Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

2.

1932 беше годината на Джон Кофи. Подробностите могат да се открият във вестниците, ако някой проявява достатъчно интерес, за да ги потърси — някой с повече енергия от един грохнал старец, който доизживява дните си в старчески дом в Джорджия. Есента бе гореща, спомням си го, наистина много гореща. Октомври беше като през август и Мелинда, жената на директора, лежеше в болницата в Индианола за неопределен период от време. Това бе есента, през която получих най-тежката уринарна инфекция през живота си, недостатъчно сериозна, за да бъда настанен в болница, но почти достатъчно, за да ми се иска да съм мъртъв едва ли не всеки път, когато ходех до тоалетната. Беше есента на Делакроа, дребният, полуплешив французин с мишката, същият, който пристигна през лятото и направи онзи хитър номер с макарата. На първо място обаче това бе есента, през която в блок Е дойде Джон Кофи, осъден на смърт за изнасилването и убийството на близначките Детерик.

Всяка смяна в блока се състоеше от четирима-петима надзиратели, но мнозина от тях бяха от други блокове в затвора. Дийн Стантън, Хари Теруилигър и Брутъс Хауъл (хората го наричаха „Бруталния“, но това бе на шега, той не би убил и муха, ако не се налагаше, въпреки ръста си) вече са мъртви, както и Пърси Уетмор, който наистина беше брутален… да не кажа глупав. Той нямаше работа в блок Е, в който неприятният характер бе безполезен, а понякога и опасен, но беше роднина на губернатора, така че остана при нас.

Именно Пърси Уетмор доведе Кофи в блока с традиционния вик „Идва смъртник! Тук идва смъртник!“.

Все още бе адски горещо, въпреки че беше октомври. Вратата към вътрешния двор бе отворена и пропускаше ярката слънчева светлина. Тогава вътре влезе най-едрият мъж, който изобщо съм виждал, освен някои от баскетболистите, които показват по телевизора в стаята за развлечения в дома за капризни лигльовци, в който прекарвам последните си дни. Ръцете му бяха оковани във вериги, прехвърлени през широките му като бъчва гърди. На глезените си носеше пранги, свързани с верига, която дрънчеше като изсипващи се монети, докато гигантът се тътреше по зеления коридор между килиите. От едната му страна вървеше Пърси Уетмор, а от другата — дребният и с изпито лице Хари Теруилигър. Двамата приличаха на деца, водещи уловена мечка. В сравнение с Кофи дори Брутъс Хауъл приличаше на хлапак, той беше висок над метър осемдесет и два и също толкова широк, бивш футболист, играл в ЛСЮ, преди да пропадне и да се върне у дома си в планините.

Джон Кофи бе чернокож, подобно на повечето мъже, които престояваха известно време в блок Е, преди да умрат в скута на Стария Светльо, и беше над два метра висок. Обаче в никакъв случай не бе толкова слаб, колкото баскетболистите от телевизията — имаше широки рамене и огромни гърди, целите в мускули. Бяха му дали най-големия размер дочени дрехи, който бяха успели да открият в склада, и въпреки това крачолите на панталона му стигаха до средата на мощните му, осеяни с белези прасци. Ризата му се разтваряше под гърдите и ръкавите й стигаха до лактите. В огромната си длан стискаше кепе, което, кацнало на плешивата му махагонова глава, би изглеждало като шапчицата на маймунката на някой уличен музикант, само че синьо вместо червено. Негърът сякаш можеше да скъса веригите, с които го бяха оковали, с такава леснота, с каквато би разкъсал панделката на коледния си подарък, но когато човек погледнеше лицето му, разбираше, че няма да направи нищо подобно. Изражението му не бе тъпо — макар че Пърси смяташе точно така и скоро започна да го нарича „кретена“ — а загубено. Той постоянно се въртеше, сякаш за да разбере къде се намира. А може би дори и кой е всъщност. Първата ми мисъл бе, че прилича на чернокож Самсон… само че след като Далила го е обръснала нула номер със също толкова гладката си невярна малка ръчица и го е лишила от всякаква радост.

„Идва смъртник“ — тръбеше Пърси и теглеше белезниците на огромния като мечок мъж, сякаш наистина вярваше, че може да го помръдне, ако Кофи решеше, че вече не му се иска да върви сам. Хари мълчеше, но изглеждаше засрамен. „Идва смъртник…“

— Достатъчно — казах аз. Намирах се в килията, отредена за Кофи, и седях на койката му. Знаех, че пристига, разбира се, и бях там, за да го посрещна и да се погрижа за него, но преди да го видя, нямах представа за ръста му. Пърси ми хвърли поглед, с който ми казваше: „Всички знаем, че си задник (освен огромния идиот, естествено, който знае само как да изнасилва и убива малки момиченца)“.

