Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (19)

XX

С лице, страшно пребледняло и очи изпълнени с ужас, Мириам Къркстоун седеше пред Кийт в голямата стая на къщата.

— Той беше тук десет минути — каза тя, а гласът й бе безжизнен, безчувствен, хладен като смърт. — В тези десет минути той ми каза, че ако не сполучите…

Сега нейната шия прикова вниманието му — бяла, красива, сякаш сърцето й пулсираше в нея.

— Ако не сполуча… — повтори той бавно след нея, наблюдавайки я.

— Само едно нещо остава да направя. Вие… Вие… разбирате, нали?

— Да, разбрах. И затова на всяка цена ще сполуча!

Той отстъпи гърбом към вратата и все още не можеше да оттегли очите си от бялата й шия.

— Да, ще успея — повтори той. — А когато телефонът позвъни, ще бъдете тук да отговорите, нали?

— Да, ще бъда — отвърна тя пресипнало.

Той излезе. Под краката му бягаше насипаната с едър пясък алея, залята от лунна светлина. Над него в небето блещукаха звездите. Беше бяла нощ, една от ония чудни нощи, падащи върху земята на Саскатчеуан. Малкото градче светеше със златни светлинки. От него се издигаше поток от меки звуци, гласът на неговия живот, смекчен от малката долина помежду им. Кийт заслиза. Той отмина мъже, жени, смеещи се, приказващи, весели. Чу музика. Главната улица представляваше движещ се поток от хора. На един ъгъл група от Армията на спасението, състояща се от млада жена, млад мъж, недъгаво момче, две млади момичета и един старец, пееше: „По-близо, мой Боже, до Тебе.“ Срещу сградата на Търговската камара, на брега на реката у̀личен лекар-знахар бе привлякъл тълпа край себе си. Към песента на Армията на спасението се присъедини и звукът от банджо.

Кийт премина с отворени очи и уши, бързешком, без да спира. Веселието, което видя и чу, го потисна със смразяващия трепет на последна песен. Това бе градът, който се издигаше невъзмутим или ликуващ. Видът на безгрижните пеещи хора предизвика у него гняв и завист. Чувстваше приближаването на нещо съдбоносно, но не го бе страх.

Пристигна до локала на Шан Тънг. Под меките завеси на прозорците се процеждаше жълта светлина. Кийт влезе и чу гласове, смях, звън на чаши. Усети мирис на цигарен дим и тънък аромат на димящи благовония. На същото място, където го бе посрещнал преди, като че ли не бе помръдвал оттам през тия девет дни, стоеше Ли Кинг, все тъй с цигара в уста. Стоеше с каменното спокойствие на сфинкс.

Кийт се запъти право към него. Когато наближи, Ли Кинг го поздрави с бърза и тънка усмивка. Той хвърли цигарата си на покрития с плочи под. Поклони се любезно. Тази вечер не се правеше на тъп.

— Дойдох да видя Шан Тънг — каза Кийт.

Почти очакваше отказ и се бе приготвил да употреби правото си на представител на закона за да получи достъп до китаеца. Но Ли Кинг не се поколеба даже за миг. Напротив, като че ли това бе чакал. И Кийт разбра, че Шан Тънг го очакваше.

Минаха зад един от параваните, после зад друг, докато на Кийт започна да му се струва, че вървят в безкраен лабиринт от паравани. Спряха пред една преграда в стената и Ли Кинг натисна главата на фигурка, представляваща дългокрака птица с лебедова шия и грамадни криле. Преградата се отвори и ги пропусна да минат. Вътре бе тъмно, но Ли Кинг веднага запали осветлението. Той преведе Кийт през тесен коридор дълъг десетина стъпки, отключи втора врата и я задържа отворена, усмихвайки се.

— Горе — каза китаецът.

Когато Кийт се заизкачва по стъпалата, вратата зад него безшумно се затвори. Ли Кинг не го придружаваше вече.

