Ан Ейвъри
Снежната кралица (14)

Глава тринадесета

Едва когато входната врата се затвори зад него, Хети осъзна, че той отново се беше измъкнал, без да й каже къде или кога ще се появи пак.

Тя потисна желанието си да извика от раздразнение и насочи вниманието си към по-полезни неща, като запалването на бойлера, за да се наслади на една дълга, гореща баня.

Ваната беше грозен, поцинкован модел, на който му липсваше дори дървен шкаф, който да прикрие масивното желязно тяло. Хети изобщо не се интересуваше от вида й. Тя беше прекарала целия си живот в затопляне на вода на печката, след което се бе опитвала да се изкъпе в малката медна вана, която майка й винаги използваше, и сега, когато имаше възможността да протегне крака и въпреки това да потъне във вода чак до брадичката, това й се струваше невероятен лукс. За свое удоволствие тя дори успя да намери кутия с тоалетни соли на дървената полица над умивалника.

Когато охлаждащата се вода най-сетне я накара да излезе от ваната и да се облече, тя вече беше се освободила от напрежението в тялото си.

Въпреки че Майкъл несъмнено даваше чаршафите и кърпите си за пране, Хети махна чаршафите от леглото и ги натопи в умивалника в кухнята. Самото докосване до чаршафите върна спомена за миналата нощ и я накара да се изчерви.

Къпане, обличане, пране на чаршафи, оправяне на легло, все ежедневни и незабележими неща, които тя беше вършила хиляди пъти, без нито за миг да се замисли над тях, но днес Хети откри, че усеща до болка тялото си, докато се движи из къщата, за да си свърши работата. Дори и най-малкото движение й припомняше, че бе спала с мъж, бе чувствала как здравото му и потно тяло се притиска в нейното, бе чувствала как той се движи вътре в нея и бе познала невероятното удоволствие от задоволяването. Това беше странно, порочно чувство, но тя се наслаждаваше на всеки миг от него и жадуваше за още.

След това Хети стопли кафето, което беше останало в кафеника, след като Майкъл го беше сварил тази сутрин, и седна до кухненската маса, за да оправи косата си. Това не беше лесна задача, но Хети откри, че така ръцете й бяха заети и мислите й отвлечени и това й действаше успокояващо.

Тя, разбира се, трябваше да се втурне в пансиона на госпожа Спенсър. Заради репутацията на Майкъл. Нейната собствена репутация не я интересуваше особено. Ако Майкъл забравеше да получи разрешение за брак днес, тя сама щеше да се погрижи.

Майкъл беше оставил ключа за къщата на масата в кухнята заедно с една бележка, че това е вторият му ключ и че иска тя да го задържи, за да й бъде по-лесно да влиза и да излиза през следващите няколко дни.

Куфарите й вече бяха доставени. Тя ги беше видяла на покритата задна веранда. В тях имаше разни неща — картини, любимият чаен сервиз на майка й, любимият й тиган, — с които Хети трябваше да превърне тази ергенска къща в дом за Майкъл и себе си.

Нямаше дневна. Доктор Каткарт се беше погрижил за това, като беше превърнал старата дневна в чакалня. Те обаче можеха да направят други размествания. Люлеещият се стол на майка й можеше да се побере до печката. Останалите неща, които беше донесла, можеха да бъдат складирани на други места. Поне засега.

Задължително обаче трябваше да си купят ново легло. Добро, здраво, голямо легло с хубав дюшек и подходящи чаршафи и две дебели пухени възглавници, с които да напълнят ленените калъфки, които тя сама беше избродирала толкова внимателно през годините.

Мисълта за леглото я накара да се изчерви отново и да се размърда на твърдия стол в кухнята.

Не трябваше да мечтае повече.

Най-важното нещо тази сутрин беше да се отбие при госпожа Скогинс. След като я беше задължила със скърбящото семейство, без дори да я посети лично, тя дължеше на приятелката си и на Джесика Ланиън да им предложи каквато помощ можеше да им окаже. Хети се надяваше, че госпожа Скогинс все още щеше да иска да говори с нея.

