Дан Симънс
Ендимион (25)

25

Веднъж, когато водех в блатата някакви ловци на патици, родени на Хиперион, попитах един от тях, пилот на въздушен кораб, който командваше седмичния дирижабъл от Еквус през Деветте опашки до Аквила, каква е работата му.

— Пилотирането на въздушен кораб ли? — рече той. — Както гласи древната поговорка, дълги часове на скука, нарушавани от минути на истинска паника.

Това пътуване беше нещо подобно.

Признавам, че ми беше доста напрегнато, когато в системата на Парвати седях извън обсега на видеокамерата и гледах как детето заплашва капитана да убие себе си — и нас! — ако корабът на Мира не се оттегли. Бях прекарал десет месеца като крупие на Феликс, една от Деветте опашки, и бях наблюдавал много комарджии; това единайсетгодишно момиче бе страхотен покерджия. По-късно, когато я попитах дали е щяла да изпълни заканата си и да отвори последното херметично равнище, тя само се усмихна с онази палава усмивка и неясно махна с дясната си ръка, сякаш изтриваше дори самата мисъл от въздуха. През следващите месеци и години свикнах с този й жест.

— А откъде знаеше името на мирския капитан? — попитах аз.

Очаквах да чуя някакво откровение за силите на един протомесия, но Енея отвърна само:

— Чакаше при Сфинкса, когато преди седмица излязох оттам. Предполагам, че съм чула някой да го вика.

Съмнявах се в това. Ако отец-капитанът е бил при Сфинкса, стандартната процедура в армията на Мира изискваше да е в бойна броня и да се свързва по секретни канали. Но защо би ме лъгало детето?

„Защо търся логика или смисъл? — в този момент се запитах аз. — Досега всичко беше толкова невероятно.“

Когато след драматичното ни заминаване от системата на Парвати Енея слезе на долната палуба, за да вземе душ, корабът се опита да успокои А. Бетик и мен.

— Не се тревожете, господа. Не бих допуснал да загинете от декомпресията.

Размених поглед с андроида. Мисля, че и двамата се чудехме дали корабът е знаел какво би направил и дали детето е имало някаква особена власт над него.

С напредването на времето от втората част на пътуването ни открих, че мисля за ситуацията и за собствената си реакция към нея. Основният проблем, както разбрах, беше пасивността ми — почти до степен на незаинтересованост — по време на цялото пътуване. Бях двайсет и седем годишен, бивш войник, гражданин на света — дори светът да бе само затънтеният Хиперион, — а тук бях оставил едно дете да се справи с действителната опасност, с която се бяхме сблъскали. Разбирах пасивността на А. Бетик по време на срещата с кораба на Мира; в края на краищата, биопрограмирането и вековният навик го караха да отстъпва пред човешките решения. Но защо аз се бях държал като пън? Мартин Силенъс ме бе спасил и ме беше пратил на тази безумна мисия, за да закрилям момичето, да бдя над живота му и да му помагам да стигне там, където трябваше. Единственото, което бях сторил досега, бе да летя на килимче и да се крия зад рояла, докато детето се справяше с проблема.

През първите няколко дни след излизането ни от системата на Парвати ние четиримата, включително и корабът, разговаряхме за онзи боен кораб на Мира. Ако Енея беше права, ако отец-капитан де Соя е бил на Хиперион по време на отварянето на гробницата, Мирът бе намерил начин да пресече напряко Хокинговото пространство. Изводите от този факт бяха повече от отрезвяващи и ме плашеха до смърт.

Енея не изглеждаше много разтревожена. Дните минаваха и ние свикнахме с удобното, макар и малко клаустрофобично, бордово ежедневие — след вечеря момичето свиреше на рояла, всички заедно се прехвърляхме в библиотеката, разглеждахме корабните холоси и навигационните регистри, за да открием някаква следа къде е отишъл Консула (имаше много следи, но до една съвсем определени), вечер играехме на карти (тя беше страшна покерджийка) и от време на време се упражнявахме. Молех кораба да установи сдържащото поле на 1.3 g само в шахтата на стълбището и после в продължение на четирийсет и пет минути тичахме нагоре-надолу по шестте етажа. Не съм сигурен каква е била ползата за останалата част от тялото ми, но прасците, бедрата и глезените ми скоро изглеждаха така, сякаш принадлежаха на някой елефантоид от подобна на Юпитер планета.

