Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (18)

XIX

В тези дни всички чудеса на природата идваха от юг. Животът пулсираше с нова, трептяща сила. Първите диви цветя, които се появиха след снега, заляха зелените морави. Горите придобиха нови цветове, синевата на небето дойде по-близо, а в жилите на хората кръвта почна да пулсира с нова енергия. За Кийт всичко това беше удивително. Четирите години в ледените пустини го караха сега да се опива до насита от прииждащото лято край бреговете на Саскатчеуан. А за Мери-Джозефин всичко това бе съвършено ново. Никога тя не беше виждала лято като това, което настъпваше сега, през юни по южния пояс на северните земи.

Кийт постъпи, както бе обещал. За него не беше трудно да заличи най-лошото от подозренията на инспектора спрямо госпожица Къркстоун. Мак Доуел жадуваше да повярва, че те наистина са неоснователни. Когато Кийт му каза, че Мириам бе на границата на лудостта само заради някаква „беля“, в която Шан Тънг въвлякъл брат й, и че всичко ще се оправи в момента, в който китаецът се върне от Уинипег, „железният“ човек сграбчи ръцете му с неочаквано за Кийт облекчение и признателност.

— Но защо не ми се е доверила, Конистоун? — почуди се той. — Защо не ми се е доверила? — Загрижеността в гласа му, разочарованието бяха почти момчешки.

Кийт беше подготвен.

— Защото… — той се позабави, като че ли премисляше наново. — Мак Доуел, поставяте ме в деликатно положение. Допускам, че има нещо, от което Мириам се срамува. И тъй като очевидно най-много цени вас, не желае да я видите в неприятна светлина. Но когато сянката на подозрението не пада върху нея, тя сигурно ще ви потърси. Мак Доуел, ако бях на ваше място, бих се чувствал поласкан от такова отношение.

Мак Доуел се обърна настрана и за момент Кийт съзря изопнатостта на лицето му.

— Дъруент, може би ти си отгатнал, може би си се досетил… — каза той след миг, обърнат към прозореца. — Разбира се тя никога няма да узнае. Аз съм твърде стар, достатъчно стар да й бъда баща. Но аз имам правото да бдя над нея… Да се разправя с всеки мерзавец, който…

Кийт меко каза зад гърба му:

— Вие бихте извършили навярно същото, което направи Кийт — да убиете. И понеже законът невинаги е задължителен за всички, възможно е Шан Тънг да отговаря по подобен начин. Дотогава, докато тя не дойде при вас по своя собствена воля и не ви открие тайната си, дотогава сте длъжен да се отнасяте към нея така, като че ли не виждате нищо, не отгатвате нищо, не подозирате нищо. Направете това, Мак Доуел, и оставете останалото на мен.

Той излезе, оставяйки „железния“ човек с лице, обърнато към прозореца.

Как ли щеше да погледне Мери-Джозефин на новото развитие на нещата?

Кийт все още бе съсредоточен върху грижата за своето собствено щастие, но не можеше да премахне мисълта, че колкото дни чака Шан Тънг, толкова дни значеше за него да се намира само на косъм от своята гибел. Той предполагаше, че като разкаже на Мери-Джозифин как Мириам Къркстоун бе отказала да му се довери и как не желаеше да му разкаже и най-малките факти, симпатията на Мери-Джозефин към нея ще се превърне ако не във възмущение, то поне в безразличие.

Той обаче беше разочарован.

Мери-Джозефин настоя да поканят Мириам Къркстоун на другия ден на обяд.

— Ако не беше обещанието ти да не се влюбваш, бих се страхувала — каза му Мери-Джозефин вечерта, приседнала до него на големия му стол. — На няколко пъти днес ме обземаше опасение, Дери. Тя е прекрасна! Ти така се прехласваш по дамите с хубава коса. Пък нейната е… чудесна.

— Не си спомням — каза Кийт спокойно, — че съм ти обещал да не се влюбвам. Аз съм отчаяно влюбен, и то в тебе, Мери-Джозефин! А колкото за хубавата коса на г-ца Къркстоун, не бих разменил и един косъм от твоята прелестна главица за цялата й коса.

