Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (9)

Девета глава

Вече забелязахте, че козните на Зедар за развитието на втория ден не дадоха резултат. Винаги съм смятал, че силата му е в това да гради стратегии. Но се оказа, че оплита конците, когато работи в извънредна ситуация. Тогава Зедар редовно се вкопчва като удавник за сламка в първото нещо, което му дойде на ума, без да обмисли детайлите и последователността. Към това добавете и факта, че Торак остави всичко на него и не му се месеше, ама очакваше резултати и ще разберете неговия проблем. Зедар не работи добре, когато е под напрежение.

Както и да е. Важното е, че оцеляхме през първите два дни от битката. Во Мимбре устоя на всичко, което ангараките хвърлиха срещу него. Ако правилно тълкувахме Кодекса на Мрин, оттук нататък събитията щяха да се развиват в наша полза.

Имаше един арендски поет, който поминуваше в мимбратския дворец по времето на Алдориген и беше известен под името Давул Хромия. Десет години преди Торак да нахлуе в Арендия, Хромия беше започнал да пише своя епос „Последните дни на династията Мимбре“. Нашествието на Торак осигури нови и неочаквани детайли за неговото произведение и докато ние обсъждахме какво предстои, той неизменно куцукаше наоколо, трескаво драскайки бележки. Аз изобщо не му обръщах внимание. Той беше официалният дворцов поет и напълно се бе вживял в ролята си. Епосът му беше написан във „висок стил“ и бе помпозен, многословен, без всякакъв смисъл и далеч от истинските литературни достойнства. Мимбратите обаче обожават овехтелите и изтъркани условности. И днес дори те с радост биха ви цитирали дълги пасажи от епоса на Давул, стига да им дадете тази възможност. Имам екземпляр от това глупаво нещо в случай, че проявите любопитство, но на ваше място не бих си губил времето с него.

Привечер на втория ден от битката всички бяхме заели позиции и не ни оставаше нищо друго освен да чакаме Белдин. Преди да пукне зората на третия ден Поул направи един разузнавателен полет и ни съобщи, че бойните кораби на Елдриг идват нагоре по реката. Река Аренд сега беше буйна и пълноводна заради валежите и течението доста забавяше тяхното движение. Ние с Поул и близнаците решихме, че вече няма никакъв смисъл да оставаме в града. Мимбратите си знаеха работата и нямаше нужда да ги наставляваме. Белтира тръгна на изток, за да се присъедини към алгарите, драснианците и улгосите. Белкира пък се насочи към безбродния лес на север, за да срещне Бранд.

Не си губете времето да търсите горите. Тях ги няма вече на това място. Изсякохме ги малко след като свърши битката. По принцип не одобрявам унищожаването на дърветата, но тогава спешно се нуждаехме от дърва за огъня.

Още не бяхме сигурни колко строги и неоспорими са забраните, които ни беше наложила Необходимостта, затова доста колебливо пробвахме къде са границите на допустимото. Сигурни бяхме, че не ни е позволено да превърнем всички ангараки в жаби, но по нищо не личеше, че не можем да направим единственото, от което наистина се нуждаехме. Възможността да поддържаме връзка от разстояние с близнаците и Белдин ни позволяваше да координираме действията си. От повече не се и нуждаехме. Събитията от този трети ден трябваше да се случат на земята, ето защо се въздържахме да използваме екзотични методи, да не би неволно да объркаме предначертаното.

Двамата с Поул отлетяхме на север и кацнахме в короната на едно дърво в края на леса, където беше Бранд. Искахме да държим под око ангараките, докато чакаме да настъпи денят.

Зората бавно пропълзя по хоризонта на изток и ни даде възможност да различим в детайли как Зедар е групирал силите си. Хората му се бяха разположили навсякъде, използвайки прикритието на нощта. Торак знаеше какво ще се случи даже по-добре от нас и Зедар беше направил подготовката за бъдещата битка.

Ад Рак Кторос, якият крал от Ктол Мург с мрачното лице, беше на левия фланг. Повечето от войниците носят метални ризници като мургите. Ето защо Ад Рак Кторос беше наредил на своите хора да боядисат броните си в червено, за да се отличават в общото меле. Изглеждаха сякаш някой ги е облял с кръв, но сигурно и това беше част от целта.

Малорианците, които бяха най-многобройната част от армията на Кал Торак, бяха плътно подредени в центъра. Предвождаха ги генералите от Мал Зет, макар че на практика Зедар издаваше всички заповеди. Той пък ги получаваше от Торак. Едноокия обичаше да се изживява като военен гений, но колко интелект трябва да надделееш над противника с прозрачни номера?