Тримата спряха пред отворената врата на килията. Кимнах на Хари.

— Сигурен ли си, че искаш да останеш вътре с него, шефе? — попита той. Не ми се бе случвало често да виждам Хари Теруилигър нервен — по време на бунтовете шест-седем години преди това двамата бяхме рамо до рамо и тогава дори окото му не трепваше въпреки слуховете, че някои от затворниците имат огнестрелно оръжие — но тогава наистина бе така.

— Ще си имам ли някакви проблеми с теб, голямо момче? — попитах аз, без да ставам от койката. Опитвах се да не изглеждам толкова жалко, колкото се чувствах — уринарната инфекция, за която вече споменах, още не се беше изострила, но да си кажа честно, не бях и в прекрасно състояние.

Кофи бавно поклати глава — веднъж наляво и веднъж надясно, после отново я върна в неподвижното й междинно положение. Очите му се фокусираха и повече не се откъснаха от мен.

Хари носеше папка с документите на затворника.

— Дай му ги — казах му аз. — Пъхни ги в ръката му.

Хари се подчини. Огромният идиот ги пое като лунатик.

— Хайде сега ми ги донеси, голямо момче — наредих аз и той го направи, като тътреше крака и дрънчеше с веригите си. Трябваше да наведе глава, за да влезе в килията.

Погледнах към него, а после и към формуляра, най-вече за да се уверя, че височината му е факт, а не оптическа илюзия. Беше истина: два метра и три сантиметра. Теглото му бе определено като сто двайсет и пет килограма, но ми се струва, че това беше само преценка на око — трябваше да е сто и четирийсет, а може би дори сто и петдесет килограма. В графата за характерни белези и следи от рани някой старателно беше отпечатал на „Магнъсън“, старата, вярна пишеща машина на регистратурата: „Многобройни“.

Вдигнах поглед. Кофи малко се бе изместил встрани и можех да видя Хари, застанал на отсрещната страна на коридора пред килията на Делакроа — когато пристигна Кофи, той беше единственият друг обитател на блок Е. Дел бе слаб, оплешивяващ мъж с угриженото лице на счетоводител, който знае, че скоро ще разкрият кражбата му. Неговата дресирана мишка седеше на рамото му.

Пърси Уетмор се беше облегнал на вратата на килията, в която току-що се бе настанил Джон Кофи. Беше извадил полицейската си палка от направения по поръчка калъф, в който я носеше, и потупваше с нея по дланта си така, както прави човек с играчка, която има намерение да използва. Изведнъж почувствах, че просто не мога повече да понасям да стои там. Може да беше от нетипичната за сезона жега, може би, защото уринарната инфекция нажежаваше слабините ми и правеше сърбежът от вълненото ми бельо непоносим, а може би и защото знаех, че щатът ми е пратил да екзекутирам един чернокож полуидиот, а Пърси очевидно искаше първо малко да го пообработи на ръка. Навярно бе заради всички тези неща заедно. Каквато и да беше причината обаче, за момента престана да ми пука за политическите му връзки.

— Пърси — казах, — местят затворническата болница в нова сграда.

— За това отговаря Бил Додж…

— Зная — прекъснах го аз. — Върви и му помогни.

— Това не е моя работа. Моята работа е този грамаден кретен. — Пърси не обичаше едрите хора. Не бе слаб като Хари Теруилигър, но беше нисък. Нахакан тип, той обичаше да се бие, особено когато шансовете бяха на негова страна. И суетен по отношение на косата си. Почти не откъсваше ръце от нея.

— Тогава си свършил работата си. Върви в болницата.

Той издаде напред долната си устна. Бил Додж и хората му местеха сандъци и купчини завивки, дори леглата — болницата се изнасяше в нова сграда в западната част на затвора. Черна работа, тежки неща за носене. Пърси Уетмор не искаше да участва нито в едното, нито в другото.

— Имат достатъчно хора — упорстваше той.

— Тогава върви там и се включи като заместник на Додж — настоях аз, като повиших глас. Видях, че Хари потръпва, но не му обърнах внимание. Ако губернаторът заповядаше на директора да ме уволни за разрошването на неподходяща перушина, кого щеше да постави на моето място Хал Мурс? Пърси ли? Това беше шега. — Всъщност не ме интересува какво правиш, Пърси, стига да се махнеш от тук за известно време.

