Ан Ейвъри
Снежната кралица (18)

Глава седемнадесета

Погребението на Джордж Ланиън беше скромно. Гробището се намираше на един хълм, от който се откриваше възхитителна гледка към планините, които се извисяваха на запад и към необятната прерия на изток, но вятърът, който брулеше хълма, беше студен и режещ по това време на годината.

Скърбящите не бяха много. Само госпожа Ланиън и децата й, госпожа Скогинс, облечена в същата тъмна рокля, която бе носила и във влака, госпожа Фиск, Хети, Майкъл и господин Харисън от гарата. Всички те се бяха събрали от едната страна на гроба, до обикновения кафяв ковчег, и слушаха внимателно успокоителните думи на свещеника, всеки от тях погълнат от собствените си мисли.

Хети остана безмълвна през цялото време. Освен че й бе помогнал да се качи и слезе от двуколката, Майкъл не я бе докоснал нито веднъж, откакто тя се бе отъркала в него в коридора на къщата му същата сутрин. Освен това той не бе проговорил нито дума, освен абсолютно необходимия минимум, който се налагаше.

Хети имаше чувството, че той се е отдалечил от нея, че се е оттеглил в някакво място дълбоко в душата си, където тя не можеше да го достигне. Дори когато вятърът развя тежката й рокля срещу краката й, Майкъл не забеляза нищо — или пък ако забеляза, то не го интересуваше.

Хети се наведе и сграбчи полите на роклята си, но вятърът ги изтръгна от ръцете й. Тя се опита да ги хване отново и този път, без да иска, докосна бедрото на Майкъл. Тялото й подскочи от допира до него.

Майкъл не показа с нищо, че е забелязал докосването. Той просто си стоеше на мястото, зареял поглед някъде, докато тя събираше полите на роклята си и се опитваше да се преструва, че слуша думите на свещеника, а не хладното мълчание на Майкъл.

Службата не продължи дълго. Господин Харисън поднесе съболезнованията си на вдовицата, след което си тръгна. С бяло като тебешир лице Джесика Ланиън избягваше да гледа Майкъл в очите, докато той й поднасяше своите съболезнования и изглеждаше облекчена, когато той се извини и се върна при пациентите си.

Хети седна във файтона до Джесика Ланиън. Дейвид беше седнал в скута й, а Сара се беше сгушила в скута на майка си. Никой не продума по време на краткото пътуване от гробището до дома на госпожа Скогинс, нито когато свалиха шапките и шаловете си в коридора на къщата. Едва когато госпожа Фиск излезе, а госпожа Скогинс отведе децата в кухнята, за да им даде малко мляко и храна и да провери храната, която Бети приготвяше, госпожа Ланиън показа, че е забелязала Хети.

— Аз… аз така и нямах възможност да… да ви благодаря — каза колебливо Джесика и протегна ръка. Бръчките на изтощение и напрежение по лицето й бяха дълбоки, но тя стоеше изправена.

— Няма нужда да ми благодарите — отвърна Хети, пое ръката на вдовицата и я стисна леко. Тя се чувстваше безсилна и непохватна, тъй като знаеше, че не може да направи нищо, с което да върне съпруга на Джесика Ланиън. — Аз загубих майка си след дълго боледуване. Знам колко е трудно. Ако мога да направя нещо…

— Госпожа Скогинс, госпожа Фиск… те бяха толкова добри. — Гласът на Джесика бе почти шепот. — Толкова добри.

— Да — каза Хети, като я гледаше безпомощно.

Джесика издърпа ръката си и премигна.

— По-добре да отида да видя Дейвид и Сара. Ще ме извините ли?

Хети се присъедини към госпожа Фиск в дневната, но дори и тази обикновено толкова словоохотлива дама бе мълчалива днес и преглеждаше някакво женско списание, без да забелязва каквото и да било по страниците му. Хети си помисли, че тя несъмнено чакаше чая, и се сети, че не беше закусвала.

