Ан Ейвъри
Снежната кралица (4)

Глава трета

Хети пусна багажа си на земята. Глухото тупване, с което чантите й паднаха, можеше да събуди дори мъртвец. Майкъл обаче дори не се помръдна.

Хети свали ръкавиците си много внимателно, махна шапката си и ги сложи върху багажа си. Тя потупа косата си, оправи жакета си и разтърси роклята си. В момента не можеше да направи нищо за праха по ръба й, но тя не възнамеряваше да даде на Майкъл възможност да забележи това — поне не веднага.

— Майкъл Райан — каза на висок глас Хети и сложи юмруци на бедрата си. — Събуди се!

Този път годеникът й помръдна леко. След това изхърка, промени положението си и веднага заспа отново.

Бюрото беше покрито със списания, медицински справочници и печатни извадки, които служеха за възглавница на Майкъл. Ръцете му бяха прострени върху бюрото от двете страни на главата му. Лявата му ръка лежеше с дланта нагоре върху „Колорадо медикъл джърнъл“, под който се виждаше „Акушерска медицина“. Бузата му беше притисната към друг справочник, отворена на статия със заглавие „Усложнения и предизвикателства при преждевременно раждане“.

Хети се намръщи. Нищо чудно, че той беше заспал. Дори самите заглавия бяха такива, че можеха да излекуват страдащ от сериозно безсъние.

При вида на годеника й всички съмнения и раздразнението, които бе изпитала през последните няколко часа, се изпариха. Дори докато спеше, той изглеждаше изтощен. Брадичката му беше потъмняла от наболата му еднодневна брада и го правеше да изглежда по-стар, отколкото беше в действителност. Костите на бузите му се очертаваха ясно под кожата му, очите му бяха хлътнали, под тях имаше тъмни кръгове, а клепачите му изглеждаха тежки, сякаш гъстите, черни мигли ги натискаха надолу с огромна тежест. Гъстата му коса си беше все така черна и разрошена, но сега се беше слепнала с черепа му при слепоочията и на челото, сякаш той се бе потил и мокрите кичури бяха изсъхнали на тези места и бяха залепнали за кожата му.

Хети прокара нежно ръка по гъстите къдрици и се опита да ги приведе в ред — безнадеждна задача, с която не й се беше удавало да се справи никога. Пръстите й трепереха.

Две години, а той не се беше променил. Майкъл все още работеше твърде много, изискваше твърде много от себе си, оставяше другите да изискват още повече. А тя не бе останала до него, за да го защитава, да го укорява, да го подкача и да го разсмива така, както само тя можеше.

Не че бе имала друг избор. Но сега…

— О, Майкъл — прошепна тя и изпита внезапна горчивина, от която очите й се напълниха със сълзи. Тя вече беше с него и щеше да остане с него завинаги. Щеше да защитава и него и себе си, да го разсмива, да се грижи той да се храни добре, да се наспива и да отделя време за себе си. И щеше да го обича — нещо, което бе искала, откакто се помнеше.

С разтуптяно сърце Хети се наведе и целуна леко челото на годеника си, бузата му, ъгълчето на устата му.

Тогава той се размърда и измърмори нещо неразбираемо.

— Майкъл? — Хети нежно разтърси рамото му, за да го събуди. — Майкъл?

Клепачите му се отвориха бавно, но той остана неподвижен, втренчен в нищото докато сетивата му не се събудиха. Най-накрая той въздъхна дълбоко, вдигна бавно глава и се отблъсна от бюрото. За миг Майкъл остана да седи на мястото си, като премигваше към разхвърляните по бюрото му документи подобно на бухал, който внезапно е бил поставен на слънчева светлина; след това се прозина и прокара ръка през косата си.

Хети се усмихна и стисна здраво ръцете си, опитвайки се да потисне смеха, който напираше в нея. Само след миг той щеше да се събуди напълно и тогава…

— Хети? — Ръката му замръзна върху косата му. — Хети! — Последното беше радостен рев. Столът му се наклони назад, залюля се на задните си крака и след това се срина на пода.

Нито един от двамата не му обърна ни най-малко внимание.

Хети се хвърли в обятията му, забравила за отеклите си крака, мръсните си дрехи и раздразнението си. Той обсипал целувки устата й, лицето й, косата й, врата й, като се давеше от сълзите си, смееше се, повтаряше името й отново и отново.

