Стивън Кинг
Зеленият път (44)

5.

Старият Ту-Ту дойде с количката си в блок Е за последен път за онази вечер към девет без петнайсет. Купихме достатъчно от боклуците му, за да го накараме алчно да се усмихне.

— Я кажете, момчета, виждали ли сте мишката? — попита той.

Ние поклатихме глави.

— Може Хубавеца да я е виждал — каза старецът и посочи с глава към склада, в който Пърси или миеше пода, или пишеше доклада си, или пък си чоплеше носа.

— Защо те интересува? Така или иначе това не е твоя работа — отвърна Бруталния. — Хайде, размърдай се, Ту-Ту. Направо усмърдя всичко наоколо.

Старецът ни показа особено неприятната си усмивка, беззъба и хлътнала, и подуши въздуха.

— Не смърди на мен. Смърди на Дел, който казва „сбогом“.

Ту-Ту се разсмя с крякащ звук и забута количката си към вратата за вътрешния двор. И продължи да я бута още десет години, много след като мен вече ме нямаше — по дяволите, много след като „Студената планина“ вече я нямаше — продавайки сладкиши и сода на надзирателите и затворниците, които можеха да си го позволят. Дори и сега понякога го чувам в сънищата си да вика, че се пържи, че се пържи, че е станал на печена пуйка.

След като Ту-Ту си тръгна, времето започна да се точи, сякаш часовникът едва-едва пълзеше напред. Включихме радиото за около час и половина и Уортън се спука да се смее на Фред Алън и неговата „Уличката на Алън“, макар ужасно да се съмнявам, че е разбрал много от шегите. Стиснал ръце една в друга, Джон Кофи седеше на ръба на койката си и почти не изпускаше от поглед бюрото на дежурния. Виждал съм хората да чакат по този начин по автогарите кога ще обявят техните автобуси.

Пърси дойде от склада към единайсет без петнайсет и ми подаде старателно написания си с молив доклад. На много места беше изтривал с гумичка. Той видя, че прокарвам пръст по тях и припряно каза:

— Това е само чернова. Ще го препиша. Какво мислиш?

Онова, което си мислех, беше, че докладът му е най-гадното измиване на ръце, което съм чел през живота си. Онова, което му казах, бе, че всичко е както трябва, и той доволен се отдалечи.

Дийн и Хари играеха на карти, като си приказваха прекалено високо, прекалено често се караха за резултата и поглеждаха към пълзящите стрелки на часовника на всеки пет секунди. Въздухът дотолкова се бе сгъстил от напрежение, че сякаш направо можех да го моделирам като глина, и единствените хора, които, изглежда, не го усещаха, бяха Пърси и Дивият Бил.

Когато стана дванайсет без десет, вече не можах да издържа и леко кимнах на Дийн. Той влезе в кабинета ми с бутилката кола, която беше купил от Ту-Ту, и се върна една-две минути по-късно. Бе налял колата в тенекиена чаша, предназначена за затворниците, за да не могат да я счупят и после да я използват като нож.

Аз я взех и се огледах. Хари, Дийн и Бруталния ме наблюдаваха. Джон Кофи също. Но не и Пърси. Той се беше върнал в склада, където тази вечер навярно се чувстваше по-спокойно. Бързо помирисах чашата и не усетих друга миризма, освен на кола, която през онези дни имаше странен, но приятен аромат на канела.

Приближих се до килията на Уортън. Той лежеше на койката си. Не мастурбираше — поне не още — но онази работа в гащетата му сериозно се бе надигнала и от време на време силно вибрираше като невероятно дебела струна на гигантски контрабас.

— Хлапе — повиках го аз.

— Не ме безпокой.

— Добре. Донесох ти кола за това, че цялата вечер се държа като хората, но ще си я изпия сам.

Вдигнах чашата (цялата очукана от многобройните гневни удари по решетките на килиите) към устата си, сякаш се готвех да го направя. Уортън светкавично скочи от койката, което не ме изненада. Блъфът ми не беше особено рискован — повечето затворници с тежки присъди си умираха за нещо сладко и той не правеше изключение.