Мисълта за закуска върна други, обезпокояващи спомени, които Хети бързо отблъсна. Точно сега не трябваше да мисли за Майкъл. Не можеше.

Вместо това, макар да знаеше, че това е неучтиво, но понеже не можеше да си намери друго занимание, Хети започна да се разхожда из стаята, гледа през страничния прозорец към градината, прокара пръсти по сложената в ъгъла ваза — изобщо, занимаваше се с неща, които не бяха уместни, тъй като не можеше да понесе мисълта за нещата, които я засягаха.

Тя беше застанала пред семейната фотография за семейство Скогинс и я разглеждаше, когато госпожа Скогинс влезе в стаята с поднос и сервиз за чай върху него.

Хети се почувства неудобно и като не искаше да я помислят за твърде любопитна, бързо се отдалечи от снимката, но госпожа Скогинс се приближи до снимката и я вдигна.

— Тази ужасна болест отне живота на толкова много добри хора — каза тъжно тя, втренчена в лицата на тези, които беше обичала и загубила. Тя докосна нежно стъклото над изображението на сина си и се усмихна леко. — Тази сутрин на гробището малкият ми Лестър ми се стори някак си по-близо до мен. Гледах към Дейвид и Сара, но виждах неговото лице. — Тя поклати глава и нежно остави снимката обратно на мястото й. — Не знам защо. Може би защото той и баща му бяха погребани при другата къща, на един малък парцел под висок бор, с изглед към върха. Мислех, че те биха искали да почиват на това място.

— Ела да пийнем чай, Летиция — каза спокойно госпожа Фиск, докато се настаняваше в един стол пред подноса. — Мисля, че имаш също толкова голяма нужда от това, колкото и госпожа Ланиън, да не кажа дори повече. Присъствието на толкова много хора в дома ти по едно и също време трябва да е малко обезпокояващо за теб.

Хети усети как се изчервява, но нито една от другите жени не я гледаше. Госпожа Скогинс бе седнала срещу приятелката си, но тя не докосна нищо на подноса. Погледът й беше вперен в нещо, което се намираше извън пределите на стаята. Въпреки мрачната рокля, в която беше облечена, тя изглеждаше някак по-крехка, отколкото Хети я бе смятала.

— Знаеш ли, Кларабел — каза тя замислено, — на мен всъщност ми харесва да бъда заобиколена от хора. Особено от децата. Не че поводът е особено весел — добави бързо тя, но без обичайната нотка на неодобрение. — Но… не знам. Как да го кажа? Сега къщата не ми изглежда толкова празна.

— Може би защото наистина не е — отвърна делово госпожа Фиск. Пренебрегвайки етикета, тя вдигна тежкия сребърен чайник и започна да налива чай. — Госпожице Малоун? Бихте ли поднесли сандвичите, ако обичате? — Тя кимна към малката чиния със сандвичи и добави: — И какво смята да прави тя сега? Имам предвид Джесика. Ще се върне ли у дома си? Тук ли ще остане? Две бучки захар и парче лимон, нали, Летиция? На една вдовица с две малки деца ще й бъде трудно, страхувам се. Тя едва ли е на повече от двадесет и една години, въпреки че от неприятностите изглежда по-стара. Бихте ли ми подали два от тези сладкиши, госпожице Малоун?

Хети нямаше как да не се усмихне на способността на Кларабел Фиск да се тревожи за храната, без да изпусне и най-малката подробност от клюките. Тя потърси най-голямото парче сладкиш в чинията и го подаде на госпожа Фиск.

Госпожа Скогинс отказа храната, която Хети й предложи, но отпи глътка чай, преди да отговори.

