Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

7.

И така, Вожда беше екзекутиран, а Президента си отиде — стигна поне до блок Г, в който се намираха повечето от сто и петдесетте обитатели на затвора в Студената планина. Оказа се, че му остават да живее дванайсет години. През 1944 той се удави в затворническата пералня. Не в пералнята на затвора в Студената планина, защото през 1933 го закриха. Предполагам, че за затворниците не е имало голямо значение — стените са си стени, както казват самите осъдени, а в малкото си каменно помещение, струва ми се, Старият Светльо си беше също толкова смъртоносен, колкото и в склада на затвора в Студената планина.

Що се отнася до Президента, някой натиснал главата му в каца с разтвор за сухо пране. Когато надзирателите го извадили, лицето му почти изцяло било изчезнало. Наложило се да го идентифицират по отпечатъците от пръстите му. Погледнато като цяло, за него може би щеше да е по-добре да седне на Стария Светльо… но в такъв случай нямаше да има още дванайсет години живот, нали? Съмнявам се обаче, че е мислил много за тях през последните мигове от живота си, когато дробовете му са се опитвали да разберат какво е да дишаш хекслит и луга.

Изобщо не успяха да открият кой го е направил. По онова време аз вече не работех в системата на затворите, но Хари Теруилигър ми писа и ми разказа всичко. „Помилваха го най-вече, защото беше бял — пишеше ми той, — но въпреки това в крайна сметка си го получи. Възприемам го просто като продължително отлагане на екзекуция, която най-после беше изпълнена.“

С напускането на Президента за нас в блок Е настъпи период на спокойствие. Хари и Дийн временно получиха друго назначение и за известно време на Зеления път останахме само аз, Бруталния и Пърси. Това всъщност означаваше, че сме само двамата с Хауъл, защото Уетмор, в общи линии, се скатаваше. Казвам ви, този младеж направо беше гений в откриването на работа, която да не свърши. И често (но само когато Пърси не беше наоколо) другите момчета се събираха на, както обичаше да казва Хари, „добра раздумка“. В много от тези случаи се появяваше и мишокът. Ние му давахме храна и той сядаше, за да я изяде, тържествен като Соломон, гледайки ни с умните си малки лъскави очички.

Тези няколко седмици бяха приятни и спокойни, въпреки постоянното заяждане на Пърси. Но всички хубави неща свършват и през един дъждовен понеделник в края на юли — казах ли ви колко дъждовно и влажно беше онова лято? — аз седях на койката в отворената килия в очакване на Едуар Делакроа.

Той пристигна с неочакван трясък. Вратата към вътрешния двор рязко се отвори, пропусна слънчева светлина, разнесе се дрънчене на вериги, някакъв уплашен глас задърдори на смесица от английски и френски и Бруталния извика:

— Хей! Престани! За бога! Стига, Пърси!

Почти бях задрямал върху бъдещата койка на Делакроа, но бързо се сепнах с разтуптяно сърце. До идването на Уетмор в блок Е почти никога не можеше да се чуе подобен шум — той го донесе със себе си като гадна миризма.

— Хайде, шибан френски педераст такъв! — кресна Пърси, без да обръща каквото и да е внимание на Бруталния. И тогава се появи в коридора, влачейки за едната ръка мъж, не много по-едър от кегла за боулинг. В другата си ръка Уетмор държеше палката си. Зъбите му бяха оголени в нервна гримаса и лицето му бе яркочервено. И все пак не изглеждаше твърде нещастен. Делакроа се мъчеше да го следва, но беше окован с пранги и колкото и усилено да тътреше краката си, той го влачеше по-бързо. Излетях от килията тъкмо навреме, за да го подхвана да не падне, и така се запознахме с Дел.

Вдигнал палката си, Пърси го заобиколи и аз го отблъснах назад. Бруталния се приближи запъхтян до нас — изглеждаше толкова шокиран и стъписан от всичко това, колкото и самия мен.

— Не го оставяйте да ме удря повече, m’sieu — изломоти Делакроа. — S’il vous plait, s’il vous plait!

