Стивън Кинг
Зеленият път (23)

3.

Освен че веднъж кресна на Делакроа, след суматохата Пърси си държеше устата затворена. Навярно се дължеше на шока, а не на усилията му да прояви тактичност — Пърси Уетмор знаеше за тактичността толкова, колкото аз зная за племената в Централна Африка. Ако беше започнал да хленчи за това, че Бруталния го е блъснал в стената, или да се чуди защо никой не му е казал колко гадни хора като Дивия Били понякога идват в блок Е, струва ми се, щяхме да го убием. После навярно щяхме да извървим Зеления път по съвсем нов начин. Доста странна идея, като се замислиш. Пропуснал съм възможността да постъпя като Джеймс Кагни в „Бялата жега“.

Така или иначе, когато се уверихме, че Дийн се е възстановил и няма да припадне, Хари и Бруталния го отведоха в болницата. Делакроа, който бе запазил пълно мълчание по време на битката (беше лежал в затвора много пъти и знаеше кога е благоразумно да си държи езика зад зъбите и кога е сравнително безопасно отново да го извади), започна високо да вика, докато Хари и Бруталния отвеждаха Дийн. Французинът искаше да знае какво се е случило. Човек би си помислил, че са нарушили конституционните му права.

— Млъквай, педераст дребен! — извика му в отговор Пърси толкова яростно, че вените отстрани на шията му се издуха.

Хванах ръката му и усетих, че трепери. Това донякъде се дължеше и на преминаващия страх, разбира се (постоянно си напомнях, че проблемът на Пърси отчасти се крие в двайсет и една годишната му възраст — не бе много по-голям от Уортън), но струва ми се, най-вече на гнева му. Той мразеше Делакроа. Не зная точно защо, но го мразеше.

— Върви да видиш дали директорът Мурс още е тук — наредих му. — Ако го намериш, докладвай му за всичко онова, което стана. Кажи му, че утре ще има писмения ми доклад на бюрото си, ако успея да го довърша.

Той видимо се наду от възложената му задача — за един-два ужасни мига наистина си помислих, че може да ми отдаде чест.

— Да, сър, слушам.

— Започни доклада си с това, че обстановката в блок Е вече е нормална. Това не е роман и директорът няма да е доволен, ако украсяваш разказа си, за да подсилиш напрежението.

— Няма.

— Добре тогава, върви.

Той тръгна към вратата, после се обърна. Единственото нещо в него, на което със сигурност можеше да се разчита, беше инатът му. Отчаяно ми се искаше да е излязъл, слабините ми горяха, а той като че ли нямаше никакво намерение да тръгне.

— Добре ли си, Пол? — попита. — Май че те тресе? Да не си пипнал грип? Щото цялото ти лице е в пот.

— Може и да съм пипнал нещо, но общо взето съм добре — отвърнах. — Върви, Пърси, върви да докладваш на директора.

Той кимна и излезе — слава богу за дребното му благоволение. Веднага щом вратата се затвори, аз се хвърлих към кабинета си. Като оставях бюрото на дежурния празно, нарушавах правилника, но сега това не ме интересуваше. Бях много зле — като сутринта.

Успях да се добера до малката тоалетна зад бюрото и да не си свърша работата в панталоните. Трябваше да запуша устата си с длан, за да приглуша вика, когато започнах да уринирам, и опипом се хванах за мивката с другата ръка. Не беше като вкъщи, където можех да падна на колене и да се изпикая до купчината дърва — ако го направех тук, урината щеше да потече навсякъде по пода.

Успях да се задържа изправен и да не изкрещя. Чувствах се така, сякаш урината ми бе пълна с парченца ситно натрошено стъкло. Миризмата, която се надигаше от тоалетната чиния, беше блатиста и неприятна и виждах бялото вещество — гной, предполагам — плуващо по повърхността на водата.

