Ан Ейвъри
Снежната кралица (8)

Глава седма

Когато Хети се върна в пансиона, видя, че вратата зее широка отворена, а в коридора цари абсолютно объркване. Някакви нови наематели се настаняваха в предната спалня и госпожа Спенсър се мотаеше наоколо като раздразнена кокошка, сменяше чаршафи, отваряше прозорци и обясняваше на новите наематели — семейство на средна възраст, които седяха нервно един до друг на един диван в дневната — правилата в пансиона.

Изглежда, че Майкъл беше уредил братята Търнър да бъдат преместени от пансиона в болница, където за тях щяха да се грижат по-добре — трудна задача, тъй като болниците не искаха да приемат туберкулозни, които можеха да умрат всеки момент. От възклицанията и коментарите на госпожа Спенсър ставаше ясно, че тя се разкъсва между радостта, че братята ги няма, и раздразнението от внезапното им напускане.

Когато Хети я спря в коридора, за да попита дали Майкъл не е оставил съобщение за нея, госпожа Спенсър, наполовина скрита зад купчината чаршафи в ръцете си, само поклати глава и се отдалечи забързано.

— Извинете, ма’ам. — Прислужницата мина покрай Хети, хванала механична чистачка за килим в едната си ръка и метла и лопата в другата. Преди Хети да успее да я попита дали Майкъл беше оставил съобщение, тя се втурна в спалнята и затвори вратата зад себе си.

Раздразнена, Хети се оттегли в спалнята си, за да се измие и преоблече за вечеря. Тя нямаше нищо против вниманието, което Майкъл отделяше на братята Търнър, но не смяташе, че е твърде неразумно да очаква от него да й остави съобщение, пък било то дори и малка бележка, с която да й каже, че ще дойде да обядва с нея.

В края на краищата, това се оказа без значение. Майкъл не се появи на време за вечерята.

Докато се хранеше, Хети не сваляше очи от чинията си и се опитваше да не забелязва любопитните погледи, които й хвърляха останалите наематели. Когато след вечерята те се събраха в дневната, за да си поговорят, Хети се извини и се върна в стаята си.

Тя чете малко, след което си легна рано, като се чудеше какво го беше задържало тази вечер. Измина дълго време преди тя да успее да заспи.

Майкъл не дойде за закуска. Дотогава всички съмнения и несигурността от предишния ден вече бяха изчезнали и бяха заменени с раздразнение.

Когато малко след девет часа Хети стигна до входната врата на къщата със странния цвят, тя откри, че вратата е заключена, а щорите на прозорците са спуснати.

Хети се втренчи ядосано във вратата, опитвайки се да реши какво да направи сега. Ако Майкъл си мислеше, че да я избягва беше начинът да я накара да му се извини, трябваше да си помисли отново.

Тя не можеше да попита съседите къде е отишъл той. Това нямаше да се хареса на Майкъл, а и съседите без съмнение щяха да започнат да се питат защо, току-що пристигналата годеница на доктор Райан е била принудена да се обърне към тях за информация. На нея не й се искаше да седи в потискащо елегантната дневна на госпожа Спенсър и да го чака да се появи, а нямаше никаква представа откъде можеше да започне да го търси.

От друга страна, имаше много неща, с които можеше да си запълни времето. Това беше един нов град, който не познаваше и трябваше да опознае, а и денят беше прекрасен за разходка.

Центърът на града гъмжеше от хора. Хети спря на гарата, за да уреди куфарите й да бъдат закарани в дома на Майкъл. Когато приключи с това, тя тръгна да обикаля магазините и дискретно да наднича през прозорците на канцелариите, изследвайки възможностите. Тя бързо успя да намери аптеката на господин Фиск — сграда, която вдъхваше усещане за стабилност и просперитет и пред която гордо се мъдреше една съвременна машина за сода.

Господин Фиск подаде плешивата си глава откъм канцеларията на гърба на сградата и направи малка гримаса, която накара веждите му да се огънат.

— Идвам веднага, ма’ам — извика той и се скри обратно в светилището си, преди тя да успее да му отвърне нещо.