— Госпожа Ланиън не ми е споменавала нищо за намеренията си. Горката жена нямаше много време да мисли по въпроса. Едва ли разполага с много пари. Семейството е продало всичко, за да дойде на запад, а сега…

Докато Хети я слушаше, тя си мислеше за господин Райнър — разтревожен, засрамен и изтощен, опитващ се да обясни на Майкъл защо няма пари да му плати. Изпитващ същото неудобство, Майкъл гневно бе отхвърлил тревогата за незабавно заплащане, но не всеки на негово място би проявил такова разбиране. Ако господин Райнър — мъж, който имаше всички шансове да си намери добре платена работа — изпитваше затруднения, то колко ли по-трудно щеше да бъде за една жена с две малки деца?

Една забележка на госпожа Скогинс върна вниманието на Хети към разговора.

— Да ти кажа истината, Кларабел — казваше Летиция, — бих искала да предложа на госпожа Ланиън да ми стане домашна прислужница. Нали знаеш допълнителната постройка отзад. Семейството може да се настани в нея, а децата могат да си играят в двора. Това ще бъде по-добре от всяка друга работа, която тя би успяла да си намери.

Веждите на госпожа Фиск се стрелнаха нагоре.

— Ами Бети?

— Бети иска да си намери истинска работа. — Устните на госпожа Скогинс се изкривиха в тъжна усмивка. — Пък и аз почти съм се отказала да се опитвам да я науча да върви по стълбите. Опитах се да я науча как би трябвало да се държи едно порядъчно момиче, но все пак и моите усилия си имат граници. Време е тя сама да урежда живота си.

— Хмм — каза госпожа Фиск с уста, пълна със сандвич. Тя преглътна и махна една трохичка от долната си устна. — В такъв случай всичко, за което би трябвало да се тревожиш, е да намериш пазач за другата къща. Знам, че имаш предвид Томас Дърнам, но той никога не е успял да се задържи на една работа за повече от един-два месеца. Този път трябва да си намериш порядъчен семеен мъж, а не пияница като последния или…

— Семеен мъж! — Хети подскочи на стола си, след което се изчерви, когато двете й приятелки се обърнаха и я погледнаха изненадано.

Тя остави внимателно чашата си с чай върху масата, като се опитваше да овладее нарастващото си вълнение.

— И става въпрос за къща, нали така? Кажете ми, госпожо Скогинс, плащате ли на пазача си? Имотът ви далеч ли е от града? Бихте ли…?

Тя спря внезапно и отчаяно се опита да подреди мислите си. Приятелките й се бяха втренчили в нея, сякаш тя внезапно си беше изгубила ума. Хети отвърна на погледите им. След това започна да се усмихва.

— Току-що ми дойде една прекрасна идея — каза тя.

 

Майкъл бе прочел документа поне сто пъти този следобед, но отново го извади и го сложи върху бюрото в кабинета си. Тежката хартия с кремав цвят изглеждаше внушително на фона на дъбовия плот.

Неговото разрешение за брак. Неговото и на Хети.

Ако беше суеверен, той щеше да му припише магически свойства. Този следобед всичките му пациенти се бяха чувствали по-добре, отколкото Майкъл беше очаквал. Момчето, което беше прегазено от каруца, беше недоволствало от обяда си, а не от състоянието на крака си. Слугинята, която бе изпитала първия си кръвоизлив, се усмихваше, все още зачервена от вълнение от посещението на млад мъж, за когото беше смятала, че я е забравил. Дори в своето щастие Майкъл бе почувствал леко съжаление, че усмивките от любимия й нямаха по-голяма власт да помогнат на момичето, отколкото неговите хапчета и отвари.

Единствено господин Майзнер се бе оказал труден, изморен от това, че бе прекарал твърде много часове да превежда някакви абсурдни рецепти за Самюъл — по молба на Хети. Старецът се бе присмял на тревогите на Майкъл и му бе предал преводите, за да ги даде на годеницата си. Той бе казал, че е извършил работата с удоволствие, че това го накарало да се почувства полезен и че следващия път, когато Хети дойдела да го посети, трябвало да доведе със себе си и момчето. Той бе ръгнал Майкъл в ребрата, бе го подкачил за нещо, но смехът му се бе превърнал в пристъп на кашлица, която бе отминала едва след няколко минути.

