Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (14)

Четиринадесета глава

Златото има неудържимо примамлива сила — не говоря само за червеникавото злато на ангараките, което гролимите използват, за да купуват душите на хора като графа на Джарвик например. Към средата на лятото двамата с Раблек бяхме натрупали повече злато, отколкото можеха да носят конете ни, но ние продължавахме да пресяваме камъните и пясъка на буйния планински извор, все „за по още един ден“. Аз най-сетне успях да потисна ламтежа си за още повече, ала ми беше нужна седмица да убедя ортака си, че е време да тръгваме.

— Бъди разумен, Раблек — казах му. — Вече имаш повече злато, отколкото би могъл да изхарчиш през целия си останал живот. Ако пък се случи пак да стигнеш до просешка тояга, знаеш къде е мястото. По всяко време можеш да дойдеш и да си вземеш злато, колкото ти трябва.

— Просто мразя да оставям нещо недовършено след себе си — отвърна той.

— То няма да ти избяга, Раблек. Ще можеш да го откриеш всеки път, щом ти потрябва.

Знам, че всичко това звучи странно, но аз харесвах ортака си надрак. Той беше малко недодялан и грубоват, но и аз не съм ангел, така че двамата се разбирахме много добре. Той не се плашеше от работата, а когато слънцето залезеше и ние оставяхме инструментите настрана, можеше да говори с часове. Пък аз нямах нищо против да го слушам. Дълго след сблъсъка с мориндимите очите му гледаха диво, щом се обърнеше към мен, но и това го преживя. Ние наистина заприличахме на двама приятели, които са тръгнали да търсят късмет и богатство по света. И двамата забравихме, че всъщност би трябвало да бъдем непримирими врагове и да се избием, вместо да забогатяваме заедно.

Най-накрая сринахме колибата си, заличихме всички следи от работата си колкото се може по-добре и тръгнахме обратно към Яр Гурак.

— Какво ще правиш с парите си? — попитах своя ортак през нощта преди да стигнем занемареното миньорско селище.

— Ще ги вложа в търговия с кожи — отговори той. — В нея има много пари.

— Ти вече имаш много пари.

— Парите не значат нищо, ако не ги накараш да работят за теб, Белгарат. Не съм от тези хора, които ще се отпуснат и ще се охранят. Познавам търговци, които през година-две удвояват капитала си.

— Щом вече имаш повече, отколкото можеш да изхарчиш, защо ще си правиш този труд?

— Играта е такава, Белгарат — сви рамене той. — Парите са просто, за да поддържаш някакво ниво. Ще завъртя търговия с кожи не заради парите, а заради играта.

Това ми отвори очите и ми даде най-пълна представа за характера на надраките. Поне успях да схвана защо така ненавиждат мургите.

(Както и да е, много е сложно да се обясни.)

Двамата с Раблек пътувахме заедно до покрайнините на Яр Гурак. Не виждах никаква причина да се връщам отново в това грозно място. Нещо повече — имах много злато в дисагите на седлото и не исках разни любопитни хора да ги претършуват, докато спя.

— Добре си изкарахме, нали, Белгарат? — някак тъжно попита Раблек, докато още яздехме.

— Така си е, приятелю.

— Ако някога ти доскучае, мини да се видим. Планините винаги ще са си тук. Ще съм готов да тръгна на минутата, само ми дай знак.

— Остани си със здраве, Раблек — стиснах топло ръката му.

Границата на Надрак беше още без охрана и аз с облекчение влязох в Драсния. С изненада установих, че богатството ме е направило нервен и загрижен. Ама че странна работа! Когато бях беден скитник, можех да отида където си поискам без ни най-малко колебание. Сега, когато бях богаташ, цялото ми поведение се промени.

Пътувах из Алгария чак до края на лятото на 4881 г. и стигнах Долината, точно когато есента позлати всички листа. Този цвят напълно отговаряше на моето настроение и напомняше на товара ми в дисагите. Двамата с Раблек бяхме сложили плодовете от труда си в здрави конопени торби и на мен се паднаха четиридесет от тях. Трябваха ми часове, за да ги пренеса в кулата. На следващия ден стъкмих импровизирана леярна и претопих златото. Четиридесет торби може и да звучи внушително, но делът на златото в тях не беше кой знае колко. Когато накрая струпах в ъгъла чистия метал, купчинката изглеждаше разочароващо малка. Седнах насреща й и започнах неопределено да разсъждавам дали ще успея да настигна Раблек преди да е напуснал Яр Гурак. Още много злато беше останало неприбрано в нашия поток край границата с Мориндланд, все пак.