Като чу това Мери-Джозефин се засмя палаво и бързо развърза косата си, като я остави да се разпилее по лицето и раменете му.

— Понякога ми идва ужасно странна мисъл, Дери — пошепна тя. — Ако не бяхме толкова привързани един към друг, когато си бяхме още там, у дома, ако не беше се възхищавал винаги от косата ми и не беше ме целувал, сега бих си помислила, че не си ми брат.

Кийт се изсмя, но вътрешно беше благодарен, че косата й скриваше лицето му.

През тези първи дни на лятото те бяха неразделни. В това време Кийт се приготви да посрещне всеки непредвиден случай. Имотите на баща му в Принц Албърт, както пресмяташе, струваха сега най-малко сто хиляди долара. Той научи от Мак Доуел, че те скоро ще бъдат предадени на късметлиите наследници. Но Кийт знаеше, че преди това неговата собствена съдба ще бъде решена в една или друга посока. Тъй като сега трябваше да се грижи и за Мери-Джозефин, написа завещание, с което оставяше всичко на нея и се подписа „Джон Кийт“. Това завещание, сложено в плик, носеше зашито отвътре на ризата си. В ролята си на Дъруент Конистоун той прибра хиляда двеста и шестдесет долара заплата за изтеклите три години и половина служба в полицията. Двеста и шестдесет от тях задържа у себе си, а хилядата наброи в нови стодоларови банкноти пред очите на Мери-Джозефин, запечата ги в плик и й го даде.

— Те са в по-голяма безопасност у тебе, отколкото у мен — каза той за оправдание. — Прикачи ги отвътре на роклята си. Това ще е нашият капитал за там.

Мери-Джозефин прибра плика със скритата радост на човек, върху чиито крехки плещи е легнала приятна грижа.

Заредиха се дни на радост и болка за Кийт. Защото дори и в мигове на щастие имаше нещо, което ядеше сърцето му.

Една нощ той сънува. Присъни му се, че Конистоун дойде до леглото му и го събуди. След това започна да злорадства и се подиграва, че давайки му сестра си го е обрекъл на вечни терзания. Кийт, пробуждайки се в тъмния нощен час, осъзна, че отчаянието го връхлита, защото през цялото време се бе борил със себе си. Мери-Джозефин щеше да си остане непостижима. Сестра, а той я обичаше с любовта на мъж!

На другия ден сутринта те се разхождаха в горичката, която скриваше бащиния дом на Кийт. Пак влязоха в него, минаха през хладните и пусти стаи. В една от тези стаи той търси между прашните редици книги, докато намери една и я отвори. Вътре откри това, за което бе мислил, когато слънцето изгряваше тази сутрин. То му даде смелост след нощта на неговия сън. Сега от Джон Кийт зависеше дали ще победи. И той ще победи!

Винаги чувстваше тази силна увереност в бъдещето, когато се разхождаше с Мери-Джозефин, когато тя вървеше редом с него. Целият живот би бил една лъжа, не би имало земя, не би имало слънце, нито песен, нито радост, ако в целия свят нямаше надежда и за него, за Джон Кийт. Тази надежда беше отвъд тъмния пояс на горите, отвъд жълтите равнини, отвъд планинските възвишения. В сърцето на планините живееше надеждата на Кийт. Както бе мечтал за тези приказни места в юношеските си години, така мечтаеше и сега, но неизменно присъстваше и образът на Мери-Джозефин. Обрисувал й бе малкия свят, който те ще създадат само за себе си, как ще живеят, с какво ще се прехранват. Мери-Джозефин кроеше планове и мечтаеше заедно с него.