Докато го чакаше, Хети оглеждаше полиците, които бяха добре заредени и внимателно почистени. Няколко от изложените продукти имаха непознати имена, а други, с които тя беше свикнала, изобщо не бяха изложени, но приятелите й, които я бяха предупреждавали за живота в дивия и непокорен запад, бяха сбъркали. Колорадо Спрингс може и да беше по-малък от Бостън, но беше също толкова модерен град.

— Съжалявам, ма’ам. Момчето излезе да занесе няколко поръчки и… я виж ти! Госпожица Малоун, ако не греша? — Господин Фиск я погледна над рамката на очилата си. След това плъзна очилата нагоре по носа си и я погледна през стъклата. Изражението му не показваше дали тази промяна в перспективата е имала някакъв резултат. — Доктор Райан все пак ви е взел от гарата, нали?

— Оправихме се, господин Фиск, благодаря — отвърна Хети, като внимателно заобиколи истината. — Но тази сутрин той е зает и аз разучавам града, ако мога да се изразя така.

— Този човек е винаги зает. — Господин Фиск не приличаше на човек, който смята, че да бъдеш постоянно зает, е хубаво. — Има пациенти из целия град. Дава консултации в Глокнър. За туберкулозни, нали знаете. Изглежда, че има добри резултати, въпреки че не проявява желание да опитва нови идеи. — Последното очевидно беше голям недостатък според господин Фиск.

Хети кимна.

— Да, той наистина има повече работа, отколкото е по силите му. — Тя възнамеряваше да приема всички комплименти за Майкъл и да не обръща внимание на останалото.

— Ще бъда много учуден, ако той печели от всичките усилия, които полага. Никога не съм познавал лекар, който проявява толкова голямо желание да приема пациенти, независимо дали могат да му платят или не. Е, разбира се, няма истински лекар, който да няма няколко пациента, които не могат да си плащат, но доктор Райан… — Кльощавият аптекар наклони глава встрани и цъкна неодобрително с език като недоволна стара кокошка.

— Повечето лекари не се занимават с медицина заради парите, господин Фиск — каза с леко раздразнение Хети.

— Вярно, абсолютно вярно. Но доктор Райан успява да не печели повече от останалите. — Той се втренчи в нея, сякаш я предизвикваше да обори изявлението му. — Никой лекар не може да практикува професията си, ако е разорен, не мислите ли?

— Не бих могла да знам това, господин Фиск. Съмнявам се, че такъв проблем ще изникне някога.

— Да. Е… — каза недоверчиво аптекарят, който не искаше да се откаже толкова лесно от размишленията си върху характера на Майкъл. — През половината време него не можете да го намерите. Появи се тук още когато отворих тази сутрин. Поръча да му смеси едни лекарства и изхвърча навън. Мислите ли, че момчето, което разнася поръчките, е успяло да го намери след това? — Той изсумтя. — Дори кабинетът му е заключен. Момчето върна поръчката. Изгуби ми цял час тази сутрин, а днес имаме много работа.

— Ако искате, може аз да му занеса лекарствата — предложи хладно Хети. — Сигурно ще се видя скоро с доктор Райан.

Господин Фиск я огледа внимателно, след което бръкна под тезгяха и извади малко пакетче, увито в хартия и вързано с канап.

— Предполагам, че няма да има проблем. Не обичам да давам лекарства на всеки срещнат просто така, но при дадените обстоятелства…

Хети протегна ръка, за да поеме пакетчето, но отдръпна ръка, тъй като се сети за думите на аптекаря относно финансовото състояние на Майкъл.

— Колко струва? Мога да го платя, ако желаете.

Господин Фиск махна с ръка пред носа си.

— Записал съм го на сметката на доктор Райан.

Внезапно Хети се сети как във влака госпожа Фиск беше раздавала храната си на трите гладни момчета, чиято майка трябваше да се грижи за новороденото си бебе. Семейство Фиск може и да приличаха на скъперници, но и двамата, изглежда, имаха добри сърца.

— Много пари ли изкарвате от сметката на доктор Райан, господин Фиск? — попита Хети, като гледаше плешивия аптекар право в очите.