— Пусни ме, пусни ме! — извика Пърси, хвърли се напред и започна да го удря с палката си по раменете. Французинът вдигна ръце с писъци и пръчката зашиба ръкавите на синята му затворническа риза. Същата вечер го видях без ризата и момчето имаше синини навсякъде. Гледката ме накара да се почувствам зле. Той беше убиец и никой не жалеше за него, но в блок Е не правехме нещата така. Поне до идването на Уетмор.

— Хей! Хей! — изревах аз. — Престани! Какво става в края на краищата? — Мъчех се да застана между двамата, но не успях. Пърси продължаваше да удря с палката си, ту покрай едната ми страна, ту покрай другата. Рано или късно щеше да удари и мен и тогава в този коридор щеше да избухне страхотен скандал, независимо кои бяха роднините му. Нямаше да успея да се удържа и Бруталния със сигурност щеше да ме подкрепи. В известен смисъл, нали разбирате, ми се иска да го бяхме направили. Това може би щеше да промени някои от нещата, които се случиха по-късно.

— Шибан педераст! Ще те науча да си държиш ръцете далеч от мен, въшлив гъзолизец такъв!

Прас! Прас! Прас! И от едното ухо на Делакроа потече кръв. Французинът пищеше. Отказах се от опитите си да го скрия зад себе си, хванах го за рамото, бутнах го в килията и той се просна върху койката. Пърси се хвърли покрай мен и му нанесе последен як удар по задника — може да се каже, за раздяла. Тогава Бруталния го хвана — Пърси, искам да кажа — за раменете и го забута нататък по коридора.

Аз изтеглих вратата на килията по релсата й и я затворих. После се обърнах към Уетмор — шокът и объркването ми се смесваха с истинска ярост. По онова време той работеше при нас вече от няколко месеца, достатъчно за всички ни да решим, че не го харесваме много, но това беше първият път, в който напълно разбирах до каква степен не можеше да се владее.

Той стоеше и ме гледаше не съвсем без боязън — в душата си бе страхливец, никога не съм се съмнявал — но все пак сигурен, че връзките му ще го защитят. В това отношение бе прав. Предполагам, че някои няма да разберат защо беше така, въпреки всичко, което казах, но това са хора, които познават израза „Голямата депресия“ единствено от учебниците по история. Ако живеехте по онова време, за вас той щеше да е много повече от учебникарски израз, а ако имахте постоянна работа, щяхте да сте готов почти на всичко, за да я запазите.

Лицето на Пърси донякъде вече бе възвърнало нормалния си цвят, но бузите му все още бяха червени, а косата му, обикновено пригладена назад и лъскава от брилянтина, беше паднала върху челото му.

— Какво, за бога, беше всичко това? — попитах аз. — В моя блок никога досега — никога! — не е бил удрян затворник!

— Малкият педераст се опита да ме гепи за оная работа, когато го изкарах от фургона — отвърна ми. — Само да опита отново и пак ще го пребия.

Погледнах го — бях онемял от изненада. Не можех да си представя и най-възбуденият педераст на божията земя да направи онова, което Уетмор току-що бе описал. Преместването в жилище зад решетки на Зеления път по правило не изпълваше даже най-извратените типове с настроение за секс.

Отново погледнах към Делакроа, свил се на койката и все още вдигнал ръце, за да защити лицето си. Китките му бяха оковани с белезници и между глезените му минаваше верига. Обърнах се към Пърси и изрекох:

— Махай се от тук. Ще си поговоря с теб по-късно.

— Ще включиш ли това в доклада си — предизвикателно попита той. — Защото, ако го включиш, и аз мога да докладвам, нали знаеш?

Не исках да пиша доклад — исках само да ми се махне от очите. И му го казах.

— Въпросът е приключен — завърших. Забелязах неодобрителния поглед на Бруталния, но не му обърнах внимание. — Хайде, разкарай се от тук. Върви в администрацията и им кажи, че трябва да четеш писма и да им помагаш за колетите.