— Дай ми я, глупако! — Говореше така, сякаш той е шефът, а аз — просто някакъв обикновен работник. — Дай това на Хлапето.

Доближих чашата точно пред решетките, така че да се пресегне той. Обратното е готова рецепта за злополука, както ще ви каже всеки надзирател. Това дотолкова ни се бе набило в главите, че го знаехме дори без да мислим за него — така както знаехме, че не трябва да позволяваме на затворниците да се обръщат към нас с малките ни имена, така както знаехме, че звукът от бързо дрънчащи ключове означава проблем в блока, защото идваше от тичащ надзирател, а затворническите надзиратели никога не тичат, освен ако няма проблем. Неща, които Пърси Уетмор никога нямаше да проумее.

Тази нощ обаче Уортън нямаше настроение за сграбчване или душене. Той хвана тенекиената чаша, пресуши я и шумно се оригна.

— Отлично! — рече.

Протегнах ръка.

— Чашата.

Той я подържа за миг, като ме дразнеше с поглед.

— Ами ако я задържа?

Свих рамене.

— Ще влезем вътре и ще ти я вземем. После пак ще отидеш в онази малка стаичка. И ще си изпил последната кола в живота си. Освен ако не сервират кола в ада, разбира се.

Усмивката му помръкна.

— Не обичам шеги за ада, скапаняко. — И рязко пъхна чашата през решетките. — Ето. Вземи я.

Аз я взех. Зад мен се обади Пърси:

— Защо ти е да даваш на кретен като него кола, по дяволите?

„Защото вътре имаше достатъчно приспивателно от затворническата болница, че да спи в продължение на четирийсет и осем часа, а той не усети абсолютно нищо“ — помислих си аз.

— Пол — отвърна Бруталния — не се скъпи на милосърдие, а го излива като нежен дъжд от небето.

— Ъ? — намръщи се Пърси.

— Искам да кажа, че е добросърдечен. Винаги е бил и ще си остане такъв. Искаш ли да ударим едни „луди осмици“, Пърси?

Уетмор изсумтя.

— След „магаре“ и „Черен Петър“ това е най-тъпата игра на карти на света.

— Точно затова си помислих, че може да ти хареса — с мила усмивка отвърна Бруталния.

— Всички се правите на много умни. — Той нацупено влезе в кабинета ми. Не ме радваше особено, че малкият доносник ще си паркира задника зад бюрото ми, но си премълчах.

Стрелките на часовника пълзяха. Дванайсет и двайсет, дванайсет и трийсет. В един без двайсет Джон Кофи се изправи от койката и застана до вратата на килията си, леко стиснал решетките с ръце. Двамата с Бруталния се приближихме до килията на Уортън и погледнахме вътре. Той лежеше на койката си усмихнат. Очите му бяха отворени, но приличаха на големи стъклени топчета. Едната му ръка беше върху гърдите, а другата висеше отстрани и пръстите му допираха пода.

— Виж ти — каза Хауъл, — за по-малко от час се превърна от Били Хлапето в Уили Ревльото. Чудя се колко таблетки морфин е сложил в колата му Дийн.

— Достатъчно — отвърнах аз. Гласът ми леко трепереше. Не зная за Бруталния, но аз определено го долавях. — Хайде да се размърдаме.

— Не искаш ли да почакаме този красавец да заспи?

— Той е заспал, Брут. Просто е прекалено опиянен, за да затвори очи.

— Ти си шефът. — Хауъл се огледа за Хари, но той вече беше тук. Дийн седеше сковано на бюрото на дежурния, като размесваше картите толкова силно и бързо, че по някакво чудо още не бяха започнали да димят, и час по час крадешком поглеждаше наляво към кабинета ми. Внимаваше за Пърси.

— Време ли е? — попита Хари. Конското му лице над синята униформена куртка бе много бледо, но решително.

— Да — отвърнах аз. — Ако ще го правим, време е.

