Ан Ейвъри
Снежната кралица (2)

Глава първа

Бостън, Масачузетс, юни 1896 година

Звукът от дрънченето на шепа чакъл, хвърлен по прозореца й, стресна Хети и я накара да разлее течността за полиране върху разнебитената дъбова маса. Тя въздъхна с досада, но дори раздразнението не можеше да спре усмивката, която се разля по лицето й. Имаше само един човек, способен да хвърля чакъл по прозореца й.

Тя захвърли парцала, с който чистеше масата, и сложи все още отворената бутилка върху вече почистената повърхност, без да мисли, че под нея може да остане мокро петно. След това избърса набързо ръце в престилката и прибра косата, измъкнала се изпод бонето й.

Точно както тя предполагаше, той стоеше на тревата пред къщата, застанал неподвижно с широко разтворени крака и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Дори официалното черно палто и консервативната жилетка, в които беше облечен, не можеха да прикрият елегантната мъжественост на тялото му. Главата му беше наклонена безгрижно, а сините му очи блестяха изпод дебелите черни вежди. Пролетният ветрец бе пръснал кичур черна коса по челото му и Хети усети как пръстите й я засърбяват да отиде и да я приглади. Той се ухили и строгите, тъмни черти на лицето му се проясниха и смекчиха като буреносно облаци, докоснати от слънцето.

Хети едва успяваше да сподави желанието си да се разсмее и подаде глава през прозореца.

— Майкъл Райан! Прекъсна ми работата. Надявам се да имате добро извинение, сър.

— За теб съм доктор Райан, жено — каза той и се разсмя по начин, който я накара да се изчерви и да се почувства неудобно, — и си имам най-доброто извинение, което е необходимо на един мъж. Денят е прекрасен, а годеницата ми е още по-прекрасна и аз съм дошъл да я изведа на разходка.

— А кой ще избърше праха? — попита Хети с престорено недоволство. — Мислил ли си за това?

— Не съм, но доколкото те познавам, съмнявам се и ти да си мислила — отвърна той и се ухили още по-широко, повдигайки брадичката си към нея подобно на арогантен кос, който си бе присвоил градината й и я предизвикваше да се опита да го изгони.

— Хайде, Хети. Не ми казвай, че предпочиташ да прекараш един час с парцал в ръка, вместо да се разходиш с мен. Слънцето грее, птичките пеят, а поляната Пейхъм е покрита с цветя. След това дори ще те заведа да пием по една сода при Гиърсън. Шоколадова сода с допълнителна лъжица шоколадов сироп, точно както я обичаш.

Хети заби зъби в долната си устна в отчаян опит да не се поддаде на сладките му увещания. Нямаше нищо друго, което да предпочиташе повече от това да прекарва времето си с Майкъл Райан, но трябваше да свърши домакинската работа, да приготвя обяда, а и майка й вероятно щеше да поиска от нея да й почете през следобеда. Ако щеше да става съпруга на лекар, то тя беше длъжна да се държи както подобава на съпруга на лекар. Или поне трябваше да се опита.

— А какво ще си помислят дамите от Женския кръг, ако дойдат на гости и видят, че годеницата на доктор Райан не е избърсала праха? — попита Хети. Тя губеше битката, но ако възразеше, поне можеше да прехвърли част от вината за небрежността си върху него.

— Да вървят по дяволите. Ще ти купя две соди. — Неотстъпчивият й годеник сграбчи ръба на саксията, която беше прикрепена под перваза на прозореца, и се опита да се издърпа нагоре. Гвоздеите, които държаха саксията към перваза, изскърцаха болезнено и теменужките в нея потрепериха.

— Майкъл Райан, престани веднага! — нареди Хети и го плесна по ръцете. — Ако ми съсипеш саксията, ще те накарам да прекопаеш цялата поляна.

— Прекопавам две поляни за една целувка!

— Днес сте извънредно щедър, сър — каза Хети, сграбчи рамката на прозореца и го издърпа нагоре, — какво ще си помислят съседите?

За нещастие, старата рамка избра тъкмо този момент да се залости, точно в мига, в който Майкъл успя да се хване за много по-стабилния перваз от двете страни на саксията. Главата му се появи над цветята; бузите му бяха зачервени леко от усилието, което той правеше, за да се задържи в това неудобно положение.

Палтото му се опъваше по мускулите на ръцете и раменете му и Хети внезапно си спомни ясно и отчетливо усещането от допира до тези мускули, когато той я прегръщаше, за да я целуне. С пламнало лице тя пусна рамката и се наведе, за да го целуне бързо по бузата. Въпреки че беше рано следобед, тъмните косъмчета на брадата му одраскаха устните й и я накараха да изпита обезпокояваща топлина.

— Само толкова ли? — възрази той умолително, вдигнал едната си вежда в знак на протест. Хети чуваше скърцането на обувките му по дъсчената стена на къщата, докато Майкъл се опитваше да прехвърли част от тежестта върху краката си. — Ако това е най-доброто ти постижение, съседите ще си помислят, че се целуваш много зле, Хети Малоун.

Хети се наведе още по-надолу и го целуна леко по устните, но той очакваше това и беше подготвен. Устата му се отвори, върхът на езика му облиза долната й устна и я възбуди още повече.

