Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (8)

VIII

Ситен дъжд продължаваше да роси, когато към два часа Мак Доуел напусна къщата. Кийт изпрати с поглед госта си, докато високата му сива фигура изчезваше в мъглата на дъжда надолу към подножието на хълма. Гледаше го с едно странно и смесено чувство.

Преди да бе дошъл инспекторът Кийт си мислеше, че бе решил вече окончателно своето бъдеще. Решил бе да не постъпва повторно на служба и да се погребе в планините на Британска Колумбия, като остави у всички впечатление, че отива в Австралия или Япония.

След посещението на инспектора твърдата му решимост го напускаше. Той се улови, че очаква с нетърпение вечерта, когато ще види Мириам Къркстоун и вече не се страхува от Шан Тънг така, както преди няколко часа. Самият Мак Доуел беше му дал силен коз в ръцете. Тайнствените взаимоотношения между Шан Тънг и Мириам Къркстоун имаха някаква мистериозна връзка със самия него. Цялата загадъчност го тласкаше още повече към новото приключение.

Той с нетърпение чакаше да мръкне. Вали, омотан в една голяма мушама, беше изпратен да донесе някои от дрехите на Конистоун.

Беше осем без четвърт, когато Кийт тръгна за дома на Мириам Къркстоун.

Още в този ранен час нощта се разстилаше — тежка и тъмна, пропита с гъста, дъждовна мъгла. От върха на могилата той не можеше вече да различи долината на реката. Слизаше надолу по някаква тъмна пропаст, в която светлините на града мъждукаха като далечни звезди. Беше малко след осем, когато пристигна до къщата на Къркстоун. Тя беше построена доста навътре в едно оградено с желязна ограда пространство, гъсто залесено с дървета и храсти. Кийт видя, че верандата пред входа бе осветена, за да му покаже пътя. Завесите бяха спуснати, но една мека и топла светлина се разстилаше зад тях.

Той беше сигурен, че Мириам Къркстоун е чула шума от стъпките му по настланата с дребен чакъл алея, защото едва се бе допрял до старовремското чукче на вратата, когато тя сама се отвори. Самата Мириам го поздрави на прага. Той пак задържа ръката й в своята. Тя не беше студена, както заранта в кабинета на Мак Доуел. Сега гореше като от треска, а зениците на момичето бяха разширени, със светещ огън. Кийт би могъл да помисли, че изплувайки от тъмнината на нощта, той я бе стреснал, но не беше така… Тя криеше нещо, което се бе случило преди да дойде Кийт. Стори му се, че чу почти безшумното затваряне на врата в дъното на дългия коридор и ноздрите му доловиха лек аромат. Между него и светлината падаше тънък воал от дим — беше дим от цигара.

В гласа на Мириам Къркстоун прозвуча известно стеснение, когато тя го покани да окачи палтото и шапката си на една старомодна закачалка до вратата. Той нарочно се забави малко, стараейки се да си припомни къде бе усетил този парфюм по-рано. Спомни си стъписан… След като Шан Тънг бе излязъл от кабинета на Мак Доуел се носеше същият лек мирис.

Домакинята се усмихваше, когато той се обърна, и пак се заизвинява за необичайната си молба към него.

— Тя е… наистина… необичайна. Но аз чувствах, че вие ще разберете, г-н Конистоун. Мисля, че постъпих така без да премисля… Пък ме е страх от светкавиците… Но исках да ви видя. Не мога да чакам чак до утре, за да науча какво стана там горе. Дали е… странно за вас това?

По-късно той не можеше да си спомни какво точно й бе отговорил. Тя се обърна и Кийт я последва през голямата квадратна врата, която извеждаше от преддверието. Това бе същата врата с голямо плъзгащо се крило, която той бе заключил в оная съдбоносна нощ, преди години, когато се бе борил с бащата и сина. Сега в рамката на същата врата се очерта профилът на стройната фигура на момичето върху фон от ярка светлина. „Майка й е била красива“ бе мисълта, която премина през главата на Кийт, когато влезе в стаята, пазеща спомена за ужасното убийство. Всичко му бе познато и той се почуди от малкото промени в нея. Там пак стоеше големият стол с кожените подръчници, в който бащата на това момиче бе седял някога. И масата си беше същата. Стори му се, че дори същите дреболии бяха още върху полицата над камината. Една позната икона все още висеше между двата прозореца. Изобразената мадона, също като някогашния господар на тоя дом, бе толкова дебела, че не можеше да бъде хубава. Синът, точно копие на бащата, бе стоял гърбом към мадоната и нейните претлъсти ръце като че ли лежаха върху раменете му тогава. Кийт помнеше това…

