Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (16)

XVII

Без да губи време Кийт се запъти към Шан Тънг. Сега той приличаше на човек, който играе шах. Ходовете ставаха толкова бързи и заплетени, че неговият мозък нямаше право на почивка. Всеки час донасяше нови загадки и нови решения. Сега Мак Доуел му бе подсказал най-сигурния и най-безопасен начин за спечелване на играта. „Железният“ човек, този войник на закона, привърженик на максимата „око за око, зъб за зъб“, бе му дал да разбере, че убийството на Шан Тънг няма да бъде сериозно престъпление.

Кийт беше и поразен, и учуден. „Ако се случи нещо, нека бъде вън, на открито, а не в жилището на Шан Тънг“ — бе предупреждението. То показваше, че в ума на Мак Доуел е имало хладно и пресметливо предварително обмисляне. Бе решено, че ако Шан Тънг бъде убит, това ще бъде при самоотбрана. И кръвта на Кийт заигра при тази мисъл. Беше открил между другото колко голям е личният интерес на Мак Доуел към Мириам Къркстоун. Ако бъде притиснат до стената, без друга надежда за спасение, той би могъл да убие Шан Тънг и Мак Доуел щеше да бъде на негова страна!

Отиде в кафенето на Шан Тънг и нехайно влезе вътре. Имаше големи промени от четири години насам. Щом премина през прага почувства източната изтънченост, тайнствената тишина и спокойствие. Човек би открил такова заведение в някой голям град, предназначено за елита. Със своята разкошна обстановка то говореше за добър вкус и дълбок джоб. Нямаше нищо дразнещо сетивата. Покривките и сребърните прибори бяха — както самия Шан Тънг, безупречни. Великолепно избродирани паравани бяха разположени така майсторски, че човек не виждаше изведнъж цялото заведение, а само отделни части от него. Няколкото гласове, които Кийт долови в това предобедно време, бяха снишени, а говорещите — скрити зад параваните. Двама души, изискани и неми, се движеха наоколо с гъвкавостта на рисове. Трети, далеч в дъното, стоеше неподвижен като дърворезбаните маси, пушеше цигара и беше нащрек. Това бе Ли Кинг, дясната ръка на Шан Тънг.

Кийт пристъпи към него. Когато бе доста наблизо, Ли Кинг едва забележимо понаклони глава и извади цигарата от устата си. Без движение или слово, той изрази въпроса „Какво желаете?“

Кийт знаеше, че този въпрос е излишен. Нямаше съмнение — Ли Кинг е бил уведомен от господаря си, че го очаква, даже е гледал кога ще дойде. Уверен в това, той му даде една от картичките на Конистоун и каза:

— Занесете това на Шан Тънг! Той ме очаква.

Ли Кинг погледна картичката, изучавайки я с привидна тъпота, и поклати глава.

— Шан Тънг не дома. Замина.

Това бе всичко. Къде бе отишъл или кога щеше да се върне, Кийт не можа да научи от Ли Кинг. Управителят не знаеше нищо друго, освен че той е заминал. На Кийт му идеше да хване този жълтокож за гушата и да изтръгне нещо от него, но съобрази, че Ли Кинг го изучаваше и щеше да докладва на Шан Тънг за всеки израз, който бе минал по лицето му. Ето защо погледна часовника си, купи една пура и излезе с весело кимване като каза, че пак ще намине.

Десет минути по-късно се реши да нанесе смел удар. Нямаше време за нерешителност или компромис. Трябваше да намери Шан Тънг по-скоро. Сигурно Мириам Къркстоун би могла да го насочи къде да го търси. Но и тук беше разочарован. Г-ца Къркстоун не бе вкъщи или поне не отговори на неговото чукане.

Кийт отиде на гарата. Никой от хората, които попита, не бяха виждали Шан Тънг да заминава с единствения влак, който бе тръгнал тази сутрин. Касиерът категорично отрече да е продавал билет на китаеца. Подозрение заля като вълна мозъка на Кийт. Въображението му си представи Шан Тънг в този момент заедно с Мириам Къркстоун. При тази мисъл усети отвращение и към двамата.

Кийт се върна в канцеларията на Мак Доуел в лошо настроение. Застана пред началника си, навеждайки се към него през писалищната маса.

