Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

2.

Мишката се върна само три дни след като Пърси я беше гонил по Зеления път. Дийн Стантън и Бил Додж бистрели политиката, което през онези дни означаваше, че разговарят за Рузвелт и Хувър — за Хърбърт, а не за Дж. Едгар[1]. Двамата ядели бисквити „Риц“, които около час преди това Дийн купил от стария Ту-Ту. Пърси ги слушал от вратата на кабинета и упражнявал бързи удари с палката, която толкова много обичаше. Извадил я от онзи смешен ръчно изработен калъф, който беше изнамерил отнякъде, завъртял я (или поне се опитал — в повечето случаи я изпускаше и тя не падаше само защото бе закачена на китката му с кожена каишка), после отново я прибрал. През онази нощ аз не бях на работа, но на следващата вечер Дийн ми докладва всичко.

Мишката се появила на Зеления път точно като преди, изприпквала известно разстояние, после спирала и като че ли проверявала празните килии. След малко продължавала, сякаш през цялото време знаела, че търсенето ще е дълго и се била приготвила за това.

Този път Президента бил буден и стоял на вратата на килията си. Този тип някак си успяваше да изглежда спретнат даже в сините си затворнически дрехи. Съвсем случайно бяхме разбрали, че няма да седне на Стария Светльо, и се оказахме прави — не беше минала и седмица след второто преследване на мишката от Пърси, когато замениха смъртната присъда на Президента с доживотна и го преместиха от блока.

— Хей! — извикал той. — Там има мишка! Що за заведение управлявате вие, момчета? — На пръв поглед се шегувал, но Дийн ми каза, че в гласа му се долавяла ярост, сякаш дори смъртната присъда не била в състояние да избие бизнеса от душата му. Преди това бил работил като регионален ръководител на фирма за недвижими имоти, наречена „Мид-Саут Риълти Асошиейтс“, и се смятал за достатъчно хитър, че да успее да се измъкне, след като бутнал склерозиралия си баща от прозореца на третия етаж с надеждата да получи двойната му застраховка „Живот“. Оказало се, че греши, но може би не чак толкова.

— Млъквай, кретен такъв — казал Пърси, но реакцията му била по-скоро автоматична. Не изпускал мишката от очи. Бил прибрал палката в калъфа й и бил взел едно от своите списания, но сега го захвърлил върху бюрото и отново извадил палката. Започнал небрежно да почуква с нея по кокалчетата на лявата си ръка.

— Кучи син — обадил се Бил Додж. — Никога досега не съм виждал тук мишка.

— А, тя май че е доста умна — отвърнал Дийн. — И изобщо не се страхува.

— Откъде знаеш?

— Беше тук преди няколко дни. Пърси също я видя. Бруталния я нарече Стиймбоут Уили.

В отговор Пърси изръмжал, но не казал нищо. Вече почуквал с палката по-бързо по опакото на дланта си.

— Гледайте — извикал Дийн. — Миналия път дойде чак до бюрото. Искам да видя дали пак ще го направи.

Мишката го направила, като по пътя заобиколила отдалече Президента, сякаш не й харесвала миризмата на нашия отцеубиец. Тя огледала две от празните килии, даже се покатерила да подуши голите койки, после се върнала на Зеления път. А Пърси стоял там през цялото време и почуквал ли почуквал с палката, без да говори, изпълнен единствено с желание да я накара да съжалява, че се е върнала. Изпълнен с желание да й даде урок.

— Добре че не се налага вие, момчета, да я слагате на Стария Светльо — заинтригуван въпреки волята си, рекъл Бил. — Щяхте да изгубите адски много време, докато я завържете и й сложите шапката.

Пърси продължавал да мълчи, но съвсем бавно стиснал палката между пръстите си, така както човек държи хубава пура.

Мишката спряла на същото място като преди, на по-малко от метър от бюрото, и погледнала към Дийн като затворник пред решетките на килия. За миг погледнала и към Бил, после отново насочила вниманието си към Дийн. Пърси като че ли изобщо не забелязвал нищо.

— Храбро малко копеле, трябва да й го призная — казал Бил. После леко повишил глас. — Хей! Хей! Стиймбоут Уили!

Мишокът трепнал и размърдал уши, но не избягал, дори не проявил каквито и да е признаци, че се готви да избяга.

— Гледайте сега — рекъл Дийн, като си спомнил как Бруталния дал на животинчето парченце от сандвича си. — Не зная дали ще го направи пак, но…

Той отчупил малко от една бисквита и пуснал парчето пред мишката. В продължение на една-две секунди тя само гледала към оранжевата троха, като душела и мърдала тънките си като нишки мустачета. После протегнала лапички, взела парченцето, седнала на задните си крака и започнала да яде.

— Мътните ме взели! — възкликнал Бил. — Яде така изискано, като свещеник в събота вечер!