Прибра косата си, след което довърши прането на чаршафите. Остави ги в умивалника да се изцедят колкото беше възможно, защото не можеше да ги простре пред очите на всички съседи.

Реши, че първо ще се отбие в пансиона на госпожа Спенсър. Майкъл може и да беше в състояние да й осигури кърпи и нощница, но не разполагаше с четка за зъби — пропуск, който тя възнамеряваше да поправи при следващото си посещение в аптеката на господин Фиск. Посещението при госпожа Скогинс щеше да бъде оставено за след това и нямаше начин да бъде предвидено колко дълго щеше да продължи то или какво можеше да й бъде необходимо.

Останалото трябваше да почака.

 

— Неприлично. Това е единственото определение за вашето поведение, госпожице Малоун. Абсолютно неприлично. И аз не смятам да го търпя. Нито минута.

Госпожа Спенсър седеше с изправен гръб и издути ноздри, сякаш беше надушила някаква лоша миризма. Хети подозираше, че тя се забавлява и че поне част от възмущението й беше престорено заради готвача и прислужницата, чиито уши без съмнение бяха долепени плътно до вратата на дневната.

На Хети й беше трудно да овладее гнева си. Но понеже знаеше, че беше извършила точно онова, в което я обвиняваше госпожа Спенсър, се възпираше да каже на събеседничката си какво мисли наистина.

— С други думи, госпожо Спенсър — каза тя с възможно най-студения си тон, — вие просто сте щели да изоставите онова бедно семейство. Според мен това отношение е достойно за… презрение.

Госпожа Спенсър изпъна гръб и очите й избълваха огън.

— Достойно за презрение, така ли? Е, вие можете да си мислите каквото си искате, но ще го направите някъде другаде, а не в моя пансион. Аз управлявам почтен бизнес и няма да търпя нито вашето нахалство, нито неприличното ви поведение!

Тя се изправи на крака с вида на съдия, който току-що е обявил присъдата си.

— Опаковайте си нещата. Сметката ви ще ви очаква. Очаквам да я платите цялата, преди да напуснете, и вярвам, че никога вече няма да прекрачите прага ми!

Хети се изправи, раздвоена между гнева от арогантното поведение на тази жена и неприятното чувство, че е била набутана в средата на мелодрама с лош сценарий.

— Мога да ви уверя, госпожо Спенсър, че не желая да прекрачвам прага ви. Ще ме извините ли?

Тя не изчака отговор, а излезе от стаята с вдигната високо глава и се качи по стълбите, за да събере вещите си.

Половин час по-късно тя занесе двете си бохчи в спалнята на Майкъл и ги остави в ъгъла на стаята. Въпреки че разстоянието от пансиона до дома на Майкъл не беше голямо, Хети беше зачервена и потна. Няколко къдрици се бяха изплъзнали и се бяха залепили за лицето й, а яката на елека й заплашваше да се разпадне.

Хети беше твърде възбудена, за да обърне внимание на това. Тя не би решила да се премести да живее с Майкъл, преди официално да сключат брак, но госпожа Спенсър не й бе дала друга възможност и тя възнамеряваше да се възползва от създадената ситуация.

Погледна към оправеното легло.

И освен това възнамеряваше да се увери, че Майкъл също ще се възползва.

 

За първи път, откакто бе станал лекар, Майкъл си мислеше, че пациентите му са досадни. Той не искаше да слуша оплакванията им, не искаше да се тревожи защо не реагираха на лечението, изобщо не искаше да си губи времето, като обяснява състоянието им на нервните им роднини, които, изглежда, бяха решили да бъдат упорити, прекалено емоционални и да създават трудности.

Онова, което той искаше, бе да се върне в леглото си заедно с Хети.

Той имаше чувството, че тялото му го беше предало, че някакво дяволче бе поело контрола над него с намерението да го направи за смях. В крайна сметка, той бе имал на разположение цяла нощ, за да се наслаждава на топлината и мекотата на Хети. Вместо това сега той се спотайваше като крадец в тъмнината, движен от спомените за миналата нощ и собствените си съмнения.

