Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (19)

Епилог

Капитан Грелдик беше пиян като свиня, когато едноръкият генерал Брендиг и хората му най-после го сгащиха в една кръчма край кейовете на Камаар.

— Здрасти, Брендиг! — поклони се Грелдик. — Хайде идвай, че има много да наваксваш! Изпреварил съм те с няколко дължини.

— Как може най-бързо да изтрезнее? — попита Брендиг набития сержант, който стоеше точно зад него.

— Можем да го хвърлим във водата, сър. Зима е и тя е много студена. Това може и да свърши работа — каза сержантът, но не изглеждаше твърде уверен в резултата.

— Само гледай да не го удавите.

— Ще внимаваме, сър.

Сержантът и неговите четирима сендарски войници прекосиха покрития със слама под на кръчмата, сграбчиха Грелдик и го изнесоха навън, без да обръщат внимание на крясъците му. Замъкнаха го до края на кея, завързаха единия му крак с въже и го метнаха в ледената вода.

Щом се появи отново на повърхността и изплю нагълтаната вода, Грелдик започна да сипе проклятия. Но въпреки това Брендиг реши, че още не е достатъчно трезвен.

— Оставете го да поплува още малко — нареди той на сержанта.

— Тъй вярно, сър.

Сержантът, ветеран от Битката при Тул Марду, беше масивен мъж и практичен човек. Видът му говореше ясно, че няма проблем, с който не би могъл да се справи.

Оставиха Грелдик да цапа във водата още няколко минути, а после безцеремонно го измъкнаха оттам.

— Какво правиш, Брендиг?! — едва успя да попита Грелдиг. Устните му бяха посинели, а зъбите му тракаха.

— Опитвам се да привлека вниманието ти, Грелдик — спокойно отвърна Брендиг. — На сутринта отплаваме към Рива и затова искам да изтрезнееш достатъчно, та да поддържаш правилния курс.

— И защо отиваме в Рива?

— Принц Хетар Алгарски е донесъл преди няколко дни в двореца в Сендар документи, пратени от Благочестивия Белгарат. Ние трябва да ги отнесем на крал Белгарион.

— Не можахте ли да вземете някой кораб от пристанището в Сендар?

— Принц Хетар ми каза, че Белгарат изрично настоявал да те намерим. До края на живота си няма да проумея защо точно така е решил, но явно мисли, че на теб може да се разчита.

Грелдик неудържимо трепереше.

— Вече можем ли да се връщаме вътре? — попита той. — Тази нощ май е по-хладно от друг път. — От брадата му се стичаше вода.

— Добре — съгласи се Брендиг, — но повече няма да пиеш нито капка.

— Склонен си към жестокост, Брендиг — укори го Грелдиг.

— И други са ми го казвали.

Почти цяла нощ събираха моряците на Грелдиг и всички те бяха не по-малко пияни от капитана си преди къпането в морето.

Корабът беше очукан и мръсен, платната му бяха оръфани и целите в кръпки, но генерал Брендиг реши, че е подходящ за целта. Беше черекски боен кораб, но с малки поправки беше пригоден да превозва товари. Брендиг таеше някои подозрения точно откъде и как Грелдик се снабдява с тези товари. Отдавна беше забелязал, че пиратството е като втора природа за череките. Екипажът не беше особено вдъхновен за пътуване сутринта, но успя да преодолее с гребане прибоя, а после опъна платната. Грелдик, със зачервени очи и все още треперещ, стоеше зад румпела. Той успяваше да поддържа курса, макар че плаваха точно към сърцето на морската буря.

Генерал Брендиг беше сендар, затова високо ценеше професионализма. Той бе принуден да признае, че въпреки порочните си навици, капитан Грелдик е може би най-умелият моряк в целия свят. Сендарските морски капитани сигурно не биха си подали носа от пристанището в такова време. Грелдик обаче не обръщаше внимание на природните стихии.

Пътуваха вече три дни, когато на хоризонта се показа Рива. Грелдик гладко направляваше очукания си кораб, докато навлизаше в пристанището. Заповедите, които даваше на екипажа си, бяха казани с такъв език, че даже професионалният военен Брендиг пребледня. После двамата слязоха на кея и поеха по стръмните стълби. Прекосиха целия град чак до крепостта, където беше домът на риванския крал.

Никой не може да доближи Рива, без да бъде забелязан. Затова въпреки лошото време крал Белгарион и миниатюрната кралица Се’Недра чакаха на покритата площадка пред главната врата.

— Брендиг! — изписка Се’Недра щастливо, втурвайки се напред да прегърне стария си приятел.

— Изглеждате прекрасно, Ваше Височество — отговори той, обгръщайки с единствената си ръка слабичките й рамене.

— Брендиг, не можеш ли поне веднъж да се усмихнеш?

— Аз се усмихвам, Ваше Височество — каза той с каменно лице.

— Здравей, Гарион — обърна се брадатият Грелдик към риванския крал. Капитанът видимо беше най-непринуденият от групата. Той никога не използваше титли, независимо с кого говореше.

