Ан Ейвъри
Снежната кралица (17)

Глава шестнадесета

Вечеряха мълчаливо — шунка и боб с препечени филии хляб. Друга храна в къщата нямаше. Докато нареждаше масата, Хети бе вдигнала малкото бурканче със сладко, но бързо го бе оставила обратно на полицата.

Майкъл седеше срещу нея като истинско въплъщение на тишината. Черната му коса беше разрешена, веждите му — свъсени, а по брадичката и бузите му се виждаха тъмни сенки. Пръстите на Хети я засърбяваха при мисълта как брадата му щеше да одраска кожата й, ако тя сложеше ръка върху бузата му, както бе драскала миналата нощ по шията, гърдите и стомаха й.

Мисълта за това я изпълни с топлина и тя почувства тъпа болка, която правеше седенето върху твърдия стол истинско мъчение. С болката дойде и усещането за пространството около нея, за стените и за леглото, което беше постлано с чисти чаршафи и възглавници, които бързо потъваха под тежестта на главата й… и неговата.

Хети остави вилицата си на масата и се вслуша в тихото съскане на газовите лампи и лекото дрънчене на вилицата на Майкъл по чинията му. Къщата сякаш започна да се стеснява, докато останаха само те двамата и масата между тях и Хети си помисли, че почти може да се пресегне през нея и да го докосне, за да добие увереност от неговата топлина и сила.

Бяха объркани от умората, чувството за вина и тревогите, които бяха изпитали през този ден, и затова се бяха скарали, но скарването им не беше заради тях, не заради онова, което ги свързваше от много години, дълго преди изобщо да си бяха помислили за сватби и разрешения за брак.

Хети си повтаряше неспирно това и се опитваше да не обръща внимание на Майкъл, който бе отдал цялото внимание на чинията си.

Той беше закопчал ризата си, бе завързал вратовръзката си и бе облякъл жилетката и сакото си, преди да напусне поляната, на която се намираше лагерът на семейство Райнър. Ако не бяха разрешената му коса и наболата му брада, той можеше да бъде взет за уважаван лекар, който току-що се е върнал от посещение при пациент, изморен и изгладнял след един тежък и дълъг работен ден.

Но Хети знаеше, че под фасадата се криеха измачкана и мръсна риза и едно силно мъжко тяло, което я караше да си представя картини, които изобщо не бяха прилични.

Спомни си миризмата му, която я бе заобиколила, когато Хети го бе сграбчила за ръкава на ризата му и го бе разтърсила, влажните му къдрици и топлината на тялото му под ръцете си.

Тогава тя го беше разтърсила. Сега обаче това беше последното нещо, което й се искаше да направи с него.

Когато запали бойлера в банята, преди Майкъл да се бе върнал от конюшнята, тя хвърли един поглед на голямата желязна вана. Въпреки че да се къпе по два пъти на ден си беше чисто разточителство, си бе помислила, че иска да се изкъпе и че Майкъл сигурно би искал също да се изкъпе и внезапно двете мисли се бяха слели в най-шокиращата — и изкушаваща — идея, която някога й беше минавала през ума.

Хети свали очи от Майкъл и се втренчи в чинията си.

Идеята й беше смехотворна. И абсолютно неприлична.

Невероятно изкушаваща идея беше двамата да се изкъпят заедно и да измият не само мръсотията, но и тревожните чувства. Да започнат нощта на чисто, освободени от напрежението, което беше създало между тях скарването им.

Но как трябваше да му предложи това? Как можеше да събори мрачната стена на мълчанието, която Майкъл нарочно беше издигнал между тях?

Хети се загледа в него изпод вежди.

В мига, в който той се бе върнал от конюшнята и не я беше целунал, бе разбрала, че е решил да обвини себе си за всичко, което се беше случило този ден — изгонването й от пансиона, неспособността си да се разбере със Самюъл, пристъпът на Рут и… и всичко друго от последните два часа, за което решеше да се самообвини.

