Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

IV. Ужасната смърт на Едуар Делакроа

1.

Освен всичко останало, което пиша, откакто се преместих да живея в „Джорджийските борове“, аз си водя дневник — нищо особено, само по няколко изречения на ден, предимно за времето — и снощи го прегледах. Просто исках да видя колко месеци са минали, откакто внуците ми Кристофър и Даниъл повече или по-малко насила ме принудиха да дойда тук. „За твое добро, дядо“ — казаха те. Разбира се. Нима хората не казват най-често тъкмо тези думи, когато най-после решат да се избавят от проблем, който ходи и приказва?

Оказаха се малко повече от две години. Ужасното е, че не зная дали чувствам този период като две години, дали като по-дълъг или като по-кратък. Усещането ми за време като че ли се топи като снежен човек през януарско затопляне. Сякаш времето, такова, каквото винаги е било — източно стандартно време, лятно време, работно време вече не съществува. Тук властва единствено времето на „Джорджийските борове“, което означава старческо време и време за опикаване на леглото. Всичко останало… е изчезнало.

Това е ужасно опасно място. Отначало човек не го разбира, отначало си мисли, че само е скучно, също толкова опасно, колкото и забавачница по време на следобеден сън, но е опасно, наистина. Откакто дойдох тук, видях много хора да се плъзгат към старческата сенилност и понякога те не просто се плъзгат — понякога потъват със скоростта на разбита подводница. Повечето идват тук нормални — с помътнели очи и неспособни да ходят без бастун, може би и с малко по̀ недържелив мехур, но иначе нормални — и после нещо става с тях. Месец по-късно просто седят в стаята с телевизора, зяпат Опра Уинфри с празен поглед и отпусната челюст и забравят в наведената си ръка чашата с портокалов сок, който се излива на земята. Месец след това трябва да им казвате имената на децата им, когато им идват на свиждане. А месец след това трябва да им напомняте техните проклети имена. Нещо им става, да — става им времето на „Джорджийските борове“. Времето тук е като слаба киселина, която първо изтрива паметта ви, а после и желанието ви за живот.

Трябва да се борите с него. Точно това казах на Илейн Конъли, моята добра приятелка. Вече съм по-добре, откакто започнах да пиша за онова, което се случи с мен през 1932 — годината, през която на Зеления път дойде Джон Кофи. Някои от спомените ми са ужасни, но усещам, че изострят ума ми и съзнанието ми както нож молив, и това кара болката да си струва. Само писането и спомените обаче не са достатъчни. Освен това имам и тяло, колкото и изхабено и гротескно да е, и го упражнявам, доколкото ми позволяват силите. Отначало беше трудно — старците като мен не си падат много по движенията, когато става дума за упражнения заради самите упражнения — но сега, след като разходките ми имат цел, вече ми е по-лесно.

Излизам навън преди закуска — през повечето дни веднага щом се съмне — за първата си разходка. Тази сутрин валеше и от влагата ме болят ставите, но аз взех един дъждобран от закачалката до кухненската врата и въпреки всичко излязох. Когато човек има цел, просто трябва да го прави и лошо, ако го боли. Но някои неща компенсират всичко. Главното е, че така запазваш усещането си за действително време, обратно на времето на „Джорджийските борове“. Пък и аз обичам дъжда въпреки болките. Особено рано сутрин, когато денят започва и изглежда изпълнен с възможности дори за такова изхабено старо момче като мен.

Минах през кухнята, спрях да си изпрося две препечени филийки хляб от една от сънените готвачки и после излязох. Пресякох игрището за крокет, после буренясалото игрище за голф. Зад него има горичка с тясна, виеща се през нея пътека и две бараки, които вече не се използват и тихо се разпадат. Бавно тръгнах по пътеката, заслушан в равномерното тайно почукване на дъжда по боровете, като дъвчех парченце хляб с няколкото останали ми зъба. Краката много ме боляха. Вдишвах влажния въздух колкото можех по-надълбоко — поемах го като храна.

И когато стигнах до втората стара барака, влязох вътре и свърших каквато работа имах там.

