Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (5)

V

Първото нещо, което Кийт видя, когато влезе в кабинета на полицейския инспектор, беше не Мак Доуел, а едно момиче. То седеше точно насреща му, когато той прекрачи прага. Светлината от един прозорец падаше върху лицето и косата й. Ефектът беше необикновен. Тя беше поразително хубава. Слънцето, което обливаше стаята с меко сияние, разгръщаше косите й като блестящо злато. Кийт видя очите й. Изопнатото й тяло, напрегнатостта в лицето й показваха някакво внезапно и необикновено вълнение. Тези неща Кийт забеляза в един миг. След това той се обърна към Мак Доуел.

Инспекторът седеше зад една маса, покрита с географски карти и книжа и изведнъж Кийт усети пронизващата изпитателност на неговия поглед. За момент той почувства у себе си обезпокоителния трепет на престъпник. След това смело посрещна очите на Мак Доуел. Те бяха — както Конистоун го бе предупредил — очи, които можеха да видят през капака в тенджерата. С неопределен цвят, изпод надвиснали рунтави сиви вежди, те цял го пронизваха още при първия поглед. Кийт обхвана с очи грижливо в чесаните сиви мустаци, ниско подстриганата сива коса и изопнатите твърди мускули на лицето на този мъж и отдаде чест.

Почувства как студена тръпка бавно пропълзя по него. Никакъв знак не се появи по това лице с железен израз в продължение на четвърт минута — никакъв белег на опознаване. И ето, подобно на слънцето, което играеше по косите на момичето, едно ново чувство премина по лицето на Мак Доуел и Кийт видя за първи път човека, когото Дъруент Конистоун бе имал за приятел, не само за началник. Той стана от стола си и като се наведе над масата, каза с глас, в който бяха смесени учудване и радост:

— Ние тъкмо говорехме за вълка — и ето го тук. Сър Конистоун, как сте вие?

За момент Кийт не виждаше нищо. Той бе спечелил! Кръвта му така заигра в жилите, че замъгли зрението му. Той почувства ръкостискането на Мак Доуел, чу гласа му. Някакво видение блуждаеше пред очите му — и то бе видението на Дъруент Конистоун, който тържествуваше. Кийт стоеше изправен, с вдигната глава, застанал бе рамо до рамо с Мак Доуел, усмихнат дори, но в тая внезапна шеметна вълна на ликуване, той не знаеше това. Мак Доуел отсече с малък трепет:

— Конистоун, да ви запозная с госпожица Мириам Къркстоун, дъщерята на съдията Къркстоун.

Кийт се поклони и задържа за момент в ръката си ръката на момичето, чийто баща бе убил. Тя беше безжизнена и студена. Устните на девойката се помръднаха и само произнесоха името. Мак Доуел говореше нещо за славата на службата и за върховенството на закона. И после с глас, който удари като барабан след запознаването, той запита строго:

— Конистоун, хванахте ли вашия човек?

Този въпрос накара и Кийт да се опомни. Той леко наклони глава и каза:

— Позволете да доложа, че Джон Кийт е мъртъв, сър.

Той видя ясно как Мириам Къркстоун се сепна, като че ли тия думи я промушиха с нож. Тя навярно правеше голямо усилие да скрие вълнението си, когато се обърна бързо от него и каза на Мак Доуел:

— Вие бяхте много любезен, господин инспекторе. Надявам се, че твърде скоро ще имам удоволствието да говоря с господин Конистоун… за… Джон Кийт.

Тя леко кимна на Кийт и ги остави.

Когато излезе, някаква озадаченост изпълни погледа на инспектора.

— Тя е все така от шест месеца насам — обясни той. Страшно заинтересована за Кийт и неговата участ. Тя, като че ли по-загрижено очакваше твоето завръщане и от мен самия даже. И любопитното е, че тя май ни най-малко не се интересуваше от цялата тази работа до преди шест месеца. Понякога се боя, че прекаленото й мислене за бащината смърт я е разстроило малко. Много хубаво момиче, Конистоун. Наистина, много хубаво момиче. А брат й е цял пор. Ей, вие не сте го забравили, нали?

Той притегли един стол близо до своя и направи знак на Кийт да седне:

— Вие сте се изменили, Конистоун.

