Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Green Mile, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Психологически роман
- Психологически трилър
- Роман на възпитанието
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 248 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
- moosehead (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
Издание:
Стивън Кинг. Зеленият път
ИК „Бард“, 2000
Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000
ISBN 954-585-159-7
История
- — Корекция
- — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
| Зеленият път | |
| The Green Mile | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Първо издание | 1996 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | магически реализъм, драма |
| Вид | роман в 6 части |
| Преводач | Крум Бъчваров |
| ISBN | ISBN 9545851597 |
„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.
През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.
С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.
Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.
Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.
Прием
„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]
Филмова адаптация
През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.
В България
„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).
Източници
- ↑ Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
- ↑ Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.
Външни препратки
- „Зеленият път“ на сайта
„Моята библиотека“
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
3.
Пърси стоеше с гръб към нас, когато двайсетина минути по-късно двамата с Бруталния влязохме в склада. Върху лавицата над коша, в който държахме мръсните си униформи (а понякога и цивилни дрехи — в затворническата пералня не се интересуваха какво перат), беше намерил кутия с паста за лъскане на мебели и лъскаше дъбовите облегалки и крака на електрическия стол. Навярно ви звучи странно, може би дори страшно, но за нас с Бруталния това бе най-нормалното нещо, което той беше правил цяла вечер. Утре Стария Светльо щеше да има публика и Уетмор поне привидно щеше да командва парада.
— Пърси — тихо казах аз.
Той се обърна и престана да си тананика, щом ни погледна. Не видях страха, който очаквах, поне отначало. Осъзнах, че Пърси изглежда някак си по-възрастен. И, помислих си аз, Джон Кофи бе прав. Изглеждаше подъл. Подлостта е като наркотик — никой на света няма повече право от мен да каже това — и реших, че след известно време на опити Пърси в крайна сметка се е пристрастил към него. Онова, което беше сторил с мишката на Делакроа, му харесваше. Още повече му бяха харесали ужасените крясъци на французина.
— Недей да започваш с това — почти любезно рече той. — Искам да кажа, хей, та това беше само една мишка. И както отлично знаете, мястото й никога не е било тук.
— Мишката е добре — отвърнах аз. Сърцето ми силно биеше в гърдите, но се насилвах да говоря спокойно, почти с безразличие. — Съвсем добре. Пак тича, писука и гони макарата. И една мишка не можеш да убиеш като хората, както и с всичко останало, което вършиш тук.
Той ме гледаше, удивен и невярващ на ушите си.
— И очакваш да ти повярвам? Проклетото животно изхрущя! Чух го! Така че можеш просто да…
— Млъкни.
Той ме зяпна с широко отворени очи.
— Какво? Какво ми каза?
Направих крачка към него. Усещах как вената по средата на челото ми пулсира. Не можех да си спомня кога за последен път съм бил толкова разгневен.
— Не се ли радваш, че господин Джингълс е добре? След като толкова много си приказвахме, че работата ни е да пазим спокойствието на затворниците, особено когато краят им приближава, аз си мислех, че ще се радваш. Че ще изпитваш облекчение. Тъй като Дел утре трябва да извърви Пътя и всичко останало.
Пърси премести очи от мен към Бруталния и престореното му хладнокръвие се замени от неувереност.
— Каква игра, по дяволите, момчета, си мислите, че играете? — попита.
— Това не е игра, приятел — отвърна Бруталния. — Ти си мислиш, че е така… е, това е просто още една от причините, поради които не може да ти се вярва. Искаш ли да знаеш цялата истина? Струва ми се, че си много тъжен случай.
— Само почакайте — каза Пърси. Сега гласът му се връщаше към обичайното си звучене. В края на краищата страхът отново се промъкваше в него — страх от онова, което можехме да поискаме от него, страх от онова, което може би се готвехме да направим. Това ме радваше. Щеше да ни помогне да се справим по-лесно с него. — Познавам някои хора. Важни хора.
