Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Green Mile, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Психологически роман
- Психологически трилър
- Роман на възпитанието
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 248 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
- moosehead (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
Издание:
Стивън Кинг. Зеленият път
ИК „Бард“, 2000
Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000
ISBN 954-585-159-7
История
- — Корекция
- — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
| Зеленият път | |
| The Green Mile | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Първо издание | 1996 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | магически реализъм, драма |
| Вид | роман в 6 части |
| Преводач | Крум Бъчваров |
| ISBN | ISBN 9545851597 |
„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.
През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.
С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.
Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.
Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.
Прием
„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]
Филмова адаптация
През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.
В България
„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).
Източници
- ↑ Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
- ↑ Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.
Външни препратки
- „Зеленият път“ на сайта
„Моята библиотека“
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
3.
— Ще си имаш неприятности с Пърси — отбеляза Хари, докато вървяхме по коридора към кабинета ми. Дийн Стантън, който в известен смисъл ми беше втори заместник — всъщност при нас нямаше такива неща, иначе Пърси Уетмор светкавично би уредил положението си — седеше зад бюрото ми и се занимаваше с текущите книжа, работа, за която като че ли никога не ми оставаше време. Когато влязохме, той едва вдигна поглед, намести с палец малките си очила и отново се върна към документите си.
— Имам си проблеми с този глупак още от деня, в който постъпи тук — отвърнах и предпазливо издърпах панталоните си на чатала, като потреперих. — Чу ли какво викаше, когато доведе онзи огромен идиот?
— Нямаше начин да не чуя — рече той. — Бях там, нали знаеш.
— Аз бях в кенефа и също го чух — обади се Дийн. Придърпа към себе си лист хартия, вдигна го на светлината така, че можех да видя, че освен напечатания текст върху него има отпечатък от чашка кафе, и после го хвърли в кошчето за отпадъци. — „Идва смъртник.“ Трябва да го е прочел в някое от онези списания, по които толкова много си пада.
И навярно бе така. Пърси Уетмор беше страстен читател на „Аргоси“, „Стаг“ и „Менс Адвенчър“. Както изглеждаше, във всеки техен брой имаше затворнически истории и той жадно ги поглъщаше като човек, който прави проучване. Сякаш се опитваше да разбере как трябва да постъпва и си мислеше, че може да открие това в списанията. Бе постъпил при нас точно след екзекуцията на Антъни Рей — убиеца със секирата, и всъщност още не беше участвал в изпълнение на смъртна присъда, макар че веднъж беше свидетелствал от кабината за прекъсвача.
— Той познава някои хора — предупреди ме Хари. — Има връзки. Ще трябва да отговаряш, ако го изхвърлиш от блока. А ако очакваш от него някаква действителна работа, ще си имаш още по-големи неприятности.
— Не очаквам. — И наистина не очаквах… но хранех известни надежди. Бил Додж не беше от хората, които ще оставят някого просто да се мотае със скръстени ръце. — В момента повече ме интересува онова голямо момче. Смятате ли, че ще си имаме проблеми с него?
Хари решително поклати глава.
— В съда в окръг Трапингъс беше кротък като агънце — каза Дийн. Той свали малките си очила без рамки и започна да ги лъска в жилетката си. — Разбира се, бяха го оковали с повече вериги, отколкото Скрудж е видял по призрака на Марли[1], но ако искаше, спокойно можеше да ги разкъса.
— Зная. — Въпреки че не знаех, не ми беше приятно да оставям Дийн Стантън да се прави на по-умен от мен.
— Едър е, а? — каза той.
— Така е — съгласих се. — Чудовищно едър.
— Навярно ще трябва да включим Стария Светльо на най-висока мощност, за да му изпържи задника.
— Не се тревожи за Стария Светльо — разсеяно отвърнах. — Той прави от големите малки.
Дийн разтри основата на носа си, от двете страни на която имаше сърдити червени петна от очилата му, и кимна.
— Да. В това има известна истина, така е.
