Стивън Кинг
Зеленият път (49)

1.

Седях в солариума на „Джорджийските борове“ с писалката на баща ми в ръка и времето беше изгубило значението си за мен, защото си спомнях нощта, в която с Хари и Бруталния отведохме Джон Кофи при Мелинда Мурс, за да се опитаме да й спасим живота. Написах за това как упоихме Уилям Уортън, който се смяташе за втори Били Хлапето. Написах за това как завързахме Пърси в усмирителната риза и го натикахме в карцера. Написах за странното ни нощно пътуване — едновременно ужасяващо и ободряващо — и за чудото, което се случи накрая. Видяхме как Джон Кофи връща към живота една жена, не просто от гроба, а от онова, което ни се струваше самото му дъно.

Пишех и съвсем бегло съзнавах около себе си онова, което в „Джорджийските борове“ се нарича живот. Старците слязоха долу на вечеря, после се събраха в Развлекателния център (да, имате право да се засмеете) за вечерната си доза телевизионни сериали. Като че ли си спомням, че приятелката ми Илейн ми донесе сандвич и че й благодарих и го изядох, но не мога да ви кажа по кое време бе това или с какво е бил той. Бях се пренесъл в 1932 година, когато обикновено купувахме сандвичите си от покритата с библейски надписи количка на стария Ту-Ту — със студено свинско за пет цента, с говеждо за десет.

Спомням си, че сградата утихна, когато живеещите тук реликви се приготвиха за поредната нощ на лек и неспокоен сън. Чух Мики — може би не най-добрият санитар тук, но определено най-любезният — да пее с приятния си тенор „Долината на червената река“, докато обикаляше да раздава вечерните лекарства: „Казват, че от долината си отиваш… Ще ни липсват светлите ти очи и усмивката ти мила…“. Песента ме накара отново да си спомня за Мелинда и за онова, което каза на Джон след чудото. „Сънувах те. Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз. И се открихме.“

„Джорджийските борове“ стихнаха, настъпи и мина полунощ, а аз все още пишех. Стигнах до мястото, когато Хари ни напомни, че макар да сме върнали Джон в затвора, без да ни хванат, все още ни очаква Пърси. „Тази нощ няма да свърши, докато не се оправим с него“ — струва ми се, каза той.

И тук дългият ми ден на писане най-после приключи. Оставих бащината си писалка — само за няколко секунди, мислех си аз, за да мога да раздвижа скованите си пръсти — после положих чело върху ръката си и затворих очи, за да им дам почивка. Когато отново ги отворих и вдигнах глава, през прозорците ме огря утринното слънце. Погледнах часовника си и видях, че минава осем. Бях спал, положил глава върху ръцете си като стар пияница, в продължение на около шест часа. Треперейки се изправих, като се опитвах да раздвижа гърба си. Помислих си да сляза долу до кухнята, да си взема няколко препечени филийки и да отида на утринната си разходка, после погледнах към пръснатите върху бюрото изписани листове. Внезапно реших да отложа разходката за известно време. Имах работа, да, но тя можеше да почака и тази сутрин не бях в настроение да си играя на криеница с Брад Долън.

Вместо да се разхождам, щях да довърша разказа си. Понякога е най-добре да продължиш докрай независимо от протестите на ума и тялото ти. Понякога това е единственият начин да свършиш. А онова, което предимно си спомням за онази сутрин, е колко отчаяно исках да се освободя от упорития призрак на Джон Кофи.

— Добре — казах аз. — Още малко. Но първо…

Слязох до тоалетната в края на коридора на втория етаж.

Докато стоях вътре и се облекчавах, случайно погледнах нагоре към детектора за дим на тавана. Това ме накара да си помисля за Илейн, която предишния ден беше привлякла вниманието на Долън, за да мога да отида на разходката си и да свърша малката си задача. Излязох от тоалетната с усмивка на уста.

Върнах се в солариума и вече се чувствах по-добре (и много по-облекчен в слабините). Някой — несъмнено Илейн — беше оставил до ръкописа ми чайник. Преди да се захвана за работа, жадно изпих чая, първо една чаша, после и втора. След това седнах на бюрото, свалих капачката на писалката и отново започнах да пиша.

