Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (12)

XIII

В стаята, затворена и заключена, Кийт пак усети онази странна болка, която пробождаше сърцето му и правеше въздуха наоколо тежък за дишане.

„Ако не ми беше брат!…“

Тези думи чукаха в мозъка му. Те туптяха в сърцето му, просто го задушаваха. Неин брат! Ръцете му се вкопчиха една в друга и ноктите му се забиха в месото до побеляване. Не, той не бе помислил за тази част от битката за себе си. Оказа се, че трябва да се бори и със себе си. Ако изгубеше, щеше да плати с живота си. Законът щеше да го вземе, щяха да го обесят. Ако ли пък спечелеше — тя щеше да бъде негова сестра завинаги. Само това и нищо повече… Негова сестра!

Не като брат бе съзрял той великолепието на нейната коса, сиянието на нейните очи, грацията на стройната й фигура, а като влюбен. Съдбата пак беше срещу него. Той — Конистоун, а тя — негова сестра.

Кийт осъзна безнадеждността на своето чувство и непочтеността на самия живот, който играеше срещу него. Със здраво стиснати устни и юмруци той призоваваше всемогъщия Бог да му даде шанс. Да му даде възможност да намери някакъв изход, да го остави да изнесе една тежка борба, с лъч надежда пред себе си. Горчивина се надигаше в него. Богохулство изпълни сърцето му. Накъдето и да се обърнеше, колкото и усилено да се бореше, нямаше изгледи за щастие. От деня, в който уби Къркстоун, картите на съдбата бяха раздадени против него. Така си оставаха, щяха да си останат така и докрай. Той бе вярвал в Бога, беше вярвал в неминуемата справедливост на неговата воля. Сигурен бе, че Господ Бог бди над Джон Кийт. Тази увереност рухна сега. Той чувстваше в себе си силата на разярено животно, което тъпче омразните неща с крака. За него бе невъзможно да спечели! Каквото и да правеше, накъдето и да се обърнеше, той щеше все да губи. Защото бе Конистоун, а тя бе негова сестра и трябва да бъде такава до края на света.

От другата страна на вратата той дочу Мери-Джозефин да пее. Приятният й глас го откъсна от еретичните мисли. Опомнянето му дойде с едно сепване, с леко потрепване. Ръцете му се отпуснаха, изопнатите линии по челото му улегнаха. Той съзря нещо друго, наместо кискащите се демони, които бяха нахълтали в мозъка му преди малко. Това бе лицето на Конистоун — приветливо, усмихнато. Истинският Конистоун му повтори същото, което бе казал там, в колибата, когато смъртта вече протягаше ръка към него: „Странно е, приятелю, дяволски странно и смешно!“

Да, наистина беше смешно, ако човек погледнеше от друга гледна точка. Това беше най-горчивата шега от всички, които животът му бе скроявал досега. Негова сестра! Той си представи Конистоун, засукващ мустаците си, с искри в очите да му казва: „Смешно е, приятелю, дяволски смешно ще бъде, когато се яви някой друг и ти я грабне!“

А той, Джон Кийт, ще трябва да се усмихва и да търпи, защото е неин брат!

Мери-Джозефин почука на вратата му:

— Дъруент Конистоун — извика тя с престорена официалност — една дама пита за вас по телефона. Какво да й кажа?

— А…, кажи й, че ти си сестра ми, Мери-Джозефин. Ако е госпожица Къркстоун, бъди любезна към нея и й отговори, че не мога сега да се обадя… Кажи й, че се надяваш да се запознаеш с нея и че ще идем да я посетим по някое време днес.

— О, наистина ли?

— Виж — каза Кийт близо до вратата, — знаеш тази г-ца Къркстоун…

Но Мери-Джозефин си бе отишла.

Кийт се засмя. Неговият безграничен оптимизъм се връщаше. Достатъчно бе за днес, че тя беше тук, че го обичаше, че засега той бе нейна утеха и закрила! Далеч в планините, за които той бленуваше, сами двамата — дали би могло да се случи? Някой ден…