Списъкът беше доста дълъг, но Хети не се съмняваше, че Майкъл щеше да направи всичко по силите си, за да се измъчва по всяка точка от него. И ако тя не можеше да го накара да я целуне, то как тогава щеше успее да го убеди да се изкъпят заедно?

Може би щеше да бъде по-лесно, ако се беше научила да флиртува или имаше по-голям опит в прелъстяването на мъжете, но тя беше начинаеща и в двете. Отношенията им винаги бяха толкова честни и открити, че тя никога не бе чувствала нужда от едното или другото.

Сега й се искаше да има опит и в двете, а може би и в още нещо.

Хети премести чинията си встрани и внезапно бе обзета от тревога. Никога не беше изпитвала нужда да флиртува или да прелъстява, но и Майкъл никога досега не беше носил отговорностите, с които се бе натоварил в момента — за нея, за себе си, за пациентите си.

Дали пък тя не грешеше, като си мислеше, че животът е много по-прост, отколкото всички се опитват да го изкарат? Дали не беше малоумна или сляпа, като вярваше, че дори в мрачната несигурност на работата на Майкъл трябваше да има някаква радост?

А може би това, че се чувстваше толкова… толкова объркана, се дължеше на нейната умора и на тревогите й?

Някакво металическо скърцане привлече вниманието на Хети. Тя погледна към Майкъл и видя, че той прокарва безцелно вилицата си по празната чиния, сякаш очакваше някое изгубено бобено зърно да се появи изневиделица. Докато през главата й бяха преминавали похотливи мисли, той бе унищожавал методично вечерята си.

— Искаш ли още?

Главата му се повдигна рязко и очите му се втренчиха в нейните, сякаш Майкъл я принуждаваше мислите си да се върнат обратно в настоящето.

— Какво?

— Попитах дали искаш допълнително — повтори търпеливо Хети. — Искаш ли още храна?

Майкъл сви вежди, като че ли беше раздразнен от усилието, което му беше необходимо да се концентрира върху думите й.

— Не. — Той поклати глава. — Не, благодаря. Вечерята беше добра.

Хети не можа да се въздържи да не се изсмее.

— Лъжец! Ти или не си обърнал никакво внимание, или готварските ти умения са по-лоши, отколкото съм си мислила.

Майкъл се изчерви, но усмивката му беше подигравателна и насочена към самия него.

— По малко и от двете, страхувам се. Някой ден можеш да питаш госпожа Айвс, старата дама, която живее в синята къща до моята, как готвя варени картофи.

По този начин той заобикаляше темата, върху която се беше замислил, и това не убягна от вниманието на Хети. Тя се вгледа в него, като се чудеше дали да го попита или да забрави за това.

Майкъл не й даде възможност да опита. Той се намръщи на чинията си, след което остави вилицата си на масата и бутна двата прибора настрани.

— Тревожех се за госпожа Спенсър — призна той неохотно. — За онова, което тя може да разправя.

— Че на кого му пука какво говори тя? — тросна се в отговор Хети, ядосана от споменаването на името на съдържателката на пансиона. — Тя е просто една стара клюкарка, която си няма друга работа, освен да…

— Тя е една уважавана дама в обществото, Хети. Тя е жена, която може да направи живота ти доста неприятен, ако започне да разправя разни клюки наляво-надясно… за нас.

— Искаш да кажеш — за мен.

— Точно така, за теб. — От мен се очаква да бъда почтен човек, но ако прекрача разделителната линия, никой няма да забележи това. Ако обаче ти прекрачиш линията…

И двамата много добре знаеха какво има предвид той и не беше нужно Майкъл да довършва мисълта си.

— Майкъл, ние вече обсъдихме това, ако не си забравил. — Все едно, че говореше на масата пред себе си; Майкъл не й обърна никакво внимание.

— Мислех си за нещо.

— Майкъл…

— Твърде късно е да ти намерим къде да пренощуваш тази вечер, но госпожа Скогинс може да има свободна стая.

Той се опитваше да се владее с усилие. Хети усещаше това по гласа му, по стиснатите му устни, по напрежението в раменете му.