Момичето го гледаше изпитателно, когато се обърна към него. Той открито бе огледал стаята, без да прикрива това. Младата дама дишаше нервно, косата й блестеше разкошно под светлината на надвисналия полюлей. Тя седна, озарена от тази светлина и му направи знак да седне насреща й — до същата маса, от която бе грабнал медното преспапие, убило Къркстоун. Той никога не бе виждал нещо така прекрасно както нейните очи. Спомни си за подозрението на Мак Доуел, за неприятната физиономия на Шан Тънг и с усилие на волята се овладя. В малък сребърен пепелник до лакътя му имаше три угарки от току-що изпушени цигари.

— Разбира се, вие си спомняте тази стая?

Той кимна.

— Да, беше вечер, както сега, когато дойдох. На другия ден потеглих по дирите на Джон Кийт…

Тя се наклони напред и сключи ръце пред себе си на масата.

— Вие ще ми кажете ли истината за Джон Кийт? — попита тя с нисък напрегнат глас. — Ще ми се закълнете ли, че това е самата истина?

— Не ще скрия от вас нищо от онова, което казах на инспектор Мак Доуел, госпожице — отговори той, като се бореше със себе си, за да може да срещне и издържи погледа й. — Струва ми се, че бих могъл да ви кажа дори повече…

— Тогава… кажете, истината ли казахте, когато рапортувахте на инспектор Мак Доуел? Мъртъв ли е Джон Кийт?

„Би ли могъл Шан Тънг да издържи погледа на тези прекрасни очи?“ — питаше се Кийт. Би ли могъл китаецът да я подчини на себе си, както бе загатнал Мак Доуел? Пред Мак Доуел лъжата бе изречена с лекота от устата на Кийт. Сега тя заседна в гърлото му. Без да му даде време да се приготви, момичето бе се прицелило право в целта, право в същността на въпроса. Отговорът значеше живот или смърт за него и за момент той не можа да го намери. Явно бе — натъкваше се на подозрение. Тя не би могла да пита така, водена само от интуиция. Отначало Кийт се стъписа, но после намери сили да се овладее повече от всякога:

— Бихте ли искали да чуете повече за Джон Кийт и как умря той? — попита Кийт.

— Да. Това е, което искам да знам.

Той забеляза, че тя стисна ръцете си. Тънките й пръсти силно се впиха едни в други.

— Аз се колебая, защото ви обещах да разкажа дори повече, отколкото съм казал на Мак Доуел — продължи той. — А това не ще бъде приятно за вас. Той е убил баща ви. Не може да има съчувствие в сърцето ви към Джон Кийт. Няма да бъде удоволствие за вас да чуете, че аз обикнах тоя човек и че съжалявам за неговата смърт.

— Продължавайте, моля ви.

Ръцете й се отпуснаха. Пръстите й вече лежаха спокойно. Лицето й бавно помръкна. Сякаш се бе надявала на нещо и тая надежда чезнеше. Възможно ли е тя да е очаквала да й каже, че Джон Кийт е жив?

— Познавахте ли този човек? — попита я той. — Него. Джон Кийт?

Тя поклати глава отрицателно.

— Не. Аз бях далече оттук, на учение, доста години. Не го помня.

— Но той ви е познавал, искам да кажа — виждал ви е — каза Кийт. — Говореше ми за вас през ония дни, когато беше безпомощен и умиращ. Казваше, че му е жал за вас и че само заради вас едничка съжаляваше понякога за възмездието, което е получил баща ви. Виждате, аз се изразявам с неговите думи… Той никога не промени мнението си за това. Вие навярно никога не сте чували неговата версия за убийството?…

— Не.

Отговорът неволно се изплъзна от устните й. Тя очакваше да продължи, без да откъсва ни за минута очите си от лицето му.

