Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

8.

Когато Джон се върна от банята и външните надзиратели си тръгнаха, аз отключих килията му, влязох вътре и седнах на койката до него. Бруталния беше на бюрото. Той вдигна поглед, видя, че съм вътре сам, но нищо не каза. Просто продължи с писмената си работа, като през цялото време ближеше връхчето на молива.

Джон ме погледна със странните си очи — кървясали, далечни, насълзени… и все пак спокойни, сякаш плачът не бе толкова лош начин на живот, не и след като свикнеш с него. Дори ми се поусмихна. Миришеше на сапун „Айвъри“, спомням си, чист и свеж като бебе след вечерна баня.

— Здрасти, шефе — каза той, после се пресегна и пое ръцете ми в своите. Направи го съвсем естествено.

— Здрасти, Джон. — В гърлото си усетих каменна буца и се опитах да я преглътна. — Предполагам знаеш, че моментът наближи. Остават още два дни.

Той не каза нищо, просто седеше и държеше ръцете ми в своите. Сега като се замисля, струва ми се, че с мен вече беше започнало да става нещо, но тогава бях прекалено съсредоточен — умствено и емоционално — в работата си, за да го забележа.

— Искаш ли нещо специално за вечеря в онази нощ, Джон? Можем да ти приготвим почти всичко. Даже да ти донесем бира, ако искаш. Просто ще я налеем в чаша за кафе.

— Никога не съм опитвал.

— Тогава нещо специално за ядене?

Веждите му се сбърчиха под огромното му кафяво чело. После бръчките се изгладиха и той се усмихна.

— Вретено.

— Вретено, добре. С подправки, сос и пюре. — Изтръпнах, както може да ви изтръпне ръката, ако сте спали върху нея, само че сега чувствах така цялото си тяло. Чувствах се така и вътрешно. — И какво друго?

— Не зная, шефе. Каквото имате. Може би бамя, но сега не й е сезонът.

— Добре — отвърнах аз и си помислих, че ще получи за десерт и прасковения сладкиш на госпожа Джанис Еджкоум. — Виж сега, искаш ли свещеник? Някой, с когото по-следващата вечер да можеш да кажеш кратка молитва? Това утешава човек, виждал съм го много пъти. Мога да се свържа с преподобния Шустър, човекът, който дойде при Дел…

— Не искам свещеник — прекъсна ме Джон. — Ти се държа добре с мен, шефе. Ако искаш, сам можеш да прочетеш молитва. Това ме устройва. Предполагам, че мога да коленича заедно с теб.

— Аз ли! Джон, аз не мога…

Той леко стисна ръцете ми и онова усещане се усили.

— Можеш — каза. — Нали, шефе?

— Предполагам — чух се да отвръщам аз. Гласът ми като че ли ехтеше. — Предполагам, че бих могъл, ако се стигне дотам.

Усещането стана много силно, като тогава, когато беше изцерил инфекцията ми, но в същото време бе различно. И не само защото този път бях здрав. Беше различно, защото този път той не съзнаваше, че го прави. Изведнъж се ужасих, едва не се задуших от желание да се махна от тук. В мен светеха светлини — там, където преди никога не бе имало светлина. Не само в мозъка ми, а в цялото ми тяло.

— Ти, господин Хауъл и другите шефове бяхте добри с мен — рече Джон Кофи. — Зная, че се тревожите, но вече трябва да се успокоите. Защото аз искам да си ида, шефе.

Опитах се да кажа нещо, но не можех. Той обаче можеше. Онова, което каза тогава, беше най-дългата реч, която изобщо го бях чувал да произнася.

— Ужасно съм уморен от болката, която чувам и усещам, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо. Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един към друг. Чувствам го като парченца стъкло в главата си. Уморен съм от случаите, когато съм искал да помогна и не съм успявал. Уморен съм да съм в мрака. Най-много съм уморен от болката. Прекалено много е. Ако можех да сложа край на болката, щях да го направя. Но не мога.