Взех от закачалката пешкир и изтрих лицето си. Потях се, естествено, от мен направо течеше вода. Погледнах се в металното огледало и видях почервенялото лице на човек, който има висока температура. Трийсет и девет градуса? Четирийсет? Навярно бе по-добре да не зная. Върнах пешкира на закачалката, влязох в кабинета си и бавно се насочих към вратата. Страхувах се, че може да влезе Бил Додж или някой друг и да види, че няма кой да наглежда тримата затворници, но не беше дошъл никой. Уортън продължаваше да е в безсъзнание върху койката си, Делакроа се бе укротил, а Джон Кофи изобщо не беше издал нито звук, внезапно осъзнах аз. Нито един. А това бе тревожно.

Минах по Пътя и погледнах в килията му. Почти очаквах да открия, че се е самоубил по един от двата типични за отделенията на смъртниците начина — или като се обеси на панталоните си, или като си прегризе вените. Оказа се, че няма такова нещо. Кофи просто седеше на края на койката с ръце в скута — най-едрия мъж, когото съм виждал през живота си — и ме гледаше със странните си, влажни очи.

— Шефе? — рече той.

— Какво има, голямо момче?

— Трябва да те видя.

— В момента не ме ли гледаш, Джон Кофи?

Гигантът не отговори нищо, просто продължи да ме наблюдава със странния си мокър поглед. Въздъхнах.

— След малко, голямо момче.

Хвърлих поглед към Делакроа, който стоеше до решетките на килията си. Господин Джингълс, неговият мишок (Делакроа би ви казал, че е дресирал господин Джингълс да прави разни номера, но ние, които работехме на Зеления път, единодушно смятахме, че той се е дресирал сам), неспокойно скачаше от едната протегната ръка на Дел до другата, като акробат, който скача от платформи високо над арената. Очите му бяха огромни, ушите му бяха прилепнали към лъскавия му кафяв череп. Изобщо не се съмнявах, че мишката реагира на нервността на Делакроа. Докато го гледах, животинчето се спусна по крачола на французина и пресече килията до стената, където лежеше ярко оцветената макара. То я избута обратно до краката на Делакроа и вдигна изпълнен с очакване поглед към него, но дребният затворник не забелязваше приятелчето си, поне за момента.

— Какво става, шефе? — попита той. — Кой е ранен?

— Всичко е наред — отвърнах. — Новият ни клиент пристигна като лъв, но сега се е кротнал като агънце. Всичко е добре, когато свършва добре.

— Още не е свършило — рече Делакроа, като погледна нагоре по Пътя към килията на Уортън. — L’homme mauvais, c’est vrai!

— Е — казах аз, — не го взимай навътре, Дел. Никой няма да те кара да играеш на двора с него на въже.

Зад мен се разнесе скърцане, когато Кофи се изправи от койката си.

— Шефе Еджкоум! — повтори той. Този път гласът му бе настоятелен. — Трябва да говоря с теб!

Обърнах се към него, като си мислех: „Добре, няма проблем, разговорите са основната ми работа“. През цялото време се опитвах да не треперя, защото от треската ми беше студено. Освен в слабините ми, които все още усещах като разцепени, напълнени с жарава и после отново зашити.

— Ами говори, Джон Кофи — казах, като се мъчех гласът ми да звучи спокойно. За пръв път откакто бе дошъл в блок Е, той изглеждаше наистина тук, наистина сред нас. Почти непрестанните струйки сълзи в ъгълчетата на очите му бяха пресъхнали, поне за момента, и знаех, че вижда онова, към което гледаше — господин Пол Еджкоум, главен надзирател в блок Е, а не някое място, на което му се искаше да се върне и да поправи ужасното нещо, което беше извършил.

— Не — рече ми. — Трябва да влезеш тук.

— Нали знаеш, че не мога да го направя — отвърнах, като продължавах да се опитвам да говоря спокойно, — поне не веднага. Сега съм сам тук, а ти си по-тежък от мен най-малко с тон и половина. Следобед имахме проблем и той ми е достатъчен. Така че просто ще си побъбрим през решетките, ако нямаш нищо против и…

— Моля те! — Стискаше решетките толкова силно, че кокалчетата на ръцете и ноктите му бяха побелели. Лицето му беше издължено от мъка, онези странни очи гледаха остро от някаква вътрешна потребност, която не можех да разбера. Спомням си как си помислих, че навярно бих могъл да я проумея, ако не бях толкова болен, а това би ми дало възможност да му помогна да я реши. В повечето случаи, когато знаеш от какво се нуждае човек, все едно че го познаваш. — Моля те, шефе Еджкоум! Трябва да влезеш при мен!

