Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (1)

I

Между Конистоун от Североизточната конна полиция на Великобритания и Кийт, преследваният от закона беглец, имаше поразителна прилика. И двамата я бяха забелязали, разбира се. Тя им създаваше повече взаимно доверие и постоянно подтикваше Конистоун към поведение, което би го направило изменник на служебната му клетва. Той представляваше закона. Той беше законът.

От двадесет и седем месеца насам бе следил Кийт и винаги в ума му звучеше прощалното напътствие: „Да не се връщаш докато не го заловиш жив или мъртъв. Иначе…“

Мъчителна кашлица раздра гърдите му и пресече мислите му. Той се повдигна и седна на походното си легло. При задъхания болезнен вик, който се появи на устните му, заедно с петно от кръв, влезе Кийт и здраво го придържа̀. Кийт нищо не каза и след малко Конистоун изтри кръвта и кротко се усмихна, преди още сянката на болката да бе се изгубила от очите му. Една от ръцете му държеше ръка, над чиято китка още личеше следата от белезниците. Видът на този белег върна Конистоун към безмилостната действителност. Наистина, съдбата си играеше с тях.

— Благодаря ти, приятелю — каза той. — Благодаря.

Пръстите му стиснаха белязаната от гривната ръка.

Над главите им полярната буря вилнееше със страшна ярост, като че ли искаше да смаже малката колиба, която се бе осмелила да се издигне в сивата пустота на върха на света, хиляда и триста километра далеч от населено място. Чуваха се странни пронизващи звуци и вопли, които късаха сърцето. Когато най-после бурята утихна и последва необичайна тишина, двамата можаха да почувстват как замръзналата земя под краката им трепери и да чуят екота на разбиващи се и разпукващи ледени полета, там в Хъдсъновия залив. Заедно с този кънтеж достигна и продължителен рев, подобен на тътен от далечна битка, прекъсван от време на време — когато някоя ледена планина се разпукваше — като гръм на 40-сантиметрово оръдие. Долу през Рьос Уелкъм тонове лед си проправяха път в Хъдсъновия залив, подобни на разнебитени хунски орди.

— По-добре си легнете — посъветва Кийт.

Вместо да го послуша, Конистоун бавно се изправи на крака и се приближи до масата, на която гореше лампа с тюленова мас. Той се олюляваше като стъпваше. Седна до масата, а Кийт — насреща му. Между тях лежеше едно охлузено тесте карти за игра. Конистоун ги запрехвърля между пръстите си, вгледан право в лицето на Кийт, и се позасмя.

— Странно е, дяволски странно — каза той. — Не мислиш ли и ти същото, Кийт? — Той беше истински англичанин и даже при това отчаяно положение запазваше чувството си за хумор.

— И някак си смешно — добави той.

— Странно — да, но не е смешно! — съгласи се отчасти Кийт.

— Да, смешно е — повтори Конистоун. — Само преди двадесет и седем месеца, без три дена, аз бях изпратен да те заловя, Кийт. Беше ми казано да те доведа жив или мъртъв — и в края на двадесет и шестия месец аз те залових жив. И ако това беше спорт, ти заслужаваш награда вместо примка на шията, Кийт. Ти ме прекара през деветте кръга на ада, докато те хванах. Мръзнах и гладувах, и се давих. Не съм виждал бяла жена вече осемнадесет месеца. Беше ужасно… Но аз те надвих най-после. Това е най-чудесното и приятно в цялата тази работа — че аз те надвих и те хванах. Доказателството за това и сега е още над китката на ръката ти. Аз спечелих. Признаваш ли това? Трябва да бъдеш почтен, приятелю, защото този ще ми е последният велик лов вече — той прекъсна. Гласът му прозвуча пълен с тъга.

Кийт кимна:

— Да, ти надви — каза той. — Ти спечели тъй честно, че когато студът порази дроба ти…

— Ти не се възползва от това, за да ме победиш — прекъсна го Конистоун. Това е именно комичното. Аз те бях овързал хубавичката и те бях обрекъл вече на палача — когато — хоп! — студът порази дроба ми — ролите се разменят и вместо да ме пречукаш и да офейкаш, докато аз бях безпомощен, Кийт, приятелю… ти се опита да ме лекуваш и да ме възвърнеш към живота! Не е ли ирония на съдбата това?

