Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (4)

IV

В продължение на една седмица Джон Кийт вървеше по брега на Саскатчеуан. Това беше около двеста двадесет и пет километра от поста на компанията на Хъдсъновия залив „Къмбърлънд Хаус“ до градеца Принц Албърт по права линия. Обаче Кийт не вървеше по най-прекия път за към дома. Само от време на време ползваше някой установен път. Той се придържаше покрай реката, макар че с това пътят му се удължи с около двадесет и пет километра. Сега, когато часът, за който Конистоун го бе подготвил бе толкова близък, чувстваше нужда от своя могъщ, безсловесен приятел — реката. Тя му даваше смелост и увереност. Край нея той можеше да мисли по-ясно. Нощем той сънуваше на нейните златножълти брегове и звездите бдяха над главата му, докато спеше. Ушите поглъщаха познатите му от минало време звуци, за които бе мечтал до полудяване в своето изгнание: крясъка на птиците, които си диреха лов или другар под блясъка на месеца, приветливото „твит, твит, твит“ на нисколетящите речни стърчиопашки, бухането на бухалите и плясъка на дивите патици, вече запътени насам откъм юг. Оттам, където на места равнините изтласкваха леса назад, почти до бреговете на реката, той дочуваше от време на време лая на своите малки жълти приятелчета, степните вълчета, койотите. А откъм страната на дивите гори се зачуваше зловещият вой на вълците. Кийт пътуваше по тясната пътека буквално разделящ два свята. Реката бе тая пътека. От едната й страна бяха прериите, зелените житни поля, селата и градовете, а от другата — дивата девствена природа, едно царство, чиито врати бяха все още отворени за него. На седмия ден в зори един нов звук достигна до ушите му. Това беше свирката на един влак, идващ от Принц Албърт.

Това беше първият глас, който поздрави неговото връщане у дома и заедно със свирката на влака неговото „вчера“ се възвърна изведнъж и го заля като поток. Той знаеше къде се намира сега — спомняше си точно какво ще види при следващия завой на реката. Няколко минути по-късно чу пъхтящото „чък, гък, чък“ на старата златосеялка при завоя. Там ще е Бети М., разбира се, заедно със стария Анди Дуган при подемния кран, с черната си лула в уста, който нарива подвижния пясък, тъй както го бе наривал повече от двадесет години. Струваше му се, че вижда Анди, седнал на своя пост, обвит от тютюнев дим, червенобрад, разчорлен гигант, когото градът любовно наричаше „речния пират“. Целия си живот Анди бе прекарал в копаене на злато от планините или промиването му из речния пясък. Кийт се усмихна и като си спомни за голямата страст на стария Анди към сланинката. Човек винаги можеше да намери аромата на пържената сланинка около Бети М. Когато Анди отидеше в града, шегаджиите се кълняха, че надушват тоя аромат в мустаците му.

Кийт напусна крайречната пътека и тръгна по стария дърварски път. Въпреки дългото старание да подготви себе си за това, което Конистоун бе нарекъл „психологическия момент“, Кийт се чувстваше обхванат от непоносима възбуда. Най-накрая щеше да се срещне с големия риск и да опита късмета си. След няколко часа той ще хвърли единствената си карта. Ако спечелеше, за него имаше нов живот занапред, ако загубеше — смърт. И пак оня въпрос, който се бе мъчил да потисне изпъкна пред него: „Струва ли си да се излага на този риск?“. Дали не е било някакъв миг на безумие, когато с Конистоун се бяха впуснали в тази авантюра? Гората беше още с него. Той би могъл да свърне назад. Играта не беше още отишла толкова далеч, че да не може да се оттегли… За известно време силен импулс го тласкаше към това. Но ето че изведнъж той се озова на открито пространство при Маккофиновия завой, видя златосеялката наблизо до брега, видя как се изкачваше откъм брега самият Анди Дуган. В следния миг Кийт бе застанал вече насреща му и вдигна ръка за поздрав.

Той усети как сърцето му както никога започна да бие силно в гърдите, когато Дуган приближи към него. Можеше ли да се допусне, че речният жител няма да го познае? Кийт забрави за брадата си, забрави голямата промяна, която четирите години бяха нанесли върху лицето му. Помнеше само, че Дуган беше по-рано негов приятел, че стотици пъти те бяха седели заедно при тихия пурпурен отблясък на дългите привечери; разказвайки си легендите за голямата река, която и двамата обичаха. И винаги разказите на Дуган бяха за оня митичен рай, скрит там далеко в планините. Раят, който примамваше със, скритото в недрата си злато, където Саскатчеуан се раждаше сред скалисти кули и дето Дуган бе бродил за да дири съкровището, за което знаеше, че било скрито там някъде. Четирите години не бяха променили Дуган. Само брадата му като че беше станала по-гъста и косата — по-чорлава, от както Кийт го беше видял за последен път. От Дуган се долавяше неизменният мирис на сланинка. Кийт погълна този мирис, вдишвайки го дълбоко. Душата му жадуваше за него. Някога му беше омръзнала Дугановата сланинка, но сега му се струваше, че би могъл да яде до безкрай. Когато Дуган пристъпваше към него, обхвана го едно непреодолимо желание да му протегне ръка и да каже: „Аз съм Джон Кийт. Не ме ли познаваш, Дуган?“ Но вместо това, той каза само: „Хубаво е утрото днес!“

Дуган кимна неуверено. Той изглежда бе някак озадачен, че не може да познае този човек.