— Понякога, госпожице Малоун — отвърна честно той. — Понякога.

Хети се усмихна; след това усмивката й стана по-широка.

— Случайно да имате хапчета от пчелинок, господин Фиск? Бих искала една торбичка, моля. Не, нека да бъдат две. И ще си платя за тях. — Поне този път. Следващия път Майкъл щеше да си плати. Тя смяташе лично да се погрижи за това.

Когато Хети излезе от аптеката, походката й беше по-лека и по-весела, отколкото когато бе влязла вътре.

С напредването на деня горещината се увеличи, а и Хети се поизмори от обикалянето. Разходката й не се беше оказала чак толкова забавна, колкото беше предполагала, че ще бъде. Но тя беше очаквала Майкъл да бъде с нея и да я развежда.

Хети се намръщи, докато гледаше струпаните на витрината на един железничарски магазин кухненски пособия и инструменти. Защо Майкъл не бе прекарал поне тези първи дни с нея? Толкова трудно ли беше наистина да помоли някой друг лекар да се погрижи за пациентите му за един-два дни?

Вратата на следващия магазин беше отворена и Хети дочу грохота на печатна преса.

Мисълта за печатница и хартия увеличи раздразнението й. Майкъл трябваше да й остави поне една бележка тази сутрин! Това едва ли беше толкова много за него. Само няколко реда, в които да й каже кога да го очаква или кога да се срещнат. Или пък да й изпрати покана за обяд. Това щеше да бъде още по-хубаво. Може в някой от по-добрите хотели в града. Само двамата, без да им се налага да гледат наредените от двете страни на дългата маса наематели на госпожа Спенсър.

Мисълта за обяд накара стомаха на Хети да се свие. Тъй като госпожа Спенсър сервираше само закуска и вечеря, Хети си купи бисквити и малко сирене, нарязано на тънки резенчета, занесе ги до парка, който заемаше цяла пресечка в центъра на града и седна на една пейка под висок бор. Въпреки че вече беше декември, слънцето грееше силно.

Докато се хранеше, тя наблюдаваше несекващия поток от хора, файтони и каруци по улиците около нея и се опитваше да не обръща внимание на нарастващото си раздразнение от факта, че Майкъл не само че го нямаше, но и тя нямаше ни най-малка представа къде можеше да се намира той или кога ще може да го види.

Едно слабо гласче в дъното на съзнанието й казваше, че това, което изпитва, не е раздразнение, а съмнение. Или може би дори малко страх. Но това беше абсурдно. Хети не вярваше във вслушването в слабите, гадни гласчета. Те имаха лошия навик да й казват неща, които тя не желаеше да слуша.

Отсъствието му нямаше нищо общо с вчерашното им скарване, а студенината, която той проявяваше към пациентите, си нямаше нищо общо с отношението му към нея. Абсолютно нищо. Майкъл я обичаше също толкова, колкото го обичаше и тя. Ако всеки от тях се беше променил малко през изминалите две години, то това беше нещо, което трябваше да се очаква, нали така?

Той беше зает. Това беше всичко. Твърде зает с работата си, за да осъзнае колко уязвима се чувстваше тя сега, и твърде отдаден на пациентите си, за да си помисли да ги изостави дори за миг.

Всичко беше толкова просто. Абсолютно обяснимо, наистина.

Хети схруска една бисквитка толкова силно, сякаш тя се беше опитала да й отвърне. Бисквитката се пръсна и малки парченца от нея се посипаха по жакета и в скута на Хети.

— Ще ти бъда много благодарен, ако оставиш пакетите ми при Фиск, където им е мястото.

Не думите, а гласът накараха Хети да се обърне рязко.

— Майкъл! Къде…?

— Наистина, Хети. Имам твърде много работа, за да си губя времето да обикалям града в търсене на нещо толкова важно колкото е това лекарство.

Изненадана от ледения му глас, Хети едва успя да си поеме дъх. Тя присви очи към него, но слънцето се намираше точно зад него и той приличаше на зловещ силует с широки рамене, облян в ослепителна светлина.

Това й се стори нереално. Този студен и ядосан мъж не беше мъжът, когото тя познаваше.