Когато Енея разбра, че полето може да се разделя на малки участъци от кораба, за нея вече нямаше спиране. Започна да спи в балон от нулева гравитация на палубата за сомния. Откри, че масата в библиотеката може да се преобразува в маса за билярд, и настояваше да изиграваме поне по две игри на ден — всеки път при различна гравитация. Една вечер, както четях на навигационното равнище, чух шум, слязох по стълбите до етажа на холоямката и открих, че корпусът е отворен и че гигантска сфера вода — навярно осем-десет метра в диаметър — се носи между него и външното сдържащо поле.

— Какво е това, по дяволите?

— Забавно е! — разнесе се глас от пулсиращия мехур местеща се вода. Над повърхността се показа глава с мокра коса, увиснала наопаки над мен. — Ела тук! — извика момичето. — Водата е топла.

Отдръпнах се, облегнах се на перилата на „балкона“ и се опитах да не мисля какво ще стане, ако локализираният балон на полето изчезне дори за секунда.

— Ела тук — повтори тя. — Хайде де!

— Нямам бански.

— Кой има бански? Не ти трябват!

Поколебах се само за миг преди да се измъкна от дрехите си. Останах не само по гащетата, но и по дългата риза, която често носех вместо пижама.

За секунда застанах на балкона, без да имам ни най-малка представа как да стигна до сферата на няколко метра над мен. После чух „Скачай, глупчо!“ някъде от горната част на балона и скочих.

 

 

На следващия ден посетих А. Бетик долу в стаята, която той наричаше „машинно отделение“. Мястото наистина донякъде напомняше за машинно отделение в мореходен кораб — топли тръби, неясни, но големи предмети с формата на динамо, стълби и метални платформи, — но А. Бетик ми обясни, че основното предназначение на помещението е да свързва корабните двигатели с генераторите на поле.

Разказа ми как десетилетия наред е помагал за обслужването и ремонтирането на този кораб, как вече бил започнал да смята, че никога повече няма да полети.

— Винаги ли си възнамерявал да потеглиш с онзи, когото старият поет избере да тръгне с момичето? — попитах аз.

Андроидът живо ме погледна.

— През миналия век хранех тази идея, господин Ендимион. Но рядко я смятах за потенциална възможност. Благодаря ви, че я осъществихте.

Признателността му беше толкова искрена, че за миг се засрамих.

— По-добре недей да ми благодариш, докато не избягаме от Мира — отвърнах аз, за да променя темата. — Предполагам, че ще ни чакат в системата на Ренесанс Вектор.

— Струва ми се много вероятно. — Синьокожият мъж не изглеждаше особено загрижен от перспективата.

— Мислиш ли, че заканата на Енея да отвори кораба към космоса ще подейства и втори път? — попитах аз.

А. Бетик поклати глава.

— Те искат да заловят момичето живо, но няма да се подведат повторно от този блъф.

Вдигнах вежди.

— Наистина ли смяташ, че е било блъф? Останах с впечатлението, че тя е готова да отвори равнището ни към вакуума.

— Не мисля така — отвърна А. Бетик. — Не познавам много добре тази млада дама, разбира се, но имах удоволствието да прекарам няколко дни с майка й и другите поклонници по време на пътуването им през Хиперион. Госпожица Ламия беше жена, която обичаше живота и уважаваше живота на другите. Смятам, че госпожица Енея би изпълнила заканата си, ако бе сама, но не мисля, че е способна да нарани вас или мен.

Нямах какво да отговоря, затова се отклоних към други неща — кораба, целта на пътуването ни, колко странна трябва да е Мрежата на световете след цялото това време след Падането.

— Ако се приземим на Ренесанс Вектор — казах аз, — имаш ли намерение да ни оставиш?

— Да ви оставя ли? — за първи път прояви изненадата си А. Бетик. — Защо да ви оставям?

Неубедително махнах с ръка.

— Ами… искам да кажа, винаги съм си мислил, че се стремиш към свободата си и че ще я намериш на първия цивилизован свят, на който пристигнем… — Замълчах преди съвсем да заприличам на идиот.

— Постигнах свободата си като ми бе позволено да дойда на това пътуване — тихо отвърна андроидът и се усмихна. — Пък и освен това, господин Ендимион, едва ли бих могъл да се слея с населението, ако наистина исках да остана на Ренесанс Вектор.