Тъкмо напълно потъвах в разказа си, когато върху мен падна сянка. Вдигнах поглед и почувствах, че ми прималява. Между мен и прозорците стоеше Долън. И се хилеше.

— Липсваше ми, като не излезе на утринната си разходка, Поли — рече той, — та реших да дойда да видя какво замисляш. Да се уверя, нали знаеш, че не си болен.

— Много си любезен — отвърнах аз. Гласът ми звучеше нормално — поне засега — но сърцето ми силно биеше. Страхувах се от него и не мисля, че разбирах това едва в този момент. Той ми напомняше за Пърси Уетмор, а аз никога не съм се страхувал от него… но когато познавах Пърси, бях млад.

Брад се ухили още повече, но от това не стана по-приятен.

— Хората ми казаха, че си бил тук цяла нощ, Поли, че си писал малкото си докладче. Виж сега, това просто не е хубаво. Старчетата като теб се нуждаят от хубавичка почивка.

— Пърси… — започнах аз, после видях, че започва да се мръщи и осъзнах грешката си. Дълбоко си поех дъх и отново започнах: — Брад, какво имаш против мен?

За миг ме изгледа озадачен и навярно малко разтревожен. После пак се ухили.

— Старче — рече ми, — може би просто не ми харесва лицето ти. Между другото, какво пишеш? Завещанието си ли?

Той пристъпи напред и проточи шия. Закрих с длан страницата, върху която работех. Със свободната си ръка започнах да събирам другите листове и смачках няколко в бързината да ги стисна в безопасност под мишницата си.

— Виж сега — каза той, сякаш говореше на дете, — това просто няма да стане, миличък. Ако Брад иска да го види, той ще го види. И можеш да го предадеш на шибаната банка.

Младата му и ужасно силна ръка се затвори около китката ми и ме стисна. Прониза ме болка като зъбобол и простенах.

— Пусни ме — успях да продумам.

— Когато ми дадеш да видя — отвърна той и вече не се усмихваше. Лицето му обаче беше весело — такава веселост можете да видите единствено по лицата на хора, на които подлостта доставя удоволствие. — Дай да видя, Поли. Искам да разбера какво пишеш. — Ръката ми започна да се повдига от горната страница. От пътуването ни с Джон обратно през тунела под пътя. — Искам да видя дали не е свързано с мястото, където…

— Оставете този човек на мира.

Гласът прозвуча като силен удар с камшик в сух, горещ ден… и от начина, по който Брад Долън подскочи, човек би си помислил, че целта е била собственият му задник. Той пусна ръката ми, която падна обратно върху изписаните страници, и двамата погледнахме назад към вратата.

Там стоеше Илейн Конъли, която изглеждаше по-свежа и силна, отколкото предишните дни. Носеше джинси, които подчертаваха стройните й бедра и дългите й крака. Косата й бе завързана със синя панделка. В обезобразените си от артрита ръце държеше поднос — сок, бъркани яйца, препечена филийка, още чай. И очите й горяха.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Брад. — Той не може да яде тук.

— Може и ще яде — заяви му със същия сух, заповеднически глас. Никога преди не я бях чувал да говори така, но сега се радвах. Погледнах очите й и не видях нито следа от страх — единствено гняв. — А вие ще се разкарате от тук, преди гадното ви поведение да е преминало от равнището на хлебарка до това на малко по-голяма гадина — на плъхус американус, да речем.

Той направи крачка към нея, едновременно неуверен и съвсем побеснял. Помислих си, че това е опасно съчетание, но Илейн дори не потрепери.

— Обзалагам се, че зная кой е задействал онази проклета аларма — рече Долън. — Най-вероятно е една стара кучка с лапи вместо ръце. А сега се махай от тук. Двамата с Поли още не сме си свършили разговора.

— Името му е господин Еджкоум — каза тя, — и ако някога отново ви чуя да го наричате Поли, струва ми се, мога да ви обещая, че дните ви на работа в „Джорджийските борове“ ще свършат, господин Долън.

— Абе ти за каква се мислиш? — попита я той. Беше се изправил пред нея и се опитваше да се усмихне, но това не му се удаваше съвсем.

