Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

3.

Около единайсет часа сутринта разказах всичко това на Джан. Едва не написах „на следващата сутрин“, но разбира се, става дума за същия ден. Несъмнено най-дългият през целия ми живот. Разказах й всичко, което разказах и на вас, и завърших с това как Уилям Уортън лежеше на койката си мъртъв, с пробита като решето от пистолета на Пърси глава.

Не, не беше така. Всъщност завърших с нещата, които излязоха от устата на Пърси, с мушиците или каквото и друго да бяха. Този момент бе най-трудният за разказване, дори на собствената ми жена, но го направих.

Докато говорех, тя ми донесе половин чаша черно кафе — отначало ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да вдигна чашата, без да я разлея. Когато свърших, треперенето беше отслабнало и чувствах, че съм в състояние дори да поема малко храна — може би яйце или супа.

— Спаси ни това, че всъщност не ни се налагаше да лъжем.

— А само да премълчите някои неща — каза тя и кимна. — Най-вече дреболии, като например как сте извели един осъден на смърт убиец от затвора, как е изцелил една умираща жена и как е подлудил онзи Пърси Уетмор като — какво? — като е изплюл втечнен мозъчен тумор от гърлото си?

— Не зная, Джан — отвърнах. — Зная само, че ако продължиш да говориш така, ще се наложи или сама да изядеш тази супа, или да нахраниш с нея кучето.

— Извинявай. Но съм права, нали?

— Да. Само че ни се размина с… — С какво? Не можеше да се нарече бягство. — … с пътуването. Даже Пърси не може да им разкаже за него, ако изобщо някога дойде на себе си.

— Ако дойде на себе си — повтори тя. — Има ли такава вероятност?

Поклатих глава, за да покажа, че нямам представа. Но всъщност имах — смятах, че няма да дойде на себе си нито през тридесет и втора, нито пък през четиридесет и втора или петдесет и втора. И се оказах прав. Пърси Уетмор остана в „Брайър Ридж“, докато през 1942 психиатрията не изгоря до основи. При пожара загинаха седемнайсет пациенти, но Пърси не бе сред тях. Все още безмълвен и отсъстващ във всяко отношение — научих, че терминът, характеризиращ това състояние, е „кататония“ — той бил изведен от един от пазачите много преди огънят да стигне до неговото крило. Преместиха го в друга болница — не си спомням името й и предполагам, че така или иначе няма никакво значение — и почина през 1965. Доколкото ми е известно, последните му думи бяха, когато ни каза, че можем да отбележим часа му на тръгване… освен ако не искаме да обясняваме защо си е тръгнал по-рано.

По ирония на съдбата изобщо не ни се наложи много да обясняваме каквото и да е. Колегата ни беше полудял и бе застрелял Уилям Уортън. Така казахме, така си и беше, до последната дума. Когато Андерсън попита Бруталния как е изглеждал Уетмор, преди да стреля, и Хауъл му отвърна с една-единствена дума — „Кротък“ — преживях ужасен миг, усещайки, че мога да избухна в смях. Защото и това бе вярно, Пърси наистина беше кротувал — по-голямата част от дежурството си той бе прекарал с лепенка на устата и можеше да издава единствено нечленоразделно мучене.

Къртис държа Пърси в блока до осем часа — Пърси, безмълвен като индианец в магазин за пури, но много по-зловещ. Дотогава бе пристигнал Хал Мурс, който изглеждаше мрачен, но готов отново да се хвърли на коня. Къртис Андерсън го остави да направи точно това и въздъхна с облекчение, което ние почти можехме да чуем. Обърканият, уплашен старец беше изчезнал — това бе директорът, който отиде до Пърси, хвана го за раменете с големите си ръце и силно го разтърси.

— Синко! — извика той в отсъстващото му лице — лице, което вече започваше да се размеква като восък, помислих си аз. — Синко! Чуваш ли ме? Кажи ми, ако ме чуваш! Искам да зная какво е станало!