Думите изскочиха из устата му като изстрел. Тъй неочаквани бяха, тъй че Кийт почувства ефекта от тях по всички точки на тялото си. Веднага усети какво искаше да каже Мак Доуел. Той, Кийт, не беше като англичанина; липсваха му неговите привички, неговата хладна приветливост, неподражаемата жизненост и неговото кавалерство. Когато Кийт се натъкна на обезпокоителната прямота в очите на инспектора, той живо си представи Конистоун, седнал на неговото място как щеше да засуква мустаците си между палеца и показалеца и щеше да се усмихва, като че ли беше отишъл на север едва вчера и се връщаше днес. Това беше, което Мак Доуел не можеше да намери у него. Конистоун, представителен и самоуверен, и същевременно така снизходителен можеше да изгледа инспектора или дори самия главен началник и с невъзмутимо безразличие към служебните правила да каже: „Чудесна утрин, старче!“ Кийт не беше лишен от чувство за хумор: „Как ли беснее от радост духът на англичанина, ако е в стаята в този момент!“ Позасмя се и сви рамене при тази мисъл.

— Били ли сте вие някога там — през дългата нощ самичък? — попита той. — Прекарвали ли сте шест месеца в непрекъснато изтезание под злорадите погледи на звездите? Лисиците да са лаели подире ви? Шест месеца непрекъснато да сте се борили със себе си, за да не полудеете? Аз два пъти преминах през всичко това, докато заловя Джон Кийт… струва ми се, че вие сте прав. Аз съм се изменил. И надали ще стана пак какъвто бях. Нещо си отиде — безвъзвратно. Не мога да кажа какво е то, но усещам че е така. Май само половината от мен можа да оцелее. Това е, което уби Джон Кийт. Калпаво, нали?

Той почувства, че направи щастлива, сполучлива крачка. Мак Доуел изтегли едно чекмедже изпод масата и поднесе кутия дебели пури под носа му.

— Запали една, Дери! Запали и ми разправи какво стана там. Бога ми, ти не си наполовин умрял. Една седмица в старото ни градче ще те оправи пак.

Той драсна клечка кибрит и я вдигна до върха на пурата му.

След това в продължение на един час Кийт му разказа историята за хайката. Това беше неговата история. Той почти чувстваше присъствието на Конистоун, когато думите се ронеха от устата му, забрави присъствието на човека със сериозното лице, който го гледаше и слушаше. Още веднъж той сякаш виждаше само дългите месеци и години на преследване и бягство, на глад и студ, на дълги нощи, изпълнени с усамотение, на ръба на лудост и отчаяние.

Сега именно Конистоун говореше чрез него. Това беше англичанинът, който разказваше как ужасно бе наказан Джон Кийт. Когато дойде до последните дни в самотната малка колиба на края на голата пустиня, Кийт завърши с думите:

— И така умря Джон Кийт — като истински мъж!

Той мислеше за англичанина, за спокойната и безстрашна усмивка в неговите очи, когато умираше, за последните му думи, за последното му приятелско ръкостискане и Мак Доуел научи цялата история така подробно, като че ли бе присъствал и той там. В продължение на няколко минути, след като Кийт бе свършил, той стоя гърбом към човека, когото смяташе за Конистоун и умът му бързо прехвърляше всичко, както бе загледан далеч в зелената долина на Саскатчеуан. Когато се обърна наново към Кийт, той беше станал пак железния човек, самият безмилостен и властен закон, по някакво чудо превърнат в човешка плът.

— След две години и половина такъв живот, даже и един убиец трябва да ви се е сторил светец, Конистоун. Вие сте извършил работата си бляскаво. Цялата тази история ще се докладва в Министерството и ако това не Ви донесе награда и повишение, давам си оставката! Но ние трябва все още да съжаляваме, че Кийт не доживя да бъде обесен!

— Той си плати за вината — каза Кийт беззвучно.

— Не, той не е платил, не си е платил напълно. Той просто е умрял. Платено щеше да бъде както трябва, ако беше увиснал на въжето. Неговото престъпление беше зверски жестоко. Ние ще заличим неговото име. Но аз не мога да не съжалявам. Аз бих жертвал една година от живота си да можеше сега той да е тук с вас в тази стая. Щеше да си струва. Боже! — Каква гордост за полицията щеше да бъде да бяхте довели Джон Кийт на съд след четири години!

Той потриваше ръцете си и се усмихваше на Кийт, като говореше. Очите му бяха заблестели. Законът! Той стоеше тук без сърце и душа, жадувайки за живота, който му се бе изплъзнал. Отвращение обхвана Кийт.

На вратата се почука.

Мак Доуел даде позволение и вратата бавно се отвори. Младият секретар пъхна главата си.

— Шан Тънг чака, сър — каза той.

Една невидима ръка посегна и сграбчи Кийт за гърлото. Той се извърна настрана за да скрие това, което лицето му би могло да издаде! Шан Тънг! Той разбра сега какво беше онова нещо, което го бе теглило назад, разбра защо загриженото лице на Конистоун бе го следвало по ледената пустиня и едно злокобно предчувствие в съзнанието му изпъкна сега, обяснение на онова, което Конистоун бе си спомнил и искаше да му каже тогава — когато бе вече късно… Те бяха забравили Шан Тънг, китаеца!