Яр Лек Тун от Гар ог Надрак и Гетел Марду от Тулдом държаха десния фланг. Легионите и череките на Елдриг щяха да дойдат от тази страна. Надраките са доста добри воини, макар понякога да нервничат и да проявяват нетърпение. Но на тулите изобщо не може да се разчита, когато дойде ред да се бият.

— Няма ли да събудиш всички, татко? — предложи Поул.

— Май е време да започваме — съгласих се. — „Белкира — насочих мисълта си, — нека да започваме. Кажи на Бранд да надуе рога.“

Той не си направи труда да отговори, но явно е получил посланието ми, защото миг-два след това дълбокият звук от рога на Бранд даде дълъг натрапчив сигнал. Минута по-късно сребърният глас от тръбата на Чо-Рам отвърна от изток. После от вътрешността на Во Мимбре се обади и рогът на Мандор. Двамата с Поул се ослушвахме напрегнато няколко минути, но Белдин не отговори. Още не беше достигнал позицията си.

Един учен от университета в Тол Хонет беше написал обемиста дисертация за легендарното значение на звуците от тези рогове. В действителност обаче те бяха само знаци, че нашите сили са по местата си и са готови за бой. Затова нищо нямаше да започне, докато Белдин не отговори. И дума не можеше да става да нападнем без него.

Обзалагам се, че Зедар знаеше какво означават сигналите на роговете. Използвахме същата система и при Войната на боговете. Звуците на роговете точно на зазоряване обаче изнервиха водачите на ангараките. Малорианците започнаха да удрят с мечове по щитовете си и да надават бойни викове. Предполагам тази врява имаше за цел да ги ободри и окуражи. На мен обаче крясъците им ми се сториха малко обезверени. Звукът на рога е общоприет сигнал за атака. Въпреки това никой не нападаше. Съвсем разбираемо е това да изопне нервите на воините, не намирате ли?

Изчакахме още половин час. После, тъкмо слънцето се появяваше на хоризонта, аз се обадих на Белкира: „Братко, накарай го да опита отново!“ Бранд пак наду рога си, а Чо-Рам и Мандор му отвърнаха. И отново зачакахме. От Белдин — ни глас, ни стон. Можех да се свържа лично с него, но Зедар сигурно щеше да ме чуе и, което е по-важно, щеше да чуе отговора му, а това щеше да издаде неговото местоположение. Ако все още беше на няколко левги разстояние, Зедар би могъл да атакува на изток или на запад и да започне битката преди аз да съм готов.

Надраките, както споменах, са големи нерваци. Яр Лек Тун реши, че на всяка цена трябва да знае какво става. Той изпрати група конници на север към горите. Те изтрополиха сред дърветата на около половин миля от мястото, където чакахме ние с Поул. Повечето от конете им се върнаха след малко, но върху тях не беше останал нито един ездач. Не е добро хрумване да яздиш в гора, където лежат в засада астуриански стрелци.

След това, вероятно да не би някой да го надмине (а мургите не биха търпели надраките да ги превъзхождат), Ад Рак Кторос също изпрати свои разузнавачи. Те се отправиха към хълмовете на изток. И не се върнаха. Да попаднеш в капана на алгарската конница е също толкова глупаво, колкото и да яздиш в гори, където се крият астурианците.

Ние продължавахме да чакаме. След около половин час аз отново реших да опитам. „Накарай го пак да изсвири, Белкира“, предадох мислено. „Да изсвири?“ — Белкира прозвуча малко засегнато, но Бранд опита за трети път. Чо-Рам и Мандор отвърнаха незабавно и след миг, който ни се стори дълъг като век, същински фанфарен ек отвърна откъм запад. Това може и да изглежда преувеличено, но някои от тези легиони бяха гвардейци от двореца в Тол Хонет и предполагам, че в редиците им е имало поне няколко военни оркестъра.

Само това и чаках.

— Не мърдай, Поул — наредих на дъщеря си. — Отивам да хвърля едно око. Не искам да започвам нищо преди лично да съм видял, че Белдин си е на мястото.

— Не се бави много, татко. Утрото вече преваля, а едва ли нашата цел е Бранд да хвърли предизвикателството си след залез слънце.

Разтворих криле и прибрах крака, за да използвам инерцията, после се понесох, махайки мощно. Щом се издигнах на около десетина метра, пред мен се разкри цялото бойно поле. Корабите на Елдриг бяха закотвени по северния бряг на река Аренд на няколко мили надолу от Во Мимбре. Силното течение беше забавило пътя им нагоре по реката, но пък и беше дало възможност да гребат чак до плитчините на запад от града. Само да пожелаеше, Белдин би могъл и сам да стигне до южната стена на Во Мимбре. Легионите, чиито полирани нагръдници проблясваха на утринното слънце, представляваха внушителна гледка. Те маршируваха в изрядни редици, настъпвайки срещу надраките и тулите. Свирепите воини на Елдриг обаче не маршируваха. Те летяха пред легионите. Череките мразят да споделят битката с когото и да било, особено ако тя се очертаваше да е кървава като тази.