(Е, добре де, наистина съм алчен. Казвал съм ви какъв човек бях преди да започна да служа на Учителя. Някои неща не се променят, много съм разсъждавал по този въпрос през изминалите години. Оттогава насам много пъти ме е теглило да се върна при онзи безименен поток. А сетне, в студената сива светлина на утрото, разумът подаваше грозната си глава. За какво, в името на боговете, са му пари на човек като мен?! Ако наистина имах нужда от нещо, все можех някак да си го осигуря. Или пък да си го направя. Това във всички случаи е по-лесно, отколкото да копая злато. Но пък то изглежда толкова примамливо и е така вълнуващо да го откриваш!

През годините употребих няколко кюлчета от съкровището си, но повечето от него си стои още тук някъде.

Извинете ме за минутка, ще се поровя и ще се опитам да го открия.)

Около година след завръщането ми от Гар ог Надрак, Поул ме извести, че Енала, жената на Гелан, най-сетне е родила син. Бяха женени от двайсет години и Гелан вече наближаваше четиридесетте. Безплодието на Енала ни причиняваше много тревоги. Знаете колко важно беше това семейство за нас и можете да си представите какво ни е било. Сигурно не е трябвало да се притесняваме толкова, като се имат предвид силите, които бдяха над рода на риванския крал, но въпреки това не ни беше лесно.

Заминах за Черек, за да видя новия си внук и забелязах, че много прилича на баща си, когато той беше бебе. Това беше още едно потвърждение за работата на силите, които току-що споменах.

Забелязали сте сигурно, че в съзнанието си аз отдавна пренебрегвах тези омразни „пра-пра-пра“. За мен дългата поредица от малки момчета с пясъчноруси коси бяха просто внуци. Обичах всичките еднакво силно.

Поулгара обаче обичаше всяко едно от тях по различен начин — някои по-малко, други — повече. По някаква причина тя беше особено привързана към Гелан и бе дълбоко покрусена от смъртта му през 4902 г., точно деветстотин години след убийството на крал Горек. Близнаците смятаха, че тази годишнина е твърде значима и преровиха ред по ред Мрин, за да открият какво точно е скрито зад нея. Мълчаливият приятел на Гарион обаче ни показа какво точно означава тя — мълчание.

Не мисля, че някой от нас има точна представа колко страдаше всъщност Поулгара през тези сякаш безкрайни векове и многочислени загуби, които преживя. Моята грижа беше за рода, а не за отделните негови представители. Отношенията ми с наследниците бяха повърхностни и случайни и смъртта им не ме огорчаваше много. Приемах твърде философски всяка поредна загуба. Бях се примирил с обстоятелството, че хората се раждат, порастват и умират. Всеки, който живее по-дълго от обичайното, преживява смъртта на своите близки. Но положението на Поул беше съвсем различно. Тя беше твърде емоционално обвързана с всяко едно от тези малки момчета и преживяваше драматично загубата им през дългите девет века. А със скръбта никога не може да се свикне.

Върнах се в Черек след кончината на Гелан и този път се вгледах много внимателно в неговия син. После с въздишка се оттеглих. Не беше онзи, когото чакахме.

Годините бавно се изнизваха по определения си ред, а в Запада още беше тихо и спокойно. Гибелното поражение при Во Мимбре беше усмирило ангараките и те ни бяха оставили на мира. Чамдар все още обикаляше наоколо, но не правеше нищо по-особено, за да привлече вниманието ми. Бях сигурен, че няма да се появи в Черек, за да притеснява Поулгара. По правило череките бяха най-примитивните алорни, първообразът на своята раса. Драснианците бяха установили макар и повърхностни отношения с надраките, алгарите се отнасяха с търпимост към тулите, но череките твърдоглаво отстояваха расовите си предразсъдъци към всички ангараки. Често съм се опитвал да им обясня защо понякога предразсъдъците не са препоръчителни, но не ми се вярва това да е достигнало до съзнанието дори на някои от тях. Според мен причината за това е, че Белар ги пое най-напред. Не ме разбирайте погрешно. Аз харесвам Белар, но боговете са ми свидетели, че той е голям инат! Понякога даже си мисля, че в неистовата ненавист на череките към всички ангараки има значителна негова намеса. Това обаче в случая ни вършеше работа, защото държеше Чамдар далече от Поулгара.

Третата династия на Боруните продължаваше да властва. Това също доста ясно подсказваше за събитията, които назряваха. Мрин беше много категоричен по въпроса, че Пратеника на боговете ще има за съпруга принцеса от династията на Боруните.