Той не повтори разказа си точно така, както го бе предал на Мак Доуел. Фактите бяха същите, но сега в тях беше и живият огън на собственото му съчувствие, на собственото му убеждение. Разказа всичко от гледна точка на Кийт. Лицето на Мириам Къркстоун ставаше все по-бледо, а ръцете й станаха пак неспокойни, докато слушаше за пръв път версията на Кийт за трагедията. Думите му я отвеждаха нагоре в онази страна на снегове, ледове и ескимоси. От този момент той вече не беше Кийт, говореше с устата на Конистоун. Описваше седмици без слънце и влудяващи месеци, докато очите на момичето сякаш пламнаха. Когато най-после той дойде до малката колиба, в която Конистоун бе умрял, пак бе станал Джон Кийт. Той не би могъл да говори за себе си така, както говори за англичанина. А като стигна до момента, в който погребваше Конистоун под пода на колибата, едно тихо ридание отвъд масата го сепна. Но нямаше сълзи в очите на Мириам. Сълзите може би биха скрили от него измъчеността и страданието, което видя там. Но тя не се издаваше… Опитваше се да поеме дъх крадешком. И след това рече:

— И… това значи… беше Джон Кийт!

Той наведе глава в потвърждение на лъжата и мислейки за Конистоун, каза:

— Той беше най-чистият човек, когото съм срещал, съжалявам, че е мъртъв…

— И аз също съжалявам.

Тя протегна ръка към него през масата, бавно, колебливо. Той я загледа.

— Наистина ли казвате това?

— Да, аз съжалявам.

Той пое ръката й. За момент пръстите й го стиснаха. После се отпуснаха и леко се отдръпнаха от него. В този момент той видя една внезапна промяна да настъпва по лицето й. Тя гледаше зад него през дясното му рамо. Очите й се разшириха, зениците й се разтвориха и тя спря дъха си. Със светкавичната бързина и бдителност на преследван човек, той се извърна. Стаята бе празна… Нямаше нищо друго освен един прозорец зад гърба му. Дъждът продължаваше да ситни отвън и Кийт забеляза, че пердето не бе спуснато като пердетата на другите прозорци. Докато той гледаше, момичето отиде и спусна това перде. Той схвана, че тя бе видяла нещо, което я бе стреснало за момент, но не я запита. Вместо това, като че ли не бе забелязал нищо, поиска разрешение да запали една пура.

— Виждам, че тук някой пуши — извини се той, като посочи с глава към фасовете.

Той я наблюдаваше внимателно и да можеше би си взел думите обратно, веднага щом ги изрече. Бе я хванал в клопка. Брат й не беше в града. И този мирис, който някой бе оставил в стаята, идваше със сигурност не от американска цигара. Кийт съзря как лека червенина заля шията й и пропълзя към бузите. За него беше мъчно сега да не вярва на Мак Доуел. Да, Шан Тънг е бил тук и него бе чул да се изплъзва по коридора, когато той влизаше. И вероятно Мириам бе видяла лицето му на прозореца.

Това, което тя каза го смая.

— Да, това е един мой възмутителен навик, г-н Конистоун. Аз се научих да пуша на Изток. Мислите ли, че това е крайно лошо?

Той бе потресен. Идеше му да й каже:

„Ти, хубава малка лъжкиньо… Бих искал още сега да разкрия твоята наивна лъжа, но няма да го направя защото ми е жал за тебе“.

Вместо това, той отхапа края на своята пура и каза:

— В Англия жените често пушат. Лично аз може да имам предубеждение към това, но не смятам, че е някакъв грях, особено когато човек е такъв добър познавач на… ориенталски цигари.

След тези думи, той не беше в състояние да се прикрива. Усмихна й се откровено.

— Аз не вярвам, че вие пушите — каза той.

Кийт стана на крака, все още усмихващ се като по-голям брат, очакващ нейното доверие. Тя не бе разтревожена от прямотата, с която той бе открил истината. Не беше и смутена вече. В един миг му се стори, че тя гледа някъде през него и като че ли в очите й заблестя странно желание. Обхвана го неизмеримо състрадание към дъщерята на човека, когото беше убил. Кийт задържа това за себе си. Той беше отишъл вече доста далеч…

На вратата тя му подаде ръката си и му пожела „лека нощ“. Изглеждаше трогателно безпомощна и той си помисли, че би трябвало да я вземе в прегръдките си и да я утеши.

— Вие пак ще дойдете, нали? — пошепна тя.

— Да, аз скоро ще дойда пак — каза той. — Лека нощ!

Той излезе вън, под гъстия дребен дъжд. Вратата се затвори зад него, но преди това долови задавено ридание от устните на Мириам Къркстоун.