„Добре, Белкира — изпратих мисълта си аз, — кажи на Бранд да даде сигнала.“

Този път Бранд наду два пъти своя рог. Чо-Рам отвърна по същия начин. Мандор обаче едва не си издуха дробовете през своя рог — той започна да свири непрекъснато и пронизително.

После портите на Во Мимбре се отвориха с трясък и рицарите се понесоха в атака. Атаката на рицарската кавалерия е може би най-известната атака в историята, затова едва ли ще ми се наложи да я описвам детайлно. Пък и едва ли бих могъл да ви я предам в най-големи подробности, защото точно в този момент нещо друго привлече погледа ми. Кулата от черно желязо на Кал Торак беше в центъра на ордите и аз зърнах гарван да кръжи над нейния връх. Бях сигурен, че това не е обикновен гарван. Или Зедар искаше лично да види мимбратите или като мен беше решил, че е най-добре да ръководи битката някъде отвисоко.

Него обаче го чакаше изненада. Едно самотно бяло петънце започна да пада право насреща му, докато той се издигаше над бойното поле. Тази странна форма на атака е крайно неприсъща на бялата сова, а и нито една обикновена сова не би ловувала посред бял ден.

Разхвърча се облак от черна перушина, когато совата нападна, а Зедар се устреми надолу, крякайки от ужас.

Малорианците на Кал Торак бяха добри войници, признавам им го. Но никой не е способен да удържи атаката на мимбратските рицари. Изчислих, че на полето има най-малко десет хиляди от тях. Първите им редици атакуваха с насочени напред пики, а трясъкът, който се чу, когато удариха малорианците, беше страховит. Мога със сигурност да потвърдя, че атаката дори не се забави, когато първите малориански редици попаднаха под копитата на конете.

С месеци бяхме обсъждали именно тази тактика в Императорския военен институт на Тол Хонет. Атаката на мимбратските рицари имаше една-единствена цел. Тя трябваше да прикове малорианците по местата им, така че да не се втурнат да помагат на фланговете. Мимбратите обаче са ентусиасти. Мандор, който предвождаше рицарите, даде да се разбере недвусмислено, че ще напредва, докато стигне желязната кула на Кал Торак, и се кани лично да заблъска по вратата й. Рицарите дадоха жертви, разбира се, но по-малко, отколкото очаквахме. Желязната броня си има добри страни все пак.

Освен всичко останало, свирепата атака деморализира малорианците. Те не я очакваха, защото нямаше никаква причина тя да бъде проведена точно сега. Во Мимбре стоеше непоклатим като скала и удържа неистовите нападения в продължение на два дни. По нищо не личеше, че на третия ден ще е различно. Елементът на изненада също беше предвиден в плановете ни. Втрещените малорианци се огънаха, когато мимбратите ги атакуваха отблизо и нападателите прокараха широка пътека сред редиците им.

„Татко! — прозвуча гласът на Поулгара в главата ми. — Зедар отново опитва нещо. Преди малко пак излезе от кулата.“

„Накъде тръгна?“

„На изток. Приел е формата на сръндак.“

„Ще го проследя.“

Промених посоката на полета си над армията на мургите и видях Зедар да тича бързо през редиците с червени ризници. Така и не можах да разбера защо избра именно тази форма. Много добре знаеше коя е моята любима форма и да предпочете сръндак за своето преобразяване не беше най-удачният избор. Взех известна преднина пред него, кацнах на земята близо до полите на планината и се превърнах във вълк. Той беше набрал голяма скорост, когато стигна до моето скривалище. Скоковете му не намаляха, когато се устреми нагоре по хълма, а неговите клонести рога проблясваха на слънцето. Спря внезапно, щом се появих ръмжейки иззад близките храсти. Опита се да се изплъзне и да ме заобиколи, но аз не му позволих. Бях твърде близо. Явно денят на Зедар не започваше добре.

Не се опитах да го убия, макар да бях убеден, че точно това трябва да направя. Ухапах го няколко пъти на места, които знам, че са особено чувствителни. Той се обърна мълниеносно и хукна обратно към редиците на мургите. Беше забравил, че не бива да се обръща с гръб към вълк. Затичах се след него, хапейки свирепо задницата му. Бях сигурен, че дълго време, след като приеме истинската си форма, няма да може да седне на задните си части.

