Ан Ейвъри
Снежната кралица (11)

Глава десета

Хети намери гарата препълнена с хора. Новината, че някакъв непознат, сериозно болен и вероятно на смъртно легло, е бил свален от влака, вече се беше разпространила и никой не искаше да пропусне зрелището. Както изглеждаше, нещастията имаха стимулиращ ефект за населението.

Фредерик Дейвидсън се опитваше — доста безуспешно — да задържи зяпачите далеч от дългия дървен тезгях, който разделяше чакалнята от тясното му работно място. От време на време той поглеждаше нервно през рамо към отворената врата зад бюрото си. Според металната табела, закована на стената, вратата водеше към кабинета ма Лайънел Харисън, началник-гара.

Внезапно Хети се поколеба между решението си да помогне с каквото може и неудобството, че се поставяше на същото равнище с хората около себе си, като се пъхаше там, където не беше поканена. Тя огледа тези, които се бяха струпали край тезгяха като лешояди на гроб, и гледката я накара да потръпне.

Не, не бяха лешояди. Повечето от тези хора знаеха какво са болката, страданието и загубата. Но тази болка, тази загуба не ги докосваше. Те можеха да почувстват докосването на дрехите на Смъртта, докато тя преминаваше покрай тях, без да се страхуват, че ще бъдат пометени в страданието, което тя носеше със себе си.

Не че смъртта щеше да спре тук днес. Не и ако Майкъл можеше да я спре.

Тя беше изненадана от един задъхан глас до себе си.

— Дойдох колкото бързо можах — каза госпожа Фиск и притисна ръка към сърцето си. — Оставих коня и двуколката. Къде е доктор Райан?

— Мисля, че е там вътре — каза Хети и посочи към отворената врата.

— Кабинетът на Лайънел Харисън. — Госпожа Фиск сви устни. — Това няма да му хареса.

Натискът на тълпата принуди Хети да се проправи с блъскане път до господин Дейвидсън.

— Доктор Райан има нужда от мен — каза тя. Без да му даде възможност да я спре, тя отвори дървената врата в тезгяха и мина през кабинета му, за да влезе в кабинета на началник-гарата. Зад себе си тя чу протестите на госпожа Фиск, тъй като господин Дейвидсън й беше препречил пътя. Хети обаче не смяташе да си губи времето, като се меси в разправията им.

Един едър мъж с огромен гръден кош погледна към Хети, когато тя влезе в стаята. Той се бе облегнал на бюрото със скръстени ръце, обърнал гръб към всички останали в стаята. Никой друг не й обърна и най-малко внимание.

Хети се приближи толкова, че да го заговори тихо, без да бъде чута от другите.

— Господин Харисън?

Той кимна.

— Аз съм Хети Малоун, годеницата на доктор Райан. Дойдох тук, за да му помогна.

Той повдигна редките си вежди, а големият му гръден кош се изду, когато си пое облекчено въздух. Докато Хети се оглеждаше, господин Харисън се възползва от възможността и се измъкна от кабинета си.

Хети не се опита да го спре. Вниманието й беше насочено към другия край на стаята, където един мъж лежеше полузатрупан от тежко одеяло. До него седеше някаква жена, която отчаяно се беше вкопчила в одеялото и наблюдаваше болния, сякаш го поглъщаше с поглед. Хети не трябваше да е учила за лекар, за да разбере, че мъжът умираше от туберкулоза.

Тя забеляза мрачното признание за безпомощността на Майкъл в напрежението, което бе обхванало тялото му. Бе свалила сакото си, жилетката му бе разкопчана и той стоеше полуобърнат с гръб към вратата, застанал до една маса до пейката. Лекарската му чанта зееше отворена на масата и сега той смесваше някаква течност в една изцапана с отпечатъци от пръсти чаша, вероятно единственото нещо, което в кабинета бяха успели да му намерят за толкова кратко време.

Очевидно доволен от сместа, която беше забъркал, Майкъл се обърна към импровизираното легло с чашата в ръка. За свой ужас Хети забеляза, че колосаните маншети, ръкавите и предната част на ризата му бяха опръскани с кръв; петната бяха същите като върху възглавниците.

Той я погледна, сякаш й казваше: „Ще говорим за това по-късно“, след което се наведе, повдигна главата на болния и допря чашата до устните му.

— Изпийте това. То ще успокои болката и ще спре кашлицата.

Мъжът отвори очи, но, изглежда, не виждаше нито Майкъл, нито жена си. Той се втренчи във въртящите се из въздуха прашинки и слънчевата светлина, която ги правеше ясно забележими. При първото докосване на течността до гърлото му, той бе обзет от разтърсващ пристъп на кашлица.

