Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

VI. Кофи по пътя

1.

Седях в солариума на „Джорджийските борове“ с писалката на баща ми в ръка и времето беше изгубило значението си за мен, защото си спомнях нощта, в която с Хари и Бруталния отведохме Джон Кофи при Мелинда Мурс, за да се опитаме да й спасим живота. Написах за това как упоихме Уилям Уортън, който се смяташе за втори Били Хлапето. Написах за това как завързахме Пърси в усмирителната риза и го натикахме в карцера. Написах за странното ни нощно пътуване — едновременно ужасяващо и ободряващо — и за чудото, което се случи накрая. Видяхме как Джон Кофи връща към живота една жена, не просто от гроба, а от онова, което ни се струваше самото му дъно.

Пишех и съвсем бегло съзнавах около себе си онова, което в „Джорджийските борове“ се нарича живот. Старците слязоха долу на вечеря, после се събраха в Развлекателния център (да, имате право да се засмеете) за вечерната си доза телевизионни сериали. Като че ли си спомням, че приятелката ми Илейн ми донесе сандвич и че й благодарих и го изядох, но не мога да ви кажа по кое време бе това или с какво е бил той. Бях се пренесъл в 1932 година, когато обикновено купувахме сандвичите си от покритата с библейски надписи количка на стария Ту-Ту — със студено свинско за пет цента, с говеждо за десет.

Спомням си, че сградата утихна, когато живеещите тук реликви се приготвиха за поредната нощ на лек и неспокоен сън. Чух Мики — може би не най-добрият санитар тук, но определено най-любезният — да пее с приятния си тенор „Долината на червената река“, докато обикаляше да раздава вечерните лекарства: „Казват, че от долината си отиваш… Ще ни липсват светлите ти очи и усмивката ти мила…“. Песента ме накара отново да си спомня за Мелинда и за онова, което каза на Джон след чудото. „Сънувах те. Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз. И се открихме.“

„Джорджийските борове“ стихнаха, настъпи и мина полунощ, а аз все още пишех. Стигнах до мястото, когато Хари ни напомни, че макар да сме върнали Джон в затвора, без да ни хванат, все още ни очаква Пърси. „Тази нощ няма да свърши, докато не се оправим с него“ — струва ми се, каза той.

И тук дългият ми ден на писане най-после приключи. Оставих бащината си писалка — само за няколко секунди, мислех си аз, за да мога да раздвижа скованите си пръсти — после положих чело върху ръката си и затворих очи, за да им дам почивка. Когато отново ги отворих и вдигнах глава, през прозорците ме огря утринното слънце. Погледнах часовника си и видях, че минава осем. Бях спал, положил глава върху ръцете си като стар пияница, в продължение на около шест часа. Треперейки се изправих, като се опитвах да раздвижа гърба си. Помислих си да сляза долу до кухнята, да си взема няколко препечени филийки и да отида на утринната си разходка, после погледнах към пръснатите върху бюрото изписани листове. Внезапно реших да отложа разходката за известно време. Имах работа, да, но тя можеше да почака и тази сутрин не бях в настроение да си играя на криеница с Брад Долън.

Вместо да се разхождам, щях да довърша разказа си. Понякога е най-добре да продължиш докрай независимо от протестите на ума и тялото ти. Понякога това е единственият начин да свършиш. А онова, което предимно си спомням за онази сутрин, е колко отчаяно исках да се освободя от упорития призрак на Джон Кофи.

— Добре — казах аз. — Още малко. Но първо…

Слязох до тоалетната в края на коридора на втория етаж.

Докато стоях вътре и се облекчавах, случайно погледнах нагоре към детектора за дим на тавана. Това ме накара да си помисля за Илейн, която предишния ден беше привлякла вниманието на Долън, за да мога да отида на разходката си и да свърша малката си задача. Излязох от тоалетната с усмивка на уста.

Върнах се в солариума и вече се чувствах по-добре (и много по-облекчен в слабините). Някой — несъмнено Илейн — беше оставил до ръкописа ми чайник. Преди да се захвана за работа, жадно изпих чая, първо една чаша, после и втора. След това седнах на бюрото, свалих капачката на писалката и отново започнах да пиша.

