Ан Ейвъри
Снежната кралица (21)

Епилог

Колорадо Спрингс, май 1899 година

— Какво мислиш? Колко да бъдат — шест или цяла дузина? — Майкъл премигна лениво към обляното от слънчевата светлина лице на съпругата си. Той лежеше положил глава в скута й, скръстил ръце върху корема си и протегнал крака във високата трева на хълма над къщата.

Ъгълчето на устата й помръдна леко.

— За пилета ли говорим, доктор Райан?

— Говорим за деца, госпожо Райан. Деца. Бебета. Наследници. Нали знаеш. Малки Райанчета. — Майкъл въздъхна доволно, затвори очи и настани по-удобно главата си в скута на Хети. — На мен една дузина ми харесва повече.

— Така ли? Дори след като вчера Ана оплеска ризата ти?

Майкъл направи гримаса, отвори едното си око и я погледна.

— Е, можем да ги държим в пелени, нали така?

— Не знам. Рут се кълне, че се опитва, но Ана все успявала да се измъкне от дрешките. Дори Самюъл не може да се справи с нея, а ти знаеш, че той я следва като куче, за да й попречи да направи някоя беля. Когато не се мотае из кухнята на майка си и не се опитва да приготвя рецептите, които постоянно измислят с господин Майзнер.

Споменът за последния кулинарен опит на момчето и стареца накара Майкъл да изпъшка, но той не можа да се въздържи да не се засмее. Тези двамата бяха разделени от почти осемдесет години, но представляваха отличен пример за онова, което той бе отказвал да забележи, преди Хети да бе успяла да му отвори очите — че животът не можеше да се живее само чрез логика и разум, а и с любов и оценяване на радостта, която тя носеше. Той все още се улавяше, че понякога забравя този урок, но Хети беше до него, за да му го напомня.

— Е, все пак мисля, че трябва да си направим дванадесет. И ще ги увиваме добре в пелените. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— О, значи аз също имам право на глас за това, така ли? — Смехът й го накара да затаи дъх. — Много ви благодаря, господине. И къде — попита тя, като го сръга шеговито в ребрата — ще намерим тези наши деца? Да не би да ги предлагат в зеленчуковия магазин или мога да ги поръчам по каталог? С отстъпка за количество, разбира се!

Майкъл се надигна, сграбчи Хети за кръста и я повали в тревата, като я затисна с тежестта на тялото си.

— Опитваш се да се измъкнеш, а? — изръмжа той.

Гърдите й, скрити под няколкото пласта дрехи, се притискаха изкусително към неговите.

— Да се измъкна! Имаш ли представа колко ще се разтревожи пощаджията, ако получаваме повече от две дузини кутии на седмица?

— Всъщност, аз имах предвид един друг подход.

— Така ли? И какъв е той, ако смея да попитам?

— Винаги можеш да попиташ, но ще бъде много по-добре да ти покажа нагледно. Не си ли съгласна?

Той наведе глава към устните й. Тя обаче се изплъзна изпод него и започна да го гъделичка. Майкъл се разсмя и едва успя да се задържи върху нея.

Боричкането бе кратко. С приглушен победен вик Майкъл улови китките на жена си и я натисна по гръб в тревата.

— Измамник! — протестира тя и му се изплези, докато се опитваше напразно да го отхвърли от себе си.

— Лисица!

— Грубиян!

— Аз съм разумен човек, госпожо Райан. Не го ли знаехте? Вярвам, че съм длъжен да се защитавам срещу онези, които се бият мръсно. — Леко задъхан, той се наведе, за да се възползва от победата си.

Майкъл успя да се отдръпне от Хети, преди това да беше станало невъзможно. Не му се искаше да се забърква в скандал, като я обладае на хълма. Те се намираха извън полезрението на дузината пациенти и техните санитари, които бяха първите обитатели на мемориалния санаториум „Лестър и Тадеуш Скогинс“, но той не можеше да бъде сигурен, че някой от работниците, които строяха новите сгради, нямаше да реши да се разходи по хълма.

— Страхливец — измърмори Хети и отказа да го пусне. Гласът й беше натежал от желание.

— И това също — съгласи се той. — Представи си какво ще кажат членовете на Дамската медицинска асоциация, ако ме видят тук със свалени панталони.

Хети се разсмя.

— Предполагам, че ще позеленеят от завист.

