Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (9)

IX

Ръката на Кийт беше върху дръжката на револвера му, когато си проправяше път през черната нощ. Той не виждаше чакълената алея под краката си, можеше само да я усеща. Нещо, което беше повече от предположението караше да усеща, че Шан Тънг беше някъде наоколо и той се питаше, дали това беше предчувствие и какво можеше да значи. С острия инстинкт на хрътка Кийт се мъчеше да познае дали не го заплашва някаква опасност. Той премина през вратата на оградата и започна да се спуска по склона към града. Чак тогава се зае да обобщи впечатленията си и да анализира положението. Когато днес стоеше на вратата на къщата на Брейди посрещайки бурята си бе помислил, че окончателно е решил какво ще прави по-нататък. Сега обаче всичко бе хаос. Умът му бе объркан. Не можеше да напусне градчето Принц Албърт веднага, както го бе тласкало желанието му преди няколко часа. Мак Доуел фактически му бе възложил задача. А мисълта за госпожица Къркстоун го задължаваше да остане. Шан Тънг — също.

Той имаше усещането на човек, който стъпва по много тънък лед, но не бе в състояние да каже къде именно е опасно, фатално тънък.

— Защо ли, по дяволите, ще оставя някакъв си проклет китаец и едно хубаво момиче да нахлуват в живота ми, ако не беше заради Мак Доуел…

И тук спря. Твърде дълго се беше борил със суровата действителност и не беше склонен да се води от самоизмама. Сега той си призна, че това, което го задържаше тука, бе Джон Кийт. По някакъв необясним начин Джон Кийт, макар официално мъртъв и погребан, беше замесен в някаква мистериозна история, в която Мириам Къркстоун и Шан Тънг бяха движещите фигури. И доколкото той бе сега Дъруент Конистоун, а не Джон Кийт, това би трябвало да не го интересува. Нямаше защо да се бърка и можеше да си отиде в планината, ако иска. Само в тази посока той можеше да види, че „ледът под краката му“ е достатъчно здрав и дебел, за да не се провали под него. Кийт би могъл да даде сега един вял доклад на Мак Доуел, да забрави мис Къркстоун и да изчезне от заплахата на Шан Тънг. Джон Кийт, повтори си той, ще си бъде официално мъртъв, а щом е мъртъв, законът повече не ще се интересува от него.

Той затвърдяваше в себе си тази мисъл, когато налучкваше пътя през мрака надолу към града. Мириам Къркстоун бе прелестно хубава и бе сигурна примамка за неговите изследователски наклонности. Кийт копнееше за схватка с Шан Тънг. Такова развитие той не беше предвиждал, нито пък Конистоун беше предвидил. Те бяха планирали само спасението на скъпоценната глава на Джон Кийт и тази вечер той почти бе забравил едно лице от неприятната действителност — палача. Истината му се наложи с потискаща сила, а безкрайната му самота пак насочи ума му към неговите далечни планини.

В града животът бе замрял. Светлините блещукаха тук-там през мрежата на дъжда. От време на време някоя врата се отваряше. Долу към реката някакво куче виеше. Всичко беше затворено пред него. Нямаше вече домове, където би могъл да влезе и да бъде посрещнат с приветливото „Добър вечер, Кийт. Драго ни е да ви видим. Влезте, скрийте се от дъжда“. Той не би могъл да отиде дори и при Дуган, стария си приятел. Сега си даде сметка, че именно старите му приятели бяха ония, които той трябваше най-старателно да избягва, за да не се издаде сам. Приятелството не съществуваше вече за него. Градът бе като пустиня, където не би могъл да намери пак нещата, които е изгубил. Спомените, които бе пазил дълго, сега бяха за него мъчителни спомени. За момент Дъруент Конистоун съвсем потъна във всепоглъщащата тъга на Джон Кийт.

Той влезе в един слабо осветен дюкян за да си купи пури. Вътре бе пусто, само съдържателят шеташе още. Лакътят му случайно закачи телефона. Реши да телефонира на Вали и да му каже да напали хубав огън в камината. Пред огъня Кийт надълго ще размисли преди да влезе във връзка с Мак Доуел.

Този, който отговори, не беше Вали и Кийт тъкмо щеше да се извини за грешката, когато другият глас запита:

— Вие ли сте, Конистоун?