Хети се озова до Майкъл само за миг. Тя взе чашата от ръцете му, докато той държеше мъжа в положение, в което той можеше да повърне в легена, поставен на пода до пейката.

Неспособна да понесе тази гледка, Хети обърна глава и видя двете деца, притиснати едно към друго, да гледат как баща им се опитва безуспешно да се пребори със смъртта. Момчето беше по-голямо, но едва ли беше на повече от пет години; то беше прегърнало сестра си, сякаш искаше да я защити. По пълните бузки на момиченцето се виждаха засъхнали сълзи.

Сега детето не плачеше. Тя се беше свила в ръцете на брат си, стиснала здраво малките си крачета. Сякаш се надяваше, че бог може би няма да разбие живота й, ако тя се направеше на толкова малка, че да не може да бъде открита.

Хети тъкмо щеше да остави чашата и да отиде да успокои децата, когато кашлицата на мъжа намаля толкова, че Майкъл го върна да легне обратно върху тясната пейка.

— Да опитаме отново — каза той с тона на грижовна майка, която успокоява детето си, и протегна ръка за чашата.

— Нищо не може да спре кашлицата — каза жената, докато гледаше как съпругът й се мъчи да отпие от течността. — Нищо. Затова и бяхме тръгнали за Аризона. Сега никога няма да успеем да стигнем там. — Тя се разплака, плъзна се от стола си и коленичи до мъжа си, като хълцаше сърцераздирателно. — О, Джордж! Джордж!

Хети коленичи до нея.

— Ма’ам. Тихо. Успокойте се — каза тя, без дори да осъзнава какво говори. Тя обви ръце около раменете на жената и се опита да я издърпа назад, но тъгата беше придала невероятна сила на тази крехка женица.

— Какво да правим? — попита тя съпруга си с глас, който се задавяше от сълзите, стичащи се по лицето й. Тя стисна ръцете му в своите и се вкопчи в тях, сякаш се надяваше да го закотви към себе си, за да не му позволи да й се изплъзне. — Не можеш да ни напуснеш. Не тук. Не по този начин. Моля те, Джордж. Моля те. О, господи! Моля те!

Паническите викове на майка й накараха момиченцето да заплаче отново, но Хети не можеше да си позволи да се тревожи за това в този момент. Тя трябваше да попречи на жената да се хвърли върху съпруга си.

— Елате. Оставете доктор Райан да се погрижи за съпруга ви — продължи да й говори Хети, като я дърпаше за раменете, за да я отдалечи от пейката. — Не трябва да плачете. Не и сега. Той има нужда от вашата сила, не виждате ли? Трябва да бъдете силна. Заради него. И заради децата.

Хети не знаеше дали жената я разбира или не, но тя позволи да бъде издърпана обратно в стола си.

Майкъл беше твърде зает с грижите си за умиращия и дори не ги погледна. Той премести възглавниците така, че главата на мъжа беше повдигната и леко наклонена назад, което освобождаваше донякъде дихателните му пътища. Но само донякъде и не твърде много.

Отворил златния си часовник, Майкъл премери пулса на мъжа. Хети видя как се движат устните му, докато броеше. Той се намръщи, затвори часовника и го върна в джоба на жилетката си. Мрачното му изражение изчезна със същата бързина, с която се бе появило, и той отново прие хладното професионално изражение на лекар, който е решен да предпази пациента си от най-лошото.

Майкъл внимателно сложи ръката на мъжа върху гърдите му. Дългите му пръсти, които обикновено бяха толкова изящни и бледни, изглеждаха необикновено силни и груби в сравнение с кокалестата, съсухрена китка на непознатия. Нито пациентът му, нито съпругата му забелязаха този контраст. Мъжът беше твърде зает с безнадеждната битка да си поеме въздух, а жената се беше свила на стола си и плачеше заровила лице в ръцете си.

Хети срещна погледа на Майкъл. Очите му бяха почти безцветни, ясносиният им цвят беше измит от болката, която той изпитваше, докато помагаше на този човек да умре.

Едно разтревожено подсмъркване й напомни, че в стаята имаше и други, за които трябваше да се погрижи. Хети погледна към изплашените деца. Бяха толкова малки! Потръпна, когато си помисли какво им се беше наложило да изтърпят през последните няколко месеца и колко още трябваше да понесат.

Тя стана и дръпна Майкъл настрани.

— Може ли да го преместим? Сигурно има пансион, в който ще ги приемат. Не мисля, че те могат да си позволят стая в хотела, но това място…

По лицето на Майкъл премина сянка.