— Да си говорим честно — тази връзка си е тяхна работа — обяви той. Това че той е от жълтата раса, а тя — от бялата, не ни дава основание да се бъркаме в нея… Хрумна ми нещо, а вярвам, че човек трябва да се подчинява на хрумвания, особено когато са внезапни и силни. Къде е нейният брат дебелак?

Мак Доуел се поколеба.

— Едва ли ще ни е полезен — възрази инспекторът. — Това не го засяга.

— Къде е онзи тлъстак? — при всяка дума Кийт подчертаваше своята настойчивост с юмручен удар по масата. — Къде е той?

Мак Доуел беше дълбоко обезпокоен. Кийт виждаше това и чакаше.

След кратко мълчание „железният“ човек стана от стола. Отиде до прозореца. Погледа вън няколко мига и пак се върна назад, сучейки единия от големите си сиви мустаци. Изглеждаше напрегнат.

— Дявол го взел, Конистоун. Ти имаш постоянен интерес към дреболиите. А дребните работи понякога са най-смущаващи.

— И понякога най-важни — прибави Кийт. — Би трябвало да знаем къде е Питър Къркстоун и защо не е тук за да брани честта на сестра си? Къде е той?

— Не знам! Изчезна от града преди около месец. Мириам казва, че бил някъде в Британска Колумбия да разгледа някакви стари мини, имот. И тя не знае точно къде е.

— И вие й вярвате?

Мак Доуел се усмихна.

— Не. Аз мисля, Конистоун, че тя е най-чудесната малка лъжкиня на света. И интересното във всичко това е, че лъже с някаква цел. Представи си Питър Къркстоун, който не струва даже колкото барута, с който можеш да го пратиш по дяволите, да се интересува от стари мини или каквото и да било друго, което да обещава индустрия или производство! И най-необяснимо в цялата тази каша е, че Мириам обожава този противен неин брат. Опитах се да го намеря в Британска Колумбия. Разбира се, не сполучих… Друго доказателство, че това между Мириам и Шан Тънг не е доброволна връзка от нейна страна, е, че тя лъже. Стъпва по настилка от лъжи. Ако кажеше истината…

— Има истини, които човек не може да каже… за себе си — прекъсна Кийт. — Те трябва да се издирят и открият или да бъдат погребани. Ще навляза по-дълбоко в тази работа днес следобед. Вярвам, че ще има нещо интересно, което да докладвам до довечера.

Десет минути по-късно, на път за „хижата“, той разискваше със себе си как да осъществи новото си хрумване. То му бе дошло внезапно, в проблясък на вдъхновение. Днес следобед той ще види Мириам Къркстоун и ще я разпита за Питър. След това ще се върне при Мак Доуел, ще наблегне на важността, която представлява братът. Ще му каже, че има една диря, която иска да проследи и ще му внуши, че е нужно набързо да потегли за Британска Колумбия. Тогава ще вземе Мери-Джозефин и ще се спотайва докато изтече срокът му за служба. След това ще докладва с писмо на Мак Доуел, че не е сполучил и че е решил да не постъпва наново на служба, а да си опита късмета, заедно с Мери-Джозефин, в Австралия. Докато Мак Доуел получеше писмото, те щяха да са вече на път в планините. Хрумването му откриваше възможност за лесно изплъзване и в своята радост той погледна на Мириам и нейните проблеми само като на нещо незначително. Той беше сега Джон Кийт, борещ се за своя живот… и за сестрата на Дъруент Конистоун.

Но Мери-Джозефин нанесе първия удар върху постройката на неговите планове. Навярно го бе очаквала да се зададе, защото той едва беше изкачил половината от склона, когато я видя, че иде да го посрещне. Тя обви ръката му около тънкото си кръстче и държеше китката му в двете си ръце докато вървяха нагоре по лъкатушната пътека. Той забеляза малки бръчки по челото й.

— Дери, прилично ли е млади дами да посещават своите приятели тук, в дома им? — попита тя внезапно.

— А… е… зависи, Мери-Джозефин. Да не искаш да кажеш…

— Да, именно, Дъруент Конистоун! Тя е хубава и аз не те упреквам, но чувствам… че това не ми харесва.

Ръката му я стегна докато охна. Крехката й талия му харесваше.

— Дери! — запротестира тя. — Ако пак направиш така, ще се счупя!