До този момент Хети си бе мислила, че знае какво означава истинското щастие, но сега се оказа, че е грешила, тя тръпнеше от докосването до Майкъл, от гласа му, от устните му върху нейните. Сърцето й сякаш се разшири, докато не започна да заплашва, че ще разкъса долната й риза в някаква огромна експлозия на невероятна радост.

Във всичките си мечти, във всичките си спомени, тя беше забравила колко силен е годеникът й, колко здрави бяха ръцете му, когато се обвиваха около нея, колко невероятно жизнена можеше да я накара да се почувства само с най-малкото докосване до нея.

— Ако искаш да ми се извиниш за това, че ме остави да те чакам на гарата, трябва да ти кажа, че се справяш много добре.

Той прокара върха на езика си по линията на брадичката й чак до дясното й ухо.

— Много добре, наистина.

Ръцете му я притиснаха още по-силно към гърдите му.

— Господи, Хети, ужасно съжалявам. Не съм искал да…

Той се разсмя, но смехът му съдържаше някаква груба, самообвинителна нотка, която накара Хети да потръпне и да отметне глава назад, за да се вгледа в лицето му.

— От няколко дни досаждам на Дейвидсън, като постоянно го питам дали няма промяна в разписанията на влаковете, а след това… — Той забеляза въпросителния й поглед и ръцете му поразхлабиха хватката си. — От две години не съм виждал жената, която обичам, а виж ме на какво приличам! Не съм се къпал…

— Забелязах.

— … нито пък съм се обръснал.

— И това го забелязах.

— Дори не съм си измил зъбите! И да не си посмяла да ми кажеш, че си забелязала и това! — добави той и я погледна с престорен гняв.

Хети се изкиска.

— Малко ми е трудно да не го забележа с всичките тези целувки и…

— Хети! — Той остана втренчен в нея за няколко секунди, сякаш беше объркан от готовността й да се съгласи с всичките му провинения. След това се разсмя. Този път се смееше наистина и лицето му беше озарено от щастието, което изпълваше душата му. — О, Хети, ти си невероятна.

— И това също! — каза тя и закима утвърдително. — А ти си глупак, Майкъл Райан — скастри го тя и придърпа ръцете му около кръста си, за да не бъде разбрана погрешно. — Не само трябва да се обръснеш, да си измиеш зъбите и да се изкъпеш, а и да си срешеш косата и да си смениш ризата, която изглежда, сякаш си спал с нея цяла седмица. Но всичко това не ме интересува. Не и ако означава, че няма да ме целуваш повече и да ме прегръщаш и да…

Той може и да беше глупак, но с готовност изпълни желанието й.

Майкъл беше по средата на една много убедителна демонстрация на готовността си, когато някой се покашля зад тях.

— Извинете, доктор Райан. Не исках да ви прекъсвам, но вие казахте…

Мъжът, който стоеше в рамката на вратата, очевидно се чувстваше неловко от това, че ги беше прекъснал, но същевременно изглеждаше решен да свърши работата, за която беше дошъл тук. Хети неохотно се изплъзна от прегръдката на Майкъл.

— Няма нищо, господин Райнър. Влезте, моля. — Майкъл се опита да оправи набързо дрехите си, но това се оказа невъзможно. — Как е госпожа Райнър? А бебето?

Внезапната студенина в гласа му накара Хети да премигне. Той не звучеше като онзи Майкъл, когото тя познаваше, а беше някак отдалечен. Безчувствен.

Господин Райнър беше слаб, малко по-висок от Хети мъж. Тя предположи, че слабостта му не беше естествена, а се дължеше на претоварване и стрес. Сакото му висеше на раменете като чувал, въпреки че първоначално вероятно беше прилепвало по невероятно широките му рамене.

Хети си помисли, че той прилича на човек, който се мъчи да се пребори с неприятни обстоятелства.

Посетителят се почувства неудобно под изпитателния й поглед, след което внезапно свали износената си шапка, сякаш едва сега бе осъзнал, че се намира в присъствието на дама, независимо от компрометиращото положение, в което я беше заварил.

— Рут… госпожа Райнър… спеше, когато я оставих — каза господин Райнър. Отрудените му ръце мачкаха шапката, която държаха. — Бебето. — Той сви рамене, като че ли искаше да покаже, че не се притеснява за бебето си. Очите му обаче издаваха противното. — Държим го на топло. Никакво течение, както казахте, мажем го с маслинено масло за кожата. Но то не плаче и не иска да пие кравешко мляко. Дори когато слагаме мед на биберона, пак не иска да го пие.