— Не, не можем да го преместим. Не му остава още много, а клатенето, докато го местим… — Той поклати глава. — Нямам желание да опитваме, преди да сме уверени, че някой ще го приеме. А и господин Дейвидсън каза, че вече са опитали, преди да дойдат да ме повикат. — Той сви ядосано устни. — При тези обстоятелства никой не иска да ги приеме.

— Ще намеря някого. Остави това на мен. — Хети докосна леко ръката му. — И децата. Те не трябва да са тук.

Веждите на Майкъл се свиха внезапно.

— Той е техен баща. Те имат право да…

— Разбира се. Но те са толкова малки, Майкъл, и толкова уплашени. Майка им няма време за тях точно сега и това само прави нещата още по-лоши.

Майкъл въздъхна и широките му рамене се отпуснаха.

— Знам. Може би госпожа Спенсър…

— Не се притеснявай. И без това имаш достатъчно грижи.

— Не трябваше да идваш тук — каза той. Но въпреки укора, сложи ръце на раменете й, сякаш за да се увери в стабилността им, след което се наведе да я целуне по челото. — Но се радвам, че го направи.

— Да — отвърна Хети. — Добре. — Тя беше готова да влезе в ада заради него. Като знаеше, че това има значение за него, на нея й ставаше по-лесно. — Ще видя дали мога да намеря някой, който да се съгласи да им помогне.

Докато Майкъл се обръщаше към пациента си, Хети отиде до децата и коленичи пред тях.

— Здравейте — каза тя много нежно. — Казвам се Хети. А вие?

Момченцето придърпа сестра си по-близо до себе си.

— Татко е болен, нали? Много болен — каза той, като се бореше по мъжки да потисне треперенето на гласа си.

— Да, страхувам се, че е така. Затова и доктор Райан е тук. За да му помогне с каквото може.

Долната устна на момчето потрепери. След това той стисна зъби.

— Лекарите не могат да му помогнат — каза той. — Мама така казва. Затова бяхме тръгнали за Аризона.

— Е… — започна Хети, но се поколеба. Какво можеше да отговори на това?

— Трябва да пишкам — каза момиченцето, докато оглеждаше Хети с кръглите си, насълзени очи. — Вече съм голямо момиче. Мама така казва. Тя казва, че не трябва да й създавам повече работа, като не съм голямо момиче, но трябва да пишкам.

Тя изхълца и лицето й се изкриви от болка и объркване, че е раздвоена между нуждата да бъде прегърната и утешена и отчаяната нужда да бъде „голямо момиче“, за да не създава неприятности и да ядосва родителите си.

— Аз ще те заведа, Сара — каза момченцето, сякаш очакваше Хети да го обвини, че пренебрегва сестра си. — Не се притеснявай. Само че издържи още малко, става ли?

— Да, само мъничко — каза Хети. — Ще помоля една много добра дама да се погрижи за вас. Само за малко — добави бързо тя, когато момчето се начумери. — Докато майка ви се освободи. Нали няма проблем?

— Мама ни каза да седим тук. — Отговорностите на по-големия брат бяха твърде тежки за петгодишното момче.

— И вие я слушате, което е добре. — Хети им се усмихна с най-окуражителната си усмивка. — Първо ще поискам майка ви да ми разреши. А може би… — тя погледна назад към Майкъл и родителите на децата. — Може би искате да говорите с баща си?

На Хети й бяха необходими доста усилия, за да преглътне сълзите, които я задушаваха. Баща им беше погълнат от битката си срещу смъртта и за момента беше забравил за съществуването на децата си. Но това може би беше последната им възможност да говорят с него. Последният им шанс да се сбогуват.

Малката Сара закима. Брат й беше решил да играе възможно най-добре ролята на възрастен, която му беше възложена, и каза:

— Да, моля. Ако не ви затрудняваме. — След това момчето хвърли един тревожен поглед към родителите си, като че ли не беше уверено дали искаше твърде много при тези обстоятелства.

— Почакайте ме тук. — Хети им се усмихна окуражително и се изправи.

Майка им я гледаше виновно, а след това започна да дъвче долната си устна, докато Хети й обясняваше предложението си. Но дори докато я слушаше, жената не сваляше очи от съпруга си, който лежеше със затворени очи и дишаше с мъка.

Когато Хети свърши, жената се наведе напред и нежно стисна ръката на мъжа си, която лежеше върху тежкото одеяло.

— Джордж? — Когато съпругът й не показа, че я е чул, тя повтори малко по-високо: — Джордж?

