Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (22)

XXIII

През осветените от звездите часове на тази нощ Джон Кийт вървеше напред и напред към северозапад. Дълго време неговият път го води през изсечени гори, през наново подрастващи горици и разчистени за обработване земи. Следваше проправени пътища и отъпкани пътеки, отминаваше колиби, които бяха тъмни и без живот в мълчанието на полунощния час. На два пъти куче подуши, че минава и залая. Веднъж чу гласа на мъж, който се провикваше някъде далеч. После пътеките станаха по-неоформени. Стигна до дълбоко и голямо блато. Помнеше това блато и преди да нагази в него запали клечка кибрит за да погледне своя компас и часовника си. Минаха два часа докато излезе на отвъдния бряг. След това се озова в дълбоките лесове и чувство на облекчение го заля. Гората беше пак едничкият му приятел.

Не си почиваше. Трябваше непрестанно да върви. Страхът бе престанал да бъде подтикваща причина. Нещо повече, в него страхът бе умрял. Сега сякаш неговата енергия бе ангажирана в борба за живот. Ясно съзнаваше какво бе направил и какво му предстоеше. Сега бе два пъти убиец и всеки път извършеното от него убийство бе отървавало света от една змия. Даже и Мак Доуел би признал това, а Мириам Къркстоун на колене ще благодари на Бога за това, което Кийт бе направил. Но канадският закон нямаше да му прости. Той търсеше Кийт ако не за убийството на китаеца Као, то поне за убийството на Къркстоун. Никой, даже и Мери-Джозефин, не ще може да разбере напълно какво бе пожертвал той за дъщерята на човека, който бе съсипал баща му. Защото Мери-Джозефин никога не ще разбере колко дълбоко бе я обичал. А сега я губеше завинаги.

Кийт се изненада като откри, че пак разговаря сам със себе си. Напълно спокойно бе приел факта, че неговото връщане у дома бе само един кратък и чудесен промеждутък в отшелничеството му. Той отначало не схвана, че това спокойствие беше спокойствието на отчаянието, на безизходицата.

— Няма да ме хванат — окуражаваше себе си. — А и тя няма да им каже къде отивам. Не, тя няма да им каже.

Усети се, че повтаря и преповтаря тази мисъл. Мери-Джозефин не ще го издаде. Повтаряше си това не за убеждение, а за да потиска и се бори с една друга мисъл, която постоянно му се натрапваше. Един чужд глас постоянно му нашепваше: „Тя те мрази… и ще издаде къде отиваш!“

С всеки изминал час за него ставаше по-мъчно да заглушава този глас. Той упорстваше, ставаше по-силен. В моментите, когато този глас надделееше, се издигаше така, че потопяваше всички други мисли. Не че страхът от издайничеството на девойката пронизваше сърцето му, болката идваше от онова, което би могло да бъде мотив за такова издайничество — омразата, която би подтикнала Мери-Джозефин към това. Стараеше се да не си я представя такава, каквато я бе видял накрая, в големия стол, сломена, виждаща в него не вече любимия брат, а натрапник, човека, когото би могла да подозира, че е убил брат й за да присвои името му и неговото място в живота.

— Не, тя не ще го направи — каза си той. — Не ще го направи.

Това бе битка и нейното спечелване значеше за него повече от свободата. Сега в него щеше да живее образът на Мери-Джозефин. Нейният глас щеше да чува той в шепота на нощта, нейното лице щеше да вижда в пламъка на самотните огньове и тя ще си остане за него винаги оная Мери-Джозефин, която бе познавал… И той потисна шепнещия глас, стискайки спуснатите си надолу юмруци, бореше се с появяването му с отчаянието на човек, който се бори за нещо по-важно от живота.

Призори звездите започнаха да избледняват. Кийт бе неуморим. През сивия здрач продължаваше да върви и първият проблясък на слънцето го завари на път. Градецът Принц Албърт и реката Саскатчеуан бяха около петдесет километра на югоизток от него.

Спря най-после на брега на малко езерце и свали раницата за пръв път. Доволен беше, че предчувствието за такова внезапно бягство беше го накарало да напълни раницата си още вчера сутринта.

— Нищо не ни пречи да сме готови — бе казал той шеговито на Мери-Джозефин, а тя го бе накарала да утрои порцията сланина защото и тя обичаше. Сега му бе трудно да реже тази сланина без в гърлото му да заседне някаква буца. Свинска сланина и любов! Идеше му да се смее, идеше му и да плаче. Получи се само някакъв полузадавен звук. Той закуси добре, почина един-два часа и продължи. Вече с по-бавна крачка вървеше през по-голямата част от деня, а през нощта спираше да преспи.