— Майкъл? — попита тя с недоверие.

— Че кой друг може да те гони из целия град, опитвайки се да си вземе пакетчето с лекарството? — В думите му имаше язвителност, от която Хети потръпна. Той протегна ръка с дланта нагоре.

Хети скочи ядосана на крака. Тя се опита да направи една крачка към него, но заби коляното си в ръба на пейката от ковано желязо, която ги разделяше.

Тя изстена от болка и се дръпна назад, като се опитваше да спре сълзите, предизвикани от острата болка в коляното й. Болката превърна раздразнението й в гняв.

— И просто си искаш пакетчето, така ли? Без извинение? Без обяснение? Без благодарности?

Той се намръщи. Тя никога не беше виждала такова мрачно и зловещо изражение на лицето му.

— Не мога да чакам повече, Хети. В пакета има едни хапчета, които ми трябват и които са последните от запасите на господин Фиск, преди той да получи нова стока. Нямам време да тичам от една аптека до друга, за да проверя дали някой друг не разполага с това лекарство. — Той отново протегна ръка като крал, който си иска дължимото.

Въпреки топлината Хети потръпна. Това не беше онзи Майкъл, когото тя познаваше. Това беше невъзможно.

Той имаше спешен случай. Това беше единственото обяснение. Разбира се! Колко глупаво от нейна страна, че не беше се сетила за това веднага!

Тя вдигна чантата си и започна да рови из нея, търсейки малкото пакетче, което бе взела от господин Фиск.

Майкъл го пое от ръката й, благодари й отсечено, обърна се и тръгна обратно.

— Майкъл! Чакай! — Очевидното отчаяние в гласа й не се харесваше на Хети, но умолителните й думи излязоха сами от устата й, когато той се обърна с лице към нея. — Кога ще се освободиш? Къде ще се срещнем? Ще те видя ли…?

— Не знам, Хети — каза той. Думите му бяха като ледени висулки — остри и студени. — Има неща, които трябва да… — Той спря и си пое дълбоко и измъчено дъх. — Не знам — повтори той най-накрая. След това се обърна и си тръгна с мрачната, изправена походка на палач, тръгнал към бесилката.

Онемяла от изненада, Хети го гледаше, докато той не изчезна в морето от хора. Тя остана неподвижно още малко, втренчена в мястото, на което беше изчезнал Майкъл, притиснала чантата си, сякаш тя щеше да я защити от безпокойството, което я обземаше.

Всички емоции, с които се беше опитвала да се пребори през последните няколко часа, се върнаха с пълна сила — гняв, несигурност, съмнение — по-силни и по-натрапчиви от всякога.

Тя заби нервно пръсти в плата на чантата си, започна да усуква и дърпа сложните възли и да се опитва да се хване за нещата, които бяха събрани от вътрешната страна на хастара от тафта, въпреки че те неизменно се изплъзваха от пръстите й.

Също като Майкъл.

Хети тръшна чантата върху седалката на пейката. За миг тя остана да стои, гледайки гневно чантата си; след това се завъртя и седна на пейката, приведе рамене, кръстоса ръце под гърдите си и се втренчи гневно в храстите от другата страна на тротоара.

За кого се мислеше доктор Майкъл Райан? Тя беше прекосила половин континент, за да стигне дотук! Беше изоставила всичко и всички, които беше познавала само за да бъде с него. И за какво? За да бъде избягвана, пренебрегвана, обиждана и да се държат с нея, сякаш беше някакво лошо, полуумно дете?

Тя реши, че ще наеме двуколка и кон от най-близката конюшня, за да вземе кашона с чаршафи от госпожа Скогинс и да го занесе до малкия лагер на семейство Райнър край реката. Вероятно можеше да свърши една дузина неща за тях. За разлика от някои нейни познати, семейство Райнър дори може би щяха да оценят усилията й да им помогне.

А когато се върнеше в града, щеше да чака Майкъл на верандата му, докато той не се прибереше — цял следобед, ако трябваше, — за да му поиска обяснение.

И нямаше, наистина нямаше, да се тревожи от това, че Майкъл я избягва.