Хари се прекръсти и целуна палеца си. Отиде при карцера, отключи го и се върна с усмирителната риза. После я подаде на Бруталния. Тримата заедно тръгнахме по Зеления път. Кофи стоеше до вратата на килията си, гледаше ни и мълчеше. Когато стигнахме до бюрото, Бруталния скри ризата зад него.

— Успех — каза Дийн. Той беше пребледнял като Хари и изглеждаше също толкова решителен.

Пърси беше зад бюрото ми, седеше на моя стол и се мръщеше над книгата, която мъкнеше със себе си през последните няколко нощи — не „Аргоси“ или „Стаг“, а „Грижи за душевноболни пациенти в болнични заведения“. От виновния притеснен поглед, който ни хвърли, човек би си помислил, че чете „Последните дни на Содом и Гомор“.

— Какво има? — попита и припряно затвори книгата. — Какво искате?

— Да поговорим с теб, Пърси — отвърнах аз, — само да поговорим.

Но той прочете по лицата ни нещо много повече от желание да си бъбрим и се забърза — не се затича, но малко оставаше — към вратата, водеща към склада. Мислеше си, че сме дошли най-малкото да го дразним, а най-вероятно да му теглим хубав бой.

Хари мина зад него и му препречи пътя, скръстил ръце на гърдите си.

— Х-е-ей! — Пърси се обърна към мен. Беше уплашен, но се мъчеше да го скрие. — Какво е това?

— Не питай, Пърси — отвърнах аз. Мислех си, че ще се почувствам по-добре, щом наистина започнем да изпълняваме безумния ми план, но не бе така. Не можех да повярвам какво правя. Беше като някакъв кошмар. Непрекъснато очаквах жена ми да ме събуди с разтърсване и да ми каже, че съм стенел насън. — Ще е по-лесно, ако просто се примириш.

— Какво крие зад гърба си Хауъл? — с разтреперан глас попита Пърси и се обърна да погледне по-добре към Бруталния.

— Нищо — каза той. — Ами… ето това, предполагам…

Показа усмирителната риза и я разтърси отстрани на бедрото си, както матадорът разтърсва пелерината си, за да накара бика да го атакува.

Очите на Пърси се разшириха и той се метна напред. Искаше да избяга, но Хари го хвана за ръцете.

— Пусни ме! — извика Уетмор, като се мяташе в ръцете му. Нямаше как да се освободи — Теруилигър тежеше почти петдесет килограма повече от него и имаше мускули на човек, прекарал повечето си време в тежък физически труд. Пърси все пак успя да го довлече до средата на стаята и да насъбере отвратителния зелен килим, който все възнамерявах да сменя. За миг си помислих, че дори ще освободи едната си ръка — паниката може да се превърне в страхотен стимулатор.

— Успокой се, Пърси — казах. — Ще е по-лесно, ако…

— Не ми казвай да се успокоя, простак такъв — изкрещя той, като разтърсваше рамене и се мъчеше да се измъкне от ръцете на Хари. — Просто ме пуснете! Всички! Познавам някои хора! Важни хора! Ако не престанете, ще трябва да извървите целия път до Южна Каролина само за да получите безплатен обяд в някоя кухня за бедни!

Той отново се хвърли напред и пъхна горната част на бедрата си в отвора на бюрото ми. Книгата, която четеше, „Грижи за душевноболни пациенти в болнични заведения“, подскочи и под нея се показа по-малко книжле. Ето защо, когато влязохме, Пърси ни бе погледнал виновно. Не беше „Последните дни на Содом и Гомор“, а една от онези книжки, които понякога давахме на затворниците, чувстващи се особено възбудени и държали се достатъчно добре, за да заслужат удоволствието. Вече споменах за нея, струва ми се — малката брошурка с картинки, в която Олив Ойл пуска на всички, освен на хлапето Суийт Пий.

Стори ми се тъжно, че този нещастник седи в кабинета ми и гледа такава евтина порнография, а Хари — доколкото можех да го видя над разтърсващото се рамо на Пърси — изглеждаше отвратен, но Бруталния зави от смях и това срази Уетмор, поне за момента.