В следващите десет дни вървеше така, че да избягва каквато и да било среща. Отбягваше хижите на ловци, отбягваше отъпканите пътеки. Отърва се от брадата си и се бръснеше през ден. Мери-Джозефин не я харесваше. Тя я боцкаше. Сега изглеждаше по-хубав. Приликата му с Дъруент бе намаляла.

В края на десетия ден бе при Костенурченото езеро, осемдесет километра на изток от Форд Пит. Смяташе, че сега можеше да се покаже открито. След това удари на юг от Форд Пит, прекоси Саскатчеуан и се насочи към областта Бъфало Куле. В откритото поле попадаше на чифлици и в един от тях си купи товарен кон. При езерото Бъфало си накупи провизии, включително петдесет стоманени капани, прекоси през нощта Канадската тихоокеанска железопътна линия и на следния ден съзря в далечината мъглата на планините Рейки.

Бяха изминали много дни от нощта в къщата на Као, когато пак се озова край реката Саскатчеуан. Сега не бързаше. Точно пред него сънно се издигаха планините, много близо бе мястото на неговите мечти. Но вече не беше движен от същото очарование и влечение на миналите години. Нещо беше избледняло от това очарование и влечение. Две седмици броди бавно и без цел из зелените долини, които лежаха под снежните върхове на планинските вериги, обзет от неизказана самотност, която го бе връхлетяла и терзаеше като болест. Два пъти бе минавал близо до лагери. Три пъти бе видял хора да се изтеглят от лагерите, но умишлено ги отбягна. Нямаше желание да се среща с хора, да говори или да му досаждат с говорене. Ден и нощ неговото тяло и душа викаше Мери-Джозефин. Ден след ден се бореше, докато и по лицето, и по сърцето му останаха белези от мъката. Сякаш някакво същество, на което бе отдал цялото си обожание, бе умряло. Само че това бе по-лошо и от смъртта. Мъртва, Мери-Джозефин в известен смисъл щеше да му принадлежи. Но жива и мразеща го, както трябваше да го мрази, тя оставаше недостижима.

Накрая заприлича на човек, който бе надделял болест, която щеше завинаги да остави белезите си по него.

В началото на третата седмица разбра, че е превъзмогнал смъртта и отчаянието. И ако законът го преследва, възможно е пак да се бори…

На втория ден от тази седмица видя самотен конник. Странникът бе около километър и половина далеч, когато Кийт го забеляза. Учуди се, че този човек не се придружаваше от товарен кон. После му хрумна, че може би е търсач на руда, който е свършил припасите и улеснява пътуването, яхнал товарния кон. Който и какъвто да беше Кийт нямаше настроение да го срещне. Едва бе избрал новата посока, странникът умишлено промени и своята, за да му пресече пътя. Кийт се ядоса. Изкачвайки се по тясна тераса от пясъчник, той се запъти право нагоре по склона, като че ли възнамеряваше да стигне до високите тераси на планината и после изведнъж сви надолу в едно дере, където се изгубваше от очите на странника. Почака десетина минути, после пак потегли към долината.

Позасмя се доволен като видя как бе изиграл конника, който беше около половин километър нагоре по планината и продължаваше да се катери.

— Защо ли по дяволите толкова работа си отваря този човек? Защо ли толкова държи да ме срещне? — запита се Кийт.

След няколко минути странникът го зърна пак. Около минута той спря и Кийт предположи, че сипеше проклятия. После странникът се запъти към него и този път нямаше къде да се бяга. Онзи пришпори коня в галоп и бързо намаляваше разстоянието помежду им. Кийт откопча калъфа на револвера и се нагласи така, че да бъде полузакрит от натоварения кон. Конникът го приближи. Настойчивостта му показваше, че Мери-Джозефин не бе се забавила да каже на Мак Доуел къде властта може с най-голяма вероятност да го намери.

Кийт погледна към конника, който бе вече доста близо и се убеди, че не бе полицай. Препускаше разярено в галоп. Единият му крак се люшкаше като че бе изгубил опора в стремето, а шапката му плуваше зад него на края на един ремък.

— Стой! — каза Кийт.

Сърцето му спря да бие. Видя вцепенен червена брада и голяма чорлава глава. Конникът дръпна юздите и политна напред.

— Брей, ако това не е… Дуган!

— Джон… Джон Кийт!