Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (13)

XIV

Петнадесет минути след това Кийт заедно с Мери-Джозефин вървеше надолу по зеления склон към река Саскатчеуан. В тази посока бяха разположени ивицата дървета, грейналата долина и широките пътеки, които водеха към отвъдните равнини.

Градчето остана зад гърба им и Кийт искаше то да си бъде там. Той искаше да държи Мак Доуел, Шан Тънг и Мириам Къркстоун колкото се може по-далеч, докато умът му започне да разсъждава по-спокойно. Повече от всичко Кийт искаше да бъде сам с Мери-Джозефин, да се убеди напълно, че тя има нужда от неговата закрила и нежност. Предусещаше, че днес ще се срещне с Шан Тънг, че пак ще трябва да се подложи под рентгеновите очи на Мак Доуел. Подобно на риба в опасни води той трябваше да плува, да избягва мрежите, които могат да го омотаят и унищожат.

Към средата на склона спряха и той застана половин крачка по-назад от нея, за да може да я погледне за момент, незабелязан. Тя беше без шапка и той внезапно откри каква прелест бе косата й. Искаше му се да протегне ръка, да зарови пръсти в тези коси, да почувства трепета, топлотата и нежността на Мери-Джозефин. И навеждайки се малко напред, той съзря под дълбоките й ресници чистата радост от живота, докато тя се опиваше от чудната гледка, която се разстилаше под тях на запад. Снощният дъжд беше освежил природата, слънцето я обливаше сега, а благоуханието на земята като че ли бе дихание на нещо живо и будно. Даже и на Кийт реката не му се бе виждала никога по-прекрасна и никога неговите копнежи не бяха се насочвали към нея с по-голяма сила, отколкото в този миг. Той бе целият обърнат към реката, към нейното далечно „отвъд“, където планините се изправяха да достигнат небето и където се раждаше самата река. Той чу гласа на Мери-Джозефин глас изпълнен с радост и очарование.

— О, Дери!

Сърцето му се изпълни с радост. И тя виждаше това, което неговите очи виждаха в тая вълшебна страна. И тя чувстваше същото опиянение. Ръката й търсеше неговата. Докосна дланта му и пръстите й се впиха в неговите. Той чувстваше възторга от чудото да преминава през реката, чудото на откритите простори, чудото на лесовете, издигащи се като вълна след вълна чак до лилавия здрач на хоризонта. Чудото на златната Саскатчеуан, пътуваща плавно и мирно в своя сънен блясък от вълшебната страна на чудесата, която стигаше до подножието на залязващото слънце. Той заговори на момичето за тази страна, а тя го гледаше с широко отворени очи и пръстите и все повече стискаха неговите.

Отвъд този нисък хоризонт, там дето върховете на дърветата докосваха небето, се простираха прериите, отморяващата монотонност на които бе видяла от прозорците на влака. Някъде отвъд, далеч-далеч, бяха планините. А в тези планини реката, която гледаха, се раждаше.

Мери-Джозефин погледна бързо с очи, които преливаха от златния отблясък на слънцето.

— Чудесно е това! А точно над нас е градчето.

— Да, и отвъд градчето са градовете.

— А там…

— Божията земя — каза Кийт благоговейно.

Мери-Джозефин въздъхна дълбоко.

— И хората все още живеят в градове! — възкликна тя учудено. — Аз съм си мечтала за това, Дери, но никога не съм и сънувала такава красота. А ти си го имал години и години, докато аз — о, Дери!…

Тези думи изпълниха сърцето му с радост. Те трептяха с тайнствения шепот по една голяма мечта. Мери-Джозефин гледаше на запад. И очите й, и сърцето й, и душата й бяха устремени натам, накъдето Кийт бе видял своя път, озарен сякаш от факел. Той почти забравяше, че бе Конистоун. Заговори за своя блян, за своя копнеж и й каза, че миналата вечер преди нейното идване, бе намислил да върви нататък. Тя бе дошла при него тъкмо навреме. Малко по-късно щеше да си е отишъл и щеше да потъне завинаги там, далеч от света, във вълшебния свят на планините. А сега те ще отидат заедно. Ще отидат както той бе планирал, тихо, безшумно. Ще се измъкнат и ще изчезнат… Имаше причина, поради която никой не трябваше да знае, даже и Мак Доуел. Това трябва да бъде тяхна тайна. Някой ден ще й каже защо. Сърцето й туптеше, когато той продължи да говори като някое момче, което планира прекарването на един чудесен ден. Усети зачестеното биене на сърцето й по руменината, която пропълзя по лицето й, и по възторга, който трептеше и грееше в очите й. Да, ще се приготвят тихичко. Може да заминат утре, вдругиден… Ще бъде едно незабравимо изживяване, само те двамата и пред тях божествената красота на този планински рай.

— Ние ще бъдем заедно — каза Кийт — само ти и аз, Мери-Джозефин. Ние сме един за друг всичко, което ни е останало.

Това бе първият опит да използва сведенията, които бе добил от писмата и бързо като светкавица очите на Мери-Джозефин се обърнаха към него. Той кимна усмихнато. Разбра тяхното бързо запитване. После я хвана за ръка и заслизаха с нея надолу по склона.