— Абе, Пърси, какво ще каже майка ти? Ами какво ще каже губернаторът?

Той стана тъмночервен.

— Просто млъкни. И остави майка ми на мира.

Бруталния ми подхвърли усмирителната риза и приближи лицето си до това на Уетмор.

— Естествено. Само си протегни ръцете напред като добро момче.

Устните на Пърси трепереха и очите му блестяха прекалено силно. Още малко, разбрах аз, и щеше да се разплаче.

— Няма — упорстваше той с разтреперан глас, — и не можете да ме принудите. — После изведнъж започна да вика за помощ. Хари потръпна, аз също. Ако е имало момент, в който сме били готови да се откажем, това беше тъкмо тогава. Ние може би, но не и Бруталния. Той изобщо не се поколеба. Застана зад Пърси, така че се оказа рамо до рамо с Хари, който все още държеше ръцете на Уетмор зад гърба му. Хауъл протегна длани и го хвана за ушите.

— Престани да крещиш — рече. — Освен ако не искаш да получиш две от най-уникалните кутии за чай на света.

Пърси престана да вика за помощ и просто замръзна на място, като трепереше и гледаше надолу към корицата на вулгарното книжле, на която бяха показани Попай и Олив да го правят по изобретателния начин, за който бях чувал, но който никога не бях опитвал. „О-о-х, Попай!“ — пишеше в балона над главата на Олив. „Оп-оп-оп-оп!“ — гласеше надписът в този над главата на моряка. Той продължаваше да пуши лулата си.

— Протегни си ръцете — каза Бруталния, — и без повече глупости. Веднага.

— Няма — отвърна Пърси. — Няма и не можете да ме принудите.

— Адски грешиш, да знаеш — рече Хауъл, после задърпа ушите му надолу и ги завъртя така, както завъртате ключа на печка. Печка, която не пече така, както искате вие. Пърси нададе жалък писък от болка и изненада, който бих дал какво ли не да не ми се налага да чуя. Разбирате ли, не беше само от болка и изненада — в него се долавяше разбиране. За пръв път през живота си Пърси съзнаваше, че ужасните неща не се случват единствено на другите хора, на онези, които нямаха достатъчно късмет да са роднини на губернатора. Исках да кажа на Бруталния да спре, но разбира се, не можех. Вече бяхме отишли твърде далече. Можех единствено да си напомням, че Пърси причини на Делакроа ужасни страдания само защото той му се присмя. Но това не ме успокои особено много. Навярно би могло, стига да бях устроен като самия Уетмор.

— Протегни си ръчичките, скъпи — каза Бруталния, — или ще го направя пак.

Хари вече беше пуснал младия господин Уетмор. Хълцайки като малко дете, Пърси протегна ръце право пред себе си като лунатик от някоя кинокомедия. Сълзите се стичаха по страните му. Аз светкавично хванах ръкавите на усмирителната риза. Едва ги бях нахлузил до раменете му, когато Бруталния пусна ушите му и грабна увисналите от маншетите връзки. Той дръпна ръцете му от двете му страни, така че силно да се кръстосат на гърдите. Междувременно Хари се зае с гърба и завърза ремъците. Щом Уетмор се предаде и протегна ръце, цялата работа ни отне по-малко от десет секунди.

— Добре, миличък — рече Бруталния. — Тръгвай напред.

Но той не искаше. Погледна към Хауъл, после насочи ужасените си, разплакани очи към мен. Сега вече изобщо не говореше за връзките си или за това как щяло да ни се наложи да извървим целия път до Южна Каролина, за да получим безплатна храна — всичко това отдавна беше забравено.

— Моля те — дрезгаво промълви, — не ме слагай заедно с него, Пол.