— Не можех… да не го направя — оправда се той. — Не можех да не те прегърна здраво, мила. Радвам се, че не ти е харесало посещението на дамата… Мога да обичам само една жена, обичам теб и ще продължавам да те обичам през целия си живот…

— Аз… не от ревност — запротестира тя пак, изчервявайки се. — Но тя те търси два пъти по телефона и после сама дойде. А е хубава…

— Предполагам, че говориш за г-ца Къркстоун?

— Да. Беше ужасно нетърпелива да те види, Дери.

— И какво си помисли за нея, мила?

Тя хвърли бърз поглед към лицето му.

— Ами, аз я харесвам. Тя е мила и хубава и се влюбих в косата й. Но нещо я измъчваше тая сутрин. Почти съм сигурна, макар че се мъчеше да скрива това…

— Искаш да кажеш, че е била нервна, бледа и понякога в очите й се е появявал изплашен поглед. Това ли беше?

— Изглежда, че ти знаеш, Дери. Да, мисля, че това.

Той кимна. Видя да сияе усмивката на съдбата. Всичко се стичаше благоприятно за него, даже и това неочаквано посещение на Мириам Къркстоун. Кийт не се загрижи да гадае каква е била целта на идването й, защото сега се бореше за своя собствен удобен случай, за своята възможност да се изскубне и умът му беше съсредоточен само в тая насока. Дошло бе време да се каже всичко това на Мери-Джозефин. Тя трябваше да бъде подготвена.

На равно, отгоре на могилата, където Брейди бе построил своята „хижа“, растяха на групи златни брези и под сянката на една такава група имаше пейка, към която Кийт притегли Мери-Джозефин. След това в продължение на доста време той й говори за своите планове. Бузите на Мери-Джозефин все повече се зачервяваха. Очите й грееха от вълнение и интерес. Тя трепваше от възторг като го слушаше да й разказва как ще живеят в ония чудни планини, пълни със злато. Той й даде да разбере още по-определено, че неговата безопасност и тяхното общо щастие зависеха от това да изчезнат тайно. Може да тръгнат на запад довечера или утре, та нека тя се приготви.

Тук би трябвало да спре, но усещайки топлата ръчица на Мери-Джозефин да държи неговата и прекрасните й очи сияещи да го гледат, усети в себе си желание да продължи да говори. Искаше да й предаде своята вяра и бодрост.

Не чувстваше да го гризе съвестта при мисълта за проблемите на Мириам Къркстоун. Нейната съдба трябваше да бъде, както бе казал на Мак Доуел, преди всичко резултат на собствения й избор. Освен това, на нейна страна беше Мак Доуел, който можеше да я защитава. А също и нейният брат. Без страх от ефекта, който ще произведе, Кийт разказа на Мери-Джозефин за мистериозната връзка между Мириам Къркстоун и Шан Тънг, за подозренията на Мак Доуел, за своите собствени предположения и как всичко това работеше за тяхно собствено добро.

Чак когато стигна до това започна да вижда променящите се светлини в очите й. Още не беше завършил, когато забеляза, че тя го гледаше някак втренчено и напрегнато. Тогава почувства реакцията. Бе й разказал за трагедията на друга жена, и то в миг, когато имаха благоприятна възможност пред себе си. Нейното чувствително женско сърце изпитваше искрено състрадание към непознатата млада жена.

Пръстите й се бяха стегнали около неговите и гледаше настрана от него. Той видя, че цветът на лицето й почти се бе изгубил. В очите й искреше блясъкът на нов огън.

— И затова тя е била нервна и бледа, от време на време с уплашен поглед в очите — каза девойката меко, повтаряйки думите му. — То било заради това китайско чудовище. Шан Тънг… понеже той имал някаква власт над нея, казваш ти… защото…

Тя изскубна ръката си така внезапно, че това го стресна. Очите й, така кротки до преди няколко минути, изпускаха огън.

— Дери, ако не се разправиш с този дявол, аз ще се разправя!

Изправи се пред него, дишаща бързо и той видя в нея не крехката малка богиня от преди половин час, а най-пламенната и решителна жена на света. И вече не страх, а някакъв възторг го обзе. И макар да виждаше как плановете му рухват, Кийт разтвори обятия и простря ръце към нея.

— Давам ти дума, че ще се разправим с този жълт дявол преди да заминем — каза той. — Да, ще го направим.