Когато най-накрая се отдръпна, Хети беше почервеняла и останала без дъх, а зърната на гърдите й се очертаваха ясно под плътно прилепващото към тялото й боди. Тя се изправи рязко и удари тила си в рамката на прозореца.

— Уф! — каза тя и започна да разтърква с ръка удареното място. — Майкъл…!

Предупреждението й беше посрещнато със силен смях. Той вече се беше пуснал от перваза и сега единственото, което Хети можеше да види от мястото си, беше черната му коса.

— Пет минути, Хети!

 

Пет минути. Майкъл се ухили. Тя щеше да излезе след десет… ако днес беше късметлия. Той вдигна глава, за да погледне към прозореца над себе си, но Хети вече я нямаше. Майкъл се зачуди дали тя щеше да се сети да затвори прозореца, преди да излезе.

Внезапно го обзе нервност и Майкъл тикна ръце в джобовете си. При това писмото във вътрешния джоб на палтото му изшумоля леко.

Трябваше да й каже за писмото по-рано, да обсъди с нея плановете си.

Трябваше… но не го бе направил. Беше се уплашил. Не му се искаше тя да каже „не“ или да възрази. Не искаше да слуша съмненията й, защото неговите собствени му бяха достатъчни.

Майкъл погледна още веднъж към отворения прозорец. Той видя Хети във въображението си — с изпълнени от радост зелени очи, с къдрица коса с цвета на златен дъб, виеща се непокорно по бузата й. Косата й винаги намираше начин да се освободи, беше красива колкото самата Хети и проявяваше същото нежелание да бъде укротена.

Майкъл си помисли как би прекарал тази копринена къдрица през пръстите си и тази мисъл го възбуди. След това той си помисли, че ще трябва да напусне Хети, и целият потръпна. Никога не се беше отделял от нея за повече от една седмица, а сега… Майкъл напрегна рамене и писмото изшумоля отново.

Нямаше да го има само два месеца. Той си повтори това за хиляден път. Само докато уредеше живота си и я извикаше при себе си. Хети щеше да одобри намеренията му, когато разбереше колко важно беше това за него.

Той се надяваше, че тя щеше да му прости за това, че бе държал всичко в тайна от нея толкова дълго време.

 

Пет минути. Да среше косата си, да приглади дрехите си, да си вземе шапката и жакета, да не говорим за довършването на… бърсането на праха! Хети изсумтя недоволно и се втурна към изоставения парцал и бутилката.

Парцалът беше попил по-голямата част от лимоненото масло, което беше разляла, и сега на масата беше останало само едно петно с неправилна форма, което се сливаше добре с всички останали петна, дупчици и драскотини, които покриваха износената повърхност. Под бутилката обаче беше останал правилен черен кръг, който можеше да бъде прикрит само с много слънчева светлина и многократно полиране. Майка й и дамите щяха да го забележат незабавно.

Майка й щеше само да се усмихне, защото веднага щеше да се досети за причината, но Хети не смееше да си помисли за дискретно сведените погледи на дамите, които щяха да казват без думи, че горкият доктор Райан си е намерил ужасно некомпетентна жена за съпруга.

Хети въздъхна, взе напоения с масло парцал и също толкова мазната бутилка и като ги държеше внимателно пред себе си, за да не изцапа дрехите си, ги отнесе в кухнята и ги прибра на високата полица, на която държеше материалите си за почистване.

Докато се надигаше нагоре, за да достигне полицата, зърната на гърдите й се отъркаха в плата на памучния й елек и корсета й и й напомниха за целувката на Майкъл и топлината, която беше заляла цялото й тяло. Мрачните й мисли за неодобрението на дамите от женския кръг изчезнаха незабавно.

Тя обичаше Майкъл, откакто се помнеше, а може би дори и по-отдавна, откакто техните майки ги бяха извеждали заедно на разходка в бебешките им колички. Скоро тя щеше да се омъжи за него и щеше да може да го обича всяка минута от всеки ден до края на живота си.

Най-хубавото беше, че и той й отговаряше със същата страстна и дълбока любов. Ако дамите смятаха, че на нея й липсват някакви качества, той не споделяше тяхното мнение. А това беше единственото нещо, което имаше значение за Хети.

С изпълнено с радост сърце Хети хвърчеше из малката къща и премахваше последните очевидни следи от прекъснатия си опит да свърши домакинската работа. Тя прибра освободилите се къдрици на мястото им, взе шапката си и подходяща жилетка. Хети едва не забрави прозореца в трапезарията. Тя се намираше на половината път по коридора, когато се сети, че той все още е отворен и сякаш кани мухите да влязат в стаята.

Протестното скърцане на рамката на прозореца предизвика друг, по-мек протест откъм спалнята на майка й.

— Хети? Ти ли си? Какво правиш, че вдигаш такъв шум?

— Съжалявам, мамо — извика в отговор Хети. С последно, силно бутане тя успя да затвори прозореца, след което взе жилетката, която беше оставила. Докато минаваше покрай спалнята на майка си, момичето надникна вътре.

— Излизам за малко на разходка с Майкъл, мамо. Ще се разходим, а може и да спрем за по една сода при Гиърсън. Няма да се бавя. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгна?