 

Майкъл остави коня и двуколката в конюшнята и измина пеша двете пресечки до дома си. Лекарската му чанта от черна кожа сякаш тежеше с пет килограма повече от обикновено. Той се чувстваше замръзнал и вцепенен, но беше твърде изтощен, за да мисли за това.

Двете пресечки му се сториха огромно разстояние.

На три къщи преди своята той спря внезапно.

Хети седеше на най-горното стъпало на верандата му с вдигната глава, изправен гръб и стиснати плътно един до друг крака. Голямата чанта, която бе носила по-рано, се намираше в скута й. Ръцете й бяха вплетени една в друга върху коленете й, сякаш за молитва, и тя изглеждаше толкова спокойна и изпълнена с достойнство, като че ли чакаше групата на дамите от църквата да започне седмичната си среща.

Сърцето на Майкъл се сви. Хети беше най-веселият човек, когото той познаваше, но когато една жена започнеше да се държи официално и с достойнство, всеки умен мъж бягаше да потърси прикритие. Единственият проблем беше, че той нямаше достатъчно сили да й се измъкне точно сега, камо ли пък да й избяга.

Вратата изскърца, когато Майкъл я отвори неохотно, след което се затвори с трясък зад него. Хети го наблюдаваше, без да помръдне; лицето й беше безизразно като на статуя.

Той спря на няколко крачки от стъпалата и сложи уморено чантата си на земята.

— Не знам какво имаш да ми казваш, Хети, но ще трябва да почакаш.

Очите й се разшириха гневно, а брадичката й се повдигна. Тя скочи на крака, без да изпуска чантата си.

— Трябва да почакам ли? Откакто дойдох тук, не правя нищо друго, освен да чакам!

За миг у Майкъл пламна гняв, но бързо угасна. Той беше твърде изморен, за да може да се ядоса, твърде изморен, за да чувства нещо друго, освен леда, който го разяждаше болезнено отвътре като признание за провала му.

Умореният му поглед се плъзна по лицето на Хети надолу към шията, гърдите, кръста, по цялата дължина на краката до мястото, на което върховете на обувките й се подаваха под роклята й.

Замаяният му от изтощение мозък произведе някаква замъглена картина на това как той се отпуска на старото стъпало до годеницата си. Искаше му се да се хвърли в прегръдките й, да положи глава на гърдите й и да остави топлината й да го заобиколи и да пропъди ледената празнота вътре в него. Искаше му се да заплаче и да почувства нежното й докосване, докато тя избърсва сълзите му. Искаше му се да заспи, докато тя лежеше до него, готова да прогони мрачните сънища, които толкова често се криеха в тъмнината, готови да се нахвърлят върху него във всеки един миг.

Той не се помръдна.

Хети също остана неподвижна. Тя просто стоеше на стъпалото и го гледаше в очакване да отговори на предизвикателството й. Вместо това той се наведе, вдигна лекарската си чанта, изкачи бавно стълбите и застана до нея. За миг Майкъл се поколеба, защото му се прииска да се наведе и да я целуне. Тя отвърна на погледа му с объркано повдигане на веждите.

— Майкъл? — Колкото и да беше уморен, той долови въпроса в тона й.

Майкъл се намръщи, отвори уста, за да каже нещо, но не можа да намери подходящите думи, с които да й обясни. Думите бяха там, скрити зад ледената стена, която го държеше в прегръдките си, но той не можеше да ги извади оттам. Поклати глава и мина покрай Хети.

Ключалката се завъртя със скърцане. Той бутна вратата и влезе в къщата, без да поглежда назад. След като в продължение на толкова много часове никой не беше влизал в къщата, въздухът вътре беше застоял.

Справочниците, които той бе чел и върху които беше заспал преди два дни, все още го чакаха на бюрото му. Единият беше отворен и страницата беше намачкана на мястото, където бузата му се беше притискала към нея. Останалите стояха разхвърляни, със страници, маркирани с парчета хартия, които той беше откъснал от някаква тетрадка. Майкъл се втренчи в купчината натрупано медицинско познание, която сякаш му се подиграваше.

