори за първи път. Тя изважда малката порцеланова статуетка от джоба на блузата си и казва:

— Виждаш ли, тя е била с нас през цялото време.

Реалността на месеците на де Соя в системата на Ренесанс е буквално и образно казано на светлинни години от преживяването на Парвати.

Без де Соя, Грегориъс, Кий и Ретиг да знаят — те са отпуснати като трупове в сърцето на възкресителните ясли на „Рафаил“, — корабът е повикан час след прехвърлянето му в системата. Два разузнавателни тарана и един фотонен кораб на Мира се приближават след размяна на радиокодове и данни с компютъра на „архангела“. Решават да прехвърлят четирите тела в един от възкресителните центрове на Мира на Ренесанс В.

За разлика от самотното пробуждане в системата на Парвати, де Соя и швейцарските му гвардейци идват в съзнание със съответната церемония и внимание. Всъщност възкресението е трудно за отец-капитана и капрал Кий и двамата са върнати в яслите им за още три дни. По-късно де Соя може само да гадае дали автоматичната система за възкресение на кораба е щяла да изпълни задачата си.

Така или иначе, четиримата се възстановяват след седмица в системата, всеки от тях със свой собствен капелан-съветник. Сержант Грегориъс намира това за ненужно — той копнее да се върне към задълженията си; но де Соя и другите двама се радват на почивката след възстановяването от смъртта.

„Свети Антоний“ се прехвърля само часове след „Рафаил“ и накрая де Соя се събира с капитан Сати от фотонния кораб и капитан Лемприе от транспортера „Свети Томас Акира“, който се е върнал в базата си в системата на Ренесанс с повече от хиляда и осемстотин мъртъвци в хладилния склад и две хиляди и триста ранени в касапницата на Хиперион мъже и жени. Болниците и катедралите на Ренесанс В., както и орбиталните бази на Мира, незабавно започват операции и възкресявания.

Де Соя е до леглото й, когато командир Барнс-Авне се връща към живота и съзнанието. Дребната червенокоса жена изглежда друга личност, смалена дотолкова, че сърцето на йезуита се свива от жалост, с обръсната глава, с червена и хлъзгава от прераждането кожа и облечена само в болничната нощница. Но агресивността и поведението й не са се променили. Почти веднага тя пита:

— Какво се случи, по дяволите?

Де Соя й разказва за касапницата на Шрайка и й излага следващите събития.

Наличните му ресурси този път са внушителни. Освен с над двеста хилядите сухопътни войници, включително няколко хиляди елитни морски пехотинци от Мира и оцелелите бригади швейцарски гвардейци от Хиперион, де Соя разполага с огромни морски и космически сили. Дислоцирани в системата на Ренесанс и подчинени на командването му по силата на папския диск, са 27 фотонни кораба — 8 от клас „омега“, — както и 108 разузнавателни тарана, които се движат пред фотонните кораби, 6 кораба три-К с ескортен облак от 36 скоростни щурмови кораба, транспортният кораб „Свети Мало“ с повече от 200 изтребители „Скорпион“ тип космос/въздух и седемхиляден екипаж, старомодният крайцер „Гордостта на Бреша“ сега прекръстен на „Яков“, 2 транспортера за войници в допълнение към „Св: Томас Акира“, дори десетина разрушителя клас „благослов“, 58 отбранителни предни постове — всеки 3 от които способни да защитят цяла планета (или подвижна спецчаст) от атака — и повече от 100 по-малки кораба, включително вътрешносистемни фрегати, носещи смъртосни оръдия за близък бой, миночистачи, вътрешносистемни куриери и автоматични кораби. И „Рафаил“.

Седем седмици преди пристигането на Енея пристига спецчаст „ВЛЪХВИ“ — „Мелхиор“, „Гаспар“ и старият кораб на отец-капитан де Соя „Балтазар“. Първото нещо, което майка капитан Стоун прави при влизането му в „Балтазар“, е да му подаде торбата му с лични вещи. Върху добре подредените му дрехи, внимателно завит в пяна, е подаръкът от сестра му — порцелановият еднорог.

Де Соя е откровен с капитан Хърн, майка капитан Буле и майка капитан Стоун — той очертава подготовките, които е направил, но им казва, че преди момичето почти сигурно ще пристигне нов командир. Два дни по-късно се оказва, че се лъже. Архангелският куриер се прехвърля в системата с двама души на борда: капитан Марджит Уу, адютант на адмирал Маръсин, и йезуита отец Враун, официален съветник на монсиньор Лукас Оди, заместник-министър на външните работи на Ватикана и довереник на министъра на външните работи Саймън Аугустино, кардинал Лурдъсами.

Запечатаните заповеди на капитан Уу за де Соя пристигат с инструкцията да се отворят още преди възкресението й. Той незабавно ги отваря. Заповедта е проста — трябва да продължи мисията си да залови детето, няма да бъде отзован, а капитан Уу и отец Браун трябва само да наблюдават и да подчертават — ако изобщо се наложи — пълната власт на отец-капитан де Соя над всички служители на Мира при преследването на целта.