Това ме наведе на тема, за която бях мислил.

— Би могъл да промениш цвета на кожата си — казах аз. — Автохирургът на кораба е в състояние да изпълни това… — Отново замълчах, забелязвайки в изражението му нещо неуловимо, което не успях да разбера.

— Както знаете — започна А. Бетик, — ние андроидите не сме програмирани като машини… дори нямаме базисни параметри и асимотиватори като първите ДНК-ИИ, които се превърнаха в интелектите на Техноцентъра… но някои задръжки са били… хм… дълбоко вградени в нас, когато са проектирали инстинктите ни. Една от тях, разбира се, е да се подчиняваме на хората, независимо дали е разумно, и да не позволяваме да им се случи нещо. Казвали са ми, че този асимотиватор е по-стар от роботиката или биоинженерството. Но другият важен… инстинкт… е да не променяме цвета на кожата си.

— Искаш да кажеш, че не си в състояние да го сториш ли? — попитах аз. — Не би ли могъл да го направиш, ако животът ни зависи от това да промениш синята си кожа?

— О, да — отвърна А. Бетик, — аз съм създание със свободна воля. Мога да го направя, особено ако е обусловено от асимотиватори с висш приоритет, като например това да предпазя вас с госпожица Енея, но решението ми ще ми причини… безпокойство. Силно безпокойство.

Кимнах, но всъщност не го разбрах. Разговаряхме за различни неща.

 

 

Същия ден прегледах оръжието. Имаше повече, отколкото си бях помислил след първия оглед, и някои от нещата бяха толкова архаични, че трябваше да питам кораба за предназначението им. Имаше космически костюми и облекло за опасни атмосферни условия, четири летящи велосипеда, хитро сгънати в складовите си ниши под шкафа с космическите костюми, устойчиви ръчни фенери, лагерно снаряжение, осмозни маски и акваланги с перки и харпуни, един електромагнитен гравитопояс, три кутии с инструменти, два добре попълнени медицински комплекта, шест чифта очила за нощно и ИЧ виждане, същия брой леки каски с комуникатори и видеокамери. Имаше и инфотерми, за които се наложи да попитам кораба: бях отраснал, без да използвам такива неща. Инфотермите варираха от тънка, напомняща на бижу сребърна лента, до масивни предмети с големината на малка книга. Всички те можеха да се използват като комуникатори, за съхранение на огромни количества данни, за достъп в местната инфосфера и — особено по-старите — за действително прикачване към планетарните векторни предавания посредством дистанционно управление, така че да може да се проникне в мегасферата.

Взех една от гривните. Тежеше по-малко и от грам. Безполезна вещ. От чуждопланетните ловци бях разбрал, че има само няколко планети с примитивна инфосфера — Ренесанс Вектор беше една от тях, струва ми се, — но векторните предавания не съществуваха вече почти три века. Векторните комуникации, от които била зависима Хегемонията, бяха млъкнали след Падането. Понечих да оставя инфотерма обратно в обточената му с кадифе кутия.

— Възможно е да ви бъде полезен, ако ме оставите за какъвто и да било период — каза корабът.

— Защо?

— Информация — отвърна корабът. — Бих се радвал да разтоваря част от базисната си информация в един или повече от инфотермите.

Прехапах устни и се опитах да си представя какво би ми помогнало това да имам на китката си обърканата каша от информацията на кораба. После чух гласа на Баба от детството ми: „Винаги трябва да цениш информацията, Рол. Тя се нарежда веднага след обичта и честността в опита на човек да разбере вселената.“

— Добра идея — казах аз и щракнах тънката сребърна гривна на китката си. — Кога можеш да разтовариш инфобанките?

— Току-що го направих — отвърна корабът.

Внимателно бях прегледал оръжейния шкаф преди да стигнем в системата на Парвати — там нямаше нищо което да забави швейцарски гвардеец дори само със секунда. Сега проучих съдържанието на шкафа с различна цел.

Странно е как старите неща наистина изглеждат стари. Космическите костюми, летящите велосипеди и ръчните фенери — почти всичко на борда на кораба — изглеждаха старомодни, отдавна излезли от употреба. Нямаше пластокостюми например и големината, моделът и цветът на всичко му придаваха по-скоро вид на холос от исторически справочник. Но оръжията бяха малко по-друг въпрос. Бяха стари, да, но много познати за окото и ръката ми.