Когато Майкъл му се бе скарал, старецът бе отвърнал, че неговият лекар се превръща в по-голям досадник от домашната му прислужница и че трябва да си тръгне и да го остави на мира. И Майкъл си бе тръгнал, като се бе опитал да не се сърди твърде много на Хети за това, че се беше намесила в работата му. Успокояващото шумолене на разрешението за брак в джоба му беше помогнало да забрави за това.

Когато завърши посещенията на пациентите си, Майкъл се отби в дома на госпожа Скогинс, но Хети беше излязла. Бети бе твърде заета, за да си спомни дали тя щеше да се върне и кога, а госпожа Скогинс бе имала посетител, така че Майкъл не бе посмял да се натрапи. Вместо това той се беше прибрал у дома си, с надеждата, че може би Хети ще го чака там.

В дома му обаче го очакваше разочарование. Тя не беше ходила там. Без нейното присъствие къщата му се стори по-малка, по-празна и по-мрачна.

Те трябваше да се оженят скоро. Той нямаше да може да изтърпи още една нощ като предишната — да лежи, без да може да заспи, обзет от непреодолимо желание, знаейки, че Хети е толкова близо… и че ще се намрази за цял живот, ако се предаде.

За да й устои тази сутрин, му бе била необходима цялата му воля. Във въображението си той виждаше ъгъла, под който тя беше наклонила главата си, докато бе стояла на вратата на спалнята.

Тя бе искала той да страда от въздържанието си. Е, той наистина бе страдал и това не му беше харесало. Майкъл не възнамеряваше това страдание да продължава още дълго.

Натисна разрешителното към бюрото и внимателно прокара ръка върху острите ръбове на хартията. Дълго време остана загледан в документа, след което го отмести внимателно встрани и се изправи.

Не знаеше кога ще се появи Хети. Междувременно трябваше да се погрижи да свърши работата, която го чакаше. Работата му никога нямаше да свърши и дори разрешението за брак не можеше да промени това.

 

Хети намери Майкъл там, където бе очаквала — в лабораторията. Този път той се беше навел над някаква сложна плетеница от стъкленици, тръбички и маркучи и се беше вглъбил толкова в онова, което вършеше, че дори не я чу, когато тя влезе в стаята. Очевидно той не беше доволен от резултатите, тъй като Хети го чу да си мърмори нещо и го видя да се мръщи от раздразнение, че някаква връзка не искаше да се свърже.

Хети не можа да се въздържи да не се усмихне. Той беше толкова погълнат от работата си и дори не беше забелязал, че следобедното слънце бързо си отива.

Тихо, за да не го стресне, тя каза:

— Няма ли да ти бъде по-лесно, ако запалиш лампите, за да можеш поне да виждаш какво правиш?

Майкъл се изправи рязко и пусна частта, която държеше.

— По дяволите, Хети! Виж какво направих заради теб! И къде беше, по дяволите? Имаш ли представа откога те чакам?

— Благодаря, ти също ми липсваше — отвърна тя, като сдържаше смеха си с усилие. — Забеляза ли, че изпусна дреболийката, която държеше?

— Забелязах! — Той се намръщи, след което се пъхна под масата, за да вдигне изтърваната част.

Хети се настани на стола до Майкъл.

— Какво е това, върху което работиш?

Той се появи изпод масата със зачервено лице.

— Това — каза той, втренчен ядосано в конструкцията — е универсален мултинебуларен изпарител.

— Разбирам — каза предпазливо Хети. Тя огледа внимателно нещото. — Не искам да бъда груба — добави тя след малко, — но какво представлява това?

Майкъл хвърли частта върху масата и вдигна една брошура.