— Или пък госпожа Фиск. Тяхната къща е малка, но в нея живеят само тя и съпругът й и…

— Ти се шегуваш! Нали?

— … имат една допълнителна спалня. От друга страна, госпожа Скогинс вероятно може да се възползва от малко помощ, докато семейство Ланиън живеят при нея. Няма да бъде за дълго, само докато…

— Майкъл! — Хети стовари ръце върху масата толкова силно, че чашите издрънчаха. — Ще ме изслушаш ли?

Той млъкна. Хети обаче не беше съвсем сигурна, че възнамерява да я изслуша.

— Няма да се преместя нито при госпожа Скогинс, нито при госпожа Фиск. Няма да отида в хотел или в друг пансион, нито пък някъде другаде, освен в леглото ти. Заедно с теб. Веднага.

Тя стана, осъзнала внезапно силната си нужда и че не знаеше какво трябваше да направи сега. Много по-лесно беше да се хвърли в ръцете на един мъж, ако не ги делеше някаква кухненска маса.

За миг тя се олюля леко задъхана. След това възстанови равновесие и тръгна край масата към него.

Когато Майкъл стана от стола си, всяка фибра на тялото му излъчваше гняв. Погледът му се втренчи в Хети, но в него не се виждаше топлина. Хети се препъна, след това спря на място, достатъчно близо до него, за да може той да я прегърне… ако пожелаеше.

Майкъл не помръдна. Ръцете висяха отпуснати до бедрата му. Тялото му сякаш трепереше като струна, но това може би се дължеше на светлината.

Хети се напрегна и пое дълбоко дъх. Погледът му не изпускаше нейния.

На Майкъл щеше да му бъде толкова лесно да протегне ръка и да докосне ръкава на Хети. Да прошепне името й. Само това.

Но той затвори очи и отметна глава назад. Тя беше съвсем сигурна, че той трепереше, но не можеше да каже дали от тревога или от гняв.

Хети бе обзета от силен гняв. Можеше да разбере колебанието му от предишната нощ, но не и сега.

Миналата нощ тя бе отишла при него, тъй като бе имала нужда от топлината и силата му също толкова, колкото и Майкъл бе имал нужда от нея.

Тази вечер…

Тази вечер беше негов ред. Тази вечер той трябваше да дойде при нея.

Изпълнена с решителност, тя протегна ръка и докосна ръкава му. Той се дръпна, сякаш го беше ударила, и очите му се отвориха и се втренчиха в нейните.

Хети посрещна погледа му, без да мигне.

— Откакто пристигнах тук, Майкъл, ти постоянно ме отбягваш и ме отблъскваш — направо забравяш за мен, за бога! И всеки път, когато това се случи, аз се опитвам да те разбера, да те извиня и да се съобразя с теб. — Тя повдигна брадичката си малко по-високо. — Е, не и тази вечер. Тази вечер смятам да си легна. Искам да споделя леглото си с теб и знам — знам — че и ти искаш това. Но това зависи само от теб. От теб, Майкъл, а не от мен. Тази вечер ти ще трябва да се съобразиш с мен.

С тези думи тя се обърна и излезе от кухнята с високо вдигната глава.

 

Също както предишната нощ, Майкъл седеше на ръба на кушетката с наведена глава, подпрял ръце на бедрата си, и се опитваше да не се вслушва в звуците, които издаваше Хети, докато се приготвяше да си легне.

Тази вечер това беше още по-непосилно за него, отколкото миналата нощ. Тази вечер той вече знаеше тайни, които не бе знаел досега — сладки, редки съкровища, които го подлудяваха сега, когато ги притежаваше.

Тялото му беше залято от топла вълна. Пръстите му се забиха неволно в мускулите на бедрата му от силата на усещането.

Той нямаше да мисли за тези съкровища. Нямаше да се вслушва в стъпките, в звуците на отварящите се и затварящите се врати, в тихото скърцане на дъските на пода, на пантите на вратите и на леглото. Нямаше да влошава още повече нещата, като се опитва да си представи какво прави Хети, когато шумовете престанат.