Майка й изглеждаше твърде крехка и слаба в огромния люлеещ се стол до леглото й. Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, скъпа. Ще се оправя и сама. Желая ти приятно прекарване и предай много поздрави от мен на Майкъл.

За миг Хети се поколеба на ръба между любовта и чувството за вина. Лошото здраве, слабото сърце и кроткият характер бяха превърнали Мадлин Малоун почти в инвалид от онзи ден преди повече от десет години, в който бащата на Хети бе починал. Съседите и дамите от църквата се отбиваха на гости, но Мадлин разчиташе на компанията на дъщеря си, която трябваше да върши и всичко друго и когато бъдеше оставена сама твърде дълго не можеше да се справи.

— Когато се върнем, що помоля Майкъл да ти почете, мамо. Искаш ли? — каза Хети с надеждата да накара майка си да се усмихне. — Може да ти почете от новата книга на госпожа Клей „Тайната на херцога“.

Мадлин се разсмя.

— Майкъл прави много неща добре, но четенето на любовни романи не е едно от тях. Защо не му дадеш да чете нашия „Медицински наръчник“?

— Какво? И да не ни обръща внимание в продължение на часове?

Мадлин прие сериозно изражение.

— Е, ще трябва да свикнеш с това. И без това ти беше много трудно, докато той беше студент. Какво си мислиш, че стане сега, когато той вече е истински лекар?

Хети се разсмя.

— Не се притеснявай! Нямам намерение да го оставя да ме забрави, без значение колко е зает с медицината си!

— Тогава по-добре недей да го караш да чака, Хети. Сега върви. Изчезвай! — Мадлин направи движение с ръката си, сякаш се готвеше да хвърли нещо по дъщеря си.

Майкъл я чакаше подпрял едното си бедро на парапета на верандата, стиснал в ръка отворения златен часовник на баща си. Когато Хети се появи, той се ухили с една от редките си палави усмивки, които караха сърцето й да слиза в петите й, и погледна часовника си.

— Единадесет минути и седемнадесет секунди. Трябва да си търчала из къщата като ненормална, Хети.

Тя го погледна с престорено високомерие. Майкъл се разсмя, затвори часовника, прибра го в джоба си и се изправи.

— Изглеждаш прекрасно. Въпреки че никога не мога да бъда сигурен — прибави шеговито той и я прегърна — дали предпочитам елегантната и възпитана дама, каквато си станала, или фурията, която тичаше из полето вдигнала полата си до колене и с развяващи се зад нея къдрици.

Той я притискаше силно към себе си, сякаш се страхуваше, че може да му избяга. Дъхът му галеше ухото й и я възбуждаше. Той я целуна леко по чувствителната кожа малко под ъгълчето на брадичката й, след което устните му оставиха редица целувки от извивката на врата й до яката на ризата й и обратно.

Хети не можеше да сдържи възбудата си. Тя се притискаше още по-плътно до Майкъл и извиваше врат, канейки го да продължи да я целува, почти замаяна от него и от топлата миризма на колосан лен, ром и мъж.

— О, Хети — прошепна той, — колко много те обичам.

Не му беше дадена възможност да каже нищо повече.

— О, я виж! Госпожица Хети се целува!

— Хей, докторе! Големият ми брат може да го прави по-добре от теб! Искаш ли да ти покаже как?

Четири момчета се бяха покатерили на дървената ограда като ято опърпани сойки, дошли да кълват в двора с кокошките.

Едното момче, червенокосо дяволче, обуто в къси панталонки, отвори вратата с напереното самочувствие на крал.

— Хей, госпожице Хети! Колко големи захарни сладкиша даваш, за да не ви наблюдаваме с доктора?

Майкъл се вбеси. Хети заби предупредително пръсти в ръката му и тръгна напред, за да се изправи срещу натрапниците.

— Томас Бътлър — каза заплашително тя, — ти да не се опитваш да ме изнудваш?

Очите на момчето се разшириха и то я погледна с възможно най-невинния си поглед.

— Не, ма’ам. Само питам.

— Само питаш, а?

— Да. — Усмивката му се разшири толкова, че заплашваше да погълне луничките му. — А и ние наистина сме гладни.

— Толкова гладни, колкото сте били и за онзи черешов пай, който изчезна от верандата на госпожа Хитчинс миналата седмица?

Забележката й попадна в целта. Внезапно лицата на всички приеха изражения на абсолютна невинност — на всички, с изключение на Джими Гудж, чието лице се изкриви в подозрително намръщена физиономия, когато собственикът му осъзна, че е бил изключен от един продуктивен набег.

Томи целият сияеше.

— Е, не знам за точно тази лъжа, госпожице Хети, но госпожа Хитчинс разправя страхотни измислици!

Майкъл изсумтя и лицето му почервеня. Хети заби предупредително лакътя си в диафрагмата му. Той се задави, пое си дълбоко дъх и се обърна с лице към палавниците върху оградата на Хети.

С важността, присъща на един лекар и стълб на обществото, Майкъл попита с леко разтреперен глас:

— Той по-добър ли е от захарните сладкиши на госпожица Хети?

Момчетата очевидно бяха озадачени. Здравият политически разум им подсказваше да дадат отрицателен отговор, тъй като Хети стоеше пред тях, но от друга страна всички те знаеха, че няма да бъде твърдо умно да оставят госпожа Хитчинс да дочуе, че кулинарните й усилия не са били оценени както подобава.