Беше Мак Доуел. Какво би могъл да прави инспекторът горе в негово отсъствие? Освен това имаше някаква настойчивост във въпроса, който стрелна по жицата. Мак Доуел почти викаше.

— Да, аз съм, сър — отговори той някак отпаднало. — Аз съм в града, запасявам се с малко пури. Защо е тази нервност в гласа ви?

— Недей задава въпроси, а тичай по-скоро тук — гръмна пак Мак Доуел отсреща. — Готвя ти най-голямата изненада в живота.

Кийт чу на другия край шумното окачване на слушалката. Нещо се бе случило и Мак Доуел беше възбуден. Излезе озадачен. Някак не му се бързаше твърде да стигне на хълма. И най-злополучните времена, които го бяха постигали, не бяха смогвали съвсем да го сломят.

Когато стигна до билото на хълма, той видя, че всички стаи на къщата бяха осветени, но пердетата бяха спуснати. Той се питаше дали Вали ги бе спуснал или пък това беше предпазливост от страна на Мак Доуел. Подозрението го накара да премести кутията с пури, за да може десницата му да е свободна. Някъде из мрака гласът на Конистоун го напътстваше тъй, както го бе напътствал горе в колибата на ледената пустиня: „Недей влиза слепешката в примка. Ако се стигне до борба, бори се!“

В този момент стана нещо, което накара сърцето му да спре. Той беше близо до вратата. Ухото му се прилепи до нея. И той се вслуша в някакъв глас. Това не бе гласът на Вали, нито пък на Доуел. Бе глас на жена или момиче.

Кийт отвори вратата и влезе, като бързо взе през две, през три стъпалата, които го изведоха през малкото антре в голямата стая. Влизането му бе тъй внезапно, че живата картина пред него остана непроменена за момент. Брезови съчки пламтяха в камината. В големия стол седеше Мак Доуел, полуизвърнат, пушейки пура, втренчен в него. Седнало на едно ниско столче, той съзря момиче. Отначало, заслепен малко от светлината, Кийт помисли, че то бе дете, необикновено хубаво дете с широко отворени очи.

Той свали шапката си и избърса водата от очите си. Мак Доуел не се помръдна. Момичето бавно се изправи. Тогава Кийт видя, че то не беше дете — беше вероятно на осемнадесет години. Стройно, крехко създание с изморен вид, което в този момент беше готово да се разсмее или заплаче. Или може би нещо средно между двете. За негово смущение, тя бавно пристъпи към него със странен израз на лицето. Мак Доуел продължаваше да стои неподвижен и да гледа втренчено.

Сърцето на Кийт подскочи от вълнение, което той нямаше време напълно да изпита. В тези широко отворени, светнали очи на момичето той долови заплаха за себе си. Ръцете на момичето се протегнаха към него и тя извика с глас, който трепереше и се пречупваше между ридание и смях.

— Дери, не ме ли познаваш? Не ме ли позна?

Той стоеше като онемял. Тя бе толкова близо до него, че би могъл да я прегърне. Лицето й беше бяло като платно, очите й блестяха като звезди, ръцете й се протягаха към него.

— Дери, не ме ли познаваш? Не ме ли познаваш?

Това беше ридание, вик. Мак Доуел бе станал. А Кийт разтвори обятия и в миг момичето се озова в тях. Трепереща и ридаеща, младата дама беше сложила глава на гърдите му. Той усещаше притискането на меката й коса върху лицето си, ръцете й бяха около врата му. Тя го целуваше — не веднъж и не два пъти, а непрестанно. Самият той я прегърна по-здраво. Той чу гласа на Мак Доуел. Далечен му се стори този глас сега, който казваше, че ще ги остави сами и че ще ги види пак утре. Кийт чу вратата да се отваря и затваря. Мак Доуел си бе отишъл. А меките малки ръце все още силно обхващаха шията му. Посетителката плачеше на гърдите му като малко дете. Той я притисна по-близо към себе си. Една бурна радост го връхлетя. Но тази радост бързо премина. Тя пламна, изгоря и остави сърцето му пусто. Той чу звук в кухнята. Там се движеше Вали. Видя пак стените, стола, в който Мак Доуел бе седял, пламтящия огън в камината. Ръцете му се отпуснаха. Девойката вдигна глава и сложи двете си ръце на лицето му, гледайки го с очи, които Кийт сега вече позна. Това бяха очите, които го бяха гледали от избелелия портрет в часовника на Конистоун.