— Това е най-успешното лекарство, което някога е било изнамирано за болести на дихателните пътища и слуховия апарат. Следователно то трябва да се притежава от всеки лекар, който се занимава с болести на дихателните органи и средното ухо.

— О! — каза Хети.

— Това е също така едно от най-големите и най-скъпите парчета боклук, които съм виждал през живота си — добави Майкъл и захвърли брошурата.

— А това какво е? — поинтересува се Хети и посочи към едно грубо, окъсано парче плат, което беше захвърлено в единия край на масата.

— Това са чаршафи от кора на смърч — изрецитира той, — които помагат на болните от туберкулоза, астма и други подобни инфекции на белите дробове.

— Наистина ли? — Хети огледа със съмнение грубия плат. — Не ми изглеждат твърде удобни.

— Вероятно не са, а и аз не мисля, че ползата от тях е по-голяма от тази от изпарителя. Един колега ми ги изпрати — добави Майкъл, преди тя да отвори уста, за да го попита. — Мислел, че може би ще се заинтересувам.

— Но ти не се интересуваш.

Той се намръщи на нея вместо на изпарителя, но Хети усети, че лошото му настроение бързо изчезваше.

— Това беше някакво занимание, с което да си запълня времето, докато те чакам.

Това беше пролуката, която Хети очакваше.

— Майкъл, случи се нещо наистина прекрасно! Госпожа Скогинс нае Робърт — господин Райнър! — за пазач на имота й извън града!

Майкъл се намръщи.

— Какво? Знам, че той си търсеше работа, но…

— И не е само това! Те ще имат къща със спалня и много прозорци, така че на Рут няма да й се налага да спи в онзи ужасен заслон, а и към къщата има кладенец, което означава, че повече няма да им се налага да пият мътната вода от реката. Робърт казва, че къщата е дори по-близо до града, отколкото е сегашният им лагер. Той отиде да я види, преди да се съгласи да приеме работата. И госпожа Скогинс ще му плаща добра заплата всеки месец. Не много, но тъй като няма да му се налага да плаща за правото да живее там… И така ще бъде близо до Рут, ако тя има нужда от него…

Тогава тя се разсмя доволно. Сутринта беше започнала толкова зле, но в крайна сметка денят се беше оказал ползотворен и тя възнамеряваше да му се наслади докрай.

— Това е прекрасно, Майкъл! Не мислиш ли?

Тя не му даде възможност да й отговори, а се впусна да му разправя за разговора в дома на госпожа Скогинс.

— Когато госпожа Скогинс каза, че иска да говори с Робърт, аз наех една двуколка и отидох да го извикам. Останах с Рут, докато той не се върна. Майкъл, ако знаеш само колко трудно беше да чакам и да се чудя какво е станало. А Рут почти не можеше да говори, толкова беше възбудена от мисълта, че може да има своя къща, вместо да живее в палатка, но и тя също се тревожеше, че може да не се получи нищо. Само че всичко се уреди! Нанасят се утре! Ако, разбира се, според теб това ще бъде добре за малката Ана. А аз ще им помогна, защото на Рут и Ана няма да им бъде лесно да пътуват в двуколката й!

— Хети, Хети! Почакай малко! — възкликна най-накрая Майкъл и вдигна ръце, за да я спре. Изражението на лицето му беше също толкова мрачно, колкото и когато бе гледал изпарителя.

Хети си пое дълбоко дъх и усети как част от светлината изчезва от стаята. По целия път от поляната към града тя си беше представяла как ще протече срещата й с Майкъл, как тя ще му каже добрата новина и той ще започне да се смее и след това ще я вземе на ръце и ще започне да я целува, докато дъхът й не спре, и след това двамата ще танцуват из стаята и…

Но не се беше получило точно така, защото Майкъл дори не се усмихваше, камо ли пък да се смее, а вместо да я вземе на ръце, седеше пред нея вцепенен като кашон и също толкова ентусиазиран.