Той не спираше да мачка шапката си. Майкъл се намръщи, но не каза нищо. Господин Райнър се сви под безмълвния, изпитателен поглед, сякаш студенината, която лъхаше от него го беше смалила. Той преглътна с усилие, след което неохотно издаде назад рамене като човек, който очаква палача си.

— Нали казахте, че има лекарство, докторе? Нещо, което може да помогне?

Майкъл кимна отсечено, наведе се покрай Хети към далечния край на бюрото си, където имаше подредена странна колекция от бутилки, кутии и малки жълти пликове.

— Не мога да ви дам гаранция, че ще се получи — предупреди той, докато вземаше малко хартиено пликче и една стъкленица със зелена течност. — Смесете прахчето с мед и го сложете на езика на бебето. Сиропът е за кашлицата на госпожа Райнър. По една супена лъжица четири пъти дневно. Той е нов, но изглежда, че помага на някои хора. Ако не свърши работа във вашия случай… — Майкъл се намръщи. — Ще ви бъде трудно, господин Райнър. Съпругата ви е твърде слаба от болестта си, а бебето… — Той пое дълбоко дъх и издиша през носа. — Бебето се роди твърде рано.

Зает да запомни инструкциите на лекаря, господин Райнър само премигна и не каза нищо. Ако Майкъл забеляза нещо, то той не го показа. Той поклати силно глава, сякаш за да се отърси от някакъв лош сън, и каза:

— Ще мина по-късно тази вечер да ги прегледам.

Господин Райнър посегна да вземе лекарствата, които Майкъл му подаде, след което се поколеба и погледна към измореното лице над себе си.

— Ще ви платя, доктор Райан — каза нервно той. — Веднага щом мога. Знам, че сметката ми се натрупа, но господин Харелсън от депото каза, че другата седмица може да има работа за мен. А ми обещаха и малко почасова работа…

Майкъл прекъсна обясненията му с махване на ръката, както би отпъдил нахална муха.

— Знам, че ще ми платите, господин Райнър. Сега това не е важно. Най-важното са жена ви и бебето. Използвайте парите, които изкарате, за да им купувате добра храна. Месо, мляко и яйца. Пресни плодове и зеленчуци. Запомнихте ли всичко?

Господин Райнър кимна нещастно.

— Запомних. — Той прибра внимателно ценното лекарство в джоба на сакото си. Тънките му устни помръднаха и на лицето му се появи нещо средно между изпълнена с надежда усмивка и намръщване. — Уча се да готвя. Самюъл също, въпреки че е само на осем годинки. Съпругата ми… — Той направи гримаса на неудобство. — Тя казва, че се справяме много по-добре.

Майкъл му се усмихна окуражаващо, но в усмивката му нямаше топлина.

— Предполагам, че се справяте по-добре от мен. А сега тръгвайте. Госпожа Райнър вероятно се тревожи за вас. Обещавам да мина по-късно.

Майкъл успя да задържи насилената си усмивка, докато изпращаше посетителя си до входната врата, но в мига, в който тя се затвори, усмивката му се изпари и той се облегна на една от стените с празен и безизразен поглед.

Хети ги беше последвала до вратата на кабинета и сега погледът й срещна неговия през малката чакалня.

Мълчанието се проточи, изпълнено със стотици въпроси и две години раздяла.

— Жена му е болна от туберкулоза — каза най-накрая Майкъл. Гласът му беше равен и безизразен, сякаш говореше на стената срещу себе си. — Те продали всичко, което имали, а то не било много, за да дойдат тук с надеждата, че здравето й ще се подобри. Но от момента, в който продали фермата си, той има трудности с намирането на добре платена работа. Живеят в каруцата си и в една стара палатка заедно със сина си, който би трябвало вече да ходи на училище, а сега имат и бебе, което се роди твърде рано. Твърде рано… — Той сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение.

Хети усещаше страха му за майката и детето. Но откъде тогава идваше това ледено спокойствие у него?

Майкъл се отблъсна от стената, но вместо да отиде при годеницата си, се обърна и се загледа през прозореца, като че ли очакваше да види господин Райнър да стои навън. Гърбът му бе обърнат към Хети и тя забеляза, че раменете му са напрегнати.

Хети остана на мястото си.