Положението в Арендия обаче взе да се влошава. Мирът между Астурия и Мимбре, който бяхме скрепили с брака на Маясерана и Кородулин, започна да се разпада главно заради това, че мимбратите отказваха да признаят благородническите титли на астурианците. Това обиждаше докачливите астурианци и през петдесети век се случиха някои много грозни сблъсъци.

Благоденствието отново се възцари в Сендария, когато годишната продажба на алгарски добитък в Мург беше възстановена. Търговията на Острова на бурите се върна в предишните си граници, но все още в град Рива не се допускаха чуждестранни търговци. Улгосите изобщо не се промениха, но те изобщо не се променят. Толнедранските принцове на търговията от Тол Хонет видяха добър знак в участието на Улго във войната срещу Кал Торак. Решиха, че това ще накара улгосите да отворят още повече пазарите си. Те обаче се върнаха обратно в Пролгу, спуснаха се в пещерите и хлопнаха вратата зад себе си.

Нийсанците ставаха все по-мудни, защото тяхната икономика разчита основно на търговията с роби, а когато няма битки, няма и нови поробени. Нийсанците редовно се цупят, когато настане по-продължителен мирен период.

Корзет отчасти завърши обединението на Малория. Той остави на сина си една почти възстановена империя. Но работата по спояването на отделните части беше свършена предимно от малорианската бюрокрация, която подчини всички поданици на правителството.

Кел, също като Улголанд, не се промени.

Тъй като не се случваше нищо съществено, аз имах възможност да се върна към изследователската си и научна работа и установих отново нещо, което винаги ме е вбесявало. Ако дълго съм отсъствал, необходим е определен период от време, за да се настрои мисълта ми отново за научна работа. Тя изисква много усилия и ако само за малко я изоставиш, трябва да започваш всеки път почти отначало. Това се повтаря винаги, ето защо се дразня, когато нещо ме откъсне от моите основни занимания. А те все пак са най-важни. Продължителният период на мир и спокойствие ми позволи близо триста и петдесет години да се занимавам без прекъсване с научна дейност и аз успях да завърша много от трудовете си.

(Предполагам едва ли държите да прекъсна разказа си и да ви дам обширно разяснение на няколко научни теории или пък за принципите на литературната критика. Съмнявам се да искате точно това. Затова нека оставим настрана тези мои занимания и да се върнем към темата, която съм подхванал.)

Мисля, че беше някъде около средата на петдесет и трето столетие — 5249 или 5250 г. — когато сложих последната точка на един от трудовете си, върху който бях работил близо двадесет години. Затова реших, че няма да е зле да прекъсна за малко и да се поогледам наоколо. Промъкнах се в Ктол Мург и проверих какви ги върши Ктучик. Само погледнах — нищо повече. Изглеждаше твърде зает с различните си забавления — някои доста противни, а други направо гнусни — и аз реших да не го прекъсвам.

После се спуснах на юг към Рак Ктол, за да се опитам да открия пещерата, където Зедар криеше своя изпаднал в кома Учител. Не се лутах много в търсене, защото Белдин стоеше точно отсреща, най-отгоре на един хребет отвъд каменистата клисура. Изглеждаше така, сякаш не е мръдвал от няколко десетилетия.

— Още ли не си убил Ктучик? — попита той, когато свалих перушината си.

— Белдин — отвърнах обидено и с мъка в гласа, — защо това е винаги първото, което ме питаш като се срещнем?

— Аз съм прост човек, Белгарат — отговори той, протягайки кокалестата си безформена ръка с удивителна бързина, за да сграбчи един непредпазлив гущер. После го изяде жив. — Да убиеш някого е най-простото решение на проблема.

— Невинаги най-простият начин да си решиш проблемите е и най-добрият — казах му. — Не, още не съм убил Ктучик. Близнаците откриха няколко намека в Мрин, че той ще ни е нужен по-нататък. А аз нямам намерение по какъвто и да е начин да нарушавам хода на предопределението. — Погледнах през клисурата. — Зедар още ли е в онази пещера с Едноокия?

— Не, напусна преди няколко години.

— Ти тогава защо продължаваш да седиш тук?

— Защото е много вероятно Торак пръв да усети, че се е появил Пратеника на боговете. Той ще ни даде знак, когато събитията назреят. Ще те уведомя, когато се срине планината отсреща.

— Имаш ли представа къде е Зедар сега?

— Не мога да знам всичко, Белгарат. Аз имам грижата за Торак, Зедар е твой проблем. Какво прави напоследък?

— Доказах, че три плюс три прави шест — отвърнах с гордост.