Преследвах го, докато стигнахме на няколкостотин метра от позициите на мургите. После изприпках обратно към хълмовете. „Белтира — призовах близнака, който беше с Чо-Рам и Родар, — мимбратите са твърде заети. Сега е моментът да слезеш и да разпердушиниш мургите.“ „Щом като го искаш“, беше отговорът. Само след миг Чо-Рам поведе конницата си надолу по хълма, за да намери занимание и за мургите.

Тактиката на алгарите доста се различава от тази на мимбратите. Тежката кавалерия се врязва в противника, за да го смаже, леката кавалерия обаче го разцепва на малки групички. Ад Рак Кторос също имаше конни отряди, разбира се, но те изобщо не бяха равностоен отпор за алгарите. Скоро пред редиците на мургите се разиграваше битка в движение и беше очевидно, че конниците на мургите не са по-добрите. А когато те вече бяха извадени от строя, пристигна Родар със своите копиеносци. Улгосите на Браса бяха пръснати несиметрично сред техните редици, прикривайки се умело. Тази комбинация се оказа много ефектна. Наистина е невъзможно да доближиш човек, който държи триметрова пика, а докато се пазиш да не те разпори на парчета, вниманието ти е изцяло ангажирано с него. Улгосите пък са дребни и бързоподвижни хора. Много мурги усетиха това на гърба си през този ден. Оръжията на улгосите са извънредно неприятни. Сред тях има много куки и подобни на трион остриета. Сред редиците на мургите се надигна вълна от писък и врясък. Ножовете на улгосите не са предназначени да убиват бързо и безболезнено. Улгосите вероятно мразят ангараките дори повече и от алорните, затова с особено настървение избиваха мургите. Убити обаче падаха само тези, които се изпречеха на пътя им. Целта на Браса бе да преведе хората си през фронта на мургите и да се разправи с гролимите. Бяхме снабдили улгосите с черни роби с качулки и това им позволи да се промъкват сред мургите без затруднения. Когато Зедар стигнеше до пълно отчаяние, той вероятно щеше да призове свещениците на Торак да му съдействат, за да наруши правилата. Задачата на Браса беше, ако Зедар опита това, да няма много свещеници, които да му се притекат на помощ.

Наблюдавах схватките от върха на една оголена купчина скали и когато реших, че мургите са напълно ангажирани с битката, изпратих мисълта си в посоката на Белдин. „Къде си?“ — повиках го.

„На около половин миля от войската на надраките — отвърна. — Череките вече ги почнаха.“

„Можеш да пуснеш и легионите на Керран. Мимбратите са притиснали здраво малорианците, а Чо-Рам и Родар изцяло са ангажирали вниманието на мургите от другата страна. Време е да ударим надраките и тулите. Преценете дали Керран ще може да си проправи път през редиците им с някои от легионите си. Мисля, че мимбратите скоро ще се нуждаят от помощ.“

„Ще го направим.“

„Поулгара!“ — призовах след това.

„Заета съм, татко. Не ми вади душата.“

„Какво правиш в момента? Казах ти да стоиш настрана!“

„В кулата на Торак съм. Трябва да знаем какво готвят двамата със Зедар.“

„Махай се оттам, Поул! Много е опасно!“

„Знам какво правя, татко. Не се вълнувай толкова. Какво си направил на Зедар — само куца напред-назад и стене.“

„Ущипах го няколко пъти. Съжалява ли той за това, което стори?“

„Не. Опитва се да убеди Торак да се покаже и да поеме командването. Но за сега няма голям успех. Торак отказва да помръдне,“

„Сигурно чака предизвикателството на Бранд. Предполагам няма начин да те убедя да излезеш оттам?“

„Тук съм си много добре, татко.“

„Торак сигурно ще те чуе, Поул.“

„Не може да чуе нещо, което е охранявано свише. Нито може да ме чуе, нито да ме види. Ще ти кажа, когато реши да излезе.“

Промърморих няколко ругатни под нос, но те не бяха от сърце. Това, че Поулгара беше под един покрив с Торак и Зедар, ни даваше огромно предимство. Поприкрих се сред камънаците и приех отново образа на сокол. Няма да повярвате колко добре може да се направлява битката, ако летиш над бойното поле. Сега бяхме обградили войската на Торак от всички страни, с изключение на северната. Не бих желал да разкривам пред Зедар тази малка изненада, а я пазех за времето, когато той вече ще е въвлякъл и резервите си в битката. Исках всички части на ангараките да са заети с някоя схватка, за да хвърля срещу тях риванците, сендарите и астурианците. Положението на противника и сега беше отчаяно, но щеше да се влоши още повече, когато легионите на Керран си пробиеха път през надраките и тулите и атакуваха малорианците отдясно.