„Замълчи — опитах се да кажа аз. — Замълчи, пусни ми ръцете, ако не ти, аз ще се удавя. Ще се удавя или ще се взривя.“

— Няма да се взривиш — рече той и леко се усмихна при тази мисъл… но пусна ръцете ми.

Наведох се задъхан напред. Между коленете си можех да видя всяка пукнатина на циментовия под, всяка бразда, всяка люспичка слюда. Вдигнах поглед към стената и видях имената, написани там през 1924, 1926, 1931 година. Тези имена бяха изчезнали, изчезнали бяха и хората, които ги бяха написали, но предполагам, че никога нищо не изчезва напълно от това тъмно стъкло на света и сега отново ги видях, хаос от имена, застъпващи се едно друго — да ги гледаш бе все едно да слушаш мъртвите да говорят, да пеят и да викат за милост. Почувствах, че очите ми пулсират, чух сърцето си, усетих шума на кръвта, носеща се по всички пътища в тялото ми като писма, разнасяни до всички кътчета на земята.

Чух изсвирването на влак в далечината — влакът в четири без десет за Прайсфорд, струва ми се, но не бях сигурен, защото никога преди не го бях чувал. Не и от Студената планина — не го бях чувал, защото той се доближаваше до щатския затвор най-много на шестнайсет километра на изток. Не бих могъл да го чуя от затвора, така поне вярвах до ноември тридесет и втора, но тогава го чух.

Някъде силно като бомба се пръсна електрическа крушка.

— Какво направи с мен? — прошепнах аз. — О, Джон, какво направи с мен?!

— Извинявай, шефе — по типичния си спокоен начин отвърна той. — Не се сетих. Скоро ще ти мине.

Изправих се и се приближих до вратата на килията. Сякаш се движех насън. Когато стигнах там, Кофи каза:

— Чудиш се защо не са викали. Това е единственото, за което продължаваш да се чудиш, нали? Защо двете момиченца не са викали, когато още са били на верандата.

Обърнах се и го погледнах. Можех да видя всяка червена жилка в очите му, можех да видя всяка пора на лицето му… можех да усетя, че го боли, че е изпълнен с болката, която е поел от други хора така, както гъбата попива водата. Можех да видя и мрака, за който говореше. Той беше из целия свят, така както го виждаше Джон, и в този момент аз изпитах едновременно жалост към него и огромно облекчение. Да, онова, което щяхме да направим, бе ужасно, нищо не би могло да го промени… и все пак щяхме да му направим услуга.

— Видях го, когато онзи лош човек ме хвана — рече Кофи. — И разбрах, че го е извършил той. Видях го и тогава, бях сред дърветата и го видях как ги хвърля на земята и избягва, но…

— Но си забравил.

— Така беше, шефе. Бях забравил, докато не ме докосна.

— Защо не са викали, Джон? Той ги е наранил достатъчно, че да им тече кръв, родителите им са били на втория етаж, но защо не са викали?

Джон ме погледна с призрачните си очи.

— Той каза на едната: „Ако гъкнеш, ще убия сестра ти, не теб“. После каза същото и на другата. Виждаш ли защо?

— Да — прошепнах и наистина го виждах. Верандата на Детерик в мрака. Уортън наведен над тях като зъл дух. Една от тях може би е понечила да извика и той е трябвало да я удари. От носа й е бликнала кръв. Ето защо по верандата бяха открили кръв.

— Той ги уби с обичта им. Те се обичаха. Сега виждаш ли как е било?

Кимнах, неспособен да отговоря.

Той се усмихна. Сълзите му отново се стичаха, но се усмихна.

— Ето така е всеки ден — каза Кофи, — по целия свят. — После легна и се обърна с лице към стената.