Пърси не реагира, разбира се. Андерсън искаше да отведе директора настрани, да решат как да се справят с положението — проблемът бе политически — но Мурс не го последва, поне за момента, и ме дръпна нататък по Пътя. Джон Кофи лежеше на койката си с лице към стената и както винаги с провиснали до земята крака. Изглеждаше така, като че ли спеше и навярно бе така… но вече бяхме разбрали, че той невинаги е такъв, какъвто изглежда.

— Онова, което се случи в дома ми, има ли каквато и да е връзка с това, което се е случило тук след завръщането ви? — тихо попита Мурс. — Ще ви прикривам доколкото е по силите ми, даже това да ми струва работата, но трябва да зная.

Поклатих глава. Когато му отвърнах, аз също говорех тихо. В края на коридора сега се мотаеха дванайсетина надзиратели. Други фотографираха Уортън в килията му. Къртис Андерсън ги наблюдаваше и за момента към нас гледаше единствено Бруталния.

— Не. Върнахме Джон в килията му нормално, нали разбираш, после пуснахме Пърси от карцера, в който го бяхме оставили за по-сигурно. Мислех си, че ще вдигне скандал, но не го направи. Само си поиска обратно пистолета и палката. Не каза нищо друго, просто тръгна нататък по коридора. После, когато стигна до килията на Уортън, извади пистолета си и започна да стреля.

— Смяташ ли, че пребиваването му в карцера… психически му се е отразило по някакъв начин?

— Не.

— Сложихте ли му усмирителната риза?

— Не. Нямаше нужда.

— Кротък ли беше? Не се ли съпротивяваше?

— Не се съпротивяваше.

— Кротувал е и не се е съпротивявал даже когато е видял, че искате да го затворите в карцера, така ли?

— Точно така. — Въпреки че изпитвах желание да поукрася сцената — да прибавя на Пърси поне една-две щрихи — не го направих. Колкото по-просто, толкова по-добре. — Нямаше никакви проблеми. Просто отиде в един от отсрещните ъгли и седна там.

— Тогава не каза ли нещо за Уортън?

— Не.

— А за Кофи?

Поклатих глава.

— Възможно ли е Пърси отдавна да го е замислял? Имаше ли нещо против него?

— Възможно е — отвърнах аз, като още повече понижих глас. — Пърси не внимаваше, когато вървеше по Пътя, Хал. Веднъж Уортън се пресегна, притисна го до решетките и малко пофлиртува с него. — Замълчах за миг. — Може да се каже, че го опипа.

— Само това ли? Просто е… „пофлиртувал с него“… и това е всичко?

— Да, но за Пърси беше достатъчно. Уортън каза нещо как предпочитал да чука него вместо сестра му.

— Хм. — Мурс продължаваше да гледа настрани към Джон Кофи, сякаш постоянно трябваше да се уверява, че негърът е действителна личност, наистина съществуваща на земята. — Това не обяснява какво е станало с него, но донякъде обяснява защо е стрелял срещу Уортън, а не срещу Кофи или някой от хората ти. И като говоря за хората ти, Пол, дали всички те ще представят една и съща версия?

— Да — потвърдих аз. — И ще го направят — по-късно казах на Джанис и започнах да ям супата, която бе донесла на масата. — Лично ще се погрижа за това.

— Все пак си излъгал — рече тя. — Излъгал си Хал.

Е, за това са съпругите, нали? Винаги търсят дупки от молци в най-хубавия ти костюм и в повечето случаи откриват.

— Предполагам, че си права, щом искаш да гледаш на нещата така. Не му казах нещо, което щеше да измъчва и двама ни. Хал е чист, струва ми се. В края на краищата той дори не беше там. Беше си вкъщи и се грижеше за жена си, докато Къртис не го повика.

— Каза ли как е Мелинда?

— Тогава не, нямаше време, но разговаряхме пак точно преди двамата с Бруталния да си тръгнем. Мели не си спомняла много, но се чувствала чудесно. Била на крак и ходела. Говорела за цветните лехи, които щяла да направи догодина.

Известно време жена ми просто седеше и ме гледаше как ям. После попита:

— Хал знае ли, че е било чудо, Пол? Разбира ли го?

— Да. Всички го разбираме, всички, които бяхме там.