За миг си помислих, че ще ме удари и че ще си имам действителни неприятности. Кофи през цялото време стоеше там като най-големия спрял часовник на света. После Уетмор пъхна палката си обратно в ръчно изработения калъф — глупава, суетна вещ — и закрачи нататък по коридора. Не си спомням кой седеше на бюрото на дежурния — предполагам, някой от приходящите — но Пърси трябва да не го е харесал как изглежда, защото когато минаваше покрай него, изръмжа:

— Разкарай тази усмивчица от лайняното си лице, да не ти я разкарам аз. — Последва дрънчене на ключове, моментен взрив на гореща слънчева светлина откъм вътрешния двор и после Пърси Уетмор изчезна, поне засега. Мишката на Делакроа тичаше назад-напред от едното до другото рамо на дребничкия французин и тънките й мустачки потрепваха.

— Стой мирен, господин Джингълс — рече Делакроа и мишката спря на лявото му рамо, сякаш го беше разбрала. — Просто стой мирен и пази тишина. — Напевният му френски акцент от Южна Луизиана[1] звучеше екзотично и чуждо.

— Върви да си лягаш, Дел — наредих му аз. — Вземи да си починеш. Това изобщо не ти влиза в работата.

Той се подчини. Бе изнасилил младо момиче и го беше убил, след което изхвърлил трупа му зад жилищния блок, в който живеела жертвата, залял го с керосин и го запалил с надеждата по някакъв начин да се освободи от уликата за престъплението си. Огънят се разпространил до самата сграда, обхванал я и загинали още шестима души, сред които две деца. Това бе единственото му престъпление и сега той бе просто любезен човек с угрижено лице, плешиво теме и дълги коси, безредно пръснати над яката на ризата му. Съвсем скоро щеше да седне на Стария Светльо и столът щеше да сложи край на живота му… но каквото и да го бе накарало да извърши това ужасно дело, то вече беше изчезнало и сега французинът лежеше на койката си, оставил мъничкия си приятел да тича писукайки по ръцете му. В известен смисъл това бе най-лошото — Старият Светльо никога не унищожаваше онова, което е вътре в тях, нито пък успяват да го приспят отровите, с които ги инжектират в наши дни. То успява да избяга, прехвърля се в някой друг и ни оставя да убиваме празни обвивки, които така или иначе не са наистина живи.

Насочих вниманието си към гиганта.

— Ще се държиш ли добре, ако кажа на Хари да ти свали веригите?

Той кимна. Повтори се същото като с поклащането му на глава: надолу, нагоре и обратно в центъра. Странните му очи ме гледаха. В тях имаше някакъв вътрешен мир, но не такъв, на който да съм сигурен, че мога да се доверя. Повиках Хари, който влезе и отключи веригите. Сега не проявяваше страх, дори когато коленичи между дебелите като дънери крака на Кофи, за да свали прангите му, и това донякъде ме успокои. Всъщност нервността му се дължеше на Пърси, а аз вярвах в инстинкта му. Вярвах в инстинктите на всичките си хора в блок Е, освен на Пърси.

Имах кратка подготвена реч, която изнасях пред всички нови затворници в блока, но с Кофи се колебаех, защото изглеждаше толкова необичаен и не само заради ръста си.

Когато Хари се изправи (по време на цялата церемония по отключването затворникът беше останал неподвижен и невъзмутим като мумия), аз погледнах към новия си подопечен, почуках с палец по папката и попитах:

— Можеш ли да говориш, голямо момче?

— Да, сър, шефе, мога да говоря — отвърна той. Гласът му бе дълбок и напомняше на тих тътен, като от току-що поправен двигател на трактор. Не долавях характерното южняшко провлачване, но по-късно забелязах, че словоредът му е южняшки. Сякаш произхождаше от Юга, но не беше от него. Не изглеждаше неграмотен, но не бе и образован. Както толкова много други неща в него, речта му оставаше загадка. Но най-силно ме безпокояха очите му — в тях имаше някаква мирна отнесеност, като че ли се носеше много, много надалеч.

— Казваш се Джон Кофи.

— Да, сър, шефе, като кафе[2], но не се пише така.

— Значи си грамотен, така ли? Можеш да четеш и да пишеш?

— Само името си, шефе — спокойно отвърна той.

Въздъхнах и му изнесох съкратен вариант на стандартната си реч. Вече бях решил, че с него няма да си имам проблеми. Оказа се, че съм бил прав и че съм сгрешил едновременно.

— Казвам се Пол Еджкоум — започнах. — Главен надзирател съм на блок Е — шеф на персонала. Ако искаш нещо от мен, направо ме викай по име. Ако ме няма, обърни се към онзи човек — казва се Хари Теруилигър. Можеш да се обърнеш също и към господин Стантън или към господин Хауъл. Разбра ли?

Той кимна.

— Само недей да очакваш да получиш всичко, каквото поискаш, освен ако не решим, че ти е необходимо — тук не е хотел. Следваш ли мисълта ми?

Отново кимна.