— Грелдик — отвърна Гарион, докато разтърсваше ръката му.

— Изглеждаш по-възрастен.

— Надявам се да е така. Ако беше иначе, хората щяха да започнат да подозират нещо. Какво те води насам по това време на годината?

— Брендиг — отговори Грелдик, поглеждайки остро към сендарския генерал. — Той ме изтръгна от една много уютна кръчма в Камаар, хвърли ме във водата край кея, а после настоя да го докарам тук. Брендиг май доста е привикнал да дава заповеди. Ако беше достатъчно възпитан и беше седнал да пием заедно, щях съвсем доброволно да го докарам в Рива, без да се налага да вземам годишната си баня.

— Капитан Грелдиг! — каза остро Се’Недра. — Сега трезвен ли сте?

— До известна степен — отвърна Грелдик като присви рамене. — Навън е малко бурно, затова трябваше да внимавам какво правя. Виждам, че си понапълняла малко, момиче. Така е доста по-добре. Преди беше много кокалеста.

Кралицата на Рива пламна. Безцеремонният Грелдик винаги я хващаше неподготвена. Свободен като птица, той обикновено казваше, каквото му е на душата, без да се съобразява с властта, богатството или даже с обикновената любезност.

— Какво толкова важно ви накара да прекосите Морето на бурите в тази ужасна зима, генерале? — попита Гарион сендарския офицер.

— Принц Хетар е донесъл пакет с документи в двореца в Сендар, Ваше Величество — отговори Брендиг. — Пратени са от Благочестивия Белгарат и ни беше наредено да ти ги предадем незабавно. Към тях има и няколко писма.

— Е, най-сетне — възкликна Се’Недра. — Мислех, че на стария приятел ще му трябва цяла вечност да ги завърши. Вече една година се труди над тях.

— Наистина ли е толкова важно, Ваше Величество? — обърна се Брендиг към Гарион.

— Това е историческа книга, генерале — отвърна Гарион.

— Историческа книга? — Брендиг изглеждаше слисан.

— Тя има огромно значение за семейството ни. По някаква причина жена ми е особено заинтересувана от нея. Тя е от Толнедра, естествено, а вие знаете какви са толнедранците. Но заповядайте вътре, да не стоим тук на това време.

— Кажи ми, Гарион — каза Грелдик, докато пресичаха площадката пред главната порта на риванската Цитадела, — дали може да ти се намери нещо за пиене, скрито в някой ъгъл?

 

 

Белгарион от Рива, Пратеника на боговете и Повелителя на западния свят, прочете последната страница от историята на своя дядо със страхопочитание и дълбоко учудване, защото цялата му представа за света вече беше променена. Толкова неща се бяха случили, а той дори не подозираше за тях. Значението на събитията, които бяха преминали незабелязано край него, сега изведнъж се открояваше ясно пред очите му. Той си спомни многото разговори с дядо си, по време на които двамата обсъждаха „възможното“ и „невъзможното“. Сега истинското съдържание на тези уж случайни разговори проблесна пред него. Белгарат беше способен да грабне света в едната си ръка и да го разтърси из основи, но преди всичко той беше учител.

Гарион бе принуден с покруса да признае, че не е бил добър ученик. Белгарат дълго и търпеливо му беше обяснявал какво точно се случва, а той дори не бе схванал важността на всичко това.

— Май ще е най-добре да обърна повече внимание на своите учебници — промърмори той на себе си, гледайки към лавиците, отрупани с книги и свитъци, които бяха разположени по цялата дължина на тесния му кабинет. — Освен това сигурно ще ми трябва по-обширна стая — добави той. Младежът изведнъж си спомни за кулата на Белгарат и тя му се видя толкова подходяща, че представата за нея изведнъж го изпълни с копнеж. Имаше нужда от усамотено място, където да се задълбочи в току-що наученото. В западната част на Цитаделата имаше една неизползвана кула. Там беше студено и имаше постоянно течение, но нямаше да отнеме много време, за да бъде пригодена за живеене. Трябваше само малко хоросан за запълване на дупките в стените, свястно стъкло за прозорците и поправка на камината.

После той въздъхна внезапно. Това щеше да си остане само мечта. Той имаше жена и семейство, а и кралство, което да управлява. Научните занимания бяха невъзможни за него, не можеше да се потопи в тях като първите ученици на Алдур. При това Гарион трябваше да признае, че не е учен от тяхното ниво. Но ако имаше малко време, няколко века например…

Тази мисъл го завладя напълно. Трудът, който току-що прочете, пренебрегваше времето. За Белгарат Магьосника вековете не бяха нещо повече от годините за обикновения човек. Той беше отделил четиридесет и пет години да изследва тревата, а само боговете знаят колко време му е трябвало да прозре причината за създаването на планините. Гарион си даде сметка, че той не знае дори какви въпроси да задава, какво пък остава за начина, по който да открие отговорите. Но знаеше поне първия въпрос: „Защо?“

Тогава погледът му попадна на писмото от неговия дядо. То беше кратко.