Последните остатъци от ентусиазма на Хети я напуснаха и тя бе обзета от съмнение.

— Знам, че се опитваш да помогнеш, Хети — каза строго Майкъл. — Мислиш, че всичко това е само в техен интерес, но…

— Разбира се, че е в техен интерес, Майкъл! — възкликна тя от удивление. — Трябваше да видиш Рут.

Тя се смееше и очите й блестяха радостно!

— Но помисли ли си колко трудно ще бъде пътуването им? Ами Ана?

— Говорихме за това, Майкъл! Ти какво си мислеше? Че просто ще я захвърлим в каруцата заедно с козата ли?

— Не съм стигнал чак дотам в тревогите си!

— Господин Гребъл от конюшнята каза, че имал покрита двуколка, която возела много меко. Ще се движим бавно и ще увием Ана в одеяла, за да й бъде също толкова топло колкото и ако седи пред печката. Вече сме обмислили всички подробности.

Хети протегна ръка и я сложи върху ръката на Майкъл.

— Ще се получи, Майкъл. Наистина!

Допирът й накара Майкъл да скочи на крака толкова внезапно, че тя загуби равновесие. За миг той остана просто да я гледа ядосано, след което се обърна рязко и се отдалечи. На половината път през стаята се спря, прокара ръка през косата си като човек, който се бори със силно желание да употреби груба сила, обърна се и се върна пред Хети.

— Вчера Рут Райнър преживя първия си кръвоизлив. Това й дойде след едно трудно и преждевременно раждане. А сега ти искаш да я преместиш! Имаш ли представа какво предлагаш, Хети?

— Да, имам! — отвърна Хети. — Рут ми каза, че са в лагера от шест месеца, откакто са напуснали фермата, когато тя е била продадена. Не са могли да си намерят дом, тъй като никой не искал да им даде стая под наем, защото Рут била болна, а Робърт нямал постоянна работа.

Хети усещаше как губи самообладание, но продължи да настъпва и гласът й ставаше все по-висок и по-остър с всяка изречена дума.

— Имаш ли представа как се е чувствала тя? Имаш ли?

— Разбира се, че имам!

— Е, тогава им помогни да се преместят на някое по-добро място! Ако ти си там, ще можеш да се увериш, че всичко е наред, нали?

Майкъл отвори уста, но веднага я затвори и внимателно седна обратно на стола си.

— Не, не мога — отвърна мрачно той. — Няма абсолютно нищо, което мога да направя, за да ги защитя.

Признанието му прогони гнева на Хети мигновено.

— О! — каза тя и се втренчи в него, като се чудеше какво да каже.

— Виж, Хети — каза Майкъл, — аз знам, че на тях им е необходимо по-добро място, но сега не е подходящ момент да ги местим. Защо не могат да почакат още няколко седмици?

— Госпожа Скогинс не може да остави имота си без надзор толкова дълго, а и има друг кандидат за работата, ако Робърт не я иска. — Тя бе обзета от внезапна тревога и се наведе напред. — Наистина ли е толкова зле да се опитваме да ги преместим, Майкъл? Наистина ли?

Той се втренчи ядосано в нея и започна да прокарва пръсти през косата си, докато тя заприлича на див храст, чиито клони стърчат на всички страни. След това въздъхна тежко и каза:

— По дяволите, Хети, не знам. Няма да е добре за тях. И двете са твърде слаби, а Ана… Но аз също не харесвам сегашния им лагер и ако това е единствената възможност да ги приберем в истинска къща, преди зимата да настъпи… — Той поклати ядосано глава. — Просто не знам. Иска ми се да не се местят, но не мога да им кажа какво да правят. Те не ме послушаха, когато им казах, че не трябва да се опитват да имат второ дете, и виж какво им донесе това.