В една битка винаги се получават обърквания, но по всичко личеше, че тази ще е най-блестящата в цялата досегашна история. Дългите години, прекарани в планиране и подготовка, сега даваха плодове. Ангараките бяха объркани, но ние знаехме точно какво правим и какво ще го последва. Всичко, което можеха да правят ангараките, бе да се опитват да реагират адекватно.

„Белгарат! — Беше Белтира. — Ад Рак Кторос падна.“

„Мъртъв ли е?“

„Не още, но скоро и това ще стане. От корема му стърчи улгоски нож.“

„Хубаво. Не давай въздух на неговите мурги. Опитай се да ги разцепиш и разпръснеш.“ Погледнах на запад. Легионите методично си прокарваха път през редиците на надраките, а тулите вече се бяха разбягали. „Легионите всеки момент ще разсекат надраките — докладвах на Белтира. — Ако ти разцепиш мургите, Зедар ще трябва да включи и резервите си. Точно това и чакам.“

Със сигурност не съм най-надареният генерал на света, но във Во Мимбре определено имах предимство. Бях на няколко десетки метра над бойното поле и можех да видя всичко, което се случваше там. Освен това поддържах постоянна връзка с моите братя, така че можех да направлявам хода на битката. На всичко отгоре Поулгара веднага ми съобщаваше какво планират Кал Торак и Зедар, за да ни се противопоставят. При тези обстоятелства и един сержант би могъл да ръководи битката при Во Мимбре. Когато се замисля за онова време, си давам сметка, че ние бяхме спечелили битката още докато планирахме действията си във военния институт на Тол Хонет, много преди нашият авангард да потегли към бойното поле. Стратегията — това е алфата и омегата на една битка. Замислете се върху това преди да обявите война на някого. Трябваха ми векове преди да набия тази максима в главите на някои особено твърдоглави алорни.

Устремът на мимбратските рицари постепенно беше започнал да отслабва. След като първоначалният смут на малорианците бе преминал, съпротивата им се усили и части от тяхната армия заобиколиха рицарите и ги затвориха в пръстен. На този етап от битката приливът безмилостно взе да се оттегля. Мимбратите сега бяха обкръжени, а конете им се намираха на прага на пълно изтощение. Пиките отдавна бяха строшени и те бяха принудени да се отбраняват единствено с бойните си брадви. Числеността им бързо намаляваше и Мандор бе принуден да изтегли хората си от този кръг, който винаги бележи началото на това, което романтично наричат „бой последен“. Арендските поети обичат да описват последни боеве. Това им дава възможност да възхваляват разточително безмерната храброст и да преувеличават безбожно подвизите на отделни рицари. Резултатът обаче почти винаги е един и същ. Участниците в последния бой обикновено завършват като накамарени на куп трупове. Това може и да е много вълнуващо за поезията, но от тактическа гледна точка е напразна и безсмислена загуба на хора.

„Белдин! — извиках аз. — Трябват ми легионите! Сега! Мимбратите са обкръжени. Ако ги прегазят, ти ще затънеш до шията в малорианци!“

„Идваме, Белгарат! Дръж се!“

Така и не успях да разбера напълно смисъла и значението на толнедранската тактика. Твърде често си мисля, че начинът, по който легионите се прегрупират, ще е по-подходящ за някой парад, отколкото за бойно поле. Керран напредваше по широк фронт с около четиридесет легиона. Той издаде няколко резки команди, на които редиците отвърнаха със стройно джафкане. Бойните части бързо се обединиха в непробиваема редица, която имаше формата на връх на копие. Надраките се бяха подготвили за по мащабна атака и просто не можаха да реагират достатъчно бързо на внезапната промяна. Щитовете на легионерите бяха допрени плътно един до друг и те напредваха в тръс, режейки редиците на надраките така гладко, както топъл нож влиза в масло. Веднъж преодолели надраките, те изскочиха в гръб на малорианците, докато онези се биеха с рицарите на Мандор. След броени минути легионите и рицарите се срещнаха.

Този ден не се получи никакъв „бой последен“.

За да отчаят окончателно Кал Торак, череките използваха коридора, проправен от Керран, и се врязаха с огромна мощ в центъра на малорианската армия. Редиците на мургите взеха да се късат отляво на Торак.

На Зедар не му оставаше нищо друго, освен да включи и резервите в битката. А на мен само това ми трябваше. Изчаках около четвърт час, за да дам възможност на резервите на ангараките да напуснат позицията си и да стигнат северната страна на бойното поле. Исках гърба на Торак да остане почти оголен, а се опитвах и да осигуря достатъчно време на копиеносците на Родар, за да пробият през разпадащите се редици на мургите и да се съединят с основните ни сили. Смъртта на Ад Рак Кторос покоси духа на мургите и съпротивата им ставаше все по-вяла. Накрая се изсипаха и драснианците, а алгарската конница не позволяваше на мургите да затворят редиците си зад гърба им.