Тъкмо напълно потъвах в разказа си, когато върху мен падна сянка. Вдигнах поглед и почувствах, че ми прималява. Между мен и прозорците стоеше Долън. И се хилеше.

— Липсваше ми, като не излезе на утринната си разходка, Поли — рече той, — та реших да дойда да видя какво замисляш. Да се уверя, нали знаеш, че не си болен.

— Много си любезен — отвърнах аз. Гласът ми звучеше нормално — поне засега — но сърцето ми силно биеше. Страхувах се от него и не мисля, че разбирах това едва в този момент. Той ми напомняше за Пърси Уетмор, а аз никога не съм се страхувал от него… но когато познавах Пърси, бях млад.

Брад се ухили още повече, но от това не стана по-приятен.

— Хората ми казаха, че си бил тук цяла нощ, Поли, че си писал малкото си докладче. Виж сега, това просто не е хубаво. Старчетата като теб се нуждаят от хубавичка почивка.

— Пърси… — започнах аз, после видях, че започва да се мръщи и осъзнах грешката си. Дълбоко си поех дъх и отново започнах: — Брад, какво имаш против мен?

За миг ме изгледа озадачен и навярно малко разтревожен. После пак се ухили.

— Старче — рече ми, — може би просто не ми харесва лицето ти. Между другото, какво пишеш? Завещанието си ли?

Той пристъпи напред и проточи шия. Закрих с длан страницата, върху която работех. Със свободната си ръка започнах да събирам другите листове и смачках няколко в бързината да ги стисна в безопасност под мишницата си.

— Виж сега — каза той, сякаш говореше на дете, — това просто няма да стане, миличък. Ако Брад иска да го види, той ще го види. И можеш да го предадеш на шибаната банка.

Младата му и ужасно силна ръка се затвори около китката ми и ме стисна. Прониза ме болка като зъбобол и простенах.

— Пусни ме — успях да продумам.

— Когато ми дадеш да видя — отвърна той и вече не се усмихваше. Лицето му обаче беше весело — такава веселост можете да видите единствено по лицата на хора, на които подлостта доставя удоволствие. — Дай да видя, Поли. Искам да разбера какво пишеш. — Ръката ми започна да се повдига от горната страница. От пътуването ни с Джон обратно през тунела под пътя. — Искам да видя дали не е свързано с мястото, където…

— Оставете този човек на мира.

Гласът прозвуча като силен удар с камшик в сух, горещ ден… и от начина, по който Брад Долън подскочи, човек би си помислил, че целта е била собственият му задник. Той пусна ръката ми, която падна обратно върху изписаните страници, и двамата погледнахме назад към вратата.

Там стоеше Илейн Конъли, която изглеждаше по-свежа и силна, отколкото предишните дни. Носеше джинси, които подчертаваха стройните й бедра и дългите й крака. Косата й бе завързана със синя панделка. В обезобразените си от артрита ръце държеше поднос — сок, бъркани яйца, препечена филийка, още чай. И очите й горяха.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Брад. — Той не може да яде тук.

— Може и ще яде — заяви му със същия сух, заповеднически глас. Никога преди не я бях чувал да говори така, но сега се радвах. Погледнах очите й и не видях нито следа от страх — единствено гняв. — А вие ще се разкарате от тук, преди гадното ви поведение да е преминало от равнището на хлебарка до това на малко по-голяма гадина — на плъхус американус, да речем.

Той направи крачка към нея, едновременно неуверен и съвсем побеснял. Помислих си, че това е опасно съчетание, но Илейн дори не потрепери.

— Обзалагам се, че зная кой е задействал онази проклета аларма — рече Долън. — Най-вероятно е една стара кучка с лапи вместо ръце. А сега се махай от тук. Двамата с Поли още не сме си свършили разговора.

— Името му е господин Еджкоум — каза тя, — и ако някога отново ви чуя да го наричате Поли, струва ми се, мога да ви обещая, че дните ви на работа в „Джорджийските борове“ ще свършат, господин Долън.

— Абе ти за каква се мислиш? — попита я той. Беше се изправил пред нея и се опитваше да се усмихне, но това не му се удаваше съвсем.