— Не знам как ще се оправят — каза най-накрая Майкъл с равен глас — фермерът, който е собственик на земята, на която бивакуват, не им взема много пари, но все пак иска повече, отколкото те могат да си позволят. — Той сви рамене отново. — Предполагам, че така е по-добре, отколкото да нямат къде да отидат. Тук не е лесно човек да си намери място, където да отседне. Много хора не обичат „дробовете“, както наричат туберкулозните. Има толкова много, особено семейства като това на Райнър, които нямат много пари и не притежават специални умения, с които да си намерят добра работа. Те идват тук, защото са чули, че има надежда, че чистият въздух, планините…

Той прекъсна изречението си по средата и думите увиснаха сякаш в очакване на хубав край, взет от приказките. Вместо това Майкъл удари стената с ръка и се обърна рязко към Хети.

— Знаеш ли какво намират те, Хети? — Той почти викаше и не изчака тя да му отговори. — Нищо! Нищо, освен увъртания и вероятности, които могат да бъдат колкото верни, толкова и погрешни. Намират лекари като мен, които притежават стотици справочници, но не могат да им дадат точен отговор. Мъчим се да ги успокоим, предлагаме им хапче или отвара или им казваме да се хранят с яйца и мляко и да почиват. И това е всичко!

Устата му се изкриви в грозна гримаса, но той продължи да говори.

— Това е всичко, с което разполагаме, разбираш ли. Това и богохулствените ни утешения. А след това им изпращаме сметката за нашите услуги и казваме всички подходящи неща на семейството и може би отиваме на погребението. Ако имаме време. Не можем да направим нищо друго. Нищо!

Той се втренчи в нея, сякаш очакваше тя да го предизвика, да го нападне за провалите му и за провалите на медицинската наука, на която беше посветил живота си.

Хети бе твърде потресена от неочакваното му избухване и не се помръдна и не каза нищо.

Между тях лежаха две дълги години, през които тя се беше грижила за умиращата си майка и беше мечтала за живот с Майкъл… А какво беше правил той през това време? Какво се бе случило, че да промени нежния Майкъл и да го превърне в такъв студен и ядосан мъж?

Той поклати глава като човек, който се събужда след кошмар. След това гневът му изчезна и той бавно отиде до един от старите столове в чакалнята и се отпусна в него със свити рамене, сложил лакти върху коленете си, сякаш беше твърде изморен, за да седи изправен. Той погледна нагоре към Хети изпод рошавата си коса като разкаял се грешник, молещ за разбиране… или за прошка.

— Тя е на двадесет и осем години, Хети — каза той най-накрая. — Само с три години по-възрастна от теб. Бори се с туберкулозата от седем години и губи битката. И двамата искаха бебе, но тя беше твърде слаба. Опитах се да им кажа, но…

Той поклати ядосано глава, като че ли искаше да се отърси от спомените за безплодните си разговори.

— Когато тя забременя, аз й казах, че трябва да почива и да не става от леглото. Но какво можеше да направи тя? Те имаха нужда от парите, които тя изкарваше с пране и шиене. А сега бебето…

Той млъкна. Наведе поглед и се втренчи в пода. Миг по-късно Хети вече беше коленичила до него.

— Трябва да се нахраниш, Майкъл Райан — каза тя. — Да се нахраниш добре, да се изкъпеш и да се наспиш. Кога си спал за последен път?

— Какво? — Майкъл премигна и я погледна, сякаш я виждаше за първи път.

— Попитах кога си спал за последен път?

Той се намръщи и се опита да си спомни. Ъгълчето на устата му се изви в уморена усмивка.

— Днес следобед около три и четиридесет и пет. Но вие много добре знаете това, госпожице Малоун.

Хети му се усмихна в отговор.

— Изненадана съм, че рискуваш да ми го напомниш. Нямах предвид днес. Кога за последен път си имал възможност да се наспиш?

Той прокара ръка по бузата си и се замисли. Хети чуваше драскането на дланта му по наболата брада и с усилие потисна желанието си да прекара ръка по тази любима буза.

— Не съм сигурен — призна си той най-после. — Миналата нощ изродих бебето на семейство Райнър, а по-миналата… Е, успях да поспя два часа, преди да ме измъкнат от леглото по спешност. — При спомена за това лицето му потъмня. — А преди това…

— Точно както си мислех — прекъсна го Хети, преди той да успее да се сети за какъв провал щеше да се обвини в този случай. — И вместо да се нахраниш добре и да поспиш, когато си се върнал от семейство Райнър тази сутрин, си извадил справочниците си и си започнал да ги преглеждаш, за да си сигурен, че не си пропуснал нещо, което е можело да помогне на госпожа Райнър и бебето й.

Той я погледна виновно.