Докато стискаше зъби, за да се предпази от разяждащото го желание, той се чудеше дали винаги щеше да бъде така. Дали винаги щеше да я желае, когато не можеше да я има? Дали винаги щеше да бяга от нея, когато можеше?

Винаги му се беше струвало, че всичко е толкова просто. Да обича Хети. Да се ожени за нея. Да има семейство.

Той си беше представял как се връща у дома в края на работния си ден и Хети го очаква, за да прекара с него нощта.

Майкъл никога не си бе представял, че мечтите му ще бъдат почернени, нито пък, че ще вижда лица в тъмнината дори когато Хети лежи заспала до него.

Сега той откриваше всичко това и внезапно нещата вече не му се струваха толкова прости.

 

За изненада на Хети, вратата й бе отворена лично от госпожа Скогинс, а не от Бети. Възрастната жена сложи пръст върху устните си и затвори внимателно вратата, когато Хети влезе в къщата.

— Децата са горе. — Тя се намръщи. — Малката Сара се наплака и заспа, а Дейвид също заспа, въпреки че се опитваше да остане буден. Те са изтощени, но не мисля, че ще спят дълго. Лоши сънища, нали разбирате.

— А госпожа Ланиън? — попита Хети, докато следваше домакинята към кухнята в задната част на къщата.

— Урежда подробностите около погребението. Кларабел Фиск е с нея. Тъкмо приготвях чай. Искате ли да дойдете? — Тя добави още чай и гореща вода в чайника, преди Хети да успее да й отговори. — Изпратих Бети да напазарува, въпреки че нито един от тях не проявява голям апетит. Предполагам, че това трябва да се очаква, но все пак е тревожно. Особено за малките.

Госпожа Скогинс се движеше из кухнята с достойнство, което изненада Хети повече от това, че тя й бе отворила лично входната врата. Тя някак си не можеше да си представи Летиция Скогинс да върши нещо друго, освен да ръководи срещите на женския клуб и да дава нареждания на Бети, без значение колко добра беше по сърце. Очевидно Хети беше сбъркала. Отново.

— Признавам, че сутринта се оказа доста напрегната. Госпожа Ланиън и децата, разбира се. Обаждания от адвоката ми, който все още не може да ми намери почтен пазач. — Госпожа Скогинс сложи още една чашка и чинийка върху малкия поднос, без нито за миг да прекъсна речта си. — Касапинът ми изпрати грешна поръчка, въпреки че много ясно му бях обяснила какво точно искам, зарзаватчията е свършил продуктите, които предпочитам, а градинарят казва, че не може да дойде другата седмица, за да почисти лехите ми. — При последните думи тя сложи чайника върху подноса с такава сила, че от него се изля малко чай. Госпожа Скогинс се втренчи ядосано в петното върху колосаната покривка, след което сложи захарницата върху него. — Опитвам се да не обръщам внимание на тези дразнители, поне за момента. Не искам да оставям децата сами за дълго. В случай, че се събудят, нали разбирате. Въпреки че не мога да си представя какво мога да им предложа за обяд, ако Бети не се върне скоро. Не че те ядоха нещо на закуска, а вероятно няма да се докоснат до храната и на вечеря.

— Аз… аз се надявам, че не ги натрапих — започна нервно Хети. Тя не беше съвсем сигурна как трябва да приеме потока от думи, с който я заливаше госпожа Скогинс. — Имам предвид това, че изпратих децата при вас. Но в нито един от близките пансиони не искаха да ги приемат и аз си помислих…

— Няма нужда да се извинявате — прекъсна я остро домакинята. — Нямаше да бъде прилично да оставим тези деца да спят в пансион. Изобщо нямаше да бъде прилично.

Хети беше съгласна, защото знаеше, че госпожа Скогинс няма предвид приличието, а двете малки, уплашени деца, които толкова отчаяно се бяха опитвали да бъдат смели. Не че Летиция Скогинс някога щеше да признае, че има твърде меко сърце. Хети последва домакинята по стълбището за прислугата до една тиха стая на втория етаж.

Госпожа Скогинс остави подноса върху една масичка, след което даде знак на Хети да пази тишина и я заведе в съседната стая, като вървеше на пръсти.