Излязох на Пътя, заключих килията му и тръгнах към бюрото на дежурния. Все още се чувствах като насън. Съзнавах, че мога да чуя мислите на Бруталния — съвсем тих шепот за това как се пише някаква дума. Той погледна към мен, понечи да се усмихне и спря, когато ме видя по-отблизо.

— Пол? — попита Хауъл. — Добре ли си?

— Да. — После му разказах онова, което ми беше разказал Джон — не всичко и определено не за чувството, когато ме докосна (никога не съм разказвал това на когото и да е, дори на Джанис. Илейн Конъли ще е първата, която ще го научи — ако, разбира се, поиска да прочете тези последни страници, след като е прочела всички други, но му повторих думите на Джон за това, че иска да си иде. Бруталния като че ли изпита облекчение — поне мъничко — но усещах (чувах?), че се чуди дали не съм си го измислил просто за да го успокоя. После усетих, че е решил да ми повярва, просто защото така за него нещата щяха да станат по-лесни, когато дойдеше моментът).

— Пол, да не би да се връща онази твоя инфекция? — попита той. — Целият си се зачервил.

— Не, мисля, че съм добре. — Излъгах го, но вече бях сигурен, че Джон е прав и че ще ми мине. Чувствах, че изтръпването ми започва да отслабва.

— Все пак навярно няма да е зле да отидеш в кабинета си и да си полегнеш.

Това бе последното нещо, което в момента ми се искаше да направя — идеята ми се стори толкова смешна, че едва не се засмях. В този момент най-много ми се искаше да си построя малка къщичка, да оформя градина отзад и да я засея. И всичко това преди вечеря.

„Ето как е — помислих си аз. — Всеки ден. По целия свят. Онзи мрак. По целия свят.“

— По-скоро ще ида до администрацията. Трябва да проверя там някои неща.

— Както кажеш.

Отидох до вратата и я отворих, после погледнах назад.

— А онази дума все пак се пише така — казах аз. — Поне обикновено. — Макар да знаех, че всяко правило си има изключения.

Излязох навън. Не се налагаше да го поглеждам, за да разбера, че ме е зяпнал изненадано.

 

 

Прекарах остатъка от дежурството си в постоянно движение. Просто не ме свърташе на едно място за повече от пет минути. Отидох до администрацията и после започнах да обикалям из пустия вътрешен двор, а надзирателите в стражевите кули сигурно са ме помислили за луд. Но когато дежурството ми свърши, вече бях започнал да се успокоявам и онова шумолене на мисли в главата ми — като листа, полъхнати от вятър — почти беше стихнало.

И все пак някъде по средата по пътя за вкъщи онази сутрин усещането отново се усили. Също като онзи път, когато се беше върнала уринарната ми инфекция. Трябваше да спра форда си отстрани на пътя, да изляза и да потичам повече от половин километър с наведена глава и свити ръце. Въздухът, който с мъка се откъсваше от гърлото ми, бе топъл като нещо, което сте стискали под мишница. И тогава най-после се почувствах наистина нормално. Тичешком изминах половината път до колата, останалата част извървях. Дъхът ми излизаше на пара в ледения въздух. Когато се прибрах вкъщи, разказах на Джанис за това, че Джон Кофи е готов, че иска да си иде. Тя кимна с облекчение. Дали наистина беше така? Не можех да кажа. Допреди шест часа, дори допреди три, щях да разбера, но вече не можех. И това бе добре. Джон постоянно повтаряше, че е уморен и сега виждах защо. Всеки би се уморил от онова, което имаше той. Всеки би закопнял за покой.

Когато Джанис ме попита защо съм толкова зачервен и мириша на пот, аз й казах, че съм спрял колата по пътя и че съм потичал малко. Казах й само това — както навярно вече съм отбелязал (изписаните страници са толкова много, че нямам желание да ги преглеждам, за да проверя), лъжата не беше присъща за брака ни — но не й обясних защо.

И тя не ме попита.