— Мисля се — спокойно отвърна тя — за баба на човека, който в момента е председател на парламента на Джорджия. Човек, който обича роднините си, господин Долън. Особено по-възрастните си роднини.

Усмивката му изчезна от лицето му така, както влажна гъба избърсва тебеширен надпис от черна дъска. На нейно място видях неувереност, допускане, че го лъжат, страх, че не е така, и логично заключение: това може да се провери съвсем лесно, тя трябва да го знае, следователно казва истината.

Изведнъж се разсмях и макар смехът ми да звучеше неуверено, той бе основателен. Спомнях си колко пъти Пърси Уетмор ни беше заплашвал с връзките си през онези ужасни стари дни. Сега за пръв път през прекалено дългия си живот отново чувах такава заплаха… но в случая тя бе отправена в моя полза.

Брад Долън яростно ме погледна, после отново върна очи към нея.

— Говоря сериозно — заяви Илейн, — отначало си мислех просто да оставя нещата така — вече съм стара и това ми се струва най-лесно. Но когато приятелите ми са подложени на такова отношение, аз не оставям нещата просто така. А сега се махайте от тук. И да не съм чула нито думичка.

Устните му помръднаха като на риба — о, колко ужасно му се искаше да каже още една думичка (навярно онази, която си римува с „бучка“). Но не го направи. Хвърли ми последен поглед, после мина покрай нея и излезе в коридора.

Продължително и пресекливо въздъхнах. Илейн остави подноса пред мен и седна от другата страна на бюрото.

— Внукът ти наистина ли е председател на парламента? — попитах аз.

— Наистина.

— Тогава какво правиш тук?

— Фактът, че е председател на парламента, го прави достатъчно силен, за да се справя с хлебарки като Брад Долън, но не го прави богат — със смях отвърна тя. — Пък и тук ми харесва. Харесва ми компанията.

— Ще го приема като комплимент — казах и наистина ми стана приятно.

— Добре ли си, Пол? Изглеждаш толкова уморен. — Илейн се пресегна над масата и отметна косата ми от челото. Пръстите й бяха разкривени, но докосването й бе прохладно и прекрасно. За миг затворих очи. Когато отново ги отворих, вече бях взел решение и казах:

— Добре съм. И почти свърших. Илейн, искаш ли да прочетеш нещо? — Подадох й страниците, които несръчно бях събрал от бюрото. Навярно вече бяха разбъркани — Долън наистина ужасно ме беше уплашил — но бяха номерирани и тя лесно можеше да ги подреди.

Илейн замислено ме погледна, без да поема ръкописа от ръцете ми.

— Наистина ли си свършил?

— Ще можеш да го прочетеш до утре следобед. Ако успееш да се справиш с почерка ми, разбира се.

Сега тя пое листовете и погледна към тях.

— Почеркът ти е прекрасен дори когато ръката ти очевидно е била уморена. Няма да имам никакъв проблем.

— Докато прочетеш тази част, ще съм свършил с целия ръкопис. Ще можеш да дочетеш края за около половин час. И после… ако все още искаш… бих желал да ти покажа нещо.

— Мястото, където ходиш повечето сутрини и следобеди ли?

Кимнах.

Тя се замисли, както ми се стори, продължително, после отново кимна и се изправи с листовете в ръце.

— Ще изляза — каза. — Тази сутрин слънцето е много топло.

— А драконът е победен — добавих. — Този път от прекрасната дама.

Тя се усмихна, наведе се и ме целуна над веждата на най-чувствителното ми място, което винаги ме кара да потръпвам.

— Да се надяваме — рече Илейн, — но от опит зная, че е трудно да се избавиш от дракони като Брад Долън. — Поколеба се. — Успех, Пол. Надявам се, че можеш да победиш онова, което терзае душата ти.

— И аз се надявам. — В този момент си помислих за Джон Кофи. „Не успях. Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.“

Изядох яйцата, които ми донесе Илейн, изпих сока и оставих препечената филийка настрани за по-късно. После взех писалката си и отново започнах да пиша. Надявах се, че е за последен път.

За последен път.

Зелен.