Стивън Кинг
Зеленият път (45)

6.

Знаех, че малката врата между кабинета ми и стълбите към склада не е направена за хора като Кофи, но не бях разбирал колко огромно е несъответствието, докато не застана отпред и замислено се загледа в нея.

Хари се засмя, но самият Джон като че ли не виждаше нищо смешно в картината на застаналия пред малката врата огромен мъж. Не можеше и да види, разбира се, дори да бе доста по-умен, отколкото бе в действителност.

Той седна на пода, провря се през вратата, отново се изправи и слезе по стълбите долу, където го очакваше Бруталния. Там спря и погледна през празната стая към платформата, върху която чакаше Стария Светльо, безмълвен и зловещ като трон в замъка на мъртъв цар. Шапката висеше на облегалката и приличаше по-скоро на шапката на палячо, отколкото на царска корона, нещо, което би си сложил някои глупак или шут, за да накара високопоставената си публика да се смее повече на шегите му. Издължената сянка на стола заплашително падаше върху една от стените. И да, стори ми се, че все още мога да усетя във въздуха миризмата на изгоряла плът. Беше слаба, но си помислих, че не е плод на въображението ми.

Хари се провря през вратата след мен. Не ми харесваха замръзналата поза и разширените очи на Джон, който гледаше Стария Светльо. Още по-малко ми хареса онова, което видях, щом се приближих: кожата на ръцете му бе настръхнала.

— Хайде, голямо момче — казах аз. Хванах го за китката и се опитах да го насоча към вратата на тунела. Отначало не реагира и със същия успех бих могъл да се опитвам да бутам с голи ръце огромна скала.

— Хайде, Джон, трябва да вървим, освен ако не искаш каляската отново да се превърне в тиква — рече Хари и отново нервно се засмя. Той хвана негъра за другата ръка и го задърпа, но Кофи не помръдна. И после с тих, замечтан глас каза нещо. Не говореше на мен, нито на когото и да е друг от нас, но въпреки това никога няма да го забравя.

— Те все още са там. Късчета от тях все още са там. Чувам ги как крещят.

Нервният смях на Хари пресекна и го остави с усмивка на устните, която беше като катинар, увиснал на вратата на празна къща. Бруталния ми хвърли почти ужасен поглед и отстъпи от Джон Кофи. За втори път в продължение на по-малко от пет минути ми се стори, че всичко ще се провали. Сега аз бях онзи, който се намеси — когато малко по-късно заплахата се появи за трети път, щеше да е Хари. Тази нощ всички имахме своя шанс, повярвайте ми.

Застанах между Джон и стола, като се повдигнах на пръсти, за да се уверя, че напълно препречвам гледката му. После два пъти рязко щракнах с пръсти пред очите му.

— Хайде! Тръгвай! Нали каза, че не се налага да те оковаваме, докажи го сега! Тръгвай, голямо момче! Тръгвай, Джон Кофи! Натам! Към онази врата!

Очите му се проясниха.

— Да, шефе. — И слава богу, той тръгна.

— Гледай към вратата, Джон Кофи, само към вратата и на никъде другаде.

— Да, шефе. — Негърът покорно впи очи във вратата.

— Брутален — казах аз и посочих.

Той избърза напред, като разклати връзката с ключовете си и намери необходимия. Джон не откъсваше очи от вратата на тунела, а аз не откъсвах очи от него, но с периферното си зрение забелязах, че Хари хвърля нервни погледи към стола, сякаш никога дотогава не го е виждал.

„Късчета от тях все още са там… Чувам ги как крещят.“

Ако това беше вярно, Едуар Делакроа трябваше да крещи най-силно и най-много от всички и се радвах, че не мога да чуя онова, което чуваше Джон Кофи.

Бруталния отвори вратата. Спуснахме се по стълбите, като негърът вървеше най-отпред. Долу мрачно огледа тунела с ниския му тухлен свод. Докато стигнеше до края му, щеше да му се схване гърбът, освен ако…

Придърпах количката. Чаршафът, върху който бяхме положили Дел, бе сменен (и навярно изгорен), така че се виждаше черната кожена тапицерия.

— Качвай се — казах на Кофи. Той колебливо ме изгледа и аз насърчително му кимнах. — За теб ще е по-лесно и изобщо няма да ни затрудни.