Когато двайсет минути по-късно излязох обратно на пътеката, почувствах, че стомахът ми се бунтува от глад, и си помислих, че бих могъл да хапна нещо по-съществено от препечения хляб. Овесена каша, навярно даже бъркани яйца с наденичка отстрани. Обичам наденичките, винаги съм ги обичал, но напоследък, ако изям повече от една, ме заболява стомахът. Една обаче е съвсем безопасна. После, когато си напълня стомаха и влажният въздух все още освежава ума ми (или поне така се надявах), щях да отида в солариума и да напиша за екзекуцията на Едуар Делакроа. Щях да го направя колкото можех по-бързо, за да не загубя куража си.

Когато пресякох игрището за крокет към вратата на кухнята, си мислех за господин Джингълс — как Пърси Уетмор го размаза с крак и му строши гръбнака и как Делакроа закрещя, щом разбра какво е направил врагът му — и не забелязах, че зад контейнера за смет се е скрил Брад Долън, докато не протегна ръка и не ме хвана за китката.

— Малка разходка, а, Поли? — попита той.

Рязко се отдръпнах и се освободих от ръката му. Отчасти просто защото се бях стреснал — всеки би се отдръпнал, когато го стреснат — но това не беше единствената причина. Мислех си за Пърси Уетмор, спомнете си, а Брад винаги ми е приличал на него. Донякъде това се дължи на начина, по който постоянно ходи с книжле в джоба (при Пърси това винаги бе някакво списание, а при Брад — книжлета с вицове, които са смешни само за глупаците и подлеците), донякъде на факта, че се държи като Цар лайно от Лайняната планина, но най-вече защото е злобен и обича да причинява болка.

Току-що беше дошъл на работа, разбрах аз, дори още не се бе преоблякъл в униформените си бели дрехи. Носеше джинси и евтина каубойска риза. В едната си ръка държеше останките от сладка, отмъкната от кухнята. Беше се скрил под стрехата, за да я изяде, без да се намокри. И за да може да ме наблюдава, вече съм съвсем сигурен в това. Съвсем сигурен съм и в още нещо: ще трябва да следя господин Брад Долън. Той не ме харесва много. Не зная защо, но никога не съм разбирал и защо Пърси Уетмор не харесваше Делакроа. „Не харесвам“ всъщност е твърде слаб израз. Пърси намрази Дел до смърт още от първия миг, в който дребният французин дойде на Зеления път.

— Какъв е този дъждобран, Поли? — попита той, като леко перна с ръка яката. — Не е твой.

— Взех го от коридора пред кухнята — отвърнах. Мразя да ме нарича Поли и ми се струва, че той го знае, но проклет да съм, ако му доставя удоволствието да го покажа. — Имаше много. Не му правя нищо, нали? В края на краищата е предназначен точно за дъжд.

— Но не е предназначен за теб, Поли. — Отново леко перна яката. — Това е въпросът. Тези дъждобрани са за служителите, а не за вас.

— Все пак не разбирам кого съм ощетил с това, че съм го взел.

Той ми отправи злобна усмивка.

— Не става въпрос за щетите, а за правилата. Какъв би бил животът без правила? Поли, Поли, Поли. — Брад поклати глава, сякаш самият факт, че ме гледа, го кара да съжалява, че е жив. — Навярно си мислиш, че стар глупак като теб вече не трябва да спазва правилата, но това просто не е вярно, Поли.

Усмихваше ми се. Не ме харесваше. Може би даже ме мразеше. И защо? Не зная. Понякога няма причина. И точно това е страшното.

— Ами, съжалявам, ако съм нарушил правилата. — Думите ми прозвучаха като хленчене, малко остро, и в този момент се мразех заради това, но съм стар, а старите хора лесно се разхленчват. Старите хора лесно се плашат.

Брад кимна.

— Приемам извинението ти. Сега върви да го оставиш на мястото му. Така или иначе нямаш работа навън на дъжда. Особено в онази гора. Ами ако се подхлъзнеш, паднеш и си счупиш старите кокали? А? Кой мислиш ще трябва да те мъкне после нагоре по хълма?

— Не зная — отвърнах аз. Просто исках да се махна от него. Колкото повече го слушах, толкова повече ми напомняше на Пърси. Уилям Уортън, побърканият, който дойде на Зеления път през есента на трийсет и втора, веднъж хвана Пърси и го уплаши толкова силно, че той си подмокри гащите. „Само да кажете на някого за това — ни предупреди после, — и още следващата седмица ще сте на опашката в бюрото за безработни.“ Сега, след толкова много години, почти мога да чуя как Брад Долън казва същите думи със същия глас. Сякаш като пиша за старото време, съм отключил някаква скрита врата, свързваща миналото с настоящето — Пърси Уетмор с Брад Долън, Джанис Еджкоум с Илейн Конъли, затвора „Студената планина“ със старческия дом „Джорджийски борове“. И ако тази мисъл не ми попречи да заспя довечера, предполагам, няма да успее и каквото и да е друго.