— Хайде, като мъже с мъже — подкани ги Майкъл. Сякаш за да увери Хети в своята лоялност, той обви кръста й с ръце и добави: — Просто в името на научното изследване, разбира се!

Хети може би нямаше да приеме последните му думи за толкова обезпокояващи, ако той не ги беше прошепнал в ухото й, така че топлият пулс на дъха му бе накарал нервните й окончания да трептят.

— Престани — каза тя, наведе глава и плесна Майкъл по ръцете, които се бяха заели с някакви доста отвличащи вниманието проучвания под жилетката й.

Томи се ухили.

— Наистина ли искаш да знаеш, докторе?

— Разбира се, че не иска. — Хети сложи ръце върху ръцете на Майкъл, за да ги задържи на едно място над бедрата си. — А и това няма значение, защото днес нямам захарни сладкиши.

Четирите лица я погледнаха умърлушено.

— Но утре може да имам.

Това заявление беше посрещнато с радостни викове, които секнаха моментално, когато малкият Джими изгуби равновесие и падна през глава от оградата. Хети се изтръгна от прегръдката на Майкъл и се втурна към момчето, но когато стигна до него, Джими вече се опитваше да седне на земята.

Свикнал с нещастията, които се случваха с малките момчета, Майкъл я последва с по-тържествена стъпка. Той клекна пред Джими, който изглеждаше, сякаш му се иска да заплаче, но не смее да го направи пред четирима свидетели, и спокойно огледа пораженията.

— Малка драскотина — обяви той, докато отместваше една тежка къдрица руса коса. — Докато стане време за обяд, вероятно ще имаш синина.

Джими натисна удареното място с пръст и се намръщи.

— Това ли е всичко?

Майкъл го погледна сериозно.

— Е, в някои особени случаи съществува тенденция към загуба на интерес към бейзбола, захарните сладкиши и черешовия пай…

Очите на Джими се разшириха от ужас.

— … но няма да знаем дали твоят случай е такъв, докато не минат няколко дни.

За миг Джими се поколеба на ръба между недоверието и отчаянието. Неистовият смях на другарите му обаче наклони везните.

— Не — каза момчето. — Такива неща не се случват. — Въпреки че говореше с увереност, изражението на лицето му показваше очевидно облекчение. Майкъл се ухили.

— Не. Не се случват.

Той вдигна момчето на крака и се изправи.

— Но за да бъда напълно сигурен, ще ти предпиша няколко хапчета. — Майкъл бръкна в джоба си и започна да рови из него. Момчето го гледаха с широко отворени очи. — А, ето ги. — Той извади една смачкана хартиена торбичка и огледа тържествено съдържанието й. След това внимателно пусна две хапчета от пчелинок в протегнатата в очакване ръка на Джими. — Вземи едно сега, а след като го изсмучеш вземи още едно. Ето и по две на останалите. — Веждите му се свиха в предупредително намръщване. — Просто за всеки случай, ако проблемът се окаже заразен.

Миг по-късно момчетата изчезнаха на бегом надолу по пътя. Благодарствените им викове бяха приглушени от бонбоните в устата им. Майкъл стоеше до вратата, гледаше ги и се хилеше палаво.

Усмивката му беше опасно привлекателна. Тя караше Хети да си мисли за онази целувка на верандата и за ръцете около кръста й и…

— Майкъл Дейвид Райан! Надявам се, че осъзнаваш колко си безсрамен! Какво искаше да постигнеш, като ме поставяш в неудобно положение като… като…

— Като те целувам ли? — Майкъл я погледна изпод гарвановочерните си вежди. В сините му очи играеше насмешливо пламъче.

— Е, и с това като начало — отвърна Хети, решена да остане сериозна.

— А след това? Можеш ли да ми покажеш? Просто за да ми опресниш паметта, нали разбираш?

— Не можеш ли да се държиш сериозно? Ъгълчето на устата му се повдигна нагоре.

— Не и ако това означава, че трябва да престана да те целувам, Хети. Не мисля, че бих се отказал от това за каквото и да било.

— Е, никой не иска от теб да се отказваш — отвърна Хети, като се опитваше да му попречи да я целуне отново, докато тя се опитваше да сложи в ред вратовръзката и сакото му. — Но ти вече си лекар и уважаван мъж. Какво ще си помислят пациентите ти, ако те видят да се държиш неприлично на обществено място?

— Ще си помислят, че имам дяволски красива годеница и че съм глупак, ако не се възползвам… уф! — Думите му бяха прекъснати, когато Хети затегна вратовръзката му, за да го накаже за неприличния език. Когато тя разхлаби възела, той добави: — Или пък ще ме съжаляват за това, че съм се оженил за опърничава жена, която ме малтретира.

Хети потупа одобрително вратовръзката му и се изплъзна от прегръдката му.

— Ще приема частта за малтретирането, доктор Райан. Това е единственият начин да бъдете държан под контрол. Но внимавайте да не ме накарате да правя и другото!

— Слушам, ма’ам — отвърна той с подходящото смирение. След това измъкна ръцете си от нейните и ги плъзна по кръста й, за да я придърпа плътно към себе си. — Добре, че те имам, за да ми казваш какво да правя, Хети! Не знам как щях да се оправя без теб!