Внезапно Хети се усмихна с облекчение. Майкъл се държеше така, защото наистина беше загрижен за семейство Райнър, но не казваше, че те не трябва да се местят.

— Всичко ще бъде наред, Майкъл. Ще видиш — увери го тя.

— Хети, в скоро време ти ще откриеш, че нещата невинаги се подреждат по най-добрия начин.

Ъгълчето на устата й потрепна.

— Струва ми се, че и друг път сме разговаряли за това.

Той се втренчи ядосано в нея.

Хети скръсти ръце в скута си и му се усмихна невинно в отговор.

Майкъл отказа да захапе примамката. Той отмести поглед с изражението на човек, който едва се сдържа да не избухне.

Хети го наблюдаваше мълчаливо и чакаше. Някога тя би се опитала да го подкачи, за да му върне доброто настроение, но не и сега. Тя се беше опитала да го подразни тази сутрин и не беше постигнала нищо, освен да го ядоса още повече и да го изпълни с още по-голяма решителност да направи онова, което беше намислил.

Тази сутрин той се бе опитвал да защити репутацията й. Сега пък се опитваше да защити пациентите си. Колкото и да не беше съгласна с гледната му точка, не можеше да го вини за това.

— Майкъл? — осмели се да го заговори тя най-накрая.

Той вдигна една гумена тръбичка, която вероятно беше част от изпарителя, и бавно започна да я върти в ръцете си, втренчен в нея, сякаш я намираше за невероятно забавна.

— Съжалявам, Хети — каза той най-сетне. Гласът му беше твърд и той не сваляше очи от тръбичката. — Ти си права. Говорили сме вече за това.

Той пусна рязко тръбичката и скочи на крака.

— Мисля, че ще бъде най-добре да те придружа до дома на госпожа Скогинс, преди да се е стъмнило.

Хети се вцепени.

— Просто така ли?

— Какво искаш да кажеш? — тросна се Майкъл.

— Сякаш нямаме какво друго да си кажем ли? — Хети го погледна ядосано.

— И какво очакваш да ти кажа? Че одобрявам преместването ли? Не го одобрявам. Но ти не ме попита за мнението ми, нали?

Този път Майкъл не направи никакво усилие да се овладее. Гневът му се стовари върху Хети като приливна вълна и я шокира със своята сила.

Внезапно той бръкна в джоба на сакото си и измъкна оттам куп хартии, изписани с неравен почерк.

— Ти не ме попита дали господин Майзнер е в състояние да преведе проклетите рецепти, които си му дала. Знаеше ли, че снощи той е стоял до късно и е работил над тях, Хети? — Майкъл хвърли листите върху масата пред нея. — Днес следобед изглеждаше адски зле. И всичко това благодарение на теб!

Хети сграбчи листите и скочи на крака.

— Не съм искала от него да работи толкова усилено над превода! Той се зарадва, че ще може да помогне! Както и от това, че някой беше осъзнал, че не е някакъв безполезен инвалид просто защото е стар!

— Не смятам, че е безполезен инвалид! — изрева Майкъл.

— Е, да, но се държиш с него, сякаш е такъв! Знаеш ли, той беше прав. Ти се тревожиш твърде много, че пациентите ти могат да умрат, и забравяш, че те все още живеят, въпреки всичко!

Главата му се отметна назад, сякаш тя го беше ударила, но Хети не му даде възможност да реагира.

— Семейство Райнър се местят утре, Майкъл. Защото те искат това, а не защото аз ги карам да го направят. И няма значение какво мислиш ти!

Хети се завъртя на токове и тръгна към вратата, стиснала здраво превода на господин Майзнер. На половината път тя се спря и се обърна към Майкъл.

— И няма нужда да ме изпращаш до дома на госпожа Скогинс. Мога и сама да се оправя.

Този път беше неин ред да затръшне вратата зад себе си.

Едва когато тя си бе тръгнала, Майкъл се сети за разрешението за брак, което лежеше върху бюрото му.