— Добре, шефе Еджкоум. — Той седна и после се отпусна по гръб, като ни гледаше с тревожните си кафяви очи. Обутите му в евтини затворнически чехли крака висяха почти до пода. Бруталния застана между тях и забута Джон Кофи по усойния тунел, както беше бутал толкова много други. Единствената разлика бе, че човекът, който сега лежеше върху количката, все още дишаше. Към средата — трябва да сме били под магистралата и щяхме да сме в състояние да чуем приглушеното бучене на преминаващите автомобили, ако по това време имаше такива — Джон се усмихна.

— Хей — рече той, — забавно е. — Дойде ми наум, че следващия път, когато се возеше на тази количка, няма да мисли така. Всъщност следващия път, когато се возеше на тази количка, нямаше да мисли и да усеща каквото и да е. Или щеше? „Късчета от тях все още са там“ — бе казал той, можел да ги чуе как крещят.

Следвайки другите, които не ме виждаха, аз потръпнах.

— Надявам се, че си спомняш аладина, шефе Еджкоум — каза Бруталния, когато стигнахме края на тунела.

— Не се тревожи — отвърнах аз.

Аладинът не изглеждаше по-различно от другите ключове, които носех по онова време — а връзката ми трябва да е тежала почти два килограма — но бе шперц на шперцовете и отваряше всички врати. През онези дни имаше по един ключ аладин за всеки от петте блока килии, по един за всеки главен надзирател. Другите пазачи можеха да получават такъв, но единствено на главния не му се налагаше да се разписва за него.

Тунелът завършваше със стоманена решетка. Тя винаги ми напомняше за рисунките на стари замъци — нали знаете, в старите дни, когато рицарите са били смели и рицарството е било в разцвета си. Само че Студената планина бе много далеч от Камелот. Стълбището зад портата водеше нагоре към спускаща се врата с табели „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, „ЩАТСКА СОБСТВЕНОСТ“ и „ПО МРЕЖАТА ТЕЧЕ ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ТОК“ от външната й страна.

Отворих решетката и Хари я затвори зад себе си. Качихме се по стълбите, отново начело с Джон Кофи, който трябваше да свие рамене и да наведе глава. Когато стигнахме горе, Хари го заобиколи (не без известна трудност, макар че беше най-дребният от трима ни) и отключи вратата. Можеше да я помръдне, но не бе в състояние да я повдигне.

— Ето, шефе — каза Джон. Той отново излезе отпред — притискайки с хълбок Хари до стената — и с една ръка вдигна вратата, като че ли тя беше от боядисан картон, а не от стомана.

В лицата ни лъхна студеният нощен въздух, прииждащ заедно с планинския вятър, който щеше да вее през повечето време до март или април. Във въздуха се носеха няколко сухи листа и със свободната си ръка Джон Кофи хвана едно от тях. Никога няма да забравя как го погледна и как го смачка под широкия си, красив нос, за да вдиша аромата му.

— Хайде — рече Бруталния. — Да вървим.

Излязохме навън. Негърът спусна вратата и Хауъл я заключи — за нея нямаше нужда от аладин, но шперцът щеше да ни трябва за портата на телената клетка, с която беше покрит изходът.

— Изпъни ръцете си отстрани по тялото, когато минаваш, огромни приятелю — измърмори Хари. — Не се докосвай до мрежата, ако не искаш да получиш някое гадно изгаряне.

И най-после бяхме навън, застанали край пътя (струва ми се, че приличахме на три хълма около планина), загледани оттатък стените, светлините и стражевите кули на затвора. В една от тях наистина видях неясната сянка на пазач, който духаше в ръцете си, но само за миг — гледащите към пътя прозорци на кулите бяха съвсем малки. И все пак трябваше да сме много, много тихи. А ако в момента минеше някой автомобил, можехме здравата да загазим.

— Хайде — прошепнах аз. — Води ни, Хари.

Поехме на север по магистралата един зад друг — първо Хари, после Джон Кофи, Бруталния и най-отзад аз. Изкачихме се по първия склон и се спуснахме от другата му страна, откъдето от затвора се виждаше единствено яркият блясък на светлините сред върхарите на дърветата. Хари ни поведе още по-нататък.

— Къде си я паркирал? — прошепна Бруталния. От устата му излезе бял облак. — Чак в Балтимор ли?