Той протегна ръка над масата и сграбчи китката на Кийт. След това няколко мига остана с наведена глава, а тялото му се сгърчи от нов пристъп на раздираща кашлица. Кийт почувства болката от нея по конвулсивното стискане на пръстите около неговите. Когато Конистоун повдигна лице, червеното петно пак се бе появило на устните му.

— Знаеш ли, аз съм пресметнал точно деня — продължи той, като изтриваше кръвта с една кърпа, която вече бе цялата червена. — Днес е четвъртък. Краят ми ще дойде в петък или по някое време в събота. Аз съм я виждал тази трагедия на премръзналите дробове много пъти. Разбираш ли? Остават ми сигурно още два, най-много три дни. Тогава ще трябва да изкопаеш една яма и да ме погребеш. След това вече няма да си обвързан от честната дума, която ми даде, когато ти свалих белезниците. Питам те: „Какво смяташ да направиш“?

По лицето на Кийт се четеше дълбоко страдание. Вчера те двамата бяха сравнили своята възраст. Той беше на тридесет и осем, само малко по-млад от човека, който го бе преследвал и който в момента на постигането на целта си умираше. Досега те не бяха изложили фактите тъй ясно. Кийт бе изпитвал някакво смущение при мисълта да каже на Конистоун за безнадеждното му положение. За него се бе оказало по-лесно някога да убие човек, отколкото да каже на Конистоун, че ще умре. Сега, когато Конистоун бе отмерил времето, което му оставаше да живее, с такава точност и с такова учудващо хладнокръвие, товар се бе смъкнал от плещите на Кийт. Един срещу друг на масата те се гледаха в очите и този път ръката на Кийт стисна ръката на Конистоун. Те изглеждаха като братя в болнавата светлина на тюленовата лампа.

— Какво смяташ да направиш? — повтори Конистоун.

Лицето на Кийт сякаш се състари, докато англичанинът го гледаше. — „Мисля… че ще се върна назад“ — каза той тежко.

— Къде? В Коронейшън Гълф? Ще се върнеш в онези вонящи ескимоски хижи? Ако направиш това, ти ще полудееш…

— Навярно — каза Кийт. — Но това е единственото, което ми остава. Ти знаеш добре. Ти по-добре от всеки знаеш как ме гонеха. Ако бях отишъл на юг…

Сега беше ред на Конистоун да кимне с глава бавно и замислено.

— Да, разбира се — каза той. — Те те гонят безмилостно и ти си чудесен лов за тях. Но ще те спипат даже и там. А мене ми е… жал.

Конистоун напълни лулата си и я запали. Кийт забеляза, че държеше запалената клечка без тя да трепне. Твърдостта и самообладанието на този човек бяха забележителни.

— Жал ми е — каза той пак. — Аз те обикнах. Знаеш ли, Кийт, аз бих искал да си ми брат и да не беше убил човек. Оная вечер, когато ти нахлузих белезниците, аз се чувствах ужасно. Не бих ти казал никога това, ако не беше близо смъртта. Но каква полза има да премълчавам? Не е справедливо да се държи един човек на такова място цели три години, бягащ от дупка в дупка като плъх и после да го повлекат на бесило. Аз знам, че в твоя случай това не е справедливо. Чувствам го. Не искам да те изпитвам, приятелю, но ще ти кажа, че не вярвам вече на официалните „факти“. Аз смело бих се обзаложил, че ти не си такъв какъвто те изкарват. И затова бих искал да зная защо именно… си убил съдията Къркстоун.

Кийт стисна двата си юмрука върху масата. Конистоун видя как сините му очи за момент потъмняха от някакъв див пламък. В този момент легна някаква странна тишина над колибата и в тази тишина влудяващото джавкане на малките бели лисици рязко се издигна над далечния тътен на ледовете.