— Така твърдиш ти, но си такъв фантазьор — рече Бруталния. Като че ли бе на ръба да се разсмее.
Пърси пусна парцала за лъскане върху седалката на стола, към облегалките и краката на който бяха закачени скоби.
— Аз убих онази мишка — не съвсем уверено каза той.
— Върви да провериш сам — отвърнах му аз. — Живеем в свободна страна.
— Ще проверя. Ще проверя.
Той мина покрай нас със стисната уста. Малките му ръце (Уортън бе прав, наистина бяха прекрасни) си играеха с гребена му. Уетмор се качи по стъпалата и се наведе, за да мине през вратата към кабинета ми. Ние с Бруталния останахме до Стария Светльо и без да разговаряме, го чакахме да се върне. Не зная за Хауъл, но аз не можех да измисля какво да кажа. Не знаех дори какво да мисля за онова, което току-що бяхме видели.
Изтекоха три минути. Бруталния взе парцала на Пърси и започна да лъска дебелите дъски на облегалката на електрическия стол. Преди Уетмор да се върне, успя да свърши с една и да се захване с друга. Докато слизаше по стълбите, Пърси залитна и едва не падна, а после с препъване се приближи към нас. На лицето му се бяха изписали и изненада и недоверие.
— Вие сте го подменили — остро и обвинително рече той. — Някак си сте подменили мишките, копелета такива. Играете си с мен и адски ще съжалявате, ако не престанете! Ако не престанете, ще се наредите на проклетата опашка пред бюрото за безработни! За какви се мислите?
Той млъкна задъхан и със свити юмруци.
— Ще ти кажа какви сме — отвърнах аз. — Ние сме хората, които работим с теб, Пърси… но не за дълго. — Протегнах ръце и ги стоварих върху раменете му. Не чак толкова силно, но все пак ги стоварих, наистина. Стоварих ги.
Пърси понечи да се освободи.
— Махни си…
Бруталния хвана дясната му ръка — малка, мека и бяла, тя изчезна в загрубелия юмрук на Хауъл.
— Затваряй си плювалника, синко. Ако си знаеш интереса, ще използваш тази последна възможност да изкараш тапите от ушите си.
Обърнах го, бутнах го да се качи върху платформата, после го дръпнах назад, докато краката му не се удариха в седалката на електрическия стол и той не седна на него. Хладнокръвието му бе изчезнало, подлостта и арогантността му също. Бяха съвсем истински, но трябва да си спомните, че Пърси беше много млад. На неговата възраст те все още са тънко лустро, като грозен нюанс на емайлова боя. Все още можеш да видиш през нея. И смятах, че сега Пърси вече е готов да слуша.
— Искам думата ти — казах аз.
— За какво? — Продължаваше да се мъчи да се усмихне презрително, но очите му гледаха ужасени. Електричеството в помещението за прекъсвача беше изключено, но дървената седалка на Стария Светльо притежаваше свой собствен заряд и в този момент бях сигурен, че той го усеща.
— Думата ти, че ако ти позволим да участваш най-активно в екзекуцията утре вечер, наистина ще отидеш в „Брайър Ридж“ и ще ни оставиш на мира — отвърна Бруталния с жар, с каквато никога дотогава не го бях чувал да говори. — Че ще подадеш молба за прехвърляне още на следващия ден.
— Ами ако не го направя? Ако просто се обадя на някои хора и им кажа, че ме нападате и ме заплашвате? Че ме тормозите?
— Ако връзките ти са толкова здрави, за колкото изглежда ги смяташ, можем да изхвърчим от тук — казах аз, — но ще се погрижим да оставим достатъчно от кръвта ти по пода, Пърси.
— Заради онази мишка? Ха! Мислите си, че на някого му пука, че съм размазал мишката на някакъв си убиец? При това извън изолатора му?
— Не. Но трима души видяха, че просто си стоеше с палец в гъза, докато Дивият Бил Уортън се опитваше да удуши Дийн Стантън с веригите си. За това на хората ще им пука, Пърси, обещавам ти. За това даже на чичо ти губернатора ще му пука.