— Тук винаги е хубаво край реката — и в дъжд, и в слънце — каза той. — И който каже, че не е, той е лъжец и половина.

Беше си все същият Дуган, готов да се бори за своята река. Дума не дава да се изрече против нея. На Кийт му идеше да го прегърне, но премести товара и каза:

— Аз спах край нея цяла седмица по пътя насам откъм Къмбърлънд Хоус. Хубаво е човек да си се върне у дома!

Той свали шапката си и спокойно посрещна погледа му.

— Дали не знаете случайно Мак Доуел в участъка ли е? — попита той.

— Там е — рече Дуган.

Това бе всичко. Той гледаше Кийт с неприкрито любопитство. На Кийт дъхът му спря. Би дал много нещо да можеше да прозре какво става в главата на Дуган. В гласа на речния човек имаше една твърда нотка. Това го озадачаваше. И очите му някак си свъсено погледнаха, когато се спомена името на Мак Доуел.

— Там е инспекторът, държи се здравата — прибави той, — и за учудване на Кийт се шмугна край него без дума да каже повече. Изгуби се в храстите.

Това във всеки случай не беше добродушният Дуган от преди четири години. Кийт наложи шапката си и продължи своя път. На другия край на ливадата той се обърна и погледна назад. Дуган стоеше на пътя, с ръце дълбоко в джобовете и втренчено гледаше подире му. Кийт му махна с ръка, но Дуган не отговори на поздрава. Той стоеше безмълвен, голямата му червена брада бе пламнала под утринното слънце, гледаше подир Кийт, докато той отмина.

Това първо изпитание на новата самоличност на Кийт му донесе разочарование. Първата му среща го изпълни и с лошо предчувствие. Наистина Дуган не беше го познал като Джон Кийт, но пък и не бе го познал като Дъруент Конистоун. А Дуган не можеше да забрави човек за три-четири години! „И за половин живот не би го забравил той“ — рече си Кийт. И той схвана, че се е озовал пред едно ново и неочаквано положение. Ами ако и Мак Доуел, като Дуган видеше в негово лице само един странник? Последните думи на англичанина изпъкнаха пак в мозъка му и като някакви малки юмручета почнаха да набиват в главата му тая истина: „Ти печелиш или губиш в момента, в който Мак Доуел за първи път те погледне“. Те добиваха сега за него едно страшно съдбовно значение. За първи път той разбра всичко, което Конистоун бе имал предвид. Опасността за него не се състоеше само във възможността да го познаят, че е Джон Кийт. Опасното беше също и че може да не познаят, че е Дъруент Конистоун.

Ако преди малко бе му дошла мисълта да се върне назад, ако гласът на страх и на предчувствие за приближаващо се зло го бе подтиквал да дири свобода в друга посока, то техният предпазлив шепот сега бе съвсем безсилен. Сега играта ставаше по-опасна, но и по-интересна. Излиза, че тук имаше и трета ръка, която играеше в играта на съдбата. В тази игра Конистоун бе вече загубил живота си, а сега Кийт залагаше своя собствен живот. Това създаваше у Кийт ново силно желание да види края на тази авантюра. Представата за неговата гибел в случай, че го разпознаят се стопи. Тя вече не го потискаше, не го плашеше. Той очакваше с нетърпение да застане лице срещу лице с Мак Доуел. Чак тогава щеше да започне истинската борба. Той можеше да спечели или загуби в първия момент, когато инспекторът го погледне. В този момент той би могъл и да изгуби: набитото око на Мак Доуел би могло да долови измамата, но не и веднага да спечели. Ако играта не бъдеше изгубена след първия поглед, тя ще продължи…

Днес Кийт се готвеше като за велико и победно сражение, но все пак то нямаше да означава още пълната и крайна победа…

Сега той се чувстваше като войник, вързан за въже на разстояние, отдето чуваше звукът на неприятелските пушки и усещаше миризмата на барута им. Той смяташе, че неговият предишен свят беше негов враг, защото цивилизация значеше хора, а хората бяха със закона, а законът искаше да му отнеме живота. Никога той не бе изпитвал по-дълбоко несъгласие със старото правило „око за око и зъб за зъб“, отколкото в този час, когато съзря над долината сивата мъгла от пушека, издигащ се над покривите на родния му град. Вътре в себе си той никога не бе признал, че е престъпник. Той вярваше, че убивайки Къркстоун, убива змия, която заслужава да умре. Стотици пъти си беше казвал, че може би би свършил много по-задоволителна работа за почистване на човешкото общество, ако беше изпратил и сина подир бащата. Кийт беше отървал човечеството от един недостоен тип, а обществото искаше да го убие за това. Ето защо мъжете и жените в този градец, който бе обичал и все още обичаше, бяха негови врагове и за да намери пак приятели между тях, беше принуден да извърши една изкусна измама.