— Иска ми се и аз да съм била — каза тя, — но като че ли по-скоро се радвам, че не съм била. Ако бях видяла люспите да падат от очите на Савел на пътя за Дамаск[1], навярно щях да получа инфаркт.

— Не — възразих, като повдигнах чинията, за да я опразня до дъно, — навярно щеше да му сготвиш супа. Чудесна е, скъпа.

— Добре. — Но всъщност не мислеше за супата, за готвене или за покръстването на Савел на пътя за Дамаск. Гледаше през прозореца към хребетите, подпряла брадичка с ръка. Очите й бяха замъглени като самите хребети в летните утрини, когато денят предвещаваше да е много горещ. Летни утрини като онази, в която открили момиченцата на Детерик, без причина си помислих аз. Зачудих се защо не са викали. Убиецът им ги бе наранил — верандата била в кръв, стъпалата също. Защо ли не бяха викали?

— Смяташ, че всъщност Джон Кофи е убил онзи Уортън, нали? — попита Джанис, след като най-после отмести поглед от прозореца. — Че не е било случайно — смяташ, че е използвал Пърси Уетмор срещу Уортън като оръжие.

— Да.

— Защо?

— Не зная.

— Разкажи ми пак какво стана, когато сте извеждали Кофи от Пътя, моля те. Само тази част.

Така и направих. Разказах й как стрелналата се между решетките и сграбчила бицепса на Джон мършава ръка ми е заприличала на змия — на някоя от водните змии, от които като деца се страхувахме всички, плувайки в реката — и как Кофи каза, че Уортън е лош човек. Почти го прошепна.

— А Уортън е казал… — Жена ми отново гледаше през прозореца, но продължаваше да ме слуша.

— Уортън каза: „Правилно, черньо. Адски лош“.

— И това е всичко.

— Да. Имах чувството, че в онзи момент нещо ще се случи, но се излъгах. Бруталния свали ръката на Уортън от Джон и му рече да си ляга, което Дивият Бил и направи. Още отначало не можеше да се държи на крака. Каза, че негрите трябвало да имат отделен електрически стол, и това бе всичко. Продължихме да си гледаме работата.

— Джон Кофи го е нарекъл лош човек.

— Да. Веднъж каза същото и за Пърси. Може би неведнъж. Не мога да си спомня точно кога, но зная, че го каза.

— Но Уортън никога не е правил нищо лично на Джон Кофи, нали? Нещо като с Пърси, искам да кажа.

— Не. Разстоянието между килиите им — Уортън е до бюрото на дежурния, а Джон е по-нататък от другата страна — почти не им дава възможност да се виждат.

— Разкажи ми пак как е изглеждал Кофи, когато Уортън го е хванал.

— Джанис, това няма да ни доведе доникъде.

— Може пък и да ни доведе. Разкажи ми пак как изглеждаше.

Въздъхнах.

— Предполагам, че може да се каже шокиран. Направо ахна. Представи си, че се печеш на плажа, а аз се промъкна до теб и излея малко студена вода върху гърба ти. Или пък все едно че са му ударили шамар.

— Ами, естествено — отвърна тя. — Той просто се е стреснал.

— Да — казах. И после: — Не.

— Реши най-после — да или не.

— Не. Не беше стреснат. Беше също като тогава, когато искаше да вляза в килията му, за да изцери инфекцията ми. Или когато искаше да му дам мишката. Беше изненадан, но не от ръката на Уортън… поне не точно… о, господи, Джан, не зная.

— Добре, да оставим това. Просто не мога да си представя защо Джон го е направил, това е всичко. Да е агресивен по природа, не е. Което навежда на друг въпрос, Пол: как можеш да го екзекутираш, ако си прав за онези момиченца? Как можеш да го сложиш на електрическия стол, ако някой друг…

Подскочих. С лакът закачих чинията, съборих я на пода и тя се счупи. Бе ми хрумнала нова идея. За момента беше по-скоро интуитивна, отколкото логична, но притежаваше известно черно изящество.

— Пол? — уплашено попита Джанис. — Какво има?

— Не зная, не зная със сигурност, но ако мога, ще разбера.

Бележки

[1] Деяния на светите апостоли, 9:18. — Б.пр.