Очите на мъжа й се отвориха. Той премигна, сякаш не беше уверен къде се намираше; след това погледът му се проясни и той се загледа в жена си.

— Джесика?

Хети едва успя да чуе какво каза той — толкова слаб и дрезгав беше гласът му. Изглежда, че дори и това малко усилие го беше изтощило.

Майкъл беше застанал до главата на пациента си и изглеждаше, като че ли си поемаше дъх със същата мъка, както болния. Той обаче не направи опит да се намеси. Хети усещаше гнева от безсилието му, сякаш го изпитваше самата тя.

Джесика стисна нежно ръката на съпруга си.

— Децата — каза тя. Внезапно очите й се напълниха със сълзи. Тя преглътна, за да не им позволи да потекат по лицето й. — Мисля, че… мисля, че трябва да говориш с тях.

— Дейвид? Той… тук ли е? А… малката… Сара?

— Да, тук са. Те… те искат да говорят с теб. Ако имаш сили за това.

— И аз… искам. — Джордж се предаде и се вкопчи в ръката на съпругата си, опитвайки се отчаяно да вземе сили от нея.

Хети не изчака да чуе повече.

Тя помогна на Сара да слезе от стола, но Дейвид отказа да поеме протегнатата й ръка и докато тя ги водеше през стаята, той спря веднъж, за да попречи — нежно, но твърдо — на сестра си да сложи пръст в устата си.

Джесика подаде ръка на децата си и се опита да ги окуражи със слаба усмивка.

— Елате и кажете сбо… елате да видите баща си. Той иска да говори с вас, но е много слаб и не може да каже много.

Хети погледна към Майкъл, който кимна одобрително, й пристъпи напред към семейството. Оставаше им още много малко време да бъдат заедно. Хети знаеше, че той нямаше да ги напусне, но също така щеше да се опита да им даде поне малко време насаме. Докато Хети се измъкваше през вратата, Майкъл се преструваше, че е напълно погълнат от четенето на разписанието на влаковете, написано с тебешир върху черната дъска до бюрото на господин Харисън.

Началник-гарата беше използвал добре времето си, като се бе заел с неща, с които беше свикнал да се оправя. Зяпачите, които се бяха стълпили в чакалнята преди малко, вече бяха изгонени навън.

За облекчение на Хети, те не бяха отишли твърде далеч.

Тя забеляза госпожа Фиск в средата на една групичка клюкарки. При появата на Хети дамите вдигнаха глави и останаха да наблюдават приближаването й с нетърпението на ято птици по време на храна.

Кларабел Фиск може и да беше клюкарка и да си пъхаше носа в чуждите работи, но нямаше друг човек с по-добро сърце от нея. В мига, в който научи какъв е проблемът, тя скръсти ръце върху корема си и кимна.

— Разбира се, че ще се погрижа за горките същества. Добра храна. Ето, от това имат нужда те. Добра храна и някой, който да остане с тях, докато майка им се погрижи за тях. — Тя присви очи. — А вие не се притеснявайте, че Летиция Скогинс няма да ги приеме. Може и да не е свикнала с шума, но има добро сърце. Никога няма да откаже да ги приеме, ако знае, че няма къде другаде да отидат.

— Но, Клара — възрази една дама с благовидно лице, която очевидно беше скандализирана, — този човек е болен от туберкулоза! Жена му и децата му са били изложени на заразата от болестта. Не можеш да очакваш от Летиция да ги прибере в дома си. Дори и при тези обстоятелства. Помисли за риска от заразяване!

Две други дами кимнаха в знак на съгласие и израженията им внезапно станаха тревожни. Едно нещо беше някакъв непознат да умира от заразна болест, ако го държаха изолиран, а съвсем друго между тях да се разхождат свободно хора, които са били изложени на ужасната болест.

Кларабел Фиск не беше човек, който лесно можеше да бъде отказан да помогне на хора в нужда, пък били те и непознати.

— Разбира се, че очаквам от нея да ги приеме, Абигейл Боуман! — отвърна тя. — И ако ти не прекарваше толкова време в тревоги за онази ужасна нова болест, която сте щели да хванете с Джеф, щях да предложа ти да ги вземеш у вас. Господ знае, че имаш повече от достатъчно място в къщата си, която е твърде голяма само за вас двамата!

— Е! — Абигейл Боуман изправи обидено рамене. — Това, че твоят Робърт иска да си стои във вашата колибка не означава, че…

— Госпожо Фиск, ако нямате нищо против, моля да тръгнете с мен — намеси се бързо Хети, хвана я за ръката и я задърпа след себе си. — Господинът е много слаб и няма да може да говори с тях дълго, а момиченцето трябва да излезе много бързо.