Понечих да вляза през вратата на кухнята и Брад отново ме хвана за китката. Не зная за преди, но този път го правеше нарочно и ме стискаше така, че да ме заболи. Непрекъснато оглеждаше наоколо, за да се увери, че в ранната утринна влага няма никого, че няма кой да види как мъчи един от старците, за които се предполага, че трябва да се грижи.

— Какво правиш по онази пътека? — попита той. — Зная, че не ходиш там да си биеш чекии, тези дни отдавна са минало за теб, така че какво правиш?

— Нищо — отвърнах аз, като си повтарях да запазя спокойствие, да не му показвам каква болка ми причинява и да запазя спокойствие, да си спомня, че е споменал само за пътеката, че не знае за бараката. — Просто се разхождам. За да си проясня мозъка.

— Прекалено късно е за това, Поли, мозъкът ти никога повече няма да е ясен. — Отново стисна тънката ми старческа китка, натисна крехките ми кости и очите му постоянно шареха, за да се увери, че не го наблюдават. Брад не се страхуваше от това, че нарушава правилата — боеше се единствено да не го хванат, като ги нарушава. В това отношение също приличаше на Пърси Уетмор, който никога не оставяше човек да забрави, че е племенник на губернатора. — За старец като теб е цяло чудо, че си спомняш кой си. Адски си стар. Даже за музей като този. Май те е страх, Поли.

— Пусни ме — казах аз, като се опитвах да не хленча. Не само за да запазя гордостта си. Мислех си, че това може да го възбуди, както миризмата на пот понякога кара злото куче, което иначе само би изръмжало, да захапе. Това ме накара да се сетя за репортера, който отрази процеса на Кофи. Той беше ужасен човек на име Хамърсмит и най-ужасното в него бе, че самият той не го разбираше.

Вместо да ме пусне, Долън отново стисна китката ми. Простенах. Не исках да го направя, но не успях да се сдържа. Болеше ме цялото тяло, чак до глезените.

— Какво правиш там, Поли? Кажи ми.

— Нищо! — отвърнах аз. Не плачех, още не, но се страхувах, че скоро мога да се разплача, ако продължаваше да ме стиска така. — Нищо, просто се разхождам, обичам да се разхождам, пусни ме!

Той ме пусна, но само колкото да успее да хване другата ми ръка. Дланта ми беше затворена.

— Отвори я — рече Брад, — дай на татко да види.

Отворих я и той изсумтя от отвращение. В дланта ми бяха само останките от втората препечена филийка. Бях свил дясната си ръка, когато той започна да стиска лявата ми, и по пръстите ми имаше масло — е, маргарин, тук няма истинско масло, разбира се.

— Влизай вътре да си измиеш проклетите ръце — каза, отстъпи назад и отново отхапа от сладката си. — Господи.

Качих се по стълбите. Краката ми трепереха, сърцето ми биеше като двигател с пропускащи клапи и с раздрънкани стари бутала. Когато хванах дръжката на вратата, която щеше да ме отведе в кухнята — и в безопасност — Долън рече:

— Ако кажеш на някого, че съм ти стискал бедната стара китка, Поли, аз ще им кажа, че си имал халюцинации. Най-вероятно начало на старческа деменция. И знаеш, че ще ми повярват. Ако имаш синини, ще си помислят, че сам си си ги направил.

Да. Всичко това бе вярно. И за пореден път можеше да го казва Пърси Уетмор, Пърси, който някак си беше останал млад и подъл, докато аз бях станал стар и уязвим.

— Няма да кажа на никого — измърморих. — Нямам какво да казвам.

— Точно така, старо сладурче. — Гласът му бе спокоен и подигравателен, глас на кретен, който си мисли, че винаги ще е млад. — И ще разбера какво правиш. Непременно. Чуваш ли ме?