През изминалите седмици и месеци тази власт се приема неохотно — в системата на Ренесанс има трима адмирали от Мира и единайсет сухопътни командири, които не са свикнали да изпълняват нарежданията на един обикновен отец-капитан. Но трябва да се подчиняват на папския диск. Сега де Соя преглежда плановете си и се среща с командири и цивилни лидери от всякакви равнища, до кметовете на Да Винчи и Бенедето, Тосканели и Фиорванте, Ботичели и Мазачо.

През последните седмици, след като е подготвил всички планове и разпределил силите, де Соя намира време за лични размисли и занимания. Останал сам, далеч дори от Грегориъс, Кий и Ретиг, назначени за негови лични телохранители, де Соя се разхожда по улиците на Да Винчи, посещава медицинския център „Свети Юда“ и си спомня сестра си Мария.

Де Соя е разбрал, че старият му наставник отец Махер служи от много години като свещеник в бенедектинския манастир „Възнесение“ в района на град Флоренция и отлита там, за да прекара един дълъг следобед в разговор със стареца. Отец Махер, сега в края на осемдесетте си години и „очакващ първия си нов живот во Христе“, е търпелив оптимист, какъвто го помни де Соя отпреди почти три десетилетия. Изглежда, Махер се е връщал на Мадредедиос по-скоро от отец-капитана.

— Ляно Естакадо е изоставен — казва старият свещеник. — Скотовъдните ферми са пусти. Сиудад дел Мадре има няколко десетки жители, но само изследователи от Мира — проучват дали планетата наистина си струва да се тераформира.

— Да — отвръща де Соя, — семейството ми емигрира обратно в Нуево Мадрид преди повече от двайсет стандартни години. Сестрите ми служат на Църквата — Лорета като монахиня на Невърмор, Мелинда като свещеник в Нуево Мадрид.

— Ами брат ти Естебан? — с топла усмивка пита отец Махер.

Де Соя си поема дъх.

— Миналата година прокудените го убиха в космическа битка — отвръща той. — Корабът му беше изпарен. Не бяха открити никакви трупове.

Отец Махер премигва, сякаш са му ударили плесница.

— Не съм чувал.

— И не бихте могли — казва де Соя. — Беше далеч — извън старата Периферия. Все още не е официално съобщено дори на семейството ми. Знам само, защото задълженията ми ме отведоха в района и срещнах един завръщащ се капитан, който ми разказа за случилото се.

Отец Махер поклаща плешивата си, осеяна с петна глава.

— Естебан е открил единственото възкресение, което обещава нашият Господ — тихо казва той със сълзи на очи. — Вечното възкресение в нашия Спасител Иисус Христос.

— Да — съгласява се де Соя и миг по-късно пита: — Все още ли пиете шотландско уиски, отче Махер?

Насълзените очи на стареца се вдигат, за да срещнат погледа му.

— Да, но само за медицински цели, отец-капитан де Соя.

Тъмните вежди на йезуита леко се повдигат.

— Аз все още се възстановявам от последното си възкресение, отче Махер.

Възрастният свещеник сериозно кимва.

— А аз се подготвям за първото си, отец-капитан де Соя. Ще намеря прашната бутилка.

На следващата неделя де Соя отслужва меса в катедралата „Св. Йоан Божествени“, където преди много години е приел кръста. Присъстват повече от осемстотин вярващи, включително отец Махер и отец Браун, интелигентният и проницателен секретар на монсиньор Оди. Сержант Грегориъс, капрал Кий и копиеносец Ретиг също са тук и приемат причастието от ръката на де Соя.

Същата нощ де Соя отново сънува Енея.

— Как така си моя дъщеря? — пита той. — Винаги съм почитал обета за безбрачие.

Детето се усмихва и го хваща за ръка.

Сто часа преди корабът на момичето да се прехвърли де Соя заповядва на флотата си да заеме позиция, а десет часа преди прехвърлянето свиква съвещание на всички командири. Такива заседания обикновено се провеждат по теснолъчевите канали, но де Соя е заповядал на мъжете и жените да се прехвърлят физически на транспортера „Св. Мало“. Главната съвещателна зала на огромния кораб е достатъчно голяма, за да побере десетките офицери.

Де Соя започва с преглед на плановете, които упражняват вече от седмици или месеци. Ако детето отново заплаши със самоунищожение, три фотонни кораба — старата спецчаст на де Соя „ВЛЪХВИ“ — бързо ще се приближат, ще обвият кораба с полета от клас десет, ще зашеметят всички, които са на борда, и ще държат кораба в стаза-състояние, докато „Яков“ не го вземе на буксир с огромните си генератори на поле.

Ако корабът се опита да напусне системата така, както е избягал от Парвати, разузнавателните тарани и скоростните изтребители ще го задържат, докато фотонните кораби не маневрират, за да го обезвредят.