Тогава разбрах защо е изпаднал в паника, защо се е съпротивлявал толкова упорито. Мислеше си, че ще го сложим при Дивия Бил Уортън — че наказанието му за сухата гъба ще е да бъде начукан от психопата. Вместо съчувствие, изпитах отвращение и още по-голяма решителност. В края на краищата Уетмор съдеше за нас по начина, по който би се държал самият той, ако местата ни бяха разменени.

— Не при Уортън — отвърнах. — В карцера, Пърси. Ще прекараш там три-четири часа, съвсем сам в тъмното, и ще си помислиш за онова, което направи с Дел. Навярно е прекалено късно да се научиш как трябва да се държиш — поне Брут смята така — но аз съм оптимист. Сега тръгвай.

Той се подчини, като мърмореше под нос, че ще съжаляваме за това, ужасно ще съжаляваме, само да почакаме и ще видим, но общо взето, изглеждаше облекчен и успокоен.

Когато го изведохме в коридора, Дийн ни отправи поглед, изпълнен с такава изненада и невинност, че ако положението не беше толкова сериозно, щях да се разсмея. Бях виждал по-добри артисти и на най-затънтените селски представления.

— Хей, не мислите ли, че майтапът вече стигна прекалено далеч? — попита той.

— Ако си знаеш интереса, просто ще си затваряш устата — изръмжа Бруталния. Това бе сценарият, който бяхме нахвърлили по време на обяда, и ми звучеше точно така — като сценарий, но ако Пърси беше достатъчно уплашен и объркан, в случай на провал все пак щеше да помогне на Дийн Стантън да си запази работата. Самият аз не смятах, че ще се стигне дотам, но всичко бе възможно. Всеки път щом започнех да се съмнявам, тогава или после, просто си помислях за Джон Кофи и за мишката на Делакроа.

Съпроводихме Пърси по Зеления път. Той се препъваше и задъхано ни молеше да вървим по-бавно, защото иначе щял да падне по очи. Уортън лежеше на койката си, но минахме покрай него прекалено бързо, за да видя дали е буден, или спи. Джон Кофи стоеше на вратата на килията си и ни наблюдаваше.

— Ти си лош човек и заслужаваш да те затворят на онова тъмно място — рече той, но ми се струва, че Пърси не го чу.

Влязохме в карцера. Лицето на Уетмор беше зачервено, погледът му нервно шареше, а грижливо сресаната му коса падаше върху челото му. Хари извади пистолета и любимата дъбова палка на Пърси.

— Ще си ги получиш обратно, не се тревожи — каза Теруилигър. Изглеждаше малко засрамен.

— Иска ми се да можех да кажа същото и за работата ти — отвърна Пърси. — За работата на всички ви. Не можете да направите това с мен! Не можете!

Очевидно се готвеше да продължи речта си, но ние нямахме време да го слушаме. В джоба ми имаше ролка изолирбанд, предшественикът на лепенките, които се използват днес. Пърси я видя и понечи да отстъпи. Бруталния го хвана отзад и го прегърна, докато залепя устата му. Обвих лепенката около цялата му глава, просто за по-сигурно. Когато я отлепяхме, щеше да загуби няколко кичура коса и устните му щяха да бъдат напукани, но вече не ме интересуваше. Пърси Уетмор ми беше дошъл до гуша.

После отстъпихме от него. Той стоеше по средата на стаята под покритата с решетка електрическа крушка, облечен в усмирителната риза, дишаше през разширените си от ярост ноздри и издаваше приглушени звуци изпод лепенката. Изглеждаше толкова луд, колкото и всеки друг затворник, който бяхме вкарвали в тази стая.

— Колкото си по-кротък, толкова по-скоро ще излезеш от тук — казах аз. — Опитай се да го запомниш, Пърси.

— А ако се почувстваш много самотен, помисли си за Олив Ойл — посъветва го Хари. — Оп-оп-оп-оп.

После излязохме навън. Затворих вратата и Бруталния я заключи. Дийн стоеше малко по-нататък по Пътя, точно пред килията на Кофи. Вече бе вкарал ключа в горната ключалка. Четиримата се спогледахме, но никой не каза нищо. Нямаше нужда. Бяхме задействали машината — единственото, което вече можехме да направим, беше да се надяваме, че ще върви в определената от нас посока и няма да изскочи от релсите някъде по пътя.