Тялото му обаче го предаде. Слухът му беше изострен толкова много, а мислите му бяха толкова измъчващо похотливи, че той не можеше да ги изключи колкото и да се опитваше.

Миналата нощ, докато се бе потопил в безопасността на работата си, Майкъл бе намерил куража да устои на изкушението — заради Хети. След това тя бе дошла при него, бе го целунала и всичките му храбри намерения се бяха стопили като пролетен сняг.

Е, тази вечер това нямаше да се случи. Той беше създал достатъчно неприятности за един ден. Мисълта, че Хети е била подложена на обиди и изгонена от пансиона само защото той не бе проявил достатъчно сила и воля да й намери по-добро място, където да отседне, го караше да се черви от срам.

Ако ставаше въпрос само за клюките, щеше да му бъде по-лесно, защото една бърза сватба щеше да накара злите езици да млъкнат. Станалото си беше станало. Дори ако не бяха спали заедно, всички щяха да си мислят противното.

Само че не ставаше дума само за клюките.

Ставаше дума за това колко още можеше да навреди на Хети, ако се предадеше пред нейния ултиматум и собственото си желание.

Майкъл се втренчи в тъмнината на кабинета си. Той изобщо не беше сигурен, че можеше да й навреди по някакъв начин, но не смееше да се опита да разбере. Не бе очаквал, че разговорът му със Самюъл ще завърши толкова катастрофално и затова бе оставил Хети да го убеди, че трябва да говори с момчето въпреки съмненията си.

Е, Хети нямаше да успее да го убеди в нищо повече. Не и тази вечер. Не и сега. Без значение какво щеше да опита.

Хети се ширеше върху две възглавници, но въпреки това тясното легло не й се струваше много удобно. Миналата нощ поне мирисът на Майкъл бе останал по възглавниците, едновременно успокояващ и възбуждащ. Тази вечер чаршафите миришеха на сапун и слънце и на нищо друго. Това не й се струваше честно.

Тя се беше изкъпала, но съжаляваше за това. Усещането от допира на грубата гъба, плъзгането на мокрия сапун и водата не бяха достатъчно добри заместители на докосването на Майкъл.

Той нямаше да дойде при нея тази вечер. Хети го беше предизвикала и той бе отказал да приеме предизвикателството й. Майкъл сигурно вече или беше заспал върху неудобната си кушетка, или отново се беше привел над тетрадките си и я бе изхвърлил от живота си, за да може да се заобиколи с проклетата медицинска наука, на която се беше посветил.

Е, тази вечер тя не възнамеряваше да го спасява, без значение колко много щеше да страда от това или колко самотна и празна й се струваше спалнята без него.

 

Телефонът събуди Хети както предишната сутрин. Тя се измъкна от бездната на лошите сънища и се върна към реалността като уморен миньор, който излиза от мината след тежък ден. Изминалата нощ се беше оказала една от най-неприятните в целия й живот.

Утринното слънце влизаше през прозореца и заливаше с лъчите си стаята. Хети се намръщи на светлината, премигна и огледа спалнята.

Миналата нощ бе оставила вратата отворена за всеки случай, но по някое време Майкъл я беше затворил. Сега тя представляваше преграда, която заглушаваше разговора му, и Хети не можеше да различи какво казва той по телефона. Не че това имаше някакво значение. Тя не се съмняваше, че обаждането беше поредното му извинение да я изостави тук, докато си върши работата, без да се притеснява от присъствието й.

Хети остана да лежи замислена в леглото. Нямаше как да спре Майкъл да излезе от къщата, но можеше да направи така, че денят му да не бъде толкова лек и безпроблемен, колкото той без съмнение се надяваше да бъде.

Тя отметна завивките и спусна крака на пода.