Консулът очевидно е бил ловец. На стойката имаше пет-шест огнестрелни пушки: добре смазани и запазени. Можех да взема която и да е от тях и да поема към блатата на лов за патици. Варираха от малки с калибър около 0.310 до огромни 28-калиброви двуцевки. Избрах една древна, но съвършено запазена 16-калиброва помпа с истински патрони и я оставих в коридора.

Пушките и енергометите бяха красиви. Консулът трябва да е бил колекционер, защото освен средства за убиване, тези екземпляри бяха творби на изкуството — със спирални орнаменти по прикладите, синя стомана, ръчно сглобени части, съвършен баланс. През изтеклите от двайсетия век хиляда и повече години, когато личното оръжие се е произвеждало масово така, че да е невероятно смъртоносно, евтино и грозно като метална пружина за врата, някои от нас — Консулът и аз бяхме сред тези малцина — се бяхме научили да ценим красивите ръчно направени или произведени в ограничен брой оръжия. На стойката тук имаше едрокалибрени ловни пушки, плазмени пушки, две сложно гравирани лазерни пушки не много по-различни от онази, с която Хериг уби Изи, матовочерна щурмова пушка от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, която навярно напомняше на онази, която преди три века полковник Федман Касад бе донесъл на Хиперион, огромен плазмомет, който Консулът трябва да беше използвал за стрелба по динозаври на някоя планета, и три пистолета. Нямаше жезли на смъртта. Зарадвах се, защото мразех тези проклети неща.

Извадих една от плазмените пушки, щурмовата пушка от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и пистолетите за по-сериозен оглед.

Оръжието от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ беше грозно, изключение от принципа на колекцията на Консула, но разбрах защо бе полезно. Беше многоцелево — 18-мм плазмена пушка, пушка с променлив лъч кохерентна енергия, гранатохвъргачка, излъчвател на лъчи високоенергийни електрони, игломет, широколентов ослепител, самонасочващ се топлинен копиемет — по дяволите, една щурмова пушка от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ можеше да прави всичко, освен да готви войнишката храна. (А на полето, настроен на ниска мощност, променливият лъч би могъл да служи и за това.)

Преди да влезем в системата на Парвати се бях забавлявал с идеята да посрещна с това оръжие някой от нахлуващите на абордаж швейцарски гвардейци, но съвременните бойни костюми щяха да отразят всичките му заряди и — за да съм честен — се страхувах, че то ще вбеси войниците на Мира.

Сега го разгледах по-внимателно; нещо с такава гъвкавост можеше да се окаже полезно, ако се наложеше да се отдалечим прекалено много от кораба и трябваше да го използвам срещу по-примитивен противник — да речем някой грубиян, реактивен изтребител или някой нещастен мърляч, снаряжен така, както бяхме в планетарната гвардия на Хиперион. Накрая се отказах да взимам пушката — беше адски тежка, ако човек не носеше стар екзозахранван боен костюм, нямаше иглометни амуниции, гранати и заряди за високоенергийните електронни лъчи, 18-мм пулсови патрони вече не се намираха, а за да използвам възможностите на енергомета, трябваше да съм близо до кораба или някакъв друг сериозен източник на енергия. Върнах щурмовата пушка на мястото й и едва когато го сторих, осъзнах, че тя спокойно би могла да е личното оръжие на легендарния полковник Касад. Не се вписваше в характера на личната колекция на Консула, но той бе познавал Касад — навярно беше пазил оръжието от сантиментални подбуди.

Попитах кораба, но той не си спомняше.

— Изненада, изненада — измърморих аз.

Пистолетите бяха по-древни от щурмовата пушка, но много по-обещаващи. Всеки от тях представляваше колекционерска рядкост, но пълнителите им се зареждаха с патрони, които все още можеха да се купят — поне на Хиперион. Не бих се обзаложил за световете, които щяхме да посетим. Най-големият от тях бе 60-калибров напълно автоматичен „Щайнер-Гин“. Беше сериозно, но тежко оръжие: пълнителят тежеше почти колкото самия пистолет и бе предназначен да използва амуниции с изумителен размер. Върнах го обратно. Другите два бяха по-обещаващи: малък, лек, очевидно джобен иглен пистолет, който можеше да е прапрадядото на оръжието, с което Хериг се бе опитал да ме убие. Вървеше с неколкостотин блестящи малки иглови заряда — пълнителят се зареждаше с пет — и във всеки от тях имаше по няколко хиляди иглички. Добро оръжие за човек, който не е непременно добър стрелец.