„Това е най-невероятното нещо, което някога съм чувал“ — помислих си и после осъзнах нещо още по-невероятно: щях да го направя. Бях откачил ключовете от колана си и търсех сред тях онези, които отваряха килията на Джон Кофи. Можеше да ме хване и да ме строши на коляното си като суха съчка даже в ден, в който бях добре и се чувствах чудесно, а днешният не беше такъв. И въпреки това щях да го направя. Сам и по-малко от час след нагледната демонстрация докъде водят глупостта и невниманието, когато си имаш работа с убийци, щях да отворя килията на този чернокож гигант, да вляза вътре и да седна при него. Ако ме разкриеха, спокойно можех да загубя работата си, дори затворникът да не стореше нищо лошо, но въпреки всичко щях да го направя.

„Спри — казах си аз, — спри веднага, Пол.“ Но не спрях. Отключих горната ключалка, после долната и плъзнах вратата по релсата.

— Нали знаеш, шефе, това може да не е толкова добра идея — рече Делакроа толкова нервно, че при други обстоятелства щях да се разсмея.

— Гледай си работата и аз ще си гледам моята — без да се обръщам му отвърнах аз. Погледът ми бе впит в очите на Джон Кофи, при това толкова силно, че все едно беше прикован. Сякаш бях хипнотизиран. Като че ли чувах гласа си да кънти из долина. По дяволите, може би наистина бях хипнотизиран. — Просто си легни и си почини.

— За бога, тук всички са луди — с треперещ глас изрече той. — Господин Джингълс, направо ми се иска да ме слагат на стола и да се свършва с туй!

Влязох в килията на Кофи. Той отстъпи пред мен. Когато стигна заднешком до койката си — ръбът й го блъсна в прасците, толкова висок беше — гигантът седна на нея. После потупа дюшека до себе си, без да откъсва очи от моите. Седнах до него и той ме прегърна през раменете, сякаш бяхме на кино и аз бях момиче.

— Какво искаш, Джон Кофи? — попитах, като все още го гледах в очите — в онези тъжни, ведри очи.

— Само да ти помогна — рече и въздъхна като човек, изправен пред работа, която не му допада много. После спусна дланта си и я сложи между краката ми върху онази плоска кост на трийсетина сантиметра под пъпа.

— Хей! — извиках аз. — Разкарай си проклетата ръка…

Тогава изведнъж се разтърсих от някакъв силен, но безболезнен удар. Той ме накара да подскоча на койката и да се отпусна назад, накара ме да се сетя за стария Ту-Ту, който викаше, че се пържел, че бил станал на печена пуйка. Нямаше топлина, нито пък усещане за електрически удар, но за миг цветовете в очите ми се размиха, сякаш някой натискаше света и го караше да се поти. Можех да видя всяка пора по лицето на Джон Кофи, можех да видя всяка червена жилка в далечните му очи, можех да видя малката заздравяваща драскотина на брадичката му. Съзнавах, че пръстите ми се свиват, за да хванат разредения въздух, и че краката ми удрят по пода на килията на Кофи.

После всичко свърши. Уринарната ми инфекция също. И горещината, и ужасната пулсираща болка бяха изчезнали от слабините ми. Като че ли нямах и температура. Все още усещах избилата от нея по тялото ми пот и можех да я помириша, но вече ми нямаше нищо.

— Какво става? — остро извика Делакроа. Гласът му продължаваше да идва отдалече, но когато Джон Кофи се наведе напред и визуалният ни контакт прекъсна, думите на дребния французин изведнъж станаха ясни. Сякаш някой бе извадил памук или тапи от ушите ми. — Какво прави той с теб?

Не му отговорих. Кофи се беше навел над скута си, лицето му се движеше, а гърлото му се бе подуло. Очите му бяха изцъклени. Приличаше на човек, в чието гърло е заседнала пилешка кост.