— Това означава, че ако аз не греша — продължи тя, — ти не си вечерял снощи, не си закусвал тази сутрин и вероятно не си хапвал оттогава. Но мисля, че това може да се поправи бързо.

Тя скочи на крака, но Майкъл се оказа по-бърз от нея. С едно ловко движение той уви ръка около кръста й и я дръпна в скута си.

— Вече ме командваш, така ли, Хети Малоун? — попита той. След това се ухили, но в него имаше копнеж и глад, които се намираха много по-дълбоко от смеха му. Хети виждаше напрежението в ъгълчето на устата му, в начина, по който веждите му се свиваха над острия мост на носа му.

Устата му се спусна върху нейната, преди тя успее да му отговори. Устните му бяха твърди и настоятелни.

Топлината му запали и нейната подобно на искра, допряна до суха прахан. Със стон, който показваше нейния копнеж, нейната нужда да го има, тя уви ръце около врата му и го придърпа още по-близо до себе си, също толкова настоятелна в своята нужда, колкото беше и Майкъл в неговата.

Хети се беше мислила, че знае как да се целува. Тя бе мислила, че с Майкъл са изследвали всички възможности за мъж и жена, които не са женени.

И беше грешила.

Две години и три хиляди километра водеха до голяма разлика в онова, което един мъж очакваше от една целувка… и онова, което една жена намираше в нея. Техните целувки в първата им изненадана прегръдка бяха само увертюрата. Сегашните бяха целувки, които издаваха глад, копнеж и надежда, че всички обещания, които си бяха давали, ще бъдат изпълнени. Сегашните бяха целувки, изпълнени със сълзи, огън и една много по-дълбока нужда, женска нужда… и мъжка.

Майкъл пръв се отдръпна и Хети изстена и се опита да го придърпа отново към себе си. Той обви ръце около нея и сложи главата й на рамото си. Гърдите му се повдигаха тежко от усилието да си поеме дъх, а ръката му трепереше, докато той я натискаше към бузата на Хети, за да я задържи плътно прилепена към себе си.

— О, Хети! Ако знаеш колко ми липсваше през цялото това време! Колко ми липсваше!

— Пазя писмата ти. Всичките — каза Хети, която внезапно се почувства твърде срамежлива, за да го погледне в очите, и вместо това гледаше жилетката му. Гласът й трепереше от вътрешното напрежение, което изпитваше, докато се притискаше към годеника си, разтърсена от силата на нуждата, която я бе изпълнила толкова внезапно.

— Знам, че не бяха много дълги — каза Майкъл и я настани по-удобно в скута си, така че краката й висяха през страничната облегалка на стола. — Всеки път исках да пиша повече, но все нещо…

— Чела съм ги толкова често, че най-старите вече са изтъркани и намачкани — призна си Хети. — Въпреки че може би не трябва да ти казвам това, за да не започнеш да се надуваш и да се мислиш за твърде голяма работа.

— Няма такава опасност, след като ти вече си тук, за да следиш да не кривна от правия път. Две години… — Последните му думи бяха изречени почти като въздишка. Хети усети дъха му в косата си.

Тя се разсмя, защото не искаше да го вижда натъжен, и се отблъсна от гърдите му, така че да остане седнала с възможно най-голямо достойнство.

— Е, сега, когато вече съм тук — и то не благодарение на теб, ако мога да добавя! — възнамерявам да се уверя, че никога повече няма да ме изоставиш на някоя гара!

Тя премигна и докосна нежно ъгълчето на устата му, след което прокара пръст по извивката й. Брадата му одраска пръста й и накара тръпки да преминат по гърба й.

— Няма да ти позволя да ме изоставиш никога вече, Майкъл Райан. Обещавам!

— Няма да ти бъде много трудно да си изпълниш обещанието, Хети. — Погледът му се плъзна по челото, очите, носа, след това се спря за малко върху шията, гърдите, краката й, които бяха прехвърлени толкова безсрамно над облегалката на стола.

Майкъл се изправи и с едно дръпване я вдигна и прилепи до себе си.

Докато ръцете му я обвиваха, Хети усети твърдостта му и успокояващата ширина на раменете му. Тя уви ръце около неговите и се отпусна.

— Ако продължаваме така, никога няма да успеем да те нахраним — каза тя, опитвайки се да бъде практична, въпреки че с удоволствие щеше да гладува колкото беше необходимо, стига Майкъл да продължеше да я прегръща.

— Аз се храня с теб. — Той въздъхна и положи брадичката си върху главата й. — Толкова се радвам, че си тук, Хети. Толкова много се радвам.