 

Мислено Майкъл се чудеше как наистина щеше да се справи без нея.

Той погледна надолу. Хети вървеше до него, но той виждаше само върха на сламената й шапка до рамото си. Шапката се наклони, когато Хети се обърна, за да наблюдава една червеношийка, след което се наклони отново, когато двамата стигнаха до един розов храст, който тъкмо започваше да разцъфва.

— О, Майкъл, виж! Розите на госпожа Джиргинс са цъфнали. Преди нашите! Мама ще бъде толкова разочарована. — Без да пуска ръката на годеника си, Хети се наведе да помирише розите.

Майкъл се спря и се завъртя като кораб на котвена верига. Нямаше какво друго да направи. Никой не беше в състояние да накара Хети да не прави нещо, което е решила да направи.

Не че това имаше някакво значение. Той беше готов да направи всичко, което тя поискаше от него. Винаги го беше правил. Проблемът беше, че тя никога не искаше много от него. Не и за себе си. Хети поставяше хората, които обичаше, над всичко, дори над самата себе си — майка си, Майкъл. Дори и съседите й и малките палави момчета, които толкова обичаха захарни сладкиши.

Майкъл се сети за писмото, скрито във вътрешния джоб на сакото му, и усети как част от красотата на деня си отива.

Хети погледна нагоре и нещо сладко и горещо изпълни гърдите на Майкъл въпреки съмненията му. Розовите й бузи съперничеха на цвета на розите и Майкъл си помисли, че с удоволствие би потънал в зеленината на очите й.

— Помириши ги, Майкъл. Не са ли прекрасни? По-хубави са дори от нашите. Смяташ ли, че госпожа Джиргинс ще ми даде листата, за да направя освежител за гардероба на мама?

Майкъл не беше специалист по розови листа, но покорно се наведе да помирише розите. Миризмата беше замайваща, а лекото докосване на едно листо до върха на носа му напомни на Райан колко мека като коприна бе кожата на Хети, когато я бе обсипвал с целувка.

Той се отдръпна рязко.

— Хубави са.

Хети се разсмя.

— О, Майкъл.

— Какво искаш да кажеш с това?

Той повдигна вежди, но тя стисна устни и отказа да отговори.

— Хайде, Хети — каза Майкъл, който внезапно бе обзет от нетърпение. — Да вървим. Можеш да питаш госпожа Джиргинс за листата по-късно.

Тя се подчини, без да възразява. Не защото нямаше собствено мнение — нямаше по-твърдоглав човек от Хети, когато тя си наумеше нещо, — а защото винаги с желание правеше нещо, ако знаеше, че така ще му достави радост.

Тази мисъл го накара да изпита вина, а с вината се появиха и нови съмнения. Майкъл ги натика в най-отдалечения ъгъл на съзнанието си. Ако продължеше да се тревожи, Хети щеше да заподозре, че нещо не е наред. Пък и защо изобщо трябваше да се тревожи? Той беше прекарал достатъчно време в обмисляне на всичко това, в предвиждане на пречките и недостатъците. Нямаше да бъде лесно за нито един от тях, поне в началото, но такава възможност не се появяваше всеки ден.

Майкъл се намръщи и погледна надолу към годеницата си. Едва сега той забеляза, че плетената слама на шапката й е започнала да се разкъсва леко. Хети не бе имала средства да си купи нова всекидневна шапка, така че просто беше позакърпила старата.

Тази мисъл беше достатъчна, за да върне съмненията му. Скоро Хети нямаше повече да се тревожи за такива неща. Тя щеше да може да си купува нова шапка всяка година. Дори две, ако искаше!

Майкъл се поуспокои и усети как си възвръща предишната жизнерадост. Сламените шапки бяха тривиални неща, но имаше толкова много други неща, които той искаше да даде на Хети — на двама им! — и те не бяха нито тривиални, нито леснопостижими. И ако трябваше да бъдат разделени в продължение на толкова месеци, Хети сигурно щеше да разбере саможертвата, която той правеше, когато я сравнеше с всичко, което щяха да спечелят.

 

Както беше обещал Майкъл, поляната на Пейхъм беше покрита с цветя и птичките пееха щастливо под яркото следобедно слънце.

Майкъл се втурна в поляната като нетърпелив дивак освободен след дълъг плен и Хети го последва задъхана, като се смееше и се опитваше да не изостава.

Той я поведе по един хълм, където дивата трева и маргаритките им стигаха чак до коленете и когато стигнаха до върха, той сграбчи ръката на годеницата си.

— Хайде, Хети! По-бързо! Не се забавяй точно сега!

Хети нададе вик, който можеше да съперничи на виковете на Томи Бъртън, вдигна полите на роклята си и се втурна редом с него. Всичките й упреци за достойнство и прилично поведение можеха да вървят по дяволите! Тя щеше да отиде навсякъде, където искаше да отиде Майкъл и колкото бързо той искаше, без последствията да имат някакво значение.

Те бяха стигнали половината път надолу по хълма, когато Хети се спъна. Докато залиташе напред, тя извади Майкъл от равновесие. Той се опита да се хване за нея. Тя се опита да се хване за него. Миг по-късно двамата се търкаляха през глава с писъци.

