Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (20)

XXI

Сякаш с невидима за окото бързина някаква маска бе паднала от лицето на Шан Тънг. Кийт, който се приготвяше за битка, подтиквайки себе си към стъпката, която смяташе че трябва да предприеме, бе смаян. Шан Тънг говореше сериозно. В очите му имаше открита надежда, че и Кийт ще му отговори със същото. Но китаецът не предложи ръката си пак. Изглежда в този миг почувства пропастта, която зееше между тях. Той усещаше презрението и отвращението в душата на другия.

— Почакайте! — каза леко той. И в своята развяваща се роба сякаш се плъзна до едно резбово писалище наблизо. В миг се върна със свитък в ръката си. Седна пак и погледна Кийт право в очите, като помълча един миг.

— Ние и двамата сме хора, Джон Кийт.

Гласът му беше мек и спокоен. Заострените пръсти с грижливо поддържани нокти погладиха свитъка. После го развиха и задържаха тъй, че Кийт да може да го прочете.

Това беше университетска диплома. Кийт се втренчи. Там беше написано странно име: Као Линг, принц Шантънгски. Умът му трепна и схвана истината. Той погледна китаеца.

Човекът, когото бе познавал като Шан Тънг, срещна очите му със спокойна странна усмивка, усмивка, в която имаше гордост, проблясък на надмощие…

— Аз съм принц Као — каза той. — Това е моята диплома. Завършил съм университета Йейл.

Кийт се опита да продума, но от устата му се чу само възклицание. Не можеше да намери думи. А Као, завивайки документа и забравяйки, че чаят изстива, се наведе пак над масата. И тогава дълбоко в стеснените му пламтящи очи Кийт съзря демон. А гласът на Као бе тих и убийствен.

— Познах ви в кабинета на Мак Доуел — каза той — Най-напред разбрах, че не сте Дъруент Конистоун. А после беше лесно… Може би вие сте убили Конистоун? Някой ден самият аз щях да го убия… ако се беше върнал. Джон Кийт, от първия момент, в който се срещнахме, можехте да бъдете мъртъв човек. Защо не ви предадох на палача? Защо ви предупредих, откъде знаех, че ще дойдете да се срещнем? Защо спасих живота ви, който бе в ръцете ми? Можете ли да отгатнете?

— Отчасти — отговори Кийт. — Но продължавайте. Аз чакам…

Нито за момент не му мина през ума да отрича, че бе Джон Кийт. Отричането би било безумие, губене на време, а точно сега чувстваше, че нищо не бе по-ценно за него от времето.

Бързият ум на Као, коварен и лукав, схвана гледната му точка и кимна одобрително.

— Добре, Джон Кийт. Лесно е да се отгатне. Вашият живот е мой. Мога да го спася, мога да го погубя. Вие на свой ред можете да ми помогнете. Помогнете ли ми, ще ви спася. Това е изгодно споразумение. И двамата ще сме доволни, понеже ще задържите сестрата на Конистоун, а аз… ще получа моята златокоса богиня Мириам Къркстоун!

— Дотук бях отгатнал — каза Кийт. — Продължавайте!…

За момент Као изглеждаше като че ли се колебае, изучаваше студеното безразличие в лицето на другия.

— Вие обичате сестрата на Дъруент Конистоун — продължи той с все по-нисък и по-мек глас. — А аз… аз съм влюбен в Мириам Къркстоун.

Все по-студено и по-сиво ставаше лицето на Кийт, колкото повече виждаше как дремещата страст се разпалваше в очите на Као. Това просто го измъчваше. То беше нещо ужасно, което не би могло да се нарече любов. То бе някакъв бяс, лудост. Но Као не бе луд. Той бе чудовище. И докато очите му горяха като два въглена, гласът му все си оставаше мек и тих.

— Знам какво мислите — рече той. — „Китаец! Жълт!“. Моята кожа — моето право по рождение!… — Той се усмихна и гласът му бе почти ласкаещ. — Джон Кийт, втората по големина провинция в Китай е Шантънг. От незапомнени поколения моите прадеди са били управители на Шантънг. Дядо ми беше мандарин със знаците на Осмата степен, а баща ми бе от Деветата, най-високата от всички. Аз пък, принц Као, най-старият от синовете му, дойдох в Америка да изуча американското право и американските обичаи. И ги изучих, Джон Кийт. Върнах се и с моите познания провалих едно правителство. За известно време имах власт, но после късметът се обърна против мен и трябваше да избягам за да спася живота си. Но кръвта си е все тук — и той леко сложи ръка на гърдите си, — кръвта на сто поколения владетели. Казвам това защото няма да ме издадете, няма да им кажете кой съм. Въпреки че дори и тази истина не би могла да ми увреди. Предпочитам да бъда известен като Шан Тънг. Само вие и Мириам Къркстоун… сте чули повече.

Кръвта на Кийт гореше като огън, но гласът му бе студен като лед.

— Продължавайте!

Този път не можеше да има грешка. Студенината върху безстрастното му лице и стоманеният блясък в очите му бяха вярно разбрани от Као. Очите му се стесниха.

— Разказах ви това защото мислех, че ще работим заедно като приятели — извика той. — Но не било така. Вие, както и моята златокоса богиня, ме мразите! Мразите ме поради жълтата кожа. Сигурно си мислите, че и сърцето ми е жълто, жалко, подло. И тя ме мрази, но тя е моя, моя, моя! — Той изведнъж скочи на крака и замаха ръце в широките си ръкави. — Погледнете какво съм приготвил за нея! Тук ще дойде тя, тук ще живее, докато я отведа. Тук ще отдаде своята душа и прекрасното си тяло на мен и вие не можете да попречите на това, целият свят не може да попречи. Тя ще дойде при мен тази нощ!

— Тази нощ! — сепна се Джон Кийт.

Той също скочи на крака. Лицето му бе като на мъртвец. А Као, в копринената си роба, размахваше ръце около него.

— Гледайте! Свещите са запалени за нея. Те чакат. А тази нощ, когато градът заспи, тя ще дойде. И именно вие, Джон Кийт, сте човекът, който ще я накара да дойде.

Втренчен в очите на Као, Кийт се чудеше на хладнокръвието си, което все още го възпираше.

— Да, вие именно ще предадете най-после нейната душа и прекрасното й тяло на мен — повтори той. — Елате! Аз ще ви покажа… и защо.

Той се плъзна към издигнатия под. Ръката му докосна една преградка в стената. Тя се отвори и като застана в отвора, той се обърна и почака Кийт.

— Елате! — рече той.

Кийт пое дълбоко дъх и го последва.