— Ха — изсумтя Кларабел Фиск, докато я следваше. — Преди двадесет години, когато всички мислеха, че тази болест се предава по наследство, постоянно разправяха колко мъчително било да умреш от туберкулоза. Сега, когато знаят, че и те могат да се разболеят, се държат като стара мома, поканена да вечеря с конте.

Хети едва не се задави.

— Сигурна съм, че ще ми простите откровеността, госпожице Малоун, но искам да запомните думите ми. Когато изляза с децата, половината от онези изискани дами няма да ги има.

Кларабел Фиск се оказа права. Половината от дамите наистина ги нямаше, когато тя се появи от гарата, последвана от Дейвид и Сара, а няколко други, които бяха твърде любопитни, за да си тръгнат толкова бързо, вдигнаха полите си и застанаха на безопасно разстояние от тримата.

Докато ги наблюдаваше от вратата на чакалнята, Хети едва се сдържаше да не се разплаче. Ако можеше да се съди по поведението на тези жени, Джесика и децата й щяха да бъдат отбягвани от всички, ако останеха в този град.

Не, не от всички. Кларабел Фиск се спря и вдигна малката Сара, след което хвана Дейвид за ръка. Не от всички.

Хети се обърна назад и огледа почти празната чакалня. Господин Харисън си беше свършил работата и сега беше заел бюрото на служителя си. Служителят и момчето за поръчки бяха изпратени да занесат багажа на семейството в дома на госпожа Скогинс. Кларабел Фиск беше заявила твърдо, че ще бъде намерен подслон за семейството и че Летиция Скогинс няма да откаже на хора в нужда, без значение как щяха да постъпят другите, а Лайънел Харисън бе проявил достатъчно здрав разум, за да не спори с нея.

Когато Хети застана до бюрото, той вдигна глава.

— Значи са тръгнали.

Хети кимна.

— Да.

Началник-гарата погледна назад към кабинета си. От мястото му не се виждаше нищо, освен черната дъска с правилните редове на разписанието.

— Виждал съм мъже да умират — каза най-накрая той с дрезгав и тих глас. — Виждал съм как ги убиват, смазват и обезобразяват. Виждал съм ги задушени при свличане в мина или удавени като кучета в река. Когато бях на четиринадесет години, сам изкопах гроба на баща си, защото нямаше кой друг да го направи. След всичко това, все още не мога да кажа, че имам желание да гледам как един непознат умира по този начин. Не и в моя кабинет.

— Той е твърде слаб, за да бъде преместен. Сам се убедихте в това.

Той сякаш изобщо не я чу.

— Колко му остава? — попита без заобикалки.

Хети се вцепени от изненада.

— Не много. Поне така казва моят… така казва доктор Райан.

— Е, свещеникът трябва да пристигне скоро. Казах на служителя си да предупреди Хирам Бийдъл веднага щом се отърват от онези торби. Хирам е собственик на най-близкото погребално бюро — обясни той, когато Хети го погледна въпросително.

Споменаването на гробаря накара сърцето на Хети да се свие. Началник-гарата не беше студен мъж, но бе изрекъл тези думи толкова хладно. Той беше просто един зает мъж, който имаше работа, и искаше тези непознати да напуснат кабинета му колкото се може по-бързо, въпреки че и той като Хети знаеше, че те няма да си тръгнат, преди смъртта да си вземе своето. Просто практичната страна на господин Харисън казваше, че колкото по-бързо стане това, толкова по-добре ще бъде за всички.

Хети погледна към вратата на кабинета и се сети за Майкъл. Той имаше нужда от нея. Трябваше да се върне при него. Но преди това имаше още няколко неща, за които тя трябваше да се погрижи.

— Ще ни трябват още кърпи — каза тя — и чай за…

Тя се намръщи, раздразнена от това, че постоянно забравяше имената им. Джесика и Джордж. Това беше единственото, което тя знаеше за тях. Не беше учтиво да се обръща към възрастни на малко име, ако не ги познаваше добре.

— Ще ни трябва чай — каза твърдо тя. — И кафе за доктор Райан. И може би малко хляб или супа. Не мисля, че тя е яла скоро. — И едва ли щеше да пожелае да се нахрани, но Хети не се сещаше за нищо друго.

— Да, добре — каза началник-гарата, очевидно недоволен от това, че му е дадена задача, която не желаеше. Той отблъсна стола си назад и се изправи. — Той трябва да е на легло. Мъжът има право да умре в добро легло.

— Той ще умре, преди да стигне до леглото.