Кийт се изкачи, стъпвайки тихо. Горе имаше друга врата и той я отвори тъй безшумно, както Ли Кинг беше отворил долната. Очите му се натъкнаха на сцена, която го накара да се спре в почуда. Стаята беше около петнадесет на девет метра и никога в живота си не беше виждал подобен разкош. Краката му потънаха в плюшени килими. Стените бяха богато украсени. Маси с дърворезба, дивани, ориенталски столове изпълваха пространството пред него. На противоположния край имаше издигната част на пода, а над нея — коленичила фигура, осветена от свещи. Кийт забеляза, че горяха много свещи и че осветената от тях фигура не помръдваше. За момент се запита дали коленичилата фигура не бе идол, направен от дърво. В този миг усети аромата на тамян, който тънко пропълзя в ноздрите и устата му и го накара да се позакашля.

Коленичилата фигура се раздвижи. Ръцете й бавно се протягаха, сгънаха се, пак се протегнаха. Три пъти фигурата се наведе и изправи, като заедно с движенията се чуваше нисък, монотонен глас. Това свърши скоро. Може би не бяха изминали две минути от влизането на Кийт, когато коленичилата фигура скочи на крака с пъргавината на котка и кланяйки се протегна ръка.

— Добър вечер, Джон Кийт!

Това беше Шан Тънг. Ориенталска роба се спускаше по тялото му, обвивайки го като дреха на жена. Тя бе с малинов цвят, гротескно украсена с бродирани пауни и когато той пристъпи се диплеше и полюшваше около него на грациозни вълни. Стъпките му бяха безшумни като стъпки на мишка по кадифе.

— Добър вечер, Джон Кийт!

Китаецът беше наблизо, усмихваше се, очите му блестяха, ръката му — все още протегната, гласът и обноските му — прелюбезни. И все пак в този глас имаше едно мъркане, мъркането на котка, очакваща жертвата си, а блясъкът в очите му бе тихо ликуване от предстояща победа.

Кийт не пое ръката. Направи се, че не я вижда. Гледаше в блестящите, самоуверени очи на китаеца. Възможно ли бе това? Можеше ли човек да притежава глас, звучащ със съвършенството на звън от сребърна камбанка.

Шан Тънг прочете сякаш мислите му. И това, което разбра, му се стори забавно. Той се поклони пак, все така усмихнат.

— Аз съм Шан Тънг — каза той с едва доловима ирония. — Но тук, в моя дом, аз съм друг… Не ме ли познавате?

С елегантен жест той посочи към маса, от двете страни на която имаше по един стол. Седна без да чака Кийт. Китаецът внезапно плесна с ръце, не много силно, веднъж… два пъти…

— Ще пиете с мен един чай, нали? — попита той.

Още не бе доизрекъл поканата, когато около тях, от всичките страни се чу шумолене. Кийт видя ковьорите, покриващи стените, да се размърдват. Пред очите му една преградка на стената се превърна във врата. Зачуха се щраквания, тихи стъпки, усети се движение във въздуха. От тайната врата в стената се яви китаец с покривка, салфетки и порцелан. Зад него с бързината на привидение вървеше друг. Трети бе застанал до Кийт. Все още наоколо се долавяше шумолене, все още се чуваше шепнещият пулс на живот и Кийт схвана, че там имаше и други. Той не се стресна и също се усмихна на Шан Тънг. Една минута, не повече, и меко стъпващите жълти хора, изпълнили задълженията си, излязоха.

— Бързи слуги — призна Кийт. — Много бързи, Шан Тънг! Но аз държа ръката си върху нещо, което е още по-бързо.

Изведнъж Шан Тънг се наведе над масата.

— Джон Кийт, вие сте безумец, ако сте дошли тук с мисъл за убийство — каза той. — Нека бъдем приятели. Това е най-доброто. Нека станем приятели!