Чувах го, да, но нямаше да му направя удоволствието да го кажа. Влязох вътре, минах през кухнята (сега можех да усетя миризмата на пържени яйца с наденички, но вече нямах апетит) и върнах дъждобрана на закачалката. После се качих по стълбите в стаята си, като си почивах на всяка крачка, за да дам на сърцето си възможност да се успокои, и събрах нещата си за писане.

Слязох в солариума и тъкмо сядах на малката масичка до прозорците, когато приятелката ми Илейн надникна през вратата. Изглеждаше уморена и, помислих си аз, болна. Беше сресала косата си, но все още бе по халат. Ние, старите сладури, не държим много на формалностите — обикновено просто не можем да си ги позволим.

— Не искам да ти преча — каза тя, — виждам, че се готвиш да пишеш…

— Не бъди глупава — прекъснах я аз. — Имам повече време, отколкото има Картър, за да си пие хапчетата за черния дроб. Хайде, влизай.

Тя влезе, но остана до вратата.

— Просто не можах да заспя и преди малко случайно погледнах през прозореца си… и…

— И си видяла двамата с господин Долън кротко да си бъбрим — казах аз. Надявах се само да ни е видяла, прозорецът й да е бил затворен и да не ме е чула как хленча пред Брад да ме пусне.

— Не ми изглеждаше кротък и приятелски — заяви тя. — Пол, той разпитваше за теб. Разпитваше и мен предишната седмица. Тогава не му обърнах особено внимание, помислих си, че просто обича да си пъха гадния дълъг нос в работата на другите, но сега се чудя.

— Разпитвал е за мен? — Надявах се думите ми да не са издали тревогата ми. — Какво те е питал?

— Къде се разхождаш например. И защо се разхождаш.

Опитах се да се засмея.

— Ето един човек, който не вярва в упражненията, това поне е ясно.

— Смята, че имаш някаква тайна. — Тя замълча за миг. — Аз също.

Отворих уста — не зная какво щях да кажа — но Илейн вдигна възлестата си и в същото време странно красива ръка, преди да успея да изрека и дума.

— Ако е така, не искам да зная нищо, Пол. Това си е твоя работа. Възпитана съм да мисля така, но не всички са като мен. Бъди предпазлив. Това е всичко, което искам да ти кажа. А сега те оставям да си вършиш работата.

Тя се обърна да си тръгне, но преди да излезе навън, аз я повиках по име. Илейн ми отправи въпросителен поглед.

— Щом свърша онова, което пиша… — започнах, после леко поклатих глава. Не се изразявах точно. — Ако свърша онова, което пиша, ще го прочетеш ли?

Тя като че ли се замисли, после ме погледна с усмивка, която би накарала всеки мъж светкавично да се влюби, дори мъж на моята възраст.

— Това ще е чест за мен.

— По-добре почакай първо да го прочетеш, преди да приказваш за чест — отвърнах аз, като си помислих за смъртта на Делакроа.

— Въпреки всичко ще го прочета — рече Илейн. — До последната дума. Обещавам. Но първо трябва да го довършиш.

После излезе, но мина много време, преди да напиша каквото и да е. Седях зазяпан през прозорците почти цял час, почуквах с писалката отстрани по масата, гледах как сивият ден малко се прояснява, мислех си за Брад Долън, който ме наричаше „Поли“ и никога не се уморяваше от тъпите си вицове, мислех си за онова, което ми бе казала Илейн Конъли. „Смята, че имаш някаква тайна. Аз също.“

А може би и аз. Да, може би аз също. И разбира се, Брад Долън иска да се добере до нея. Не защото мисли, че е нещо важно (и това е така, освен, предполагам, за самия мен), а защото смята, че много старите хора като мен не би трябвало да имат тайни. Нито да взимат дъждобраните от закачалката пред кухнята, нито да имат тайни. И не възприема идеята, че ние все още сме хора. А защо не трябва да ни се позволява такава идея? Той не знае. В това отношение също прилича на Пърси.

Ето как мислите ми като река, която прави неочакван завой, най-сетне ме върнаха там, докъдето бях стигнал в момента, в който Брад Долън протегна ръка изпод стрехата на кухнята и ме сграбчи за китката: до Пърси, до подлия Пърси Уетмор и до това как отмъсти на човека, който му се беше присмял. Делакроа хвърли пъстрата си макара — онази, която господин Джингълс му връщаше — и тя изскочи от килията му, за да падне в коридора. Нямаше нужда от нищо повече — Пърси се възползва от шанса си.