— Тогава изобщо не е трябвало да напуска своето. — Харисън изръмжа с отвращение, сграбчи шапката си и излезе от гарата. От начина, по който отметна назад раменете си в мига, в който мина през вратата, Хети подозираше, че той се радва, че не е вътре, дори ако това означаваше да остави безценната си гара в ръцете на некадърници.

Лайънел Харисън беше прав. Щеше да бъде по-добре, ако този непознат си беше останал у дома, в собственото си легло, където и да се намираше домът му. Вместо това той беше направил отчаян опит да оправи здравето си на запад, където климатът беше по-планински и въздухът по-сух. Той беше взел семейството си и похарчил спестяванията им и сега само бог знаеше какви физически страдания изпитва той — и всичко това само за да умре в една безлюдна гара, заобиколен от непознати.

 

Застанал от вътрешната страна на вратата на кабинета, Майкъл чуваше гласовете в чакалнята, но не можеше да различи думите. Той откри, че се напряга да различи гласа на Хети и че се пита какво казва тя и как се справя с недоволството на началник-гарата от неочакваното прекъсване на работата му.

Искаше му се тя да се прибере в пансиона. Не биваше да се излага по такъв начин.

В същото време му беше приятно и Хети да стоеше до него тъкмо сега. В този момент Майкъл имаше нужда от една доза разумна храброст.

Той бе прекарал години в учене, работа и трупане на опит и всичко това се оказваше безполезно.

О, да, той беше извършил съответния преглед, както си му беше редът. Беше премерил пулса, преслушал гърдите, беше изслушал историята на заболяването на пациента си и му беше дал малко морфин. И това беше всичко. Това беше всичко, което той можеше да направи. Това беше всичко, което можеше да се направи изобщо.

— В такива случаи, Райан — му бе казал някога старият Круувън, докато по време на обучението си Майкъл се бе грижил за смъртно болен пациент, — единственото нещо, което можеш да направиш, е да си дадеш тържествен вид. Това не помага много на пациента, но позволява на семейството му да разберат сериозността на положението. Разбираш ли ме?

Майкъл отърка ръце в панталоните си, след което се облегна на стената зад себе си, като се опитваше да не гледа към далечния край на стаята, където Джесика Ланиън седеше стиснала ръката на съпруга си.

Съветът на Круувън го беше ядосал тогава. Сега обаче му се искаше да бе обръщал повече внимание на думите на стария си професор. Ако се беше научил как да се крие зад фалшива тържественост, може би сега нямаше да бъде толкова неуверен. Той бе казал всичко, което трябваше, бе направил всичко както трябваше, но въпреки това през цялото време имаше чувството, че се намира в една друга стая по друго време и на леглото лежи майка му, над която се е навел разтревожено баща му. А самият той беше… той беше едно малко момче, забравено в ъгъла, както бяха забравени Дейвид и Сара.

Той не бе присъствал на смъртта на майка си. И тя като Джордж Ланиън бе тръгнала да търси лекарство, което никога не бе успяла да намери. За разлика от Ланиън, тя бе тръгнала сама.

Когато майка му беше починала, той бе точно на шест години, единадесет месеца и двадесет и три дни. Майка му дори не беше успяла да доживее седмия му рожден ден. Сега Майкъл подозираше, че тя изобщо беше забравила за това.

Той често се питаше дали тя не беше забравила и за съществуването на сина си.

 

Джордж Ланиън почина в 1О:37 вечерта. Майкъл вече беше предал болния на грижите на свещеника, който се бе появил в отговор на повикването на Лайънел Харисън. Когато никакви молитви не помогнаха, свещеникът предаде болния на грижите на гробаря.

Хирам Бийдъл се беше подготвил. Той измърмори съболезнованията си на вдовицата, след което се погрижи тялото на съпруга й да бъде преместено в катафалката от лакирано черно дърво, която чакаше пред гарата.

Джесика Ланиън се бе изправила на крака, когато Хирам бе тръгнал към нея и бе понесла спокойно всичко до момента, в който гробарят и помощникът му неволно не блъснаха покритата със завеси носилка във вратата, докато се опитваха да изнесат мъртвеца от стаята. Помощникът изруга тихо, след което двамата излязоха навън.

Със сподавен стон Джесика се отпусна на стола си. Хети се озова до нея мигновено. Тя се наведе и обви с едната си ръка раменете на жената, но не можа да намери думи, с които да се опита да я успокои.

Отвън се чу тропот от тежки стъпки, последван от нова ругатня и скърцането на носилката, докато двамата мъже я слагаха в катафалката. При всеки звук Джесика потръпваше, но не казваше нищо, а просто седеше, втренчила невиждащ поглед в затъмнените прозорци, като се напрягаше да види какво става навън.