Бузите и челото му се покриха с червени петна.
— И си мислите, че ще ви повярват? — попита той, но гласът му беше загубил голяма част от яростната си сила. Явно смяташе, че някой наистина може да ни повярва. А Пърси не обичаше да си има неприятности. Да нарушава правилата бе едно. Но да го хванат, че ги е нарушил, беше съвсем друго.
— Ами, имам няколко снимки на врата на Дийн отпреди синините му да изчезнат — рече Бруталния — нямах представа дали лъжеше, но определено звучеше като истина. — И знаеш ли какво казват те? Че Уортън е свършил доста добра работа, преди някой да му попречи, макар че ти беше точно там, при това зад гърба му. Ще ти се наложи да отговаряш на някои доста трудни въпроси, нали? А такова нещо може да те преследва адски много време. Най-вероятно дълго, след като роднините ти напуснат щатската столица и се върнат вкъщи да си пият ментовия джулеп[1] на предната веранда. Работното досие на човек може да е ужасно интересно нещо, а през живота му имат възможност да му хвърлят някой и друг поглед много хора.
Пърси недоверчиво оглеждаше ту единия, ту другия. После вдигна лявата си ръка към косата си и я приглади. Не каза нищо, но си помислих, че вече почти сме го победили.
— Хайде да свършваме с това — предложих аз. — Нали не искаш да останеш тук повече, отколкото ние искаме да останеш?
— Мразя това място! — избухна той. — Не мога да търпя начина, по който се отнасяте към мен! Не ми давате никакви възможности!
Последното беше далеч от истината, но прецених, че не е време да споря.
— Но не обичам и да ме тормозят. Баща ми ме е учил, че ако веднъж тръгнеш по този път, най-вероятно в крайна сметка хората ще те тормозят през целия ти живот. — Очите му, почти толкова хубави, колкото и ръцете му, хвърляха мълнии. — Особено мразя да ме тормозят големи горили като този тип. — Той погледна към стария ми приятел и изсумтя. — Брутален — поне прякорът ти е верен.
— Трябва да разбереш нещо, Пърси — казах аз. — Според нас ти ни тормозиш. Постоянно ти обясняваме как правим нещата тук, но ти винаги си ги правиш както си искаш и когато после се окаже, че си оплел конците, винаги се криеш зад политическите си връзки. Това че настъпи мишката на Делакроа… — Бруталния ме изгледа и аз припряно се поправих: — … че се опита да настъпиш мишката на Делакроа е просто един пример. Постоянно нарушаваш правилата и в крайна сметка ние реагираме, това е всичко. Но виж, ако се държиш както трябва, ще излезеш от тази каша нормално — като всеки млад човек по пътя му нагоре. Никой никога няма да разбере за този наш малък разговор. Какво ще кажеш? Дръж се като възрастен. Обещай ни, че ще оставиш Дел на мира.
Той се замисли. И след миг-два очите му проблеснаха като на човек, на когото внезапно е хрумнала прекрасна идея. Не ми хареса много, защото всяка идея, която изглеждаше прекрасна за Пърси, нямаше да е такава за нас.
— Ако не друго — рече Бруталния, — само си помисли колко хубаво ще е да се махнеш от онзи гадняр Уортън.
Пърси кимна и аз го пуснах да стане от стола. Той изпъна униформената си риза, напъха я в панталоните си отзад и приглади косата си с гребена. После ни погледна.
— Добре, съгласен съм. Утре вечер съм главно лице в екзекуцията на Дел и още на следващия ден ще подам молба за „Брайър Ридж“. И сме квит. Става ли?
— Става — отвърнах.
Очите му продължаваха да блестят по същия начин, но в момента изпитвах прекалено силно облекчение, за да му обърна внимание. Пърси протегна длан.
— Ще си стиснем ли ръцете?
Направих го. Бруталния също.
Какви глупаци само сме били.