Дейвид и Сара Ланиън лежаха върху голямото легло, което запълваше половината стая. От външните страни на леглото бяха натрупани възглавници, за да им попречат да паднат на пода, но нито едно от децата не се помръдна, когато двете жени се наведоха над тях. Тя спяха дълбоко, заровили лица във възглавниците. Върху бузите на Сара се виждаха следи от засъхнали сълзи, а под гъстите клепачи на Дейвид можеха да бъдат забелязани тъмни кръгове, но с изключение на това Хети не забеляза други признаци за изпитанието, през което те бяха преминали толкова скоро.

Естествено, такива следи не можеха да бъдат видени отвън. Но отвътре…

Тя излезе на пръсти от стаята след госпожа Скогинс, след което изчака домакинята да затвори внимателно вратата зад тях, като остави малка пролука, за да чуе, ако някое от децата се размърда.

— Горкичките — прошепна госпожа Скогинс сякаш на самата себе си. — Горките дечица. Какво ли ще стане сега с тях и с майка им?

Около един часа на обяд Майкъл беше приключил с всичките си визитации. Все още му оставаше да посети няколко пациента по домовете им, но нито един от тези случаи не беше спешен, а и след неприятностите от тази сутрин той не беше готов да се подложи на втори рунд от консултации следобед. Утре може би щеше да бъде способен да се концентрира по-добре върху работата си вместо върху своите фантазии и тревоги. Това със сигурност не му беше възможно в момента.

Но това, че реши да не работи следобед, не му помогна да реши какво щеше да прави. Трябваше, разбира се, да се погрижи да получи разрешението за брак. Но след това? Сутринта той беше излязъл от дома си заслепен и твърде ядосан на себе си и разтърсен от ефекта на целувките на Хети, за да мисли трезво и да прави планове или пък да разбере дали тя има такива.

С надеждата, че Хети може би все още не е излязла от къщата, Майкъл подкара коня към дома си вместо към конюшнята. Той беше на около половин пресечка от къщата си, когато започна да се чуди дали зрението му не го лъже.

Една широка сламена шапка се показа за малко над ръба на оградата, след което изчезна само за да се появи отново на няколко метра по-далеч.

Когато Майкъл спря коня пред входната врата, шапката се появи отново. Този път той видя лицето на Хети под нея; тя се беше концентрирала върху нещо, което оставаше скрито зад оградата. Тя повдигна глава и се изправи с такава широка усмивка на лицето, че денят изведнъж му се стори много по-хубав.

Двамата заговориха едновременно.

— Какво правиш тук?

— Не очаквах да се върнеш толкова рано.

— Мислех, че…

— Чудех се дали…

Хети спря да говори едновременно с Майкъл. Двамата избухнаха в смях.

Майкъл върза коня и слезе от двуколката. Той не взе чантата си, а само я пъхна под седалката и се приближи до оградата.

— Какво правиш, Хети? — попита той. Не че това наистина го интересуваше, щом като можеше да се радва на радостното й лице и красивите й очи.

— Събирам семена от цветя. Виж. — Тя вдигна един стар тиган, за да му покаже какво беше събрала. — Надявам се, че нямаш нищо против. Нямах къде другаде да отида, а денят е толкова хубав, че…

Тя млъкна засрамена и вдигна очи, за да го погледне. Усмивката й изчезна и зеленият цвят на очите й сякаш стана по-тъмен. Ъгълчето на устата й потрепна подканващо.

— Пък и исках да го направя — добави тя. — Имам предвид събирането на семената.

— Така ли? — попита Майкъл, който беше твърде омаян от деликатния цвят, който слънцето бе предизвикало на бузите й, и сянката, която шапката хвърляше върху лицето й, за да разбере какво се опитва да му каже тя.

— Да — отвърна Хети. Тя разтърси леко тигана, който държеше. — Градината ти е в плачевно състояние, но някои цветя все пак са успели да поникнат въпреки плевелите. Реших да събера техните семена за следващата година, когато ще мога да почистя лехите.

Майкъл се хвана за оградата и надникна над ръба й.