„Добре, Белкира — насочих отново мисълта си аз. — Сега вече можеш да се присъединиш към нас.“

Бранд изсвири една-единствена нота с рога си и аз зачаках. Признавам си, бях малко неспокоен. После в края на леса при северната страна на долината взеха да никнат риванци, сендари и астуриански стрелци. Те напредваха бързо, а по пътя им нямаше нито една ангаракска част, която да забави хода им.

„Татко! — гласът на Поулгара се извиси леко пискливо. — Торак излиза!“

„Разбира се, че излиза, Поул — отвърнах. — Нали това целяхме.“ Казах го твърде спокойно, сякаш никога и не съм се съмнявал в това. Позирах, естествено. Бях достатъчно високо в небето над бойното поле, така че тя не можеше да ме види. Или поне не толкова ясно, че да забележи как лудешки и тържествуващо пикирах, обзет от всепоглъщащо ликуване. Сигурен съм, че не е чула и писъците на моя триумф. Отчаяната ни тактика беше проработила!

Резервите на Зедар още не бяха изцяло въвлечени в боя и след няколкоминутно объркване те се обърнаха назад в отчаян стремеж да защитят първоначалните си позиции. Астурианците обаче бяха вече достатъчно близко, за да ги пресрещнат със стена от стрели. Риванците и сендарите напредваха и преградиха пътя им назад.

Първоначалната тактика на Кал Торак се състоеше в това да ни смачка между двете си армии. Сега всичко се обърна с главата надолу. Неговата армия беше по средата, а моята идваше срещу него от две страни. Малорианците бяха в капан, тулите отдавна бяха избягали, а мургите и надраките бяха деморализирани и почти не действаха. Пипнах го! А после изведнъж осъзнах какво трябва да направя.

„Хайде, Поул — обадих се на дъщеря си, — излизай вече оттам. Време е да се присъединим към Бранд.“

„Какво?“

„Трябва да сме редом с него по време на събитието.“

„Никога не си ми го казвал.“

„И аз не го знаех досега. Не се туткай, Поулгара. Не бива да закъсняваме.“

Прелетях до северния край на бойното поле, кацнах и приех собствената си форма. Това доста сепна един взвод сендари. Нямах време да им обяснявам надълго и нашироко и оттогава вече петстотин години разни диви истории се носят из Сендария.

Полутах се малко, докато намеря Бранд. Когато пристигнах, Поулгара вече беше при него.

— Нали знаеш какво трябва да правиш? — попитах риванския Пазител.

— Да — отвърна той.

— А знаеш ли кога да го направиш?

— Ще го направя, когато дойде времето.

Спокойното, малко отчуждено отношение на Детето на Светлината — който и да е той — винаги ме е изнервяло. Предполагам, че така и трябва — нали е под пълен контрол на Необходимостта, но ми изглеждаше малко неестествено. Гарион ми каза, че се е чувствал по същия начин през онази ужасна нощ в Ктол Мишрак, когато двамата с Торак най-накрая се срещнаха. Аз обаче си спомням, че изобщо не усещах нещата по този начин при онзи кратък сблъсък със Зедар в Мориндланд. Разбира се, аз таях немалко лична омраза към Зедар по онова време и това явно е повлияло.

После в изражението на Бранд нещо се промени. Спокойното му безразличие се изгуби и беше заменено от почти нечовешка решителност. Той се изопна и дори гласът му сякаш не беше неговият, а езикът, на който продума, със сигурност не беше нито едно от риванските наречия.

— В името на Белар те предизвиквам, теб, Торак, осакатен и прокълнат — каза той. Гласът му не ми се видя много силен, но после ми казаха, че са го чули дори вътре във Во Мимбре. — И в името на Алдур също — продължи той. — Ще те поваля с презрението си. Нека прекратим кръвопролитието и аз ще се срещна с теб — човек срещу Бог — и ще те победя. Предизвиквам те, Торак! Приеми го или нека те заклеймят като страхливец хора и богове!

Ето това вече привлече вниманието на Торак. Беше се въоръжил преди да си подаде носа от тази глупава кула и носеше същата архаична броня от времето на Войната на боговете. Огромният му щит беше прикрепен с ремък към сакатата лява ръка. А претрупаният с пера и украси шлем с визьор покриваше излъсканата маска, с която той криеше обезобразеното си лице. Десният му юмрук стискаше черния меч, който наричаше Ктрек Гору. Обидното предизвикателство на Бранд го беше вбесило и той накълца с меча си дузина големи камъни, преди да се овладее. Ангараките, които бяха най-близо около него, отскочиха на безопасно разстояние, а Зедар офейка като заек.