— Целуни ме, Дери!

Да не се подчини бе невъзможно. Устните й се впиха в него.

После тя пак заплака, обхванала го здраво с ръце и с лице, скрито в прегръдките му. Той я вдигна и понесе както би носил дете. Занесе я пред огъня до големия стол. Сложи я в него и застана пред нея, опитвайки се да се усмихне.

Косата й се бе разпуснала и блестящите вълни се спускаха около лицето й, по раменете й. Тя сега още повече приличаше на малко момиче, както го гледаше с очи пълни с обожание. Малката й ръка попиваше сълзите от очите с една кърпичка, която вече бе мокра и смачкана.

— Ти… ти не се радваш… сякаш… че не ме виждаш Дери.

— Аз… аз съм много изненадан — можа да каже той.

— Да, това е изненада, Дери. Искам да бъде така. Аз съм я планирала от години и години… Моля ти се, свали си мушамата, вода шурти от нея! — седни тук до мен, на това столче!

Той пак се подчини, въпреки че бе твърде едър за столчето.

— Ти се радваш, че ме виждаш, нали Дери?

Тя се наведе над големия стол и една от ръцете й отиде до мократа му коса и я заприглажда назад. Той никога досега в живота си не бе усещал нещо подобно и неволно наведе малко главата си. В миг тя го бе вече притиснала близо до себе си.

— Ти се радваш, Дери, нали? Кажи „да“!

— Да — пошепна той.

Той усещаше бързото, възбудено тупкане на сърцето си.

— И аз никога не ще се върна там — при тях, — чу я да казва, при което гласът й изведнъж зазвуча някак ниско и ожесточено. — Никога! Аз ще остана завинаги при тебе, Дери! Винаги!

Тя приближи устни до ушите му и тайнствено прошепна:

— Те не знаят къде съм. Може да мислят, че съм умряла. Но полковник Репингтън знае. Аз му казах, че ще отида при теб, ако се наложи дори да избродя целия свят. Той каза, че ще пази моята тайна, и ми даде писмо до едни добри хора тука. Аз съм дошла от шест месеца. И когато видях името ти в една от ония случайни на вид, подвързани в синьо книжки, които Конната полиция издава, аз просто паднах на колене и благодарих на Бога, Дери. Аз знаех, че ще те намеря някъде… някога. Не съм спала спокойно откакто съм тръгнала от Монреал… И струва ми се, че май изплаших този едър човек с грамадните мустаци, когато се втурнах насреща му тая вечер, измокрена, вир-вода и казах: „Аз съм госпожица Мери-Джозефин Конистоун и търся брат си!“

Очите му все повече се разширяваха, докато му се стори, че ще изскочат из орбитите си. След това той изруга нещо и си каза: „Бога ми, аз не знаех, че той имал сестра!“

Сърцето на Кийт се задушаваше. Значи това чудесно малко създание било сестра му. И тя мислеше, че той е брат й…

— Но аз го харесах, защото той се отнесе така мило с мен — продължаваше момичето. — Той просто ме прегърна, Дери! Навярно той не схвана, че аз вече съм на осемнадесет и половина години. Не съм дете… И после дойдохме тука. И после… О, Дери, Дери! Защо направи това? Защо не ми се обади! Не… искаш ли да остана тук?

Той я чуваше, но умът му бе далеч от нея, там при малката колиба на края на голямата ледена пустиня, където Дъруент Конистоун лежеше мъртъв. Кийт чуваше вятъра да стене, както бе стенал в оная нощ, когато англичанинът умря, и виждаше пак онзи последен и неизповядан копнеж в очите на Конистоун. И сега знаеше защо лицето на Конистоун го бе следвало през сивия здрач и защо бе чувствал тайнственото му присъствие дълго след като Конистоун си бе отишъл. Нещо, което бе част от Конистоун, влезе в мозъка му сега. В бушуващия хаос един глас пошепна: „Тя е твоя сестра, тя е твоя сестра!“