Той помнеше пътеката от тоя край на града, която влизаше в една забутана уличка, в края на която имаше бръснарница. Първо му трябваше да стигне до бръснарницата. Беше доволен, че още е ранно утро, защото така щеше да срещне малко хора. Улицата значително се бе изменила, дългите празни места се бяха изпълнили с къщи. Той мрачно се позасмя, когато си спомни, че двамата с баща му бяха заложили на това да притежават много недвижими имоти извън пределите на града. Ако очакваното разрастване на града се бе реализирало, тези техни имоти значи ще са вътре в чертите на града и ще струват много повече… Преди още да беше стигнал до бръснарницата Кийт разбра, че плановете им са се изпълнили. Населението на града се бе утроило и той се бе разширил. Кийт беше станал богат човек. Но в същия момент си спомни, че всъщност е мъртъв или поне ще стане такъв, когато след малко рапортува служебно на Мак Доуел. Какво весело боричкане щеше да настъпи между наследниците на Джон Кийт — починалия!

Старата бръснарница все още стоеше там на ъгъла, който сега бе по-ценен вече като търговско място. Само че в нея имаше нов бръснар. Той беше сам. Кийт му даде най-точни и подробни обяснения и му показа портрета на Конистоун в легитимационната книжка. Брадата и мустаците трябва да бъдат точно така, спретнати, чисто по английски. Косата да се подстриже не много късо и да се среши гладко назад. Когато операцията завърши, той поздрави с успеха и бръснаря, и себе си. С бронзов загар, изопнат като стрела, с наляти мускули, той се усмихна на себе си в огледалото. Сравни предишния Джон Кийт с този нов Дъруент Конистоун. Преди да потегли, той затегна колана си с още една дупка. И тогава се запъти право към участъка на Кралската североизточна конна полиция.

Пътят му водеше през главната улица, покрай редицата дюкяни, които бяха там преди четири години, покрай хотел „Саскатчеуан“ и малката сграда на Търговската камара, която подобно на бръснарницата все още се крепеше на старото си място в края на високия склон, който рязко се спускаше към реката. А там, неотменен като съдбата, беше Пърсивал Клери, дребният секретар! Но какъв различен Пърси! Той се бе изпъчил, пуснал бе мустаци и те бяха безупречно поддържани. Панталоните бяха безупречно изгладени, обущата му лъщяха. Стоеше пред вратата на своята сега важна канцелария, пооблегнат леко на един бастун. Кийт се позасмя като видя как замогването бе издигнало Пърсивал. Той вървеше и очите му се взираха за познати лица. Тук-там зърваше по някое, но повечето пъти срещаше чужди хора с енергична походка, които се бяха втурнали по пътя си, като че тичаха по някакви специални задачи. Ярки, крещящи фирми за покупко-продажба на недвижими имоти го поздравяваха от всяко по-видно място и автомобили започваха да профучават нагоре-надолу по главната улица, която се простираше успоредно с реката. По двадесет автомобила, там дето до скоро едва имаше по един…

Кийт видя, че му е нужно усилие, за да гледа само пред себе си, когато срещне някое момиче или жена. Всички жени му се виждаха същински ангели. Той срещна повече от десетина по пътя си за участъка и едва устояваше на желанието да спре и огледа дълго всяка от тях. Никога не е бил поклонник на жените по-рано. Възхищавал се е от тях, считал ги е за по-добрата част от човечеството — обожавал бе своята майка, но сърцето му не беше никога нито сгрято, нито разбито от страст към някоя от тях. Сега до дъното на сърцето си той обожаваше тези десетина жени! Няколко от тях бяха грознички, няколко съвсем обикновени и две или три бяха хубави. Но за Кийт това не бе важно. Те бяха бели жени и това бе достатъчно, за да бъдат те великолепни, всяка от тях! И най-обикновената от тях бе хубава. Идеше му да подхвърли шапката си и да се провикне от радост и възторг. Четири години — и сега ето го пак в тази ангелска страна! За момент той забрави Мак Доуел.

— Инспекторът е зает, сър — казаха му в отговор на неговото запитване. — Ще му съобщя, че…

— Че аз съм тук по много важна работа — добави Кийт. Той ще ме приеме, когато му кажете, че нося сведения относно известния му Джон Кийт.

Секретарят изчезна през една вътрешна врата. Едва ли бяха минали и десет секунди, когато той се върна.

— Господин инспекторът ще ви приеме, сър.

Кийт пое дълбоко дъх, за да успокои бясното туптене на сърцето си. Въпреки всичкия си кураж той усещаше, че го е сграбчила някаква студена ръка, една ръка, която сякаш се мъчеше да го повлече назад. И пак чу замиращия глас на Конистоун да му шепти: „Помни приятелю, че ти печелиш или губиш в момента, в който Мак Доуел за първи път ще спре погледа си върху теб!“

Прав ли беше Конистоун?

Печели или губи — той ще изиграе ролята си смело, тъй както англичанинът би я изиграл, ако беше на мястото му. Той изправи плещи и влезе да срещне Мак Доуел, най-изкусния ловец на североизтока.