Най-накрая се спряха в една гъста ивица маргаритки и детелини. За миг Хети остана просто да лежи на мястото си, простряна върху Майкъл, с отхвърлена над очите й шапка, притиснала носа си в гърдите му.

Тя премигна и се втренчи в последното копче на сакото му, след което започна да се киска.

Под нея гърдите на Майкъл се надигаха с усилие, докато той се опитваше да си поеме дъх и да се въздържи да не се разсмее.

Хети започна да се смее неудържимо и миг по-късно годеникът й се присъедини към нея. Ръцете на Майкъл я обвиха и я притиснаха плътно към него, така че тя се разтресе от силата на веселието му. Шапката й се плъзна по носа й, иглите й за коса някак си се освободиха, бонето падна на тила й, но това нямаше никакво значение за Хети. Съвсем никакво.

— Какво каза… за… достойнството? — попита Майкъл най-накрая.

Хети го целуна бързо по устните и се надигна така, че да го погледне в лицето.

— Нямам ни най-малка представа.

На нея обаче й идваха други мисли — мисли, които караха мускулите й да се стопят, а нещо в средата на стомаха й се сгорещяваше и я изпълваше с желание.

Майкъл изсумтя недоверчиво.

— Е, ако изглеждам поне наполовина толкова недостойно, колкото изглеждаш ти, кариерата ми като лекар на богаташите е свършила, преди още да е започнала.

— Фу! — каза Хети и махна шапката си от очите си. Тя се търкулна и падна някъде в тревата. — Ти никога няма да бъдеш лекар на богаташите и много добре знаеш това, Майкъл Райан. Половината ти пациенти ще бъдат твърде бедни, за да могат да ти платят, на останалите ти ще забравяш да поискаш пари, а онова, което наистина спечелиш, ще го раздаваш под формата на хапчета от пчелинок на всеки срещнат.

Майкъл отвори уста, за да възрази, но Хети не му даде възможност.

— Не спори с мен! Знаеш, че съм права. Господин Гриърсън каза, че никога не е виждал човек, който харчи хапчета от пчелинок като теб. Той казва, че половината му бизнес се състои в това да ти доставя достатъчно количество от тях.

Ъгълчето на устата на Майкъл се повдигна леко нагоре.

— Чудотворното лекарство на нашето време! Нали видя колко бързо се изправи на крака малкият Джими!

Когато тя не му отговори, той добави, този път по-сериозно:

— Повярвай ми, Хети. Скоро ще съм изплатил всичките си дългове. Тогава ще можем да се оженим и…

— О, Майкъл, глупавите ти дългове изобщо не ме интересуват. Нека да се оженим веднага. Още сега.

— Веднага ли? — Той я огледа със съмнение. В очите му проблесна някаква странна тревога, но той бързо вдигна глава нагоре, за да разгледа дирята от смачкана трева, която бяха оставили по време на падането си. — И кой трябва да ни ожени? Онази дебела червеношийка на върбата ей там ли?

Хети се намръщи.

— Знаеш какво имам предвид. Можем да се оженим следващата седмица. Или пък след две седмици, ако настояваш. Можем да живеем при мама — знаеш, че не мога да я изоставя — и с парите, които ще спестиш от наема, който даваш на госпожа Бартлет за онази ужасна тъмна стая и отвратителната й храна, ще можеш да откриеш свой кабинет, вместо да помагаш на доктор Стивънсън. Можеш да…

— Оп-па, Хети! — По лицето на Майкъл мина тъмна сянка. Той рязко я вдигна от себе си и я настани да седне пред него с кръстосани крака.

Хети дори не се опита да оправи косата си или да придаде по-пристоен вид на дрехите си. Цялото й внимание беше насочено към годеника й.

В косата му се виждаха стръкчета трева и листа. На лявата му буза имаше зелено петно, вратовръзката му беше изкривена, а сакото му не стоеше право на широките му рамене. На външен вид той приличаше на човек, който току-що се беше търкалял надолу по някакъв хълм, сграбчил в ръце една жена, като през цялото време се беше смял. Но в гласа му, в погледа му имаше нещо…

Хети се пое дълбоко дъх. Внезапно, без сама да знае защо, тя изпита страх.

— Защо не можем да се оженим следващата седмица, Майкъл? — попита тя, като се опитваше да контролира гласа си. — Сгодени сме, откакто ти беше приет да учиш медицина. Колко още трябва да чакаме?

Беше непоносимо да се намира толкова близо до Майкъл и да не може да го докосва, затова се наведе напред и сложи ръка върху коляното му. Погледът му отказваше да срещне нейния.

— Няма нужда от хубава къща или карета, за да бъда щастлива, Майкъл — каза тя. — Имам нужда само от теб. Това е всичко. Колко трябва да чакаме, преди да си позволим да бъдем щастливи? Първо бяхме твърде млади. След това трябваше да учиш. След това трябваше да си плащаш дълговете, а сега доктор Стивънсън не иска да имаш съпруга, защото това щяло да пречи на работата ти. Още колко причини може да има, за да не се оженим?

Думите й бяха изречени толкова бързо, че тя дори не успя да си поеме дъх. Стръкчета трева бяха влезли под роклята й, тя беше седнала върху някаква скала, но изведнъж всичко това изгуби всякакво значение пред нуждата да убеди Майкъл.