Последният пистолет ме удиви. Беше в свой собствен смазан кожен кобур. Извадих оръжието с леко треперещи пръсти. Познавах го само от старите книги — 45-калибров полуавтоматичен пистолет с истински патрони от онези, които са в месингови гилзи, а не трябва да се вадят след приключване на стрелбата, релефна дръжка, метални мерници, синя стомана. Можеше да е на повече от хиляда години.

Имаше и пет кутии патрони, по неколкостотин в кутия. Помислих си, че и те трябва да са също толкова стари, но открих, че са произведени на Лусус преди около три века.

Според „Песните“ Брон Ламия не носеше ли древен пистолет 45-калибър? По-късно, когато попитах Енея детето каза, че никога не е виждало майка си с пистолет.

Отделих и двата пистолета и огнестрелната и плазмената ловни пушки.

— Ако се заскитаме из непознати земи — необитаеми непознати земи — трябва да сме въоръжени — казах на Енея и андроида. Предложих игления пистолет и на двама им, но те отказаха. Енея не искаше оръжие; андроидът отбеляза, че не би могъл да го използва срещу човешко същество и че се доверявал на мен, ако срещнем хищно животно.

Изсумтях, но оставих пушките и игления пистолет настрани и казах:

— Аз ще нося този.

— Отива ти — леко усмихната рече Енея.

Този път нямаше отчаяно обсъждане на плана в последния момент. Никой от нас не вярваше, че заканата на Енея да се самоунищожи ще подейства отново, ако Мирът ни чака. Най-сериозната ни дискусия на предстоящите събития се проведе два дни преди да се прехвърлим в системата на Ренесанс Вектор. Бяхме похапнали добре — А. Бетик приготви филе от речна манта с лек сос, а от корабната изба извадихме бутилка превъзходно вино от лозята в Клюна — и след като в продължение на един час слушахме изпълнението на Енея на рояла и на андроида на флейтата, която беше взел със себе си, разговорът се насочи към бъдещето.

— Кораб, какво можеш да ни кажеш за Ренесанс Вектор? — попита момичето.

Последва онази кратка пауза, която бях започнал да определям като смущение.

— Съжалявам, госпожице Енея, но се страхувам, че освен навигационната информация и картите за орбитално подхождане, които са остарели с векове, не разполагам с данни за планетата.

— Бил съм там — рече А. Бетик. — Също преди векове, но ние наблюдавахме радио и телевизионния трафик на Ренесанс Вектор.

— Чувал съм някои неща от ловците — обадих се аз. — Някои от най-богатите бяха от РВ. — Обърнах се към андроида. — Защо не започнеш ти?

Той кимна и скръсти ръце.

— Ренесанс Вектор е бил един от най-важните светове в Хегемонията. Изключително сходен със Земята по скалата на Солмев, той е бил заселен от първите семенни кораби и по време на Падането е бил напълно урбанизиран. Известен е с университетите си, медицинските си центрове — повечето Пулсенови процедури са били провеждани там за граждани на Мрежата, които са можели да си го позволят, с бароковата си архитектура — особено красива е била планинската му крепост Енейбъл — и промишленото си производство. Повечето от космическите кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са били произведени там. Всъщност този кораб също трябва да е построен там — в комплекса „Митсубиши-Хавчек“.

— Наистина ли? — разнесе се гласът на кораба. — И да съм го знаел, данните са загубени. Колко интересно.

— Столицата на Ренесанс Вектор е Да Винчи — продължи А. Бетик, — макар че цялата суша и голяма част от единственото голямо море са урбанизирани, така че между отделните градски центрове почти няма разлика.

— Това е гъсто населен свят от Мира — допълних аз. — Един от първите, присъединили се към него след Падането. Армията е огромна… и Ренесанс В., и Ренесанс М. имат орбитални и лунни гарнизони, както и бази по целите планети.

— Какво е Ренесанс М.? — попита Енея.