Някъде над главата си той долови стъпките на някаква птичка по покрива. Друга птичка изпърха в храстите под прозореца и едно клонче одраска стъклото, когато птичката отлетя.

Майкъл се напрегна, отметна глава и се вслуша в познатите шумове, които издаваха птиците, които продължаваха живота си, без да забелязват хората около себе си.

Гарванът, когото той беше чул пред болницата малко след разсъмване на същата сутрин, бе изглеждал също толкова безгрижен и тежките удари на крилете му бяха прозвучали съвсем отчетливо в стаята. Той си спомни как се беше спрял, за да се заслуша в тях. Един удар, два, три, след това нищо, освен лекото свистене на въздуха, което показваше преминаването на птицата; след това бе настъпила тишина.

Джейкъб Търнър бе вдигнал глава, за да проследи полета на гарвана. Слабата утринна светлина, която се процеждаше през щорите на прозорците, беше открила безжалостно изпитото му лице и хлътналите му очи. В продължение на няколко секунди той бе останал неподвижен; след това погледът му се беше свел към увитата в одеяла фигура, която лежеше на тясното легло.

— Не трябваше да идваме тук — бе казал той с толкова, слаб глас, че Майкъл едва бе успял да го чуе. — Лекарите ни казаха. Казаха ни, че е твърде късно.

Джейкъб беше обърнал отчаяния си поглед към него, сякаш го молеше за разбиране.

— Все пак ние решихме, че трябва да опитаме. Това беше последната ни възможност. Не трябваше да я изпускаме.

Майкъл бе кимнал. Майка му също се бе вкопчила в тази последна, отчаяна надежда за оцеляване, също като братята Търнър. Но тя поне беше починала между приятели.

Сякаш доловил мислите на Майкъл, Джейкъб бе отместил поглед към брат си.

— Не трябваше да идваме тук — бе повторил той. Той не бе продумал повече, дори и когато хората от погребалното бюро бяха дошли да приберат тялото на брат му. Най-накрая Майкъл бе успял да го накара да изпие едно приспивателно, след което бе останал да се увери, че Джейкъб ще бъде настанен в друга стая, този път само с едно легло.

След по-малко от половин час го бяха повикали при седемнадесетгодишно момиче, болно от туберкулоза, което току-що беше преживяло първия си кръвоизлив. Момичето беше сираче, работещо като домашна прислужница и вече нямаше да може да задържи работата си и трябваше да се надява само на милостта на хората, а единственият му дом беше препълненото болнично отделение, в което имаше още една дузина момичета като нея. А след нея Майкъл бе видял и петгодишното момче, наранено по време на катастрофа с каруца, чийто крак се бе наложило да ампутира с пълното съзнание какво щеше да означава това за момчето и за мъжа, в който то щеше да се превърне. А след това…

Едно мускулче на брадичката на Майкъл подскочи болезнено и го извади от мрачните му мисли. Той остави лекарската си чанта много бавно по средата на бюрото между пръснатите справочници, свали сакото си и го сгъна върху чантата.

Зад себе си Майкъл чу стъпките на Хети, която идваше към него. Тя се обърна и застана зад бюрото му, точно на мястото, на което той обикновено сядаше. В нея имаше нещо, което тревожеше Майкъл.

— Трябва да си поговорим, Майкъл.

Майкъл си пое дъх и издиша бавно.

— Не сега, Хети — каза той, като произнасяше внимателно всяка дума.

— Напротив, точно сега. — Тя замълча, задъвка едната страна на долната си устна и се загледа в него.

— Знам, че си изморен. Знам, че днес не ми обърна внимание не защото не си искал. Знам, че имаш пациенти, които се нуждаят от теб. Знам всичко това. Но то не е достатъчно, Майкъл. Изобщо не е достатъчно.

Той потръпна. Не е достатъчно. Не е достатъчно.

— Ти не си същият, Майкъл. Ти си студен. Ти си… ти си… — Тя разпери ръце, раздразнена от неспособността си да намери подходящата дума. — Имам чувството, че някак си се отдалечил от мен и аз… не знам как да те намеря отново.