С надеждата, че Майкъл може да се предаде, Хети бе разпуснала косата си и бе облякла една от най-красивите си нощници — неприлично прозрачна муселинова нощница, украсена с дантели и красива бродерия по маншетите. Нощницата я покриваше от главата до петите, но на подходяща светлина не скриваше абсолютно нищо. С пусната свободно върху раменете си коса и облечена в дреха, под която тялото й се виждаше на фона на слънчевата светлина зад нея, тя трябваше да бъде толкова възбуждаща гледка, че да вземе ума дори на най-заклетия светец.

Хети реши, че трябва да покаже на Майкъл какво беше изпуснал миналата нощ. Тя прекоси стаята и отвори вратата.

Майкъл стоеше в коридора, обърнал гръб към вратата на спалнята, подпрял едното си рамо на стената до телефона, заслушан внимателно в събеседника си от другата страна на линията. Той беше обут в панталони и облечен в колосана бяла риза, но още не беше облякъл жилетката и сакото си. Тирантите му се спускаха по извивката на гърба му, след което се разделяха по средата във формата на буквата Y и караха ризата му да се издува и да подчертава стройните му бедра и широките му рамене.

При тази гледка Хети затаи дъх и чувствителното място между краката й бе обляно от горещина.

Звукът от отварянето на вратата на спалнята накара Майкъл да се напрегне леко. Той погледна през рамо към Хети, без да сваля черната слушалка от ухото си.

Един поглед беше достатъчен, за да го накара да замръзне на мястото си. Очите му се разшириха, челюстта му увисна и за миг Хети се уплаши, че сърцето му може да спре да бие.

Тя се усмихна с най-сладката си и невинна усмивка.

— Добро утро — каза тя и се протегна. Докато извиваше тялото си нагоре, Хети успя да отвори вратата още по-широко, така че пред слънчевата светлина не остана никаква преграда, освен платът на нощницата й.

Като някаква стара кукла на конци Майкъл се изправи и се обърна с лице към нея.

Той дишаше учестено и неравномерно, ако можеше да се съди по бързото издигане и спускане на гръдния му кош. Дори от това разстояние Хети успя да забележи, че очите му се отварят по-широко.

Тя се протегна отново, като изви гръб, и отметна рамене назад, докато коремът и гърдите й не се допряха плътно до плата на нощницата й. След това се размърда леко и вдигна ръце над главата си, оставяйки пръстите си да преминат през косата й така, че тежките къдрици се разпиляха по ръцете и раменете й. Напрежението в мускулите й беше голямо, но не бе и наполовина толкова удовлетворяващо колкото замаяното изражение на лицето на Майкъл.

Във върха на протягането си тя дори си позволи да изпъшка леко от задоволство, както би направила една жена, която се е наспала добре и се е събудила в един прекрасен ден.

Майкъл не изпъшка. Той си пое дъх като човек, който е бил ударен силно в стомаха.

Хети се усмихна още по-широко, след това потърка очи, сякаш искаше да прогони съня, и мина покрай Майкъл, за да тръгне към банята. Тъй като Майкъл имаше много широки рамене, а коридорът беше твърде тесен, това се оказа малко трудно. Особено след като той, изглежда, не беше способен да се помръдне, а само я наблюдаваше.

— Извинявай — каза Хети и мина покрай него. Едната й гръд докосна ръката му, а коремът й се допря до бедрото му, но при тези обстоятелства тя не можеше да направи нищо, за да избегне това.

— Какво? — изграчи той и се обърна, за да заговори отново в слушалката. — Не, не, разбира се, че ви слушам! — извика той, много по-силно отколкото Хети смяташе, че е необходимо. И всичко това, без да сваля очи от нея.

— Съжалявам — каза тя. След това му се усмихна и изчезна в банята, като затвори безшумно вратата зад себе си.

— Съжалявам — каза Майкъл в слушалката. Дори и през вратата на банята Хети долови, че той говори задъхано. — Не осъзнавах, че викам… Не… Да, да, ще дойдем. Благодаря. Дочуване.

Той затръшна слушалката върху вилката.