— И това ти отне три века? Аз бих могъл да ти го докажа и с шепа бобени зърна.

— Но не и по математически път, Белдин. Емпиричният подход не доказва нищо, защото изследователят може да е луд. Единствено чистата математика е сигурният подход.

— Ами ако обърнеш твоите изводи с главата надолу, няма ли тогава те да се променят?

— Вероятно не.

— Извинявай, братко, но вярвам много повече на емпиричните доказателства. Може и да лудвам от време на време, но аз получих някои отговори по пътя на опита, докато ти си блъскаше главата над колони от числа.

Свих рамене.

— Никой не е съвършен — отвърнах и се преместих от страната, от която духаше вятърът. — Откога не си се къпал?

— Не си спомням. Кога валя за последен път по тези места?

— Тук е пустиня, Белдин. Години могат да минат, без да капне нито капка.

— Така ли? И без това винаги съм смятал, че прекалено честото къпане изнежва тялото. Върви си вкъщи, Белгарат. Опитвам се да работя.

— Така ли? И с какво точно си се заел?

— Опитвам се да направя разлика между „правилно“ и „добро“.

— Защо?

Той на свой ред присви рамене.

— Просто ми е любопитно. Намирам си занимание за мисълта, докато чакам поредната баня. Върви да намериш Зедар, Белгарат, и не ми досаждай повече. Имам работа.

Ако трябва да съм откровен обаче, хич не ме интересуваше къде е Зедар. Състоянието на Торак отнемаше активността му. Обикалях из Западните кралства, наглеждайки фамилиите, за които носех отговорност през вековете. Лелдорините си стояха в Уилдантор и бяха ангажирани с разни чудатости, насочени срещу мимбратите. Баронът на Во Мандор, дядото на Мандорален, също беше зает в битки със своите съседи, които обикновено избухваха по измислен повод. Кланът на Хетар отглеждаше коне, готвейки се, макар и да не си даваше сметка за това, за идването на Господаря на конете. Дядото на Дюрник беше селски ковач. Релг пък беше религиозен фанатик, който през цялото време се възхищаваше на собствената си праведност и чистота. Нямах представа къде е родът на Тайба и това ми причини много безсънни нощи. Знаех, че нейното семейство е някъде по света, но напълно им бях изгубил дирите след нахлуването на толнедранците в Марагор.

Спрях в Тол Хонет преди да навестя Драсния и Черек. Винаги гледам да държа под око Боруните. В момента на трона беше Ран Борун XXI, който, както се оказа после, е пра-прадядо на Се’Недра. Говорил съм ви за обичая на толнедранците да се женят за братовчедите си, а Ран Борун XXI не правеше изключение от него. Кръвта на дриадите винаги излиза наяве при децата от женски пол, а мъжете от семейството обикновено са под чехъл. Мисля, че това е в кръвта им.

И така, пра-прадядото на Се’Недра беше към четиридесетте, когато посетих двореца. Жена му, Це’Лейн, имаше огненочервена коса и голяма власт в двора. Доколкото схванах, тя правеше живота на императора твърде вълнуващ.

Толнедранците продължаваха да поддържат заблудата, че името ми е някаква неизвестна алорнска титла, а учените в университета им съчиниха цяла теория за „Братството на магьосниците“, изцяло измислена и невярна. Някоя откъслечна забележка на Белдин или близнаците сигурно им е дала повод за това, а изобретателните учени са я разтеглили до размерите на теоретичен труд. Както се твърдеше там, ние бяхме нещо като религиозен орден. Един педант със силно въображение беше стигнал чак дотам да твърди, че враждата между мен и братята ми и учениците на Торак е резултат от зараждането на някаква схизма в ордена, което се било случило много, много отдавна.

Никога не съм си правил труда да оспорвам тези погрешни схващания, защото ми осигуряваха достъп до който и да е от Боруните, Вордюните или Хонетите, които от векове владееха трона. А това пести много време.

Беше зима, когато стигнах Тол Хонет и се представих в двореца. Зимите в Тол Хонет не са особено сурови, затова не ми се наложи да си проправям пътя към императорския палат през дълбоки преспи.

— Значи ти си Белгарат Древния? — попита Ран Борун, когато ме представиха пред него.

— Така ме наричат, Ваше Величество — отговорих.

— Винаги съм се чудил що за титла е това — каза той. Като всички от неговия род и той беше дребен мъж, а огромният трон го правеше да изглежда малко нелепо. — Кажи ми, Древни, титлата „Белгарат“ наследствена ли е или ти и предците ти сте избирани по някакъв признак?