— Пък на мен повече ми прилича на някой черньо, който се тъпче с диня — отбелязал Пърси, но никой от надзирателите не му обърнал внимание. Нито пък Вожда или Президента. Мишката довършила бисквитата, но продължила да седи на мястото си, пазейки равновесие с помощта на опашчицата си, и гледала нагоре към гигантите в сини дрехи.

— Дай аз да опитам — казал Бил. Той отчупил още едно парче от бисквита, навел се над бюрото и внимателно го пуснал. Животинчето го подушило, но не го докоснало. — Ъхъ — рекъл. — Трябва да се е нахранила.

— Не — отвърнал Дийн, — просто знае, че си външен човек, това е всичко.

— Външен ли? Аз! Тук съм почти от толкова време, колкото и Хари Теруилигър! А може и от по-дълго!

— Кротко, старче, кротко — ухилил се Дийн. — Само гледай дали не съм прав. — Пуснал на земята ново парче от бисквитата. Съвсем естествено мишката го взела и отново започнала да яде, без да обръща внимание на парченцето на Бил. Но преди да успее да си гризне един-два пъти, Пърси хвърлил палката си към нея като копие.

Мишката била малка цел и трябва да отдадем дължимото на дявола — ударът бил адски точен и спокойно можел да отнесе главата на „Уили“, ако рефлексите й не били толкова бързи. Тя се навела — да, точно така, както би направил и човек — и пуснала парчето бисквита. Тежката дъбова палка прелетяла над главата и гърба й достатъчно близо, за да разроши козината й (поне така ми каза Дийн, така и го предавам, макар да не съм сигурен, че наистина му вярвам), после се ударила в зеления линолеум и отскочила към решетките на една от празните килии. Мишлето не изчакало да разбере дали не е станала грешка — очевидно помнело някакъв друг подобен сблъсък, обърнало се и светкавично изчезнало по коридора към карцера.

Пърси изревал от разочарование — знаел колко близо бил до целта — и отново се втурнал след животинчето. Бил Додж го хванал за ръката, навярно съвсем инстинктивно, но той се откъснал. И все пак, каза ми Дийн, вероятно тъкмо това спасило живота на Стиймбоут Уили. Пърси не само искал да убие мишката, а да я смаже, така че се затичал с огромни комични скокове, като елен, тропайки с тежките си черни работни обувки. Мишлето едва успяло да избегне последните му два скока, първият на едната страна, вторият — на другата.

— Мамка му! — извикал Пърси, като блъснал с длан по вратата. После започнал да рови из ключовете си, готвейки се да влезе в карцера и да продължи преследването.

Дийн тръгнал по коридора след него. Нарочно вървял бавно, за да се овладее. Отчасти му се искало да се присмее на Уетмор, каза ми той, но в същото време изпитвал желание да го сграбчи, да го обърне, да го залепи за вратата на стаята и да го накара да види звезди посред бял ден. Разбира се, най-вече просто бил стреснат — работата ни в блок Е беше да свеждаме кавгите до минимум, а на практика кавгата бе бащиното име на Пърси. Съжителството с него беше все едно да се опитваш да свалиш детонатора на бомба, докато зад гърба ти някой бие чинели. С една дума, предизвикваше безпокойство. Стантън твърдеше, че виждал това безпокойство в очите на Арлен Битърбък… дори в очите на Президента, макар този господин обикновено да бе леден като консервирана краставица.

Но имало и още нещо. Дийн вече бил започнал да възприема мишлето като — е, може би не като приятел, но като елемент от живота в блока. Оттук и онова, което Пърси направил и се опитвал да направи, автоматично ставало лошо. А фактът, че той никога не би разбрал как така не е прав, представляваше съвършен пример защо не подхождаше за работата, която смяташе, че върши.

Пърси изобщо не понасяше да изглежда глупаво и всички ние го знаехме. Така че, когато Дийн стигнал до края на коридора, вече се бил овладял и знаел как да се справи с проблема.

— Пак те изигра — ухилен му казал Стантън.

Той свирепо го изгледал и отметнал косата от челото си.

— Мери си приказките, цайс. Ядосан съм. Не влошавай положението.

— Значи пак е ден за пренасяне, а? — отвърнал му, без да се смее… но с присмех в очите. — Е, когато свършиш всичко този път, имаш ли нещо против да измиеш пода?

Пърси погледнал към пода. После погледнал към ключовете си. Помислил си за поредното продължително, уморително и безплодно тършуване из стаята с меки стени, докато всички наоколо стояли и го наблюдавали… включително Вожда и Президента.

— Проклет да съм, ако разбирам какво е толкова смешно — казал. — Тук не ни трябват мишки — вече и без това си имаме достатъчно гадини.