— Мястото е спокойно, голямо момче — не като останалата част от затвора. Тук сте само двамата с Делакроа. Няма да работиш — през повечето време просто ще си седиш. Ще имаш възможност да премислиш нещата. — Прекалено много време за повечето от тях, но не му казах това. — Понякога пускаме радиото, ако всичко е наред. Обичаш ли да слушаш радио?

Той кимна, но със съмнение, сякаш не беше сигурен какво е радио. По-късно разбрах, че в известен смисъл е така — Кофи познаваше нещата, когато отново се сблъскваше с тях, но междувременно ги забравяше. Знаеше героите от радиопиесите, но имаше съвсем смътен спомен какво са правили последния път.

— Ако се държиш добре, ще получаваш храната си навреме, никога няма да видиш изолатора в дъното на коридора, нито пък ще ти се наложи да носиш някоя от онези брезентови усмирителни ризи, които се закопчават на гърба. Ще излизаш на двора по два часа всеки следобед от четири до шест, освен в събота, когато другите затворници играят футбол. В събота следобед могат да ти идват на посещение, ако имаш някого, който иска да те види. Има ли такъв човек, Кофи?

Той поклати глава.

— Не, шефе.

— Е, тогава адвокатът ти.

— Струва ми се, че повече няма да го видя — рече гигантът. — Дадоха ми служебен защитник. Не мисля, че ще намери пътя чак толкова високо в планината.

Внимателно го изгледах, за да видя дали не се опитва да се пошегува, но нямаше такива признаци. На такива като Джон Кофи не се позволяваше да обжалват присъдата, поне навремето. Изправяха ги пред съда и после светът забравяше за тях, докато във вестниците не се появеше съобщение за някой си, на когото му пуснали малко електричество към полунощ. Но мъжът с жена, деца и приятели, който с нетърпение очакваше съботните следобеди, се контролираше по-лесно, ако контролът представляваше проблем. В този случай проблеми нямаше и това беше добре. Защото той бе толкова огромен.

Повъртях се малко върху койката, после реших, че може би долните ми крайници ще се почувстват по-удобно, ако се изправя, както и направих. Кофи почтително отстъпи от мен и стисна ръце пред себе си.

— Времето, което ще прекараш тук, може да бъде или спокойно, или тежко, голямо момче, всичко зависи от теб. Тук съм, за да ти кажа, че можеш да улесниш всички ни, защото така или иначе краят е един и същ. Ще се отнасяме с теб точно така, както заслужаваш. Имаш ли въпроси?

— Оставяте ли лампите да светят през нощта? — веднага попита той, сякаш едва беше изчакал да му дам тази възможност.

Примигнах срещу него. Новодошлите в блок Е са ми задавали много странни въпроси — веднъж даже за големината на бюста на жена ми — но никога не ме бяха питали за това.

Кофи малко нервно се усмихваше, сякаш знаеше, че ще го помислим за глупак, но не можеше да направи нищо.

— Защото понякога малко ме е страх от тъмното — обясни той. — Ако е на някое непознато място.

Измерих го в целия му ръст и се почувствах странно трогнат. Знаете как е, трогват те и човек не вижда лошата им страна, не вижда как изковават ужасите си като демони в ковачница.

— Да, тук е доста светло през цялата нощ — отвърнах. — Половината от лампите по Пътя светят от девет до пет всяка сутрин. — Тогава осъзнах, че той няма каквато и да е представа за какво говоря — от тинята на Мисисипи Кофи нямаше как да знае за Зеления път — затова отбелязах: — В коридора.

Той кимна с облекчение. Не съм сигурен, че разбра какво е коридор, но можеше да види двеставатовите електрически крушки в телените им решетки.

Тогава направих нещо, което никога преди не бях правил за затворник — подадох му ръка. Дори сега не зная защо. Може би защото ме попита за лампите. Мога да ви кажа, че това накара Хари Теруилигър да примига. Кофи пое дланта ми с изненадваща нежност. Тя потъна в неговата и това беше всичко. В смъртоносния ми капан бе попаднала още една мушичка. Бяхме готови.

Излязох от килията. Хари издърпа вратата по релсата и заключи двете ключалки. За миг-два Кофи остана на мястото си, сякаш не знаеше какво да прави, след това седна на койката си, стисна огромните си длани между коленете и сведе глава като човек, който скърби или се моли. После каза нещо със странния си, почти южняшки говор. Чух го съвършено ясно и въпреки че тогава не знаех много за онова, което бе извършил — не е нужно да знаеш за постъпките на човек, за да го храниш и да се грижиш за него, докато не дойде време да плаща дължимото — потръпнах от хлад.

— Не успях, шефе — рече той. — Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.

Бележки

[1] За южните селскостопански райони на Луизиана е характерно предимно католическо, френскоезично население. — Б.пр.

[2] На английски името Coffey се произнася като coffee — кафе. — Б.пр.