— Много неща си спомних нощес — обясни той, — а тази сутрин — и други… Странно е наистина какво могат да предизвикат понякога дребните неща. Помисли какво може да направи едно зрънце пясък на един часовник! Това беше едно от тях! — той с усмивка докосна белега на челото си. — А ти, ти беше другото чудо. И ето, аз почвам да си припомням… Не ми изглежда да е било преди седем или преди осем години, а като че ли беше вчера, когато зрънце пясък попадна в главата ми. А струва ми се, че е имало и друга причина за моето повреждане. Ти ще разбереш, когато ти кажа…

Да беше самият Конистоун, не би могъл да каже всичко това по-естествено и по-искрено. Кийт живееше в една голяма лъжа. Той не засече, нито съвестта бе го накарала да спре.

Голямата му лъжа не беше престъпление според Кийт. Тя нито отравяше, нито раняваше, беше начин за постигане на мечтите. Тя беше неговото едничко голямо оръжие. И затова той говореше убедително, защото каквото казваше, идеше направо от сърцето му, макар че беше помрачавано от сянката на това фалшификаторство. За чудене беше, че Мери-Джозефин му вярваше напълно, че нито миг не се появи въпросителен израз в очите й.

Той й каза какво си „спомняше“, което беше ни повече, ни по-малко от онова, което беше научил от писмата и изрезките. Разкриващата се в тях история не му се беше видяла нито особено необикновена, нито драматична. Той бе преминал през толкова трагични събития в последните четири години, та не можеше да го порази. Това бе просто една злополучна афера, започваща с нещастие и последвана с неизбежната вихрушка на болка и скръб. Единственото нещо в случая, което не можеше да излезе от ума му, бе че Дъруент Конистоун може да е бил твърде калпав тип. И въпреки това в ония дни, преди девет или десет години, малката Мери-Джозефин го е обожавала. Той е бил доста над двайсет години тогава. Семейство Конистоун от Дарлингтън бяха техни роднини, видни личности между финансистите в корабостроенето. С тези хора те тримата — той, Мери-Джозефин и брат му Егбърт — бяха живели като на пансион, при една роднинска двойка, груби и коравосърдечни хора. С тези роднини те бяха прекарали години във взаимно недоволство и антипатия.

Всичко това Кийт бе научил от писмата, но и много липсваше… Егбърт, както се оказваше, бил нехранимайко — недъгав или сакат, със седем-осем години по-млад от Дъруент. В писмата си Мери-Джозефин го наричаше „клетия Егбърт“, съжалявайки го, вместо да го проклина, защото той именно бе донесъл нещастието и раздялата им.

Една нощ Егбърт бе разбил касата на Конистоунови и в тъмнината се бе сборичкал с чичо си. После едва успял да избяга. Чичото хвърлил вината върху Дъруент. И Дъруент, прикривайки брат си, беше избягал в Америка, за да може недъгавият му брат да се спаси, като обещал, че един ден ще вземе Мери-Джозефин. Набеденият престъпник бил последван от заканата на чичо си, че ако се осмели да се върне в Англия ще бъде хвърлен в затвора.

Скоро след това „клетият Егбърт“ бил намерен мъртъв в леглото си, страхотно сгърчен. Кийт предполагаше, че е бил нещо ненормален, а не само физически увреден.

— Исках да изпратя човек да те доведе — каза той, когато стигнаха до равнището на долината. — Плановете ми бяха готови и тъкмо тогава се получи това писмо.

Той спря и в няколко напрегнати мига със затаен дъх Мери-Джозефин прочете деветото, последно писмо, което той бе взел от сандъка на англичанина.

То беше от чичо им. В десетина-петнадесет реда се съобщаваше, че Мери-Джозефин умряла и повтаряше заканата към Дъруент Конистоун в случай, че посмее да се върне в Англия.

Вик се изтръгна от устата на момичето:

— И това, това значи е било причината?

— Да, това… и нараняването ми в главата — каза той, припомняйки си ролята, която трябва да играе. — И двете дойдоха по едно и също време.

Трудно беше сега да лъже, гледайки право в лицето й, което изведнъж бе побеляло. Чудните й очи горяха дълбоко душата му.

За момент тя изглежда не чуваше гласа му, нито пък схващаше думите му.

— Сега разбирам — мълвеше тя, мачкайки писмото между пръстите си. — Бях болна почти цяла година, Дери. Те мислеха, че ще умра. Той ти е писал тогава и са унищожили писмата ми до теб. Когато се пооправих, казаха ми, че си умрял и оттогава вече не съм ти писала… И ето, преди около една година полковник Репингтън дойде при мен. Милият му старчески глас бе тъй развълнуван, че трепереше, когато ми каза, че си жив. Негов приятел току-що се бе върнал от Британска Колумбия и му разказал, че преди три години, когато бил на лов за мечки, срещнал англичанина Конистоун. Описанието съвпадаше с твоето. Написахме стотици писма и открихме човек на име Джак Ото, който бил в планините с теб. Тогава вече бях сигурна, че наистина си жив. Но после не можехме да те намерим и така аз дойдох…

Кийт би могъл да се обзаложи, че Мери-Джозефин щеше да заплаче, но тя храбро възпря сълзите и се усмихна.

— И… ето, намерих те! — завърши тя тържествуващо.

Мери-Джозефин се притисна близо до него и той обви с ръка талията й. Така прегърнати продължиха да вървят. Тя му разказа за пристигането си и как полковник Репингтън й бе дал писма до добри хора в Монреал и Уинипег, как един ден се случило, че намерила името му в справочниците на конната полиция. След това дошла колкото може по-бързо да го изненада в Принц Албърт. Когато тя стигна до този момент, Кийт още веднъж посочи на запад и каза:

— А там е нашият нов свят. Нека забравим стария. Да го забравим ли, Мери-Джозефин?

— Да — пошепна тя, ръката й пак потърси неговата и се сгуши в нея, топла и доверчива.