„Гарион — прочете той, — вече държиш резултата на този нелеп проект, от който двамата с Дюрник бяхте толкова запалени. При теб е началото и средата. Но ти вече знаеш края, ако изобщо нещо подобно може да има край. Някой ден, когато ти остане време, намини да поговорим за това. А сега аз отново ще се върна към моите бележки за планините.

Белгарат“

Гарион подскочи стреснато, когато вратата в кабинета му внезапно се отвори.

— Още ли не си свършил? — попита Се’Недра. Макар да бяха женени от доста време, Гарион все още леко се стряскаше от това колко кльощава беше жена му в действителност. Когато не я беше виждал повече от няколко часа, тя сякаш порастваше в неговата представа. Вярно, тялото й беше съвършено изваяно, но бе много, много малка. Само огнената й коса я правеше по-забележима.

— Да, скъпа — каза той, подавайки й последните глави, които тя жадно грабна.

— Най-после!

— Трябва да се научиш на търпение, Се’Недра.

— Гарион, вече два пъти бях бременна. Известно ми е всичко за търпението. А сега стой тихо и ме остави на мира — тя си придърпа един стол близо до масата и започна да чете. Се’Недра беше получила най-доброто образование, което можеше да й предложи Толнедранската империя, но мъжът й все се изненадваше колко бързо може да прочете някой текст. Трябваше й не повече от четвърт час, за да стигне до последния лист.

— Това не е завършено! Той още не е написал края!

— Не мисля, че историята е свършила, скъпа — каза Гарион. — Ние всички знаем какво стана във фермата на Фалдор, затова дядо е решил, че няма смисъл да се връща отново към тези събития. — Той замислено се облегна на стола си. — Толкова неща са се случили, без някой от нас да си е давал сметка какво всъщност става. Дядо дори не живее в един и същи свят с нас. Споменал го е на няколко места. Ще ми се да имах достатъчно време, за да отида в Мал Зет и да поговоря с Цирадис. Някъде съществува друг свят, за който ние не знаем нищо.

— Разбира се, че има, глупчо! Недей да досаждаш на Цирадис! Говори с Ерионд. Той всъщност знае всичко.

Това насочи мислите на риванския крал в съвсем друга посока. Се’Недра беше права! Ерионд беше в дъното на всичко, което те правеха. Торак и Зандрамас са били грешки. Ерионд беше истината. Битката между двете Необходимости имаше толкова просто обяснение! Торак е бил резултат от допусната грешка. Ерионд беше поправката на тази грешка. Се’Недра вероятно инстинктивно беше прозряла това. Пратеника на боговете обаче го беше проспал.

— Понякога си толкова умна, че чак ме плашиш — каза той на жена си с далечна отсянка на злоба.

— Така е — дръзко отговори тя. — Знам това, но ти все още ме обичаш, нали? — И тя му се усмихна с онази обаятелна усмивка, която винаги караше коленете му да омекват.

— Разбира се — отвърна той, опитвайки се да изглежда корав и царствен. — Какво казва дядо в писмото, което ти е изпратил?

— Мислех, че са пълни глупости, докато не прочетох края му. Тогава разбрах накъде клони. Ето виж — и тя му подаде свит на руло лист хартия.

„Да, Се’Недра — започваше то. — Зная, че историята не е завършена. Всички вие се обединихте и ме принудихте да направя това. Сега имате резултата, който желаехте. Аз съм дотук. Нямам желание да продължавам по-нататък. Ако искаш продължение, върви да тормозиш Поулгара. Желая ти целия късмет на света, за да докараш докрай този малък проект. Не очаквай вече помощ от мен. Достатъчно възрастен съм, за да си дам сметка кога е време да се оттегля.

Белгарат“

— Май трябва да започвам да събирам багажа — каза Се’Недра, когато съпругът й прочете писмото.

— Да събираш багажа? Къде отиваш?

— В къщата на леля Поул, разбира се.

— Изглежда не разбирам нещо, Се’Недра. Това не е толкова спешно, нали? Наистина ли трябва да се втурваш към Долината точно посред зима?

— Искам да чуя останалата част от историята, Гарион. Не ме интересува особено как се е пропил Белгарат след смъртта на съпругата си, искам да науча за Поулгара. Твоят непочтен дядо е пропуснал тази част от историята — тя тупна твърде пренебрежително с ръка ръкописа на Белгарат. — Това е само половината от всичко. Искам да чуя и версията на Поулгара. Ще я получа, дори да се наложи насила да я изтръгна от нея.

— Ние имаме задължения тук, Се’Недра, а леля Поулгара е заета с децата си. Тя няма време да разказва своя живот само за твое удоволствие.

— Това е много неприятно, нали? Грелдик още ли е трезвен?

— Съмнявам се. Знаеш какъв е Грелдик, когато докопа портвайн. Не можем ли да обсъдим решението ти?

— Не. Върви да намериш Грелдик и започвай да го отрезвяваш. Аз отивам да събирам багажа. Имам намерение да замина с утринния прилив.

Гарион въздъхна.

— Да, скъпа — рече той.