— Мисля се — спокойно отвърна тя — за баба на човека, който в момента е председател на парламента на Джорджия. Човек, който обича роднините си, господин Долън. Особено по-възрастните си роднини.

Усмивката му изчезна от лицето му така, както влажна гъба избърсва тебеширен надпис от черна дъска. На нейно място видях неувереност, допускане, че го лъжат, страх, че не е така, и логично заключение: това може да се провери съвсем лесно, тя трябва да го знае, следователно казва истината.

Изведнъж се разсмях и макар смехът ми да звучеше неуверено, той бе основателен. Спомнях си колко пъти Пърси Уетмор ни беше заплашвал с връзките си през онези ужасни стари дни. Сега за пръв път през прекалено дългия си живот отново чувах такава заплаха… но в случая тя бе отправена в моя полза.

Брад Долън яростно ме погледна, после отново върна очи към нея.

— Говоря сериозно — заяви Илейн, — отначало си мислех просто да оставя нещата така — вече съм стара и това ми се струва най-лесно. Но когато приятелите ми са подложени на такова отношение, аз не оставям нещата просто така. А сега се махайте от тук. И да не съм чула нито думичка.

Устните му помръднаха като на риба — о, колко ужасно му се искаше да каже още една думичка (навярно онази, която си римува с „бучка“). Но не го направи. Хвърли ми последен поглед, после мина покрай нея и излезе в коридора.

Продължително и пресекливо въздъхнах. Илейн остави подноса пред мен и седна от другата страна на бюрото.

— Внукът ти наистина ли е председател на парламента? — попитах аз.

— Наистина.

— Тогава какво правиш тук?

— Фактът, че е председател на парламента, го прави достатъчно силен, за да се справя с хлебарки като Брад Долън, но не го прави богат — със смях отвърна тя. — Пък и тук ми харесва. Харесва ми компанията.

— Ще го приема като комплимент — казах и наистина ми стана приятно.

— Добре ли си, Пол? Изглеждаш толкова уморен. — Илейн се пресегна над масата и отметна косата ми от челото. Пръстите й бяха разкривени, но докосването й бе прохладно и прекрасно. За миг затворих очи. Когато отново ги отворих, вече бях взел решение и казах:

— Добре съм. И почти свърших. Илейн, искаш ли да прочетеш нещо? — Подадох й страниците, които несръчно бях събрал от бюрото. Навярно вече бяха разбъркани — Долън наистина ужасно ме беше уплашил — но бяха номерирани и тя лесно можеше да ги подреди.

Илейн замислено ме погледна, без да поема ръкописа от ръцете ми.

— Наистина ли си свършил?

— Ще можеш да го прочетеш до утре следобед. Ако успееш да се справиш с почерка ми, разбира се.

Сега тя пое листовете и погледна към тях.

— Почеркът ти е прекрасен дори когато ръката ти очевидно е била уморена. Няма да имам никакъв проблем.

— Докато прочетеш тази част, ще съм свършил с целия ръкопис. Ще можеш да дочетеш края за около половин час. И после… ако все още искаш… бих желал да ти покажа нещо.

— Мястото, където ходиш повечето сутрини и следобеди ли?

Кимнах.

Тя се замисли, както ми се стори, продължително, после отново кимна и се изправи с листовете в ръце.

— Ще изляза — каза. — Тази сутрин слънцето е много топло.

— А драконът е победен — добавих. — Този път от прекрасната дама.

Тя се усмихна, наведе се и ме целуна над веждата на най-чувствителното ми място, което винаги ме кара да потръпвам.

— Да се надяваме — рече Илейн, — но от опит зная, че е трудно да се избавиш от дракони като Брад Долън. — Поколеба се. — Успех, Пол. Надявам се, че можеш да победиш онова, което терзае душата ти.

— И аз се надявам. — В този момент си помислих за Джон Кофи. „Не успях. Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.“

Изядох яйцата, които ми донесе Илейн, изпих сока и оставих препечената филийка настрани за по-късно. После взех писалката си и отново започнах да пиша. Надявах се, че е за последен път.

За последен път.

Зелен.