— Те искат съпрузите им да се разхождат полуголи на публично място?

— Не това, глупако. Това!

Тя бе успяла да промъкне ръка между телата им и лекото докосване до онази част от неговата анатомия, която беше особено чувствителна в този момент, изпрати такъв удар по тялото му. Майкъл се задави.

— Не прави това! Да не искаш да злепоставя и двама ни тук, пред господ и целия свят?

Хети се разсмя.

— Подозирам, че господ вече знае за това, а що се отнася до всички останали… — тя повдигна глава и го целуна по носа. — Щом имам теб, Майкъл Дейвид Райан, какво ме интересуват останалите?

— Е, мен пък ме интересуват — каза той, като се опитваше да говори строго. — И каква беше тази забележка за Дамската медицинска асоциация? Нали не искаш да кажеш, че там си говорите за… — Той се поколеба, за да намери думите, които един мъж трябваше да използва пред съпругата си.

— За съпрузите ли? Разбира се, че ги обсъждаме. През цялото време.

— Не за съпрузите. За техните… ъъъ…

— Разбира се, че говорим и за това. О, не с толкова много думи! — Добави бързо тя, когато видя как той се изчервява. — Но това е интересна тема за разговор. И от нещо, което чух госпожа Граймс да казва на госпожа Люлън, подозирам, че доктор Граймс…

— Хети! — Майкъл се опита да се изправи, но тя не му позволи. Той обаче успя да се измъкне от хватката й, решен да се изправи на крака. Хети се оказа по-бърза. Тя се претърколи с него и този път Майкъл беше онзи, който се озова прикован към земята. Той се опита да свие крака под себе си, но те бяха омотани в полите на роклята й.

Хети се ухили.

— Изчервяваш се. Знаеш ли, че така си много хубав?

— Не се изчервявам!

— О, напротив!

— Това е смешно… Хети, спри това!

— Кое? — попита невинно тя.

Майкъл я сграбчи за бедрата и я притисна силно към себе си, опитвайки се да спре мъчителното движение, което заплашваше да го изкара извън контрол.

Усилията му се оказаха напразни. Допирът на стомаха й до неговия само влоши положението.

— Някога ти се тревожеше какво ще кажат хората, ако не си избърсала праха в дома си — хвана се той за сламка. — Как е възможно…

— Това беше за праха. Разбира се, че се тревожа какво ще кажат хората! Да не мислиш, че искам да започнат да разправят навсякъде, че не се грижа добре за теб?

— Но…!

— Намираме се на четвърт миля от града. Майкъл, и ти много добре знаеш това. Никой няма да ни намери. Ако спреш да викаш, разбира се.

— Аз не викам!

Истината беше, че той се задавяше. Хети беше започнала да движи ритмично бедрата си и той не можеше да мисли колко неприлично е поведението й. По-лошото беше, че тя някак си беше успяла да вдигне роклята си така, че сега полите й се бяха разпилели върху гърдите и краката му и тя беше възседнала бедрата му и разкопчаваше панталона му.

— Знаеш ли — каза на пресекулки Майкъл, — винаги съм си мислил, че… отворите в бельото на дамите… са… за санитарни цели.

— Глупав мъж — каза тя. — И не си много наблюдателен.

— Наблюдателен?

— Не нося корсет — обясни тя. — Не забеляза ли?

— Не носиш… Какво значение има това? — Ако тя не започнеше да се движи отново, той можеше да забрави за добрите си намерения и тревогите си, че някой може да ги види.

— Мислех, че трябва да дам малко място на коремчето си, защото подозирам, че — само подозирам! — че в скоро време ще надебелея доста.

— Да надебелееш? — Той се опитваше безуспешно да се концентрира върху значението на думите й. Проблемът беше, че докато Хети беше върху него, му беше трудно да мисли.

— И то много.

В съзнанието му започна да се заражда една мисъл. Много изненадваща мисъл.

— Хети?

— Много, много ще надебелея — прошепна тя в ухото му.

— Хети! Ти да не си… — Майкъл подскочи нагоре, но тя го бутна обратно върху тревата.

— И ти си ми бил лекар! — скастри го тя и започна отново да се движи върху него.

— Наистина ли?

— Глупав, глупав мъж — отвърна тя миг преди да направи така, че смислената реч стана невъзможна… и за двама им.