— Разбира се. — Беше възвърнал самообладанието си или по-скоро агресивната си арогантност. Той отметна косата от челото си с ръце — меки, бели и малки, човек би ги помислил за ръце на малко момиче — и се приближи до килията. Делакроа го видя, сви се още повече на койката си и заломоти на смесица от английски и френски.

— Още не съм свършил с теб, Пиер — каза Уетмор, после подскочи, когато върху рамото му падна голямата длан на Бруталния.

— Разбира се, че си свършил — заяви му той. — А сега тръгвай. Разкарай се.

— Не можеш да ме уплашиш — отвърна Пърси. — Ни най-малко. — Погледът му се насочи към мен. — Нито пък ти. — Но ние можехме. Виждаше се в очите му ясно като бял ден и това го правеше още по-опасен. Човек като него дори сам не знае какво ще направи в следващия миг.

Но за момента той се извърна и тръгна по коридора. Беше показал на света какво ще се случи, когато някой мършав, полуплешив дребен французин се опита да го хване за оная работа, за бога, и напускаше бойното поле като победител.

Казах на новия ни затворник обичайната си реч за това как пускаме радиото — „Балната зала на мечтите“ и „Неделята на нашите момичета“ — и колко добре ще се отнасяме към него, ако и той се държи добре. Тази малка проповед не можеше да се отнесе към големите ми успехи. Той плака през цялото време, седнал сгушен на пода до койката си, отдалечил се колкото се може повече от мен, без да се крие чак в ъгъла. Всеки път, щом се помръднех, французинът се свиваше и ми се струва, че почти не чуваше речта ми. Навярно нямаше значение. И без това смятам, че точно тази проповед едва ли имаше някакъв смисъл.

Петнайсет минути по-късно се върнах до бюрото си. Зад него седеше Брутъс Хауъл и ближеше върха на молива, който държахме при книгата за посетители. Изглеждаше потресен.

— Няма ли да престанеш с това, преди да се отровиш, за бога? — попитах аз.

— Иисусе Христе Всемогъщи — възкликна той, като извади молива от устата си. — Не искам никога повече да се повтаря подобно нещо при пристигането на нов затворник в блока.

— Баща ми често казваше, че нещата винаги идвали на тройки.

— Е, надявам се баща ти да е сбъркал — рече Бруталния, но разбира се, не беше така. Когато дойде Джон Кофи, имаше вихър, а при пристигането на Дивия Бил се разрази цял ураган — странно е, но изглежда, нещата наистина вървят по три. Историята за запознанството ни с Дивия Бил, за това как дойде на Пътя след опита си да извърши убийство, е нещо, за което ще разкажа след малко, трябва да ви предупредя.

— Какви са тези глупости, че Делакроа се опитал да го хване за оная работа? — попитах аз.

Той изсумтя.

— Краката му бяха оковани и тъпия Пърси просто го дърпаше прекалено бързо, това е всичко. На излизане от фургона той се спъна и щеше да падне. Човекът протегна ръце, както би направил всеки, и докосна предницата на панталоните на Пърси. Стана съвсем случайно.

— Как мислиш, Пърси разбра ли това? Да не би просто да си е търсел повод да понатупа Делакроа? Да му покаже кой командва парада тук?

Бруталния кимна.

— Да. Струва ми се, че навярно е така.

— Значи трябва да го наблюдаваме — казах и прокарах пръсти през косата си. Сякаш работата и без това не беше достатъчно тежка. — Господи, мразя тези неща. Мразя и него.

— Аз също. Искаш ли да ти кажа още нещо, Пол? Не го разбирам. Има връзки, това ми е ясно естествено, но защо ги използва, за да получи работа на шибания Зелен път? И изобщо където и да е другаде в системата на затворите? Защо не като помощник в щатския Сенат или като секретар на вицегубернатора? Неговите хора спокойно биха могли да му намерят нещо по-добро, ако ги помоли, но защо е тук?

Поклатих глава. Не знаех. Тогава не знаех много неща. Предполагам, че съм бил наивен.