— Както кажеш, Пърси — отвърнал Дийн и вдигнал ръце. За миг бил убеден, каза ми следващата вечер, че той ще се нахвърли отгоре му. Тогава към тях се приближил Бил Додж и загладил нещата:

— Струва ми се, че си изпуснал това. — Подал на Пърси палката му. — Два пръста по-ниско и щеше да строшиш гърба на малкото копеленце.

— Да, не беше зле — гордо отвърнал той и грижливо прибрал палката си в глупавия й калъф. — В гимназията играех бейзбол и нямах грешка.

— Я стига бе, наистина ли? — попитал Бил и уважението в гласа му (макар че намигнал на Дийн, когато Пърси се извърнал) било достатъчно, за да дозаглади положението.

— Да. Веднъж играх в Ноксвил. Онези гражданя изобщо не успяха да разберат къде е топката. Можеше да стане страхотна игра, ако съдията не беше такъв кретен.

Дийн можел да остави нещата така, но бе по-старши от него и част от работата на по-старшия е да обучава, а по онова време — преди Кофи и Делакроа — все още смяташе, че той се поддава на обучение. Така че протегнал ръка и хванал по-младия мъж за ръката.

— Не е зле да помислиш за онова, което току-що направи — казал. Имал намерение, по-късно ми обясни, да говори със сериозен, но не и осъдителен тон. Във всеки случай не прекалено осъдителен.

Само че при Пърси това не действаше. Той може и да не се научи… за разлика от нас.

— Хей, цайс, зная какво правех — опитвах се да хвана онази мишка! Ти какво, да не си сляп?

— Освен това стресна Бил, мен и всички тях — отвърнал му и посочил към Битърбък и Фландърс.

— И какво от това? Не са бебета, в случай че не си забелязал. Макар че през повечето време се отнасяте към тях точно така.

— Ами, просто на мен не ми харесва да ме стряскат — изтътнал Бил, — а пък аз работя тук, Уетмор, в случай че не си забелязал. Аз не съм някой от твоите кретени.

Пърси го погледнал с присвити очи и с известна неувереност.

— И не ги стряскаме повече от необходимото, защото и без това са под страхотно напрежение — прибавил Дийн. Все още говорел тихо. — Хората под такова напрежение могат да се пречупят. Да се наранят. Да наранят други. Понякога също докарват неприятности и на нас.

При тези думи устата на Уетмор потръпнала. Идеята за неприятности имаше власт над него. Причиняването на неприятности беше едно. Съвсем друго обаче бе да ги изпита на свой гръб.

— Нашата работа е да разговаряме, а не да крещим — казал Дийн. — Човек, който крещи на затворниците, не може да се владее.

Пърси знаеше кой е автор на това правило — аз. Шефът. Между Пърси Уетмор и Пол Еджкоум никога не беше съществувала привързаност, а това все още бе през лятото, спомнете си — много преди да започне истинската веселба.

— Ще направиш по-добре — рекъл Дийн, — ако възприемаш това място като интензивно отделение в болница. Най-добре да се пази тишина…

— Възприемам го като кофа с пикня, която използваме, за да давим плъхове — прекъснал го той, — и това е всичко. А сега ме пусни.

Издърпал ръката си, промушил се между него и Бил и със сведена глава се отдалечил по коридора. Минал малко прекалено близо до килията на Президента — достатъчно близо, че Фландърс да може да го хване и навярно да го шибне по главата със собствената му безценна дъбова палка, стига да беше такъв човек. Той, разбира се, не беше, за разлика от Вожда. Ако му се удадеше възможност, Вожда можеше да му нанесе такъв удар, че Пърси да го запомни. Онова, което ми съобщи по въпроса Дийн, когато следващата вечер ми разказваше за събитията, ме измъчва и досега, защото се оказа истинско пророчество.

— Уетмор не разбира, че няма каквато и да е власт над тях — рече ми. — Че по никакъв начин не е в състояние да направи живота им по-тежък, че могат да седнат на електрическия стол само веднъж. Докато не проумее това, ще представлява опасност както за самия себе си, така и за всички останали тук.

Пърси влязъл в кабинета ми и затръшнал вратата след себе си.

— Леле, леле — обадил се Бил Додж, — само да не му се пръснат ташаците, като се надува така.

— Това не е нищо — отвърнал Дийн.

— О, я погледни нещата откъм добрата им страна — успокоил го Бил. Минаги казваше на хората да гледат на нещата откъм добрата им страна. В крайна сметка на човек му се искаше да го фрасне по носа всеки път, щом го чуеше. — Твоят хитър мишок поне се измъкна.

— Да, но повече няма да го видим — казал Дийн. — Струва ми се, че този път проклетият Пърси Уетмор го уплаши завинаги.

Бележки

[1] Хърбърт Кларк Хувър (1874–1964) — трийсет и първият президент на САЩ (1929–1933). Джон Едгар Хувър (1895–1972) — основател и директор на ФБР от създаването му през 1924 година до смъртта си. — Б.пр.