Той седеше мълчаливо. Устните му се движеха, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше. Челюстта му беше стисната здраво. Той се мръщеше толкова силно, че на челото му излязоха бръчки, полуприкрити от разпиляната коса.

Мълчанието се проточи и беше нарушавано само от лекото шумолене на тревата под лекия ветрец.

— Майкъл? — каза най-накрая колебливо Хети. — Не искаш ли… не искаш ли да се оженим?

Очите му се разшириха от ужас.

— Разбира се, че искам, Хети. Искам да се оженя за теб повече от всичко на света, но… но…

Внезапно той се изправи и коленичи пред нея. След това протегна ръце, за да вземе нейните. Хети незабавно ги сложи в скута си, където той не можеше да ги достигне. Как можеше да й казва, че я обича и че иска да се ожени за нея, а веднага след това два пъти да казва „но“?

— Но какво, Майкъл Райан? — попита остро тя. — Какво е по-важно от факта, че се обичаме?

— Нищо, Хети. Но… — Нещо в изражението й вероятно го беше предупредило, че тя няма да търпи повече увъртания. Той бръкна в джоба на сакото си и извади намачкания лист хартия. — Прочети това, Хети, и сама ще разбереш. Не, недей — каза той миг по-късно и издърпа писмото, преди тя да беше успяла да го вземе. — Ще отнеме твърде много време.

На лицето му се появи почти момчешка гордост, въпреки че той не можеше да скрие нервността си. Майкъл сложи ръце на бедрата си и каза:

— Предложиха ми работа в Колорадо, Хети. Не като помощник. Като лекар със собствена практика.

Той си пое дъх. Очевидно му се искаше тя да го поздрави за прекрасната новина.

Вместо това Хети каза:

— В Колорадо? Но Майкъл, това е толкова далеч! Защо…?

— Това ще бъде моя собствена практика, Хети! Повече няма да бъда асистент! — Той се поколеба. — Е, ще имам съдружник. Можем да се оженим, да си купим къща…

— Но ние не трябва да ходим чак в Колорадо, за да се оженим, Майкъл, а и вече си имаме къща. Къщата на майка ми. Защо трябва да…? — Хети прекъсна изречението си по средата. Тя не беше забелязала връзката, но внезапно ентусиазмът на Майкъл й се стори лесно обясним. — Колорадо Спрингс? Не отиват ли там всички болни от туберкулоза, Майкъл? В Колорадо Спрингс?

Той кимна.

— Точно така. Поне една голяма част от тях. Казват, че там е много красиво, планините са високи, а въздухът чист, а много болни от туберкулоза се чувстват по-добре там. Помниш ли доктор Каткарт, първия ми професор? Онзи, с когото се пишехме през последните няколко години?

Хети не беше сигурна дали Майкъл изобщо забеляза кимването й.

— Той отиде там, защото жена му се разболя. Тя почина, но той реши да остане. Той започва да остарява и вече му е по-трудно да се справя сам с цялата си практика. Особено след като същевременно извършва изследвания върху създаването на лекарство за лечение на туберкулоза. Но той все още не е готов да се пенсионира, така че има нужда от съдружник. Тъй като няма деца, а единствените му наследници са някакви далечни братовчеди, той се сетил за мен!

Майкъл млъкна и я погледна, сякаш очакваше от нея да се развика радостно. Хети обаче си мислеше само за това колко много й се искаше всичко това да не беше вярно. Само това не!

Тя отвърна поглед, тъй като не беше способна да гледа нетърпението, което той излъчваше. Очите й се втренчиха в ярките цветове на цветята, които се надигаха над земята до лакътя й. Без да мисли, Хети изскубна една шепа цветя, откъсна цветчетата им и се втренчи в тях изумена от това, което бе направила току-що.

В съзнанието й изскочиха спомени — за смразяващ зимен вятър, който се промъкваше под дрехите й, хапеше носа й и замразяваше сълзите по бузите й; за дълбок до коленете сняг, покрил улиците на малките къщи в Бостън, където семействата Райан и Малоун живееха едно до друго, преди още тя да се беше родила; за Майкъл, тъкмо навършил седем години, който стоеше вцепенен и отчаяно се опитваше да прояви смелост, докато баща му сваляше майка му долу.

Бавно и без да гледа, Хети накъса цветята, които държеше, и остави парченцата да паднат в скута й подобно на снега, който бе покрил целия свят в онзи ден, когато майката на Майкъл, болна в последния стадий на туберкулозата, бе починала.

Господин Райан бе изнесъл съпругата си от дома им и я бе поставил върху чакащата шейна. Хети си спомняше колко крехка и изтощена бе изглеждала тя, как лицето й бе побеляло като снега, който вече покриваше тежките одеяла, които я завиваха чак до брадичката.

Госпожа Райан дори не беше погледнала към сина си. Тя беше останала с поглед, втренчен в пустата бяла улица пред нея, премигвайки от време на време, за да отърси снежинките, които падаха по клепките й. Хети се бе питала какво вижда жената, дали не бе мислила за фермата на братовчед й в Джорджия, закъдето беше тръгнала, и за топлото лятно слънце, което всички се надяваха, че би могло да я излекува, защото всичко друго, което бяха опитали, се бе оказало неуспешно и вече не оставаше какво друго да опитват.