Задната врата на катафалката се затръшна, сбруята издрънча, последва остра команда към конете и катафалката тръгна със скърцане по пътя.

Докато звуците заглъхваха в нощта, последните капки смелост напуснаха Джесика. Тя сведе глава, сви рамене и напрежението, което я бе държало до този момент, я напусна, оставяйки я разтреперана. Тя мачкаше напоената със сълзи кърпичка в ръцете си, без да забелязва Хети и без да чува съболезнователните думи на свещеника.

Майкъл успя да я изтръгне от тъгата й. Тя се стресна, когато той докосна ръката й и вдигна рязко глава. Тялото й се вцепени и тя се отдръпна назад.

Видът на сенките около очите на Майкъл и начинът, по който кожата му беше опъната върху костите на челюстта и лицето му, накараха сърцето на Хети да се свие. В знак на уважение той беше оправил вратовръзката си, беше закопчал жилетката си и бе облякъл сакото си, но черните му дрехи го правеха да изглежда още по-изтощен и мрачен.

— Госпожо Ланиън — каза той, като очевидно се опитваше да намери подходящите думи. — Исках само да ви кажа, че съжалявам. Аз…

— Съжалявате? Че защо трябва да съжалявате? — прекъсна го Джесика Ланиън с внезапен гняв в гласа. — Вие дойдохте накрая, безполезен като всички останали като вас, които опипваха горкия ми Джордж и ги тъпчеха с безполезните си лекарства, след което му пращаха сметките си, без значение дали му бяха помогнали или не.

Тя скочи на крака, добила сили от гнева и тъгата, които беше потискала толкова дълго.

— Знаехте ли, че един лекар ни каза да дойдем тук? — попита тя втренчена в Майкъл. — Лекар като вас. Той каза, че това може би щяло да помогне. Може би! За това „може би“ ние продадохме къщата си, мебелите си, всичко! Само за да може Джордж… да умре… о, господи. Джордж!

Последната дума прозвуча плачевно и Джесика Ланиън внезапно се втурна към вратата, през която бяха отнесли тялото на покойния й съпруг. Майкъл я улови, но докосването му беше като искра, допряна до прахан. Вдовицата започна да го драска с нокти, опитвайки се да се измъкне от хватката му.

Тя не се съпротивлява дълго. С вик, който сякаш излизаше от гърлото на умиращо животно, тя се строполи също толкова внезапно, колкото когато бе скочила на крака. Майкъл успя да я хване, преди тя да бе паднала на пода, след което Хети я прегърна. Сълзи обляха лицето на Джесика и тялото й се затресе от плач.

Докато Хети бе коленичила на пода до нея, прегръщаше я и й говореше успокоителни думи, Майкъл и свещеникът стояха безпомощно и гледаха, без да могат да си тръгнат или да направят каквото и да било, защото смъртта вече бе взела своето.

На Хети й се струваше, че времето е забавило намалило хода си и едва пълзи. Тя поне имаше какво да направи, за да успокои малко Джесика, без значение колко малко можеше да бъде това утешение. Майкъл обаче можеше само да гледа ядосано съдържанието на лекарската си чанта, което беше пръснато върху масата, сякаш инструментите и лекарствата му някак го бяха предали, като не бяха успели да му осигурят чудото, необходимо за оздравяването на Джордж Ланиън.

Накрая вдовицата спря да плаче, но въпреки това й беше необходимо още доста време, преди да успее да се изправи на крака. Тя отказваше да гледа Майкъл в лицето и поклати глава, когато Хети й предложи да я придружи до пансиона на госпожа Скогинс. Най-сетне Джесика склони да приеме предложението на свещеника да я придружи и да й помогне да съобщи новината на децата си.

Двамата се измъкнаха от кабинета и оставиха Хети и Майкъл сами в разхвърляната, тиха стая. Хети чу звука от стъпките им в чакалнята, последвани от ниския глас на Лайънел Харисън, който им отключи външната врата. Течението накара пламъчетата на газовите лампи да затрептят.

Хети погледна към Майкъл. Той стоеше неподвижно и мълчаливо като един от онези митични войни, за които бе чела Хети, превърнати в камъни от погледа на Медуза. Отказът на Джесика Ланиън да се възползва от помощта му сякаш го бе замразил на мястото му и той изглеждаше безжизнен като студен камък, а не човешко същество.

— Не можеше да направиш нищо повече, Майкъл. — Тя сложи ръце върху предмишницата му и се опита да го накара да я погледне. — Никой не можеше да му помогне.