— Джон! — казах и го потупах по гърба. Това беше единственото, което ми дойде наум да направя. — Какво има, Джон?

Той се закашля, после издаде неприятен звук като от повръщане. Устните му се отвориха така, както понякога правят конете, за да им сложат юздичката — неохотно, с оголени като че ли в отчаяна усмивка зъби. После се отвориха и зъбите му и той издиша облак от мънички черни насекоми, които приличаха на комари. Те яростно закръжиха между коленете му, побеляха и изчезнаха.

Изведнъж цялата сила от слабините ми се стопи. Сякаш мускулите ми се бяха превърнали във вода. Облегнах се назад на каменната стена на килията. Спомням си, че мислено повтарях името на Спасителя — Исусе, Исусе, Исусе и така до безкрай — мислех си също и че от температурата съм започнал да бълнувам. Това беше всичко.

После осъзнах, че Делакроа вика за помощ — французинът съобщаваше на света, че Джон Кофи ме убива, при това го съобщаваше с всичката сила на дробовете си. Негърът се бе навел над мен, да, но само за да се увери, че съм добре.

— Млъкни, Дел — казах и се изправих на крака. Изчаках болката да разкъса слабините ми, но нямаше нищо. Бях по-добре. Наистина. Изпитвах известна замаяност, но тя премина още преди да успея да реагирам и да се хвана за решетките на вратата. — Съвсем добре съм.

— Излизай от там — нареди ми той. Думите му прозвучаха като на нервна старица, която казва на хлапе да слезе от ябълковото дърво. — Не трябва да си там вътре, щом в блока няма никой друг.

Погледнах към Джон Кофи, който седеше на койката, поставил огромните си като дънери ръце върху коленете. Той също погледна към мен. Трябваше малко да повдигне глава, но не много.

— Какво направи, голямо момче? — тихо попитах. — Какво направи с мен?

— Помогнах ти — отвърна. — Помогнах ти, нали?

— Да, предполагам, но как? Как ми помогна?

Той поклати глава — надясно, наляво и обратно по средата. Не знаеше как ми е помогнал (как ме е излекувал) и спокойното му лице предполагаше, че не дава и пукната пара — не повече, отколкото давах аз за техниката на тичане на спринтьорите в състезанието по случай Четвърти юли. Мислех си да го попитам откъде е разбрал, че съм болен, само че несъмнено щях да получа същото поклащане на глава. Веднъж прочетох някъде един израз и никога повече не го забравих, нещо за „загадка, обвита в тайнственост“. Тъкмо това представляваше Джон Кофи и предполагам, че можеше да спи нощем само защото не го интересуваше. Пърси го наричаше кретен, което беше жестоко, но не бе много далеч от истината. Нашето голямо момче знаеше името си, знаеше и че не се пише като кафе, и това като че ли бе всичко, което го интересуваше.

Сякаш за да подчертае това, той отново поклати глава по характерния си бавен начин, после легна на койката си с пъхнати като възглавница под лявата си страна ръце и с лице към стената. Краката му висяха от края на леглото, но изглежда, това изобщо не го притесняваше. Ризата му беше повдигната и можех да видя белезите, които минаваха по целия му гръб.

Излязох от килията, заключих я, после застанах пред Делакроа, който се беше вкопчил в решетките на вратата и тревожно ме гледаше. Навярно дори уплашено. Господин Джингълс седеше на рамото му и тънките му мустачки потрепваха.

— Какво ти направи тъмнокожият? — попита французинът. — Какво стори тоз магьосник? Някоя магия ли?

— Не знам за какво приказваш, Дел.

— Глупости, не знаеш! Я се виж! Цял си променен! Даже ходиш различно, шефе!

Навярно наистина ходех различно. В слабините ми се разливаше приятно усещане за спокойствие, толкова силно, че почти преливаше в екстаз — всеки, който е изпитвал ужасна болка и после е оздравял, ще разбере какво имам предвид.

— Всичко е наред, Дел — настоях аз. — Джон Кофи имаше кошмар, това е.