— Някой от вас двамата знае ли откъде е дошъл, преди да се появи в… Тефтън? — попитах. — Тефтън беше, нали?
— Да — потвърди Дийн. — Тефтън в окръг Трапингъс. Изглежда, никой не знае какво е правил, преди да се появи там и да стори онова, което е сторил. Предполагам, че просто е обикалял. Ако наистина те интересува, вероятно ще можеш да откриеш нещо повече във вестниците в библиотеката на затвора. Сигурно няма да се наканят да я преместят до следващата седмица. — Той се ухили. — Обаче може да ти се наложи да изслушаш жалбите и стенанията на малкото си приятелче там горе.
— Във всеки случай мога просто да хвърля едно око — казах и по-късно същия следобед го направих.
Библиотеката на затвора се намираше в задната част на сградата, която трябваше да се превърне в затворническа автоработилница — поне така възнамеряваха. Някой пак щеше да се нагуши, мислех си аз, но Депресията беше в разгара си и пазех мненията си за себе си — така, както би трябвало да държа устата си затворена и за Пърси, но понякога човек просто не може да се сдържи. В повечето случаи устата може да ти навлече повече неприятности, отколкото изобщо е в състояние да ти докара хуят. А идеята за автоработилница така или иначе изобщо не се осъществи — следващата пролет затворът се премести стотина километра надолу по пътя за Брайтън. Нови потайни сделки, струва ми се. Но не беше моя работа.
Администрацията се бе преместила в нова сграда откъм източната страна на двора, местеха затворническата болница (на кого принадлежеше идеята да сложи болницата на втория етаж в предишната сграда си оставаше просто поредната житейска загадка), библиотеката все още беше частично комплектувана — не че някога в нея изобщо е имало много нещо — и стоеше празна. Старата сграда представляваше горещ дървен сандък, сбутан между блокове А и Б. Баните им граничеха с нея от двете страни и от цялото здание постоянно се вдигаше пара с онази миризма на урина, която навярно бе единствената основателна причина да я преместят. Библиотеката имаше Г-образна форма и не беше много по-голяма от моя кабинет. Потърсих вентилатор, но всичките бяха изчезнали. Вътре трябва да имаше към четирийсетина градуса и когато седнах, усетих онова горещо пулсиране в слабините. Нещо подобно на възпален зъб. Знам, че е абсурдно, като се има предвид за коя част от тялото става дума, но това е единственото нещо, с което мога да го сравня. По време и веднага след уриниране ставаше много по-лошо, а преди да отида в библиотеката, тъкмо го бях направил.
В края на краищата в помещението имаше още един човек — съсухрен стар затворник на име Гибънс, който дремеше в ъгъла с роман за Дивия Запад в скута си и с нахлупена над очите шапка. Жегата не му пречеше, нито пък пъшкането, тропането и ругатните откъм затворническата болница на горния етаж (където трябваше да е няколко градуса по-горещо и се надявах, че това доставя истинско удоволствие на Пърси Уетмор). Аз също не го разбутах и отидох към късата страна на стаята, в която държаха вестниците. Мислех си, че може да са ги отнесли заедно с вентилаторите, въпреки онова, което каза Дийн. Но той се оказа прав и лесно открих материалите за близначките Детерик — това беше водеща новина още от извършването на престъплението през юни и по време на процеса в края на август и септември.
Скоро забравих за жегата, за тропането от горния етаж и за хрипливото хъркане на стария Гибънс. Мисълта за онези деветгодишни момиченца — за пухкавата им руса косица и мили усмивки — на фона на зловещата тромавост на Кофи бе неприятна, но неизбежна. Като знаех ръста му, лесно можех да си представя как наистина ги изяжда като някой великан от приказките. Онова, което всъщност беше извършил, бе още по-ужасно и той имаше късмет, че не го бяха линчували направо на речния бряг. Ако, разбира се, очакването да изминеш Зеления път и да седнеш в скута на Стария Светльо може да се нарече късмет.