Безкрайно внимателно господин Райан бе увил краищата на тежките одеяла и кожуси около жена си, след което се бе качил в шейната до нея. Поемайки юздите, той бе погледнал към малката групичка изпращачи, събрали се на предните стълби, и бе кимнал на Майкъл. „Ще се върна скоро, синко. Веднага щом кача майка ти на влака за Уедерълс. Дотогава се дръж прилично, ясно ли е?“ С тези думи той бе подкарал шейната, без дори да изчака колебливото кимване на сина си.

Майката на Майкъл дори не беше помахала за довиждане.

Шейната вече беше изминала половината път по улицата, когато Майкъл не бе издържал и се бе втурнал след майка си облян в сълзи, молейки я да не тръгва. Той се бе опитал да следва следите, оставени от шейната, но снегът се бе оказал твърде тежък и момчето бе тичало, спъвайки се постоянно, докато най-накрая не бе изоставило всяка надежда и бе останало да лежи заровило лице в снега.

Потънала в своето нещастие и страхове, майка му дори не беше погледнала назад, за да види онова, което оставяше зад себе си завинаги.

— Хети? — Озадаченият тон на Майкъл извади момичето от мислите й. — Какво ще кажеш? Това е една чудесна възможност, не мислиш ли? Пък и доктор Каткарт казва, че когато реши да се оттегли, ще остави цялата си практика и къщата си на мен. Ако двамата успеем да се споразумеем, разбира се. Но ние с него ще се разберем, знам, че ще се разберем!

Хети отскубна още една шепа цветя и започна да ги къса на парченца.

— Хети? Хети! Кажи нещо!

Тя премигна. Ръцете й замръзнаха там, където се намираха; пръстите й се стегнаха около цветята и ги смачкаха. Тя погледна към лицето на мъжа, когото обичаше толкова много, в сапфирените очи, в които се отразяваше душата на Майкъл — гола и уязвима — и сърцето й се сви.

— Доктор Каткарт не се е сетил за теб току-така, нали, Майкъл? — каза колебливо тя след малко. — Това не е нещо, което обмисляш само от няколко дни. Ти си го обмислял и планирал отдавна, нали?

При всяка изречена дум тя разкъсваше цветята, които държеше, на все по-тънки и по-тънки парченца.

Той не отговори. Отговорът на въпроса й се виждаше в очите му. Това беше отговор, който Хети не искаше да чуе.

Тя наведе глава и се втренчи с невиждащ поглед в купчината разкъсани цветя в скута си.

— Понякога се чудех защо си пишеше с доктор Каткарт. Като знам колко много мразиш да пишеш писма, това ми се струваше странно, но си мислех…

Тя отметна рязко глава назад.

— Защо искаш да отидеш толкова далеч? — избухна тя. — Знаеш, че не мога да напусна мама. И защо точно туберкулозно болни, Майкъл? Защо не нещо… нещо не толкова безнадеждно?

— Не е безнадеждно, Хети! Ти не чу ли, когато ти казах за напредъка…

— Но ти казваш за всичко, Майкъл! За нов вид залепващ се пластир, за по-добър стетоскоп, за нова хирургическа техника! Никога не си споменавал, че искаш да работиш с болни от туберкулоза! А и повечето хора, които ще лекуваш, ще бъдат на прага на смъртта, нали? Също като майка ти? Как ще се справиш с това?

За миг той се издигна над нея подобно на някакъв мрачен, гневен бог, но бързо успя да се овладее.

— Колко време мина, откакто Кох откри причината за туберкулозата? Четиринадесет, петнадесет години. Допреди се смяташе, че тази болест се предава по наследство от майка на дете. Така казаха и когато почина майка ми. Наследствена. Но Кох доказа, че това не е така.

Той млъкна за миг и се втренчи гневно в годеницата си.

— Петнадесет години, а все още няма лекарство за болест, която е причина за една четвърт от смъртните случаи в тази страна, Хети. Никакво лекарство! Някакъв вирус, който можем да видим само през микроскоп, унищожава човешки живот, а ние сме безпомощни и не можем да го спрем!

— Но какво общо има това с нас, Майкъл? — попита Хети. — Ние се обичаме. Искаме да се оженим. Ако заминеш за Колорадо…

Майкъл падна на колене пред нея.

— Ще бъде само за малко, Хети. Само за няколко месеца. Кълна се. Само докато се устроя и спестя достатъчно пари, за да взема теб и майка ти при мен. Дори няма да се тревожа как ще плащам дълговете си. Обещавам ти. Обичам те, Хети, и искам да се оженя за теб. Повече от всичко на света.

— Тогава недей да правиш това, Майкъл. Моля те. Нека да се оженим. Сега. Днес. Тази седмица. Можеш да говориш с доктор Стивънсън. Може би някои от твоите професори…

По бузите на момичето се стичаха сълзи, но тя не им обръщаше внимание и протягаше ръце към Майкъл.

— Моля те, Майкъл, недей да заминаваш за Колорадо.

Ръцете му се увиха около нейните и ги стиснаха отчаяно.

— Ще замина, Хети. Защото трябва да го направя. Не разбираш ли това? Трябва да го направя.