— Точно пред нас — нервно и раздразнително отвърна Теруилигър. — Потрай, Брутъс.

Но Кофи, поне по онова, което виждах от него, сигурно с радост би вървял, докато слънцето не изгрееше, а може би и докато отново не залезеше. Оглеждаше се и се сепна — не от страх, а от удоволствие, съвсем сигурен съм — когато се обади бухал. Дойде ми наум, че макар да се страхуваше от тъмното вътре, никак не се страхуваше от мрака тук навън. Той галеше нощта и я милваше със сетивата си, както човек гали с лице извивките на женска гръд.

— Тук завиваме — измърмори Хари.

Надясно се отклоняваше черен път — тесен, непавиран и обрасъл с бурени по средата. Поехме по него и изминахме още около половин километър. Бруталния отново започваше да мърмори, когато Хари спря, отиде от лявата страна на пътя и се зае да вдига натрупаните един върху друг борови клони. Джон и Хауъл се присъединиха към него и преди да успея да им помогна, разчистиха назъбената предна броня на стар пикап, чиито изпъкнали фарове зяпаха към нас като изцъклени очи.

— Исках да съм колкото може по-предпазлив, нали знаеш — ядно каза на Бруталния Хари. — За теб това може да е голям майтап, Брутъс Хауъл, но аз произхождам от много религиозно семейство и имам толкова набожни братовчеди, че в сравнение с тях християните са като лъвове. Ако ме хванат в нещо като това…

— Няма проблем — отвърна той. — Просто съм нервен, това е всичко.

— Аз също — сковано каза Хари. — Сега само тази проклета развалина да запали…

Като мърмореше, той заобиколи предния капак и Хауъл ми намигна. Що се отнася до Кофи, за него ние бяхме престанали да съществуваме. Беше отметнал главата си назад и се опиваше от гледката на осеялите небето звезди.

— Ако искаш, аз ще пътувам отзад с него — предложи Бруталния. Зад нас стартерът на пикапа за кратко зави, като старо куче, което се опитва да открие краката си в студена зимна утрин. После двигателят сякаш избухна и оживя. Хари го форсира веднъж и след това го остави да работи на ниски обороти. — Не е нужно и двамата да сме там.

— Седни отпред — отвърнах. — Можеш да пътуваш с него на връщане. Ако не ни върнат заключени в каросерията на собствения ни дилижанс, естествено.

— Не говори така. — Изглеждаше искрено разтревожен. Сякаш за пръв път разбираше колко сериозно ще загазим, ако ни хванат. — За бога, Пол.

— Влизай — подканих го. — В кабината.

Бруталния се подчини. Започнах да дърпам Джон Кофи за ръката, докато върна вниманието му за малко обратно на земята, после го поведох към каросерията на пикапа. Хари я бе покрил с брезент и това можеше да ни помогне, ако по пътя се разминехме с други коли или камиони. Отзад обаче каросерията беше открита.

— Спокойно, голямо момче — казах аз.

— Сега ли тръгваме?

— Точно така.

— Добре — усмихна се той. Усмивката му бе свежа и красива, навярно защото не я усложняваше каквато и да е мисъл. Кофи се качи в каросерията. Последвах го, приближих се до кабината и почуках по покрива й. Хари превключи на първа и пикапът излезе от убежището на дърветата, под които беше скрит, като се разтърсваше и подскачаше.

Джон Кофи стоеше разкрачен по средата, отново вдигнал глава към звездите и широко усмихнат, без да обръща внимание на клоните, които шибаха лицето му, докато Хари караше към магистралата.

— Виж, шефе! — тихо и възторжено извика той, като посочи нагоре в черната нощ. — Това е Каси, дамата в люлеещия се стол!

Беше прав — успях да я видя сред безбройните звезди между тъмните силуети на прелитащите покрай нас дървета. Но това не бе Касиопея, за която си бях помислил при думите му за дамата в люлеещия се стол — това беше Мелинда Мурс.

— Виждам я, Джон — отвърнах аз и го дръпнах за ръката. — Но сега трябва да седнеш.

Той седна, облегнал гръб на кабината, без да откъсва очи от нощното небе. Лицето му изразяваше върховно щастие. С всяко превъртане на изтърканите гуми на пикапа Зеленият път оставаше все по-далеч зад нас и поне за момента привидно безкрайният поток от сълзи на Джон Кофи бе секнал.