— Той е магьосник! — високо каза Делакроа. По горната му устна бяха избили капчици пот. Не беше видял много, но достатъчно, че да се уплаши почти до смърт. — Той е черен магьосник!

Французинът се протегна, взе мишката и я вдигна пред лицето си. После извади от джоба си розово парченце — един от онези ментови бонбони. Подаде й го, но отначало тя не му обърна внимание. Вместо това приближи муцунка към него и подуши дъха му така, както човек би помирисал букет цветя. Малките й блестящи очички бяха полузатворени в изражение, напомнящо на екстаз. Делакроа целуна мишлето по носа и животинчето не се възпротиви. После пое предложения му бонбон и започна да го яде. Известно време затворникът го гледа, след това се обърна към мен. Изведнъж разбрах.

— Мишката ти го е казала. Прав ли съм?

— Oui.

— По същия начин, по който ти е прошепнала името си.

— Oui, прошепна ми го на ухото.

— Лягай си, Дел — казах. — Почини си малко. Всички тези шепнения трябва да са те изтощили.

Той каза още нещо — обвини ме, че не му вярвам, предполагам. Гласът му сякаш отново идваше отдалеч. И когато се върнах на бюрото на дежурния, като че ли изобщо не ходех, по-скоро се носех или може би дори не се движех, а килиите просто се плъзгаха от двете ми страни като на скрити колела.

Понечих да седна нормално, но не бях стигнал и до средата на движението си, когато коленете ми се подкосиха и аз се стоварих върху синята възглавница, която преди година Хари бе донесъл от дома си. Ако го нямаше столът, мисля, че щях да се сгромолясам направо на пода, без да минавам през старта и да взимам двеста долара^[1].

Седях там и не усещах нищо в слабините си, в които само допреди десет минути беше бушувал истински пожар. „Помогнах ти, нали?“ бе казал Джон Кофи и това беше вярно, поне що се отнасяше до тялото ми. Положението с ума ми обаче бе съвсем друго. В това отношение той изобщо не ми беше помогнал.

Очите ми попаднаха върху купчината формуляри под тенекиения пепелник, който държахме в ъгъла на бюрото. Отгоре бе напечатано „БЛОКОВ ДОКЛАД“, а приблизително по средата имаше празно пространство, озаглавено „Докладвайте всички необичайни случаи“. В доклада си за днес щях да впиша в тази графа необичайното пристигане на Уилям Уортън. Но какво щеше да стане, ако разкажех и за случилото се в килията на Джон Кофи? Виждах се как вдигам молива — онзи, чийто връх Бруталния винаги ближеше — и с едри главни букви написвам една-единствена дума: „ЧУДО“.

Това би трябвало да е смешно, но вместо да се усмихна, ненадейно се изпълних с увереност, че ще се разплача. Скрих лицето си в шепи и притиснах длани към устата си, за да заглуша риданията — не исках отново да плаша Дел, точно когато започваше да се успокоява — но нямаше ридания. Нито пък сълзи. След няколко секунди отпуснах ръце върху бюрото и ги скръстих. Не знаех какво изпитвам и единствената ясна мисъл в главата ми беше желанието никой да не се появи в блока, докато не успея да се овладея. Страхувах се от онова, което можеха да видят на лицето ми.

Взех пред себе си един от формулярите. Щях да изчакам, докато се поуспокоя малко, за да напиша как новото ми проблемно дете едва не удуши Дийн Стантън, но междувременно можех да попълня останалите стандартни глупости. Мислех си, че почеркът ми може да изглежда странно — треперлив — но се оказа същият, както винаги.

Около пет минути след като започнах, оставих молива и отидох в тоалетната до офиса ми по малка нужда. Не ми се ходеше много, но все пак щях да успея да го направя, за да проверя какво е станало с мен, мислех си аз. Докато стоях там и чаках кранчето да потече, бях сигурен, че ще ме боли също като сутринта, сякаш пикаех мънички парченца натрошено стъкло, че онова, което ми е направил Кофи, в края на краищата ще се окаже само хипноза и от това може би щях да изпитам облекчение въпреки болката.

Само че болка нямаше и урината ми бе съвсем чиста, без никаква гной. Закопчах се, дръпнах веригата на казанчето и се върнах, за да седна отново на бюрото.