Някога в основата на оградата се бе намирала добре поддържана градина. Сега мъртви плевели и неокосена трева запълваха това пространство и почти закриваха няколкото вида цветя, които бяха успели да поникнат през лятото.

— Сигурна ли си, че си струва труда, Хети? Отдавна не съм виждал толкова скапана градина.

Хети се разсмя.

— Изобщо заглеждал ли си се някога в нея?

Майкъл не можа да се сдържи да не й се ухили в отговор.

— Всъщност, не съм. Не си спомням да съм я забелязвал някога.

За миг той си помисли да се наведе през оградата и да я целуне. Ако тя беше на няколко крачки по-близо или ако той беше с половин метър по-висок, това може би щеше да бъде възможно, но не и сега. Ако се опиташе да го направи, щеше да се набие върху оградата, а от това нямаше да има полза никой.

Майкъл стисна още по-здраво оградата. Толкова много му се искаше да целуне Хети. Още когато я беше видял, в него се бяха събудили онези опасни видения, на които цяла сутрин се опитваше да не обръща внимание, а сега тя се намираше толкова близо до него, входната врата беше отворена и…

— Не си длъжна да правиш това — каза той, опитвайки се да не мисли за изкушенията. — През лятото наемам едно момче да коси тревата всяка седмица. Той с удоволствие ще се погрижи за лехите и ще почисти плевелите.

— Предпочитам сама да се погрижа за тях — отвърна Хети и го погледна предизвикателно.

Майкъл затвори очи и изстена. Тя го потупа по ръката.

— Обещавам повече да не те дразня.

Той може би щеше да й повярва, ако не бе доловил насмешката в гласа й. Майкъл отвори едното си око и я погледна подозрително.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — кимна сериозно Хети. — Да умра, ако те лъжа — каза тя и прекръсти сърцето си.

За нещастие детинското уверение привлече погледа на Майкъл в посока, която го караше да си мисли за не толкова детински неща. Той отвори и другото си око и се втренчи в парапета на верандата.

Хети се обърна, за да проследи погледа му.

— Не искам да те критикувам, Майкъл, но съм любопитна защо си избрал тази… особена цветова комбинация.

Майкъл отдавна бе спрял да забелязва крещящия цвят на къщата си, но не можеше да отрече, че той я кара да изпъква в квартала.

— Всъщност, на мен синьото ми харесва.

— То се връзва толкова добре с жълто-оранжевото отстрани.

Ъгълчето на устата му потрепна.

— Да не говорим за зеленото на верандата.

— На твое място не бих споменавала за това!

— Но, Хети, помисли само какви възможности за разговор се откриват!

— Точно за това мисля! — Зелените очи на Хети проблеснаха насмешливо. — Според господин Дейвидсън от гарата къщата ти е предмет на доста разговори в квартала.

— Така ли? — Майкъл повдигна изненадано вежди. — Не знаех за това.

Хети поклати отчаяно глава.

— Майкъл, ти изобщо обръщаш ли внимание на нещо друго, освен на работата си?

Тя бе искала да го подкачи, но Майкъл нямаше как да не забележи укора в думите й. Той се отблъсна от оградата и внезапно почувства раздразнение. Последното нещо, което искаше точно сега, бе да му бъде напомняно за работата му и натоварването, свързано с нея. Натоварването, което според него пациентите му имаха право да изискват от него.

— Не обръщай внимание на това — побърза да поправи грешката си Хети. — Но аз наистина искам да разбера защо доктор Каткарт — предполагам, че е бил той — е боядисал тази къща в такива крещящи цветове.

Майкъл сви рамене.

— Къщата изглеждаше така, когато аз пристигнах тук. Един следобед попитах Шърман за това и ми се наложи да му обясня защо го питам.

Хети повдигна недоверчиво вежди.

— Той беше далтонист — обясни Майкъл. — Мислеше, че домът му е боядисан в някакъв оттенък на кафяво. Или бояджията не е имал достатъчно ум, за да прецени подходящите цветове, или пък е сметнал, че това е добър начин да се отърве от излишната си боя.

— О! — каза Хети. Тя се обърна и се загледа във фасадата.

