Стивън Кинг
Зеленият път (38)

8.

В девет часа на следващата сутрин, докато пиех третата си чаша кафе в кухнята (жена ми не каза нищо, но видях изписаното на лицето й силно неодобрение, когато ми я донесе), телефонът иззвъня. Отидох в дневната да се обадя и телефонистката каза на някого, че се е свързала. После ми пожела лек ден и се изключи… поне така се предполагаше. С телефонистките човек никога не може да е сигурен.

Гласът на Хал Мурс ме потресе. Треперлив и дрезгав, той звучеше като глас на осемдесетгодишен старец. Добре че снощи в тунела с Къртис Андерсън всичко беше минало нормално, помислих си аз, добре че отношението му към Пърси се оказа същото като нашето, защото човекът, с когото разговарях сега, най-вероятно никога повече нямаше да работи в „Студената планина“.

— Пол, разбрах, че снощи сте имали неприятности. Разбрах също, че са били свързани с нашия приятел Уетмор.

— Да — признах аз, като силно притисках слушалката към ухото си и се бях навел към фунията, — но свършихме работата. Това е най-важното.

— Разбира се.

— Мога ли да попитам кой ти е казал? — „За да му завържа консервена кутия на опашката“ — прибавих наум.

— Можеш да ме попиташ, но тъй като всъщност не е някой от твоите хора, струва ми се, ще запазя тази информация за себе си. Но когато телефонирах в кабинета си, за да видя дали има някаква кореспонденция или спешна работа, ми казаха нещо интересно.

— О?

— Да. Като че ли съм получил молба за прехвърляне. Пърси Уетмор иска да се премести в „Брайър Ридж“ колкото може по-скоро. Трябва да е написал молбата още преди да свърши снощната смяна, не мислиш ли?

— Така изглежда — съгласих се аз.

— Обикновено оставям Къртис да се занимава с тези неща, но като се има предвид… атмосферата в блок Е в последно време, помолих Хана да ми я донесе в обедната си почивка. Тя любезно се съгласи. Ще я одобря и ще се погрижа да бъде пратена в щатската столица още днес следобед. Предполагам, че ще видиш гърба на Пърси след не повече от месец. А може и по-малко.

Той предполагаше, че новината ще ме зарадва, при това съвсем основателно. Беше отделил от скъпоценното време за жена си, за да придвижи въпрос, решаването на който иначе би отнело половин година въпреки прословутите връзки на Пърси. И все пак сърцето ми се сви. Един месец! Но може би нямаше голямо значение, така или иначе. Това ме избавяше от естествения стремеж да изчаквам и да отлагам рискованото начинание, а начинанието, което замислях, наистина щеше да е много рисковано. Понякога в такъв случай е по-добре да скочиш, преди да си загубил куража си. Щом на всяка цена трябваше да се оправим с Пърси (не се съмнявах, че мога да накарам другите да последват собственото ми безумие), може би щеше да е най-добре това да стане още същата вечер.

— Пол? Там ли си? — Говореше малко по-тихо, сякаш си мислеше, че приказва на себе си. — По дяволите, реших, че връзката е прекъснала.

— Не, тук съм, Хал. Това е страхотна новина.

— Да — съгласи се той и отново ме порази колко старчески звучеше гласът му. Някак си крехък. — О, зная какво си мислиш.

„Не, не знаеш, директоре — казах си аз. — И за милион години не можеш разбра какво си мисля.“

— Мислиш си, че нашият млад приятел ще е там за екзекуцията на Кофи. Навярно си прав — тя ще е доста преди Деня на благодарността, струва ми се — но можеш да го сложиш в помещението за прекъсвача. Никой няма да възрази. Включително и самият той, предполагам.

— Ще го направя — отвърнах аз. — Как е Мелинда, Хал?

Последва продължително мълчание — толкова продължително, та можех да си помисля, че връзката наистина е прекъснала, ако не чувах дишането му. Когато този път заговори, гласът му бе съвсем тих:

— Тя потъва.

Потъва. Хората от старото поколение използваха тази вледеняваща дума не за човек, който умира, а за човек, който постепенно губи желание за живот.

— Главоболието й като че ли отслабна… поне за момента… но не може да ходи без чужда помощ, не може да вдига предмети, изпуска се докато спи… — Последва нова пауза и после Мурс още по-тихо каза нещо, което не успях да разбера.