— Ренесанс Минор — отвърна А. Бетик. — Втората планета на слънцето… Ренесанс В. е третата. Минор също е населен, но много по-малко. Той е предимно земеделски свят — голяма част от планетата е покрита с огромни автоматизирани ферми — и изхранва Вектор. И двата свята са извлекли изгода от Падането на телепортаторите: преди Мирът отново да установи редовна междузвездна търговия, системата на Ренесанс спокойно се самоиздържала. Ренесанс Вектор произвеждал стоки, а Ренесанс Минор осигурявал храна за петмилиардното население на другата планета.

— Колко е населението на Ренесанс В. сега? — попитах аз.

— Мисля, че е приблизително същото — пет милиарда души, плюс-минус неколкостотин милиона — отвърна А. Бетик. — Както казах, Мирът пристигна рано и предложи и кръстоида, и контрола на раждаемостта, който върви заедно с него.

— Казваш, че си бил там — попитах го. — Как изглежда планетата?

— А — с разкаяна усмивка каза А. Бетик, — бях на космодрума на Ренесанс Вектор по-малко от трийсет и шест часа, на път от Аскуит в подготовка за колонизирането на новата земя на крал Уилям на Хиперион. Събудиха ни от криогенна сомния, но не ни позволиха да напуснем кораба. Личните ми спомени от планетата са съвсем малко.

— Повечето от тях преродени християни ли са? — попита Енея. Изглеждаше замислена и някак си затворена в себе си. Забелязах, че отново е започнала да гризе ноктите си.

— О, да — отвърна А. Бетик. — Почти всичките пет милиарда.

— И аз не се шегувах за сериозното военно присъствие — обадих се аз. — Войниците на Мира, които ни обучаваха в планетарната гвардия на Хиперион, бяха дислоцирани на Ренесанс В. Това е важен гарнизонен свят и транзитна спирка за цялата война срещу прокудените.

Енея кимна, но продължаваше да изглежда разсеяна.

Реших да говоря направо.

— Защо отиваме там? — попитах аз.

Тя вдигна поглед към мен. Тъмните й очи бяха красиви, но в този момент далечни.

— Искам да видя река Тетида.

Поклатих глава.

— Река Тетида е била телепортатор, ти знаеш. Не е съществувала извън Мрежата. Или по-точно, тя е съществувала като хиляди малки участъци от други реки.

— Знам — каза тя. — Но искам да видя река, която е била част от Тетида по време на Мрежата. Майка ми ми разказа за нея. Как приличала на Главната магистрала, само че по-неоживена. Как човек можел да пътува с кораб от свят на свят в продължение на седмици и месеци.

Устоях на порива да се ядосам.

— Ти знаеш, че почти няма шанс да се промъкнем през отбраната им до Ренесанс Вектор. А дори да стигнем там, река Тетида я няма… точно онзи участък, който е бил част от нея. Защо за теб е толкова важно да я видиш?

Момичето понечи да свие рамене, после се сдържа.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че има един архитект, при когото трябва да… искам да… да уча?

— Да — отвърнах аз. — Но не знаеш името му или на кой свят живее. Така че защо отиваш на Ренесанс Вектор в началото на търсенето си? Не бихме ли могли да започнем поне с Ренесанс Минор? Или просто да напуснем тази система и да отидем на някое по-свободно място, например на Армагаст?

— В сънищата ми — обясни тя — една от сградите на архитекта е близо до Тетида.

— Има стотици светове, през които е текла Тетида — казах аз, като се наведох по-близо към нея, за да може да види, че съм сериозен. — Не на всички ще бъдем заловени или убити от Мира. Налага ли се да започваме със системата на Ренесанс?

— Така мисля — тихо отвърна тя.

Въздъхнах. Мартин Силенъс не ми беше казал, че това пътуване ще е лесно или разумно — просто каза, че то ще ме направи Герой.

— Добре — отново казах аз и усетих умората в собствения си глас, — какъв е планът ни този път, детенце?

— Няма план — рече Енея. — Ако ни чакат, просто ще им кажа истината — че ще приземим кораба на Ренесанс Вектор. Мисля, че ще ни позволят.

— И ако го направят? — настоях аз, като се опитах да си представя кораба, заобиколен от хиляди войници на Мира.

— Ще решим на място — рече момичето и ми се усмихна. — Искате ли сега да поиграем на билярд при една шеста g? Този път на пари?

Понечих да й отговоря нещо, рязко, после смекчих гласа си и казах:

— Че ти нямаш никакви пари.

Енея се ухили по-широко.

— Значи не мога да загубя, нали?