— А ако съседите не харесват боята, те никога не са ми го казвали — добави Майкъл, раздразнен от това, че точно Хети трябваше да му каже за възраженията на съседите му по отношение на дома му. — Нито пък са го казвали на доктор Каткарт!

Тя не му обръщаше абсолютно никакво внимание.

— Кафяво, а? Странно, не мислиш ли?

— Цветът ли?

Хети поклати глава, без да сваля очи от фасадата на къщата.

— Как можеш да гледаш нещо, без да осъзнаеш, че го виждаш по грешен начин.

Майкъл се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това?

Тя сви рамене, сякаш се отърсваше от някаква тревожна мисъл, и се обърна към него.

— Нищо особено.

Внезапно тя му се усмихна. Ъгълчетата на очите й затрептяха предизвикателно.

— Осъзнаваш ли, че досега можех да те целуна хиляда пъти, ако беше влязъл през вратата, вместо да висиш на оградата?

Майкъл сграбчи бравата на вратата и тъкмо щеше да я отвори, когато вниманието му беше привлечено от галопиращ нагоре по улицата кон. Той погледна през рамо към приближаващия конник, след което внезапно пусна бравата и се втурна към улицата.

Ездачът беше Самюъл Райнър, който яздеше коня без седло.

— Доктор Райан! Доктор Райан! — извика момчето и дръпна юздите. Конят вдигна глава и се закова на място толкова рязко, че Самюъл едва се удържа на гърба му.

— Доктор Райан! Татко каза да дойдете веднага! Побързайте, моля ви! — Лицето на момчето беше бяло като тебешир, а очите му — изпълнени със страх.

Самюъл преметна крак, за да скочи на земята, но Майкъл го улови за кръста и го свали.

Майкъл остави момчето и коленичи пред него. Той усещаше присъствието на Хети, която се приближаваше, за да застане зад него, но не можеше да мисли за нея точно сега. Не и сега.

— Поеми дълбоко дъх — нареди той. — Добре, а сега ми кажи какво е станало. Майка ти ли?

Самюъл кимна тревожно.

— Тя кашля кръв. Татко казва, че е по-лошо от друг път. Не знам. Никога… никога не съм я виждал такава. — Той преглътна, опитвайки се да се овладее, сякаш беше възрастен, а не малко момче. — Нали няма да умре?

Майкъл поклати глава.

— Не, тя няма да умре. Не… — Той се спря навреме. Не и този път.

В съзнанието му изплува споменът за болестта на неговата майка, който настоятелно искаше да привлече вниманието му. Майкъл отказваше да мисли за това. Споменът беше твърде мъчително близък до онова, пред което се бе изправил сега Самюъл, и той не можеше да си позволи да мисли за него. Не и сега.

— Не — повтори Майкъл. — Майка ти няма да умре. Но аз ще отида да видя какво мога да направя за нея.

Самюъл кимна механично.

— Добре. — Майкъл се изправи. — Можеш да останеш тук с госпожица Малоун, докато аз…

— Не! — отвърна Самюъл с искрящи очи. — Връщам се с вас. Татко има нужда от мен.

— Разбира се, че има нужда от теб — намеси се Хети.

Майкъл я погледна сърдито, но тя не го забеляза. Вниманието й беше насочено изцяло към момчето.

— Освен това, аз ще дойда с вас. Баща ти и доктор Райан ще бъдат заети с майка ти и няма да могат да се погрижат за нещата, които ние с теб можем да свършим. Права ли съм?

Самюъл кимна, очевидно изненадан от това, че беше намерил съюзник.

— Добре. Вържи коня си зад двуколката на доктор Райан. Мисля, че ако се опитаме, ще можем да седнем и тримата. Отивам да си взема чантата и да заключа вратата… освен ако ти не искаш да вземеш нещо? — добави тя и погледна въпросително към Майкъл.

Той поклати глава. Нямаше смисъл да се кара с нея. Нямаше време за губене, пък и не можеше да спечели в спор с нея. Последното нещо, което му се искаше, бе да намесва Хети, но истината беше, че той имаше нужда от помощта й. Майкъл не искаше да си признае това, но той наистина се нуждаеше от нея… също като Самюъл и малката Ана.