— Какво казваш, Хал? — намръщено попитах аз.

В дневната влезе жена ми. Тя застана на вратата, като бършеше ръцете си в кухненска кърпа и ме гледаше.

— Псува — повтори с глас, като че ли колебаещ се между гняв и сълзи.

— О! — Все още не разбирах какво има предвид, но нямах намерение да разпитвам. Не се и налагаше — той сам ми го обясни.

— В един момент е добре, съвсем нормална, приказва за цветната си градина, за роклята, която видяла в журнала, или за това как чула Рузвелт по радиото и колко чудесно говорел, и после, съвсем ненадейно започва да бълва най-ужасни неща, най-ужасни… думи. Не повишава глас. Може би щеше да е по-добре, ако го правеше, струва ми се, защото тогава… нали разбираш, тогава…

— Ще е все едно че не е на себе си.

— Точно така — признателно потвърди той. — Но да я слушаш да говори онези ужасни мръсотии със сладкия си глас… извини ме, Пол. — Думите му се провлачиха и чух, че шумно си прочиства гърлото. После продължи по-спокойно, но също толкова измъчено: — Иска да повикам пастор Доналдсън. Зная каква утеха е за нея той, но как да го помоля? Представи си, че си седи и й чете Светото писание, а тя започне да му говори мръсотии? Може да го направи, снощи стана точно така. Каза ми: „Моля те, подай ми онова списание, куролизец такъв“. Пол, откъде може да е чула такъв език? Откъде може да е научила тези думи?

— Не зная. Хал, вкъщи ли ще си бъдеш довечера?

Когато беше добре и се владееше, а не бе потънал в тревоги и скръб, Хал Мурс можеше да се държи хапливо и саркастично. Струва ми се, че подчинените му се страхуваха от това му качество повече, отколкото от гнева или презрението му. Сарказмът му, обикновено нетърпелив и често груб, можеше да разяжда като киселина. И сега малка доза от нея обля и мен. Беше неочаквано, но като цяло това ме зарадва. В края на краищата, изглежда, не беше се отпуснал напълно.

— Не — отвърна той. — Ще водя Мелинда на бал. Ще танцуваме и после ще кажем на цигуларя, че е шибано копеле.

Притиснах устата си с длан, за да не се разсмея. За щастие бързо ми мина.

— Извинявай — продължи той. — Напоследък не ми се събира много сън и съм станал малко дръпнат. Разбира се, че ще съм си вкъщи. Защо питаш?

— Предполагам, че няма значение — отвърнах аз.

— Да не искаш да наминеш насам, а? Защото щом снощи си бил на работа, тази вечер също ще си дежурен. Освен ако не си се разменил с някого?

— Не, не съм се разменил. Дежурен съм.

— Така или иначе нямаше да е разумно. Не и в състоянието, в което е Мелинда сега.

— Може и да си прав. Благодаря за новината.

— Няма нищо. Моли се за моята Мелинда, Пол.

Отвърнах му, че ще се моля, като си мислех, че мога да сторя нещо повече от това. Господ помага на онези, които си помагат сами, както казваха в черквите от детството ми. Затворих и погледнах към Джанис.

— Как е Мели? — попита тя.

— Не е добре. — Повторих й онова, което ми беше разказал Хал, включително и за псувните, макар да не споменах за „куролизеца“ и за „шибаното копеле“. Завърших с думата на Хал — „потъва“ — и Джан тъжно кимна. После ме погледна по-внимателно.

— Какво замисляш? Замисляш нещо, и то навярно не е хубаво. Изписано е на лицето ти.

Не можеше да става и дума да я лъжа — това не бе присъщо на отношенията ни. Просто й казах, че е най-добре да не знае, поне за момента.

— Мислиш ли, че… че може да ти навлече неприятности? — Не изглеждаше особено разтревожена — по-скоро заинтригувана — и това е едно от нещата, които винаги съм харесвал в нея.

— Може би.

— Мислиш ли, че е нещо добро? — Може би. — Продължавах разсеяно да въртя с пръст шайбата, като в същото време с другата си ръка натисках вилката.

— Искаш да те оставя да разговаряш по телефона сам? — попита тя. — Да се проявя като добра женичка и да си изляза? Да сготвя нещо? Да ти оплета топли чорапи?

Кимнах.

— Не бих се изразил точно така, но…

— Ще имаме ли гости за обяд, Пол?

— Надявам се.