— Кой сред смъртните крале е толкова глупав, че да предизвика Краля на света? — изрева Торак. — Кой от вас ще се опълчи срещу Бог?

Коварството на Необходимостта, която говореше чрез устата на Бранд, беше достойно за възхищение. Торак никак не искаше да се среща лице в лице на дуел с Бранд, но яростта му замъгли здравия разум. Беше изключено Торак, който е съвършен егоманиак, да не отвърне на тази обида.

— Аз съм Бранд, Пазителят на Рива — отвърна Детето на Светлината, — и те предизвиквам теб, долен и уродлив, и цялата ти паплач. Покажи силата си, приеми предизвикателството ми или се махай и никога повече не смей да заставаш на пътя на Западните кралства.

Това беше наистина много дръзко. Торак все пак беше Бог. Със или без забраните на Необходимостта, това със сигурност щеше да го извади от равновесие. В този момент аз си представих ново разцепване на света. Слава на боговете, това се размина, но той накълца още няколко камъка с меча си.

— Внимавай — изрева той с глас, който сигурно са чули чак в Тол Хонет, — аз съм Торак, Крал на кралете и Повелител на боговете. Не се боя от никой смъртен, нито пък от отдавна забравените богове. Вие ще изпитате силата ми. Ще дойда и ще размажа този гръмогласен ривански глупак, а враговете ми ще се прегънат пред моята ярост. И Ктраг Яска отново ще бъде мой, а заедно с него и целият свят!

Независимо от всички предупреждения, той все пак прие предизвикателството на Бранд. Разменените дързости между двамата накараха бойното поле да притихне. Много от воините, моите и на Зедар, изглеждаха като парализирани от пронизващия звук на тези гръмотевични гласове. Битката беше прекратена. Тишината се нарушаваше единствено от стоновете на ранените и умиращите. Хвърленото предизвикателство и това, че то беше прието, стовариха отговорността за изхода от битката при Во Мимбре на раменете на Бранд. И на Торак също.

Едноокия закрачи на север, а неговите малорианци се тълпяха панически встрани от пътя му, щом ги наближеше. Бранд също така неумолимо се отправи на юг. Аз се преобразих на вълк и хукнах след него. Над главата му летеше бялата сова.

Бранд беше с могъща фигура, тежки рамене и силни ръце. По много неща приличаше на Драс Бичия врат, макар и да не беше толкова висок. Неговият щит бе привързан към лявата ръка. Беше се постарал да намери отнякъде сиво риванско наметало и да го прикачи върху щита, за да скрие Сферата на Учителя. Мечът, който носеше, не беше толкова голям като на Желязната хватка. Въпреки това беше достатъчно огромен, та да не ми се прииска да го размахам.

Покрит с черната си ризница, Торак размаха своя Ктрек Гору, устремен към нас. Споразумението между двете Необходимости му пречеше да ни се яви така огромен, както се показа при срещата с Гарион в Ктол Мишрак, но и така беше едър колкото Бранд. Доколкото се виждаше на пръв поглед, силите на двамата бяха равнопоставени. Досега нито един от двамата нямаше някакво по-особено предимство — нито по ръст, нито по въоръжение. По всичко личеше, че дуелът ще е много интересен.

Двамата тръгнаха един срещу друг, докато не се приближиха на няколко метра. Внезапно спряха, очевидно следвайки някакви инструкции. Бранд пак заговори:

— Аз съм Бранд, Пазителя на Рива — представи се той вече с нормалния си глас. — Аз съм този, който ще се бие с теб, Торак. Пази се, защото духът на Белар и Алдур е с мен. Единствен аз ще застана между теб и Сферата, заради която поде тази война на запад.

Торак не му отговори, но затова пък се обърна към мен.

— Върви си, Белгарат — каза. — Бягай, ако ти е мил животът. Скоро ще имам малко свободно време, за да издам най-сетне онази заповед, която отдавна съм ти обещал. Не вярвам дори ти да оцелееш след моята заповед.

Изобщо не разбирах защо си губи времето с това. Трябваше да е наясно какъв ще е моят отговор. Оголих зъби и изръмжах.

После той се обърна към совата, която кръжеше из въздуха над главата на Бранд.

— Отречи се от баща си, Поулгара, и ела с мен — каза той със странно омекнал и подмамващ глас. — Ще се оженя за теб — продължи той, — и ще те направя Кралица на целия свят, а твоята сила и могъщество ще са първите след мен.