— Все още ли искаш да се повозиш, Джон? — попита Бруталния.

— Да, сър — отвърна той. — Така смятам.

— Добре. — Дийн отключи първата ключалка, извади ключа и го пъхна във втората.

— Необходимо ли е да те оковаваме, Джон? — попитах аз.

Кофи като че ли се замисли над въпроса ми.

— Ако искате — каза накрая. — Но няма нужда.

Кимнах на Бруталния, който отвори вратата на килията, после се обърнах към Хари, който насочи 45-милиметровия пистолет на Уетмор към негъра, докато той излизаше навън.

— Дай ги на Дийн — казах.

Хари примигна, сякаш се събуждаше от кратък сън, видя пистолета и палката на Пърси в ръцете си и ги подаде на Стантън. Междувременно Кофи изпълни пространството в коридора. Голият му череп почти докосваше една от покритите с мрежа електрически крушки на тавана. Застанал там с ръце, отпуснати пред себе си, и с рамене, увиснали над огромните му гърди, той отново, както и първия път щом го видях, ме накара да си помисля за огромна мечка.

— Заключи играчките на Пърси в бюрото на дежурния, докато не се върнем — казах аз.

— Ако се върнем — прибави Хари.

— Ще ги заключа — отвърна ми Дийн, без да обръща внимание на Теруилигър.

— И ако се появи някой — навярно няма, но все пак — какво ще му кажеш?

— Че към полунощ Кофи се е разбунтувал — отвърна Дийн. Изглеждаше съсредоточен като колежанин на важен изпит. — Че е трябвало да му облечем усмирителната риза и да го заключим в карцера. Ако се чува шум, просто ще си помислят, че е той. — Стантън погледна към Джон Кофи.

— А къде сме ние? — попита Бруталния.

— Пол е в администрацията да отнесе документите на Дел и да провери свидетелите. Този път е особено важно, защото екзекуцията не е минала гладко. Казал е, че навярно ще прекара там дежурството. Вие тримата с Хари и Пърси сте в пералнята и си перете дрехите.

Е, поне така беше думата. Нощем в пералнята се играеше на различни хазартни игри и за надзирателите, които участваха в тях, се казваше, че си перат дрехите. На тези събирания обикновено се внасяше и контрабанден алкохол. Предполагам, че в затворите винаги е било така, още откакто са се появили. Когато прекарваш живота си сред престъпници, не можеш да не поизцапаш ръцете си. Във всеки случай нямаше голяма вероятност да ни потърсят. В „Студената планина“ към „прането на дрехи“ се отнасяха извънредно дискретно.

— Точно така — казах аз, завъртях Кофи и го побутнах да тръгне. — А ако всичко се провали, Дийн, ти не знаеш абсолютно нищо.

— Лесно е да се каже, но…

В този момент между решетките на килията на Уортън се провря една мършава ръка и сграбчи огромния бицепс на Кофи. Всички ахнахме. Дивия Бил трябваше да спи като заклан, но въпреки всичко стоеше там, олюлявайки се назад-напред като жестоко ударен боксьор, и се хилеше с мътен поглед.

Кофи реагира по неочакван начин. Той не се отдръпна, а също ахна, поемайки си въздух през зъби, сякаш е докоснал нещо студено и гадно. Очите му се разшириха и за миг изглеждаше като че ли няма нищо общо с предишния тъповат негър. Когато ме бе накарал да вляза в килията при него, беше изглеждал наистина жив. Бе ми помогнал, както се изрази самият той. Отново изглеждаше така, когато протягаше ръце за мишката. И сега лицето му грееше за трети път, сякаш в мозъка му изведнъж е светнал прожектор. Само че този път беше различен. Този път бе по-студен и аз се зачудих какво ли би могло да стане, ако Джон Кофи ненадейно се разбеснее. Имахме пистолети и можехме да го застреляме, но навярно нямаше да е толкова лесно да го победим с голи ръце.