Знаех какво се е случило — предполагам, че съм го знаел още когато се опитвах да се убедя, че съм бил хипнотизиран. Бях преживял изцеление, истинско чудо от типа Слава на Иисус, Бог е всемогъщ. Като дете майка ми и сестрите й ме мъкнеха по най-различни баптистки и петдесятни черкви, в които се бях наслушал на всякакви такива истории. Изобщо не им вярвах, но имаше много хора, които вярваха. Един от тях бе човек на име Рой Делфайнс, който живееше със семейството си на около три километра от нас. Тогава бях на шест години. Делфайнс беше отсякъл кутрето на сина си с брадва, инцидент, станал когато момчето ненадейно преместило ръка върху дънера, който баща му сечал. Този мъж твърдеше, че в действителност изтъркал килима с коленете си през онази есен и зима и през пролетта пръстът на момчето отново пораснал. Пораснал дори и нокътят му. Повярвах му, когато го разказваше по време на църковните събирания. В думите му имаше простичка искреност, на която просто не бе възможно да не повярваш. „Малко го сърбеше, ’гат пръста му почна да никне, не му даваше да заспи — разказваше Рой Делфайнс, — но той знайше, че туй е Божи сърбеж и търпеше. Слава на Иисус, Бог е всемогъщ!“

Разказът на Рой Делфайнс бе само един от многото — израснах в традицията на чудеса и изцелявания. Израснах и с вяра в магията: гнила вода за брадавици, мъх под възглавницата ти, за да облекчи нещастната ти любов — но не вярвах, че Джон Кофи е магьосник. Бях го гледал в очите. Нещо повече, бях усетил докосването му. Докосването му беше като на някакъв странен и чудесен лекар.

„Помогнах ти, нали?“

Тези думи продължаваха да кънтят в главата ми като натрапчива песен, от която не можеш да се избавиш, или като заклинание.

„Помогнах ти, нали?“

Само че не ми беше помогнал той. А Господ. Това, че Джон Кофи използваше лично местоимение, можеше по-скоро да се отдаде на невежество, а не на гордост, но аз знаех — поне вярвах — какво бях научил за изцелението в любимите на двайсет и две годишната ми майка и на лелите ми черкви: че то няма нищо общо с изцеления или с лечителя, а с Божията воля. Нормално е да се радваш, че някой е оздравял, това е в реда на нещата, но изцеленият е длъжен да пита защо — да се замисли за Божията воля и за необикновените далечини, до които Господ е стигнал, за да осъществи волята Си.

Какво искаше Господ от мен в този случай? Какво искаше толкова силно, че да вложи изцелителна сила в ръцете на един убиец на деца? Да съм в блока, а не вкъщи, болен в леглото, треперещ и излъчващ смрад на сулфамид, изливаща се през порите ми? Навярно бе така — може би трябваше да съм тук, а не вкъщи, в случай че Дивия Бил Уортън отново решеше да се разбеснее или за да се погрижа Пърси Уетмор да не извърши някоя опасна глупост. Добре тогава. Така да бъде. Щях да си държа очите отворени… и устата затворена, особено за чудотворното си изцеление.

Никой нямаше да се усъмни в оздравяването ми — щях да отговарям на всички, че се оправям. Нали до онзи ден искрено бях вярвал в това. Даже бях казал на директора Мурс, че съм по-добре. Делакроа беше видял нещо, но смятах, че ще си държи езика зад зъбите (навярно от страх, че в противен случай Джон Кофи ще го омагьоса). Що се отнасяше до самия Кофи, навярно вече бе забравил за случилото се. В края на краищата той просто беше канал за осъществяване на Божията воля, а на света няма канал, който да си спомня, че водата е текла по него, след като дъждът е спрял. Така че реших да си държа устата затворена по въпроса. Нямах си и представа колко скоро щях да разкажа всичко, нито пък на кого щях да го разкажа.

Но бях заинтригуван от моето голямо момче и нямаше смисъл да го крия от себе си. След онова, което се случи с мен в неговата килия, бях по-заинтригуван от всякога.