За една седмица двамата бяха преживели толкова емоции, колкото не носи и цяла една година. Така му се струваше на Кийт, който я познаваше само от седмица. За Мери-Джозефин бе имало дълга раздяла, изпълнена със съкрушителна скръб. Тя бавно свикваше с щастието си. В далечна и чужда страна имаше до себе си скъп и близък човек. Мери-Джозефин имаше обичай вечер да се сгушва в голямото кресло до Кийт. Доставяше й удоволствие да забулва лицето му с косата си, да я омотава около него, докато го накараше да моли за въздух. После пак се наместваше удобно и прекарваше цялата вечер с глава на рамото му, като в това време говореха за бъдещето си. Два пъти тя заспиваше така. Всяка сутрин го събуждаше с целувка и всяка вечер идваше да я целуне за „лека нощ“. Това бе горчиво-сладко за Кийт и все по-често за него настъпваха часове на душевни терзания и безпокойство. Тогава, в тихата тъмна нощ, неговата измама му се струваше престъпна и чудовищна.

Когато това чувство го обземаше, някакъв подтик, на който не можеше да противостои, го завличаше все по-често и по-често в стария му дом. Мери-Джозефин беше винаги с него. Те не казваха никому за тези си посещения. Говореха за Джон Кийт и в очите на Мери-Джозефин „брат й“ неведнъж видя разбиране. Тя обикваше Кийт, защото и той го бе обичал. След такива часове идваха нощи, когато истината хвърляше настрана маската си и заставаше като ухилен призрак. Но облекчение бе мисълта, че Мери-Джозефин е тук, че я има. Каквото и да се случеше, тя щеше да знае какъв е бил Джон Кийт. Защото той й бе казал. В това отношение поне бе живял с истината.

Кийт се бореше срещу едно ново настроение, което с течение на дните бавно, но с постоянство го обхващаше. Не можеше да не вижда новата светлина, която се бе появила в очите на Мириам Кърстоун. Тя имаше вяра в него, вяра в обещанието му да се бори, в силата му да победи…

Сигурността, която Мери-Джозефин усещаше в присъствието на Кийт, го изпълваше със сила. Мак Доуел, предпазлив и подозрителен, също имаше вяра в него, че ще се справи с Шан Тънг. И именно тази сляпа вяра, която всички имаха в него, потискаше Кийт повече от всичко друго, защото той знаеше, че победата му ще се крепи повече или по-малко на измама и коварство. За първи път той чу Мириам да се смее откакто се виждаше с Мери-Джозефин, видя главите им, обляни в слънце. Видя лицето на нещастната девойка, грейнало в светлина, която никога по-рано не бе виждал. Когато се приближи до тях, те се обърнаха към него и сърцето му се сви, макар че външно запази спокойствие и се усмихна. Те му се доверяваха, а той бе лъжец, измамник.

На деветия ден от изчезването на Шан Тънг, когато точно Кийт бе приключил вечерята си с Мери-Джозефин, телефонът позвъня. Беше Мириам Къркстоун.

— Той си дойде — каза тя.

Това бе всичко. Думите бяха изречени със задавен глас. Кийт окачи слушалката. Усещаше, че лицето му бе изопнато, когато се обърна към Мери-Джозефин. Той се стегна и овладя напълно в стоманено спокойствие, което предизвика въпросителна напрегнатост в лицето на Мери-Джозефин. Кротко погали меката й коса, обяснявайки й, че Шан Тънг се бе завърнал и че ще иде да се срещне с него. После отиде в спалнята за да вземе пистолета си.

До вратата, готов да тръгне, спря. Мери-Джозефин дойде и сложи ръце на раменете му. Безпокойство имаше в очите й, въпрос, който тя не зададе.

Нещо му пошепна, че се виждаха за последен път. Каквото и да станеше сега, тази нощ, той трябваше да остане чист в нейните очи. Ръцете му я обгърнаха, притегли я към гърдите си. За момент я подържа тъй, вгледан в очите й.

— Обичаш ли ме? — запита той меко.

— Повече от всичко на света — пошепна тя.

— Целуни ме, Мери-Джозефин!

Устните й се притиснаха до бузата му.

Той бавно я отпусна от прегръдката си.

След това тя застана в осветеното антре и го гледа, докато се изгуби по склона в полумрака. Тя извика „сбогом“ и той й отговори. Вратата се затвори. Кийт се спусна в долината, а ръката на някакво предчувствие бе сграбчила сърцето му.