Това предложение за брак вече пет века преследва Поулгара в нейните кошмари. То сериозно разтревожи гролимите и оттогава те я избягват. Сигурно не искат да оскърбят избраницата на Торак. Подозирам, че тази идея му е била подсказана от Ашабския оракул, а вероятно същият пасаж беше подтикнал Зедар да подмами Илесса.

Крясъкът на една сова обикновено си е просто крясък, но Поул успя да го изпълни с пренебрежение и подигравка, за да покаже ясно какво мисли за това предложение за брак.

— Пригответе се тогава да умрете всички — изрева Торак срещу нас, втурвайки се напред с оголен меч.

Това леко ме притесни. Току-що го бях видял как прави на прах огромни камъни с този меч. Изражението на Бранд дори не се промени, когато вдигна щита си да се предпази от атакуващия.

Ако някога сте виждали битка между мъже, въоръжени с мечове и щитове, тогава сигурно знаете колко зле се вдлъбват и разцепват щитовете под ударите на меча. По щита на Бранд обаче не проличаха никакви следи от Ктрек Гору и оръжието на Торак се плъзна по него, без да го засегне. Неудържимият замах на Торак не успя дори да разреже сивото наметало, което покриваше щита. Явно Сферата на моя Учител се беше погрижила за това.

Щитът на Торак обаче не беше толкова неуязвим, защото при ответния удар Бранд заби дълбоко меча в ръба му. Торак отново нападна, но и този път ефектът беше същият. После отново дойде ред на Бранд и мечът му остави дълбока вдлъбнатина върху щита на Торак.

Така продължи още известно време. Двамата си разменяха удари с мечовете, предизвиквайки непоносим шум и разпръсквайки искри, щом остриетата се срещнеха. Те се люшкаха напред-назад, стараейки се да запазят равновесие върху неравната земя. Бранд сякаш продължаваше да е в мрежата на това неестествено спокойствие, но яростта на Торак стигаше до лудост. Той крещеше срещу каменното изражение на риванеца и ударите му зачестяваха все повече. Въпреки огромната тежест на Ктрек Гору, Торак го въртеше с бързината, с която алгарските конници размахват своите саби. Яростта на неговата атака отхвърли Бранд назад. После, с един удар, който промени посоката си насред път, Торак закачи оголеното ляво рамо на Бранд.

„Е, най-после — каза познатият глас. — Мислех, че така ще я карат цял ден. Върви и дай сигнала, Белгарат! Време е вече да свършваме с това.“

Направих го без дори да се замисля. Не ми трябваше да се замислям. Инструкциите плуваха из главата ми отпреди близо три хиляди години. Седнах на задните си крака, вдигнах муцуна и започнах да вия. В същия момент бялата сова издаде остър пронизителен крясък.

Бранд отскочи назад и прокара острието на меча си по щита, разрязвайки сивото покривало. Кал Торак силно потрепера под завладяващото синьо сияние на Сферата. Тлеещият огън, който обикновено прозира зад лявата страна на маската му, сега заблестя като малко слънце. Той изкрещя и Ктрек Гору падна от неудържимо треперещата му ръка. Свали щита си и се опита да се скрие зад него. Дясната му ръка покри дясното око, но нямаше лява ръка, за да скрие лявото. Бранд нанесе последния удар от техния дуел и това не бе разсичащ удар, нанесен отгоре. Това беше пронизване. Той сграбчи меча с две ръце и замахна напред, но ударът не беше насочен нито в гърдите, нито в гърлото, нито към корема на Торак. Той целеше горящото ляво око. Острието издаде ужасяващ звук, пронизвайки шлема на Торак, но още по-страшен беше той, когато мечът прониза окото и стигна мозъка на осакатения Бог на ангараките.

Торак изкрещя отново, но това не беше вик на болка, а от непоносимата загуба. Той стисна острието и го изтръгна, после го хвърли настрана. Свали шлема и отхвърли желязната маска от лицето си. За първи път от деня, когато разцепи света, виждах лицето му. Дясната страна беше още непокътната и красива.

Лявата обаче беше ужасяваща. Отмъщението на Сферата на моя Учител надминаваше всяко въображение. Още личаха пламтящи белези, но по-голяма част от плътта беше овъглена и отдолу се подаваха костите.

Лявото му око вече не пламтеше. От него течеше кръв.

По-голямата част от епоса на Давул Хромия е написана много зле, но неговата кулминация не е толкова лоша. Затова ще ви я цитирам:

„… изправи се той и ръцете си чак до небето издигна

и пак изкрещя — за последно съзрял

безценния камък, наречен от него Ктраг Яска,

станал причина да бъде наказан отново. А сетне,

сякаш е дънер, изтръгнат от корен,

грохна черният Бог на земята.“