С длето и чук в ръка той се приближи до сандъка. Работата му не беше лесна. Ръцете му отмаляха, докато счупи и последната от трите ключалки. Той изтегли сандъка по̀ на светло и го отвори. Остана разочарован. На пръв поглед не можеше да разбере защо изобщо Конистоун го бе заключил. Сандъкът бе празен дотолкова, че дъното се виждаше. Първият предмет, който попадна пред погледа на Кийт, беше подигравка за неговите очаквания — един стар чорап с голяма дупка на палеца. Под чорапа имаше износен кожен калпак, но не от ония, които се носеха на север от Монреал. Имаше един синджир с кучешки гердан, закачен за него, един джобен пистолет, един много голям пистолет и повече от сто патрона. На единия край, замотани докрай се виждаха бричове за езда, а под тях — чифт бели обувки с гумени подметки. Нямаше никакво оправдание — нито на разума, нито на чувствата за тази сбирка в сандъка. Това бяха вехтории. Даже големият револвер беше със счупен ударник, а колкото за по-малкия, той би могъл да зашемети някоя муха от близко разстояние. Кийт разрови нещата. Последното, на което се натъкна, бе затрупано под дреха, прилична на бракувана спортна риза — една картонена кутия за обувки. Той повдигна капака. Кутията бе пълна с книжа.

Това беше по-обещаващо. Той пренесе кутията на масата на Брейди и седна. Прегледа най-напред по-големите книжа. Имаше няколко стари позволителни за лов, половин дузина набелязани с молив географски карти, главно на областта Пийс Ривър и много писма от секретарките на търговските ка̀мари, изтъкващи несравнимите възможности, които съответните им области крият за поселника или купувача на земя. Най-после дойде ред на известен брой изрезки от вестници и един вързоп писма.

Понеже изрезките не бяха вързани, Кийт посегна най-напред към тях. И когато очите му попаднаха върху началните редове на първата изрезка, тялото му изведнъж се изопна поразено от неочакваното откритие, от изумление и интерес. Бяха всичко шест изрезки, всичките от английски вестници — това личеше по тяхната стегнатост и краткост, подобна на отчет от борсата. Джон Кийт прочете и шестте за три минути.

Те просто съобщаваха, че Дъруент Конистоун от Дарлингтън се търси за кражба с взлом и че до момента не е бил заловен.

Кийт ахна от изненада. Вгледа се пак да види дали очите не го мамят. Не, там беше напечатано със строги, безчувствени букви.

Дъруент Конистоун — този удивителен мъж, същият Конистоун, с благородно сърце и всеотдайна душа — крадец! Това беше невъзможна безсмислица. Да беше убийство, държавна измяна, погазване на закон, престъпление, подтикнато от велика цел или велик идеал, а то бе кражба, обикновен грабеж. Бе една „кокошкарска“ авантюра на нощен страхливец. „Това е невъзможно!“ Кийт изрече тези думи на глас. Той би могъл да приеме Конистоун като един от прочутите разбойници, имената на които се произнасяха с трепет навремето, но не и като някой „кокошкар“ или касоразбивач. Тези печатни редове бяха лъжи! Да! Не може да бъде иначе. Дъруент Конистоун би могъл да убие една дузина хора, но той никога не би разбил една каса. Да се мисли това, значеше да се мисли невъзможното…

Той се залови за писмата. Печата на марките им бе от Дарлингтън, Англия. Пръстите му трепнаха, когато отвори първото. Както очакваше, те бяха от Мери-Джозефин. Той ги подреди, всичко девет, по датите. Бяха отпреди около осем години. Всички бяха писани в период от единадесет месеца. Четливи бяха като печатни букви. Докато той преминаваше от първото към второто и от второто към третото, и после изчиташе другите, забрави за времето и че Мери-Джозефин го чака. Изрезките му бяха разкрили нещо, разбито на отделни части. Тези части трябваше да се сглобят, за да се разкрие озадачаващата страна на историята.

Кийт стигна до деветото, последно писмо. То беше с друг почерк, кратко, с убийствена точност, която стисна сърцето на Кийт, когато го четеше.

Това девето писмо той държеше в ръката си, когато стана от масата и на устата му несъзнателно излязоха Конистоуновите думи: „Дяволски странно, приятелю, и смешно!“

Нямаше хумор в начина по който ги изказа той. Гласът му бе твърд, очите горяха. Той сякаш виждаше мъчителната самота на Севера, виждаше пак Конистоун.

После рязко сграбчи изрезките, драсна клечка кибрит и с мрачна усмивка ги гледа, докато се сгърчиха в пламъка и се превърнаха на пепел. Каква лъжа бе животът! Какво безсмислие бе правосъдието.

Джон Кийт усети, че говори като самия покоен англичанин: „Дяволски опако, приятелю, и смешно!“