Може би въображението й си правеше шеги с нея, но на Хети й се стори, че го чува да диша тежко от другата страна на вратата. Скоро обаче Майкъл се отблъсна от стената толкова силно, че огледалото над умивалника издрънча, след което той тръгна към предната част на къщата. Затръшна вратата между коридора и чакалнята толкова силно, че огледалото се заклати на стената.

Хети се втренчи доволна в отражението си в огледалото.

Отмъщението й беше сладко.

Радостта й обаче беше кратка.

Хети се мъчеше да завърже корсета си, когато Майкъл почука на вратата на спалнята.

— Хети? — Той не я изчака да му отговори. — На телефона беше госпожа Скогинс. Тя се обади да каже, че погребението на Джордж Ланиън ще се състои в десет часа тази сутрин. Помоли ме да ти кажа, защото госпожа Спенсър няма телефон. Обясних й положението и я попитах дали може да се преместиш да живееш при нея за известно време. Тя каза, че може.

Хети си пое дълбоко дъх, готова да възрази, и последната връзка влезе на мястото си.

— Ще те заведа по-рано заедно с багажа ти. И не се опитвай да спориш с мен! — добави той остро, преди тя да успее да възрази. — Ако когато излезеш от тази стая, багажът ти не е опакован, ще го събера сам.

Докато Хети успее да премине през стаята и да отвори вратата, той вече се бе озовал в кухнята. Тя подаде глава в коридора.

— Майкъл!

Той се обърна, за да я погледне.

— Ти ще се преместиш, Хети, та дори ако трябва да те метна на рамо и да те занеса дотам.

С тези думи той затръшна вратата на кухнята зад себе си.

 

Хети седеше до кухненската маса, стиснала в ръце чашата си с кафе, и гледаше прашинките, които играеха в един слънчев лъч.

Майкъл беше излязъл преди повече от час, за да посети набързо пациентите си, след което щеше да се върне, за да я откара при госпожа Скогинс. Хети бе измила приборите, бе опаковала багажа си, след което бе седнала с чаша кафе и се бе отдала на мислите си.

В тишината на къщата гневът й от миналата нощ и подигравателното й отношение от тази сутрин бавно се бяха слели в тревожно отвращение.

За разлика от приятелките от детството си, Хети никога не бе смятала, че бракът може да промени един мъж повече, отколкото би променил една жена. Или поне промяната не можеше да бъде голяма и не можеше да засегне същността на човека.

Това се беше оказало без значение, защото тя не бе искала да променя Майкъл. Беше го обичала точно такъв, какъвто си беше — напрегнат, отдаден, но винаги любезен, винаги готов да се отзове на нуждите на хората около себе си.

Тя не знаеше как точно трябва да се държи с този нов Майкъл, когото откриваше сега, този човек, който в един миг можеше да се смее, а в следващия да се оттегли в почти разрушително самовглъбение в работата си. Тя не беше уверена, че изобщо може да се справи с него. Не и до края на живота си.

Смъртта на Джордж Ланиън й бе показала защо се бе променил Майкъл, бе й позволила да разбере, което в противен случай никога не би станало, защо онова, което той вършеше, беше толкова важно и толкова трудно в емоционален аспект.

Но разбирането на причините не й помагаше да разбере как да се справи с Майкъл.

Как беше възможно Майкъл да бе оставил работата и загрижеността му да го погълнат дотолкова, че вече не можеше да вижда нищо, освен тях? Как беше възможно той да бе оставил състраданието си да бъде заровено под толкова много пластове лед, че не беше в състояние да се справи със страховете на едно момче, което бе изправено срещу същото, пред което се бе изправил той преди толкова много години?

Мисълта за Самюъл накара Хети да стисне чашата си по-здраво. Храбрият Самюъл, който беше толкова самотен и уплашен.

Хети се сети за разпилените по земята до каруцата хапчета от пчелинок и смачканата торбичка, която Майкъл толкова бързо бе прибрал.

Майкъл се беше оказал прав. Проблемите на Самюъл не можеха да бъдат решени с хапчета от пчелинок.

Но защо, о, защо, беше толкова невъзможно да отдели един миг, за да се наслади на сладостта им?