Бруталния явно си мислеше същото като мен, но Уортън просто продължаваше да ни показва вкаменената си усмивка.

— Къде си мислите, че отивате? — попита той. Думите му едва се разбираха.

Кофи стоеше неподвижно и отначало гледаше към Уортън, после към ръката му и накрая отново към лицето на Дивия Бил. Не можех да разчета изражението му. Искам да кажа, че виждах разума, изписал се на лицето му, но не бях в състояние да го разчета. Що се отнася до Уортън, изобщо не се притеснявах за него. По-късно нямаше да си спомня нищо — беше като пиян, изпаднал в безпаметност.

— Ти си лош човек — прошепна Кофи и аз не можах да разбера какво долавям в гласа му — болка, гняв или страх. Може би и трите неща едновременно. Негърът отново погледна надолу към ръката му — така човек обикновено гледа към насекомо, което може да го ухапе наистина зле.

— Правилно, черньо — с мътна, предизвикателна усмивка отвърна Уортън. — Адски лош.

В този момент изведнъж се изпълних с увереност, че ще се случи нещо ужасно, нещо, което изцяло ще промени плана ни, така както катастрофалното земетресение може да промени течението на река. Просто щеше да се случи и нито аз, нито който и да е от нас щеше да е в състояние да го спре.

Тогава Бруталния се пресегна, откъсна дланта на Уортън от ръката на Кофи и чувството, което изпитвах, изчезна. Сякаш беше прекъсната някаква потенциално опасна електрическа верига. Вече ви казах, че през годините ми в блок Е телефонът за връзка с губернатора не позвъни нито веднъж. Това бе вярно, но ми се струва, че ако се беше случило, щях да изпитам същото облекчение като тогава, когато Бруталния свали ръката на Уортън от грамадния мъж, извисяващ се до мен. Очите на Кофи мигновено помътняха — сякаш бяха угасили прожектора в главата му.

— Лягай си, Били — рече Хауъл. — Почини си малко. — Това бяха моите обичайни думи, но при тези обстоятелства нямах нищо против, че той ги използва.

— Може и да си легна — съгласи се Уортън. Отстъпи назад, залитна и едва не падна. — Леле, цялата стая се върти. Като че съм пиян.

После отстъпи към койката си, без да откъсва мътния си поглед от Кофи.

— Неграта трябва да си имат отделен ’лектрически стол — каза. После се блъсна заднешком в койката и се просна отгоре й. Захърка още преди главата му да докосне тънката затворническа възглавница. Под очите му се появиха дълбоки сини сенки и върхът на езика му провисна от отворената му уста.

— Господи, как ли се е вдигнал с толкова морфин в кръвта? — прошепна Дийн.

— Няма значение, вече спи — отвърнах аз. — Ако пак се надигне, дай му още едно хапче, разтворено в чаша вода. Обаче не повече от едно. Нали не искаме да го убием.

— Говори само от свое име. — Бруталния презрително погледна към Уортън. — Така или иначе не можеш да убиеш горила като него с морфин. Действа им добре.

— Той е лош човек — повтори Кофи, но този път по-тихо, сякаш не беше съвсем сигурен какво казва или какво означават думите му.

— Точно така — съгласи се Хауъл. — От най-гадните. Но сега това не е проблем, защото повече няма да се занимаваме с него. — Ние продължихме нататък по коридора. Четиримата бяхме заобиколили Кофи като поклонници около някакъв полуоживял идол. — Кажи ми нещо, Джон — знаеш ли къде те водим?

— Да помогна — отвърна той. — Струва ми се… да помогна… на една жена? — Негърът погледна с надежда към Бруталния.

— Точно така. Но откъде знаеш това? Откъде знаеш?

Джон Кофи сериозно се замисли, после поклати глава.

— Не зная. Да ти кажа честно, шефе, не зная почти нищо. Никога не съм знаел.

И ние трябваше да се задоволим с този отговор.