— Не. — Той не я погледна. Гласът му звучеше глухо, като че ли идваше от някакво празно място вътре в него.

— Последните няколко часа щяха да бъдат много по-тежки за него, ако ти не беше тук. Сиропът с хероин помогна. Госпожа Ланиън видя това. Той наистина помогна.

— Да.

„Да.“ Една-единствена безизразна дума и нищо повече. Хети потръпна.

— Майкъл?

— Сиропът помогна, но не можа да спре кръвоизлива. Не можа да спре разпадането на дробовете му. Не можа да го спаси. Нищо не можеше да го спаси. Поне нищо в медицината. Никой от нас няма познанията и уменията, необходими да го спасят. Аз ги нямам. Нямат ги и лекарите, които са се грижили за него преди. Никой ги няма.

Нещо откъсваше думите някъде в дълбините на душата му както горещи щипци късат плът. Той признаваше, че е извършил убийство, а не че съвременната медицина си имаше граници.

— Толкова много зависи от късмета, Хети. Някои от тях умират, други оцеляват, а ние дори не знаем защо. Все едно, че да бъдеш лекар е като да хвърляш зарове.

Внезапно очите му станаха безизразни и напрежението в раменете му отстъпи пред обезкуражението.

— Само ако знаехме повече, само ако… — Гласът му заглъхна и настъпи тишина.

Тропотът на тежки ботуши по пода ги стресна. Хети подскочи и стисна ръката на Майкъл по-силно, но той само вдигна глава и изправи рамене.

— За бога, докторе. Изглеждате ужасно. — Едрото тяло на Лайънел Харисън изпълни рамката на вратата. Когато Майкъл не каза нищо, началник-гарата огледа стаята.

Разбърканите одеяла, натрупани върху пейката вместо матрак, все още показваха къде бе лежал Джордж Ланиън. Опръсканите с кръв възглавници пък сочеха къде се бе намирала главата му. Харисън направи гримаса.

— Това място изглежда по-зле от вас, ако това изобщо е възможно. Проклет да съм, ако знам как ще работя тук утре, а и след като вече изгубих половин работен ден…

Той отвори уста, за да изругае. Хети видя как началник-гарата се спря тъкмо навреме, защото се бе сетил, че в стаята има дама и че вече бе казал повече отколкото трябваше.

— Не се притеснявайте — каза Харисън, преди тя да отвори уста. — Ще накарам Джед да почисти веднага щом дойде на работа утре сутрин. Освен това. — Той посочи към легена, който бе тикнат под пейката. — От него ще се отърва още тази вечер.

За малко да изругае, но този път не се опита да се възпре, а излезе от кабинета си, като мърмореше нещо за кофа и ръкавици.

Майкъл въздъхна и погледна виновно към Хети.

— Трябва да те заведа у дома. Нямах намерение да…

Той не довърши изречението си; след това се наведе бързо и я целуна по челото.

— Нямах намерение да те карам да изтърпиш всичко това, но се радвам, че беше тук, Хети. Но ти наистина ми помогна. Благодаря ти.

Преди Хети да успее да му отговори, той се отдръпна от нея и започна да събира инструментите си.

— Ще ги почистя утре — каза сякаш на себе си. — Не тази вечер. Утре.

Най-после се изправи и затвори лекарската си чанта, но продължи да си играе с кожените й дръжки като мъж, чиито мисли са някъде другаде, но ръцете му имат нужда да се занимават с нещо. Докато бе събирал нещата си, Майкъл не бе свалял очи от инструментите си, но сега погледът му се зарея към пейката и пръснатите върху нея одеяла.

Дълго време той остана загледан в тях. Хети го наблюдаваше затаила дъх.

Ръката му се стегна около дръжките на чантата му, а ноктите му се забиха в кожата. Лекарската му чанта беше най-скъпоценната му вещ. Хети бе пестила цяла година, за да му я купи като подарък за дипломирането му, но той забиваше нокти все по-дълбоко и по-дълбоко в черната кожа.

Внезапно Майкъл се наведе напред и сграбчи края на едно от одеялата. С едно силно движение той го издърпа над възглавниците, изтривайки по този начин всичко, което показваше, че само преди малко там бе лежал един мъж.

Той сграбчи лекарската си чанта и се обърна с лице към Хети. На мъждукащата светлина на фенера очите му блестяха — студени, безцветни и празни.

— Готова ли си да тръгваме? — попита остро той, сякаш тя го беше предизвикала.

Хети кимна, като се опитваше да се пребори с напиращите си сълзи.

— Да. Да си вървим у дома, Майкъл. Да си вървим у дома.