Тя се приближи до него и сложи ръка върху неговата, молейки го безмълвно за обяснението, което той отказваше да й даде. Майкъл усещаше топлината на дланта й дори през ризата си, но тя не беше достатъчна да разтопи леда в него.

Очите му срещнаха погледа й.

— Утре — каза той най-накрая и махна ръката й от своята. — Моля те, Хети. Ще говорим за това утре.

Тя стисна устни и присви очи, но не настоя повече, а само вдигна чантата си и напусна безмълвно стаята с вдигната глава.

Майкъл се заслуша в звука от стъпките й, докато тя минаваше през чакалнята и затваряше вратата след себе си. Второто и четвъртото стъпало на верандата изскърцаха под тежестта й. Майкъл чу лекото чукане на токовете й по павираната пътека, изскърцването на отварящата се врата.

И през цялото време той стоеше неподвижно и изпитваше ужасна болка.

Някога щеше да й каже всичко, но между тях имаше две години мълчание и сега той просто не знаеше как да започне. Страхуваше се, че ако веднъж започне да говори, думите ще се излеят като придошла пролетна река. Колко от провалите си като лекар щеше да си спомни, преди тя да бъде отнесена от потопа?

Още докато беше учил за лекар, го бяха предупредили за това.

— Ще имаш пациенти, които ще умират, момчето ми — бе казвал намръщено старият доктор Егертс. — Въпреки всичките ти усилия, те ще умират и единственото, което ще можеш да направиш, ще бъде да останеш с тях, докато не си отидат. Ще трябва да се научиш да приемаш това и да продължаваш да работиш.

Е, той беше продължил да работи, но не се беше научил да го приема. Всъщност, Майкъл не смяташе, че някога ще може да се научи на това.

Той сви устни отвратен от себе си. Джеймс Търнър беше мъртъв и единственото нещо, което той можеше да направи, бе да мисли, че се е провалил. Въпреки това обаче имаше нещо, което можеше да направи.

Отърси се от умората и влезе в малката спалня, която беше превърнал в лаборатория след смъртта на доктор Каткарт. Стаята беше тъмна и непроветрявана, но в мига, в който прекрачи прага й, Майкъл бе обзет от спокойствие.

Той дръпна евтините муселинови завеси, които закриваха прозорците, и се настани пред работната маса, на която се намираха микроскопът му, сандъчетата с лабораторни стъкла, които беше направил през изминалата година и половина и дебелите камари тетрадки, в които записваше напредъка на експериментите си, идеите си и историите на заболяванията на туберкулозните си пациенти.

Бяха изминали повече от двадесет години от деня, в който майка му беше починала от туберкулоза — „бялата чума“, която измъчваше човечеството му в продължение на векове. За това време медицинската наука беше определила причината за появата й и начина на предаването й, но не беше по-близо до откриването на лекарство за нея, отколкото бе била по времето, когато майка му се беше присъединила към хилядите отчаяни страдалци, които чакаха да се случи някакво чудо. Някои бяха открили своето чудо, докато други, като майка му, не бяха успели. Никой не знаеше защо.

Много хора се опитваха да намерят отговора. Полиците на Майкъл бяха пълни с хапчета, прахове и механични устройства, всичките безполезни, които бяха опитвани по едно или друго време. Той беше абониран за всички издавани медицински списания и справочници, които се занимаваха с проблемите на белодробните заболявания от всякакъв вид и по-специално с туберкулозата.

Лабораторията му беше груба, а усилията му — ограничени от малкото време, през което можеше да се отдели от непосредствените си лекарски задължения, но в тази малка стаичка, между своите стъкленици и справочници, Майкъл намираше утеха. Тук никой не страдаше, никой не умираше. Тук владееха логиката и духът на научното изследване и Майкъл с удоволствие се потапяше в проучванията си, радостен, че може да се измъкне от твърде земните неприятности, които го очакваха отвъд вратата на лабораторията му.

Той си пое дълбоко дъх, след което придърпа най-последната си тетрадка със записки, разгърна я и прегледа набързо бележките си, за да си припомни докъде беше стигнал. Той подпря единия си лакът на масата, положи глава върху дланта си и се зачете.