— Наследствена е, Ваше Величество — отговорих. Е, това все пак не беше лъжа, зависи само какво се разбира под „наследственост“.

— Колко жалко — промърмори той. — Щеше да ми е много по-любопитно, ако всички тези Белгарат се избират по някакъв знак свише. Предполагам, че си тук, за да ми предадеш важни новини?

— Не, не е съвсем така, Ваше Величество. Минавах наблизо и си помислих, че ще е добре да ви се представя.

— Много любезно от твоя страна. Един от моите прародители е познавал един от твоите предци. Както ми казаха, това се е случило по време на войната с ангараките.

— Доколкото ми е известно, наистина е било така.

Той се облегна назад в тапицирания си с червено трон.

— Онова е било велико време. Няма спор, мирът е хубаво нещо, но войните са много по-вълнуващи.

— Мисля, че са твърде надценявани — рекох му. — Когато си на война, повечето ти време минава в придвижване от място на място или пък в очакване да се случи нещо. Повярвай ми, Ран Борун, има много по-добри начини да си запълниш времето.

Точно в този момент жена му влетя в тронната зала.

— Каква е тая идиотия? — попита с глас, който сигурно са чули чак в Тол Вордю.

— Коя идиотия по-точно, сърце мое? — попита спокойно той.

— Не е възможно да се каниш да изпратиш дъщеря ми на Острова на бурите в тая ужасна зима!

— Не е моя вината, че рожденият й ден се пада през зимата, Це’Лейн.

— Вината е колкото моя, толкова и твоя!

Той се закашля смутено.

— Риванците могат да почакат до лятото! — атакува отново тя.

— Според Съглашението тя трябва да е там на шестнайсетия си рожден ден, любов моя, а толнедранците никога не нарушават подписаните договори.

— Глупости! Ти винаги гледаш да се измъкнеш от споразуменията!

— Но не и от това. Сега по света цари мир и аз не искам с нищо да го нарушавам. Кажи на Це’Брон да си приготви багажа. О, между другото, да ти представя Древния Белгарат.

Тя ми хвърли само бегъл поглед.

— Много ми е приятно — отсече накратко. После отново продължи тирадата си, изваждайки хиляди причини, поради които точно сега било невъзможно за дъщеря й, принцеса Це’Брон, да пътува за Рива.

Реших да се намеся. Знаех, че принцеса Це’Брон не е онази, която очакваме, но пък не исках Боруните да нарушават с лека ръка Съглашението от Во Мимбре.

— Аз самият отивам към Рива, Ваше Императорско Величество — обърнах се към огнената малка женичка на Ран Борун. — Ако ми позволите, лично ще придружа дъщеря ви. Гарантирам ви, че ще е в безопасност и че към нея ще се отнасят с нужното уважение.

— Колко мило от твоя страна, Белгарат — бързо се намеси Ран Борун. — Имате нашето благоволение. Дъщеря ни ще е в сигурни ръце. Алорните по онези места много уважават Древния Белгарат. Лично аз ще следя приготовленията за пътуването.

Той се държеше много спокойно и уравновесено. Беше живял достатъчно дълго с жена си, за да знае как да овладява буйните й изблици.

И така, аз придружих Нейно Малко Императорско Височество, принцеса Це’Брон, до Острова на бурите за нейното ритуално представяне в тронната зала на риванския крал, както го изискваше Съглашението при Во Мимбре. Це’Брон беше също такава кибритлия като майка си и също толкова неискрена като своята праплеменница. Което не можеше да постигне с крясъци, тя го получаваше с крънкане. Доста ми се понрави.

Принцесата се цупи първите няколко дни от нашето пътуване на север и на мен най-накрая ми омръзна.

— Какво не е наред, млада госпожице? — попитах я по време на закуска четвъртия ден от заминаването ни от Тол Хонет.

— Не желая да се женя за алорн!

— Не се притеснявай за това — казах, — няма да ти се наложи да го правиш.

— Вие пък откъде сте сигурен?

— Кралят на Рива още не е дошъл, а и дълго занапред няма да се появи.

— Който и да е алорн може да се яви в Рива, претендирайки, че е наследник на Желязната хватка. Ще ме принудят да се омъжа за някакъв простосмъртен.

— Не, скъпа — успокоих я аз. — Най-напред, нито един алорн не би си позволил подобно нещо. И после — самозванецът няма да може да мине през изпитанието.

— Какво изпитание?

— Само истинският ривански крал ще изтръгне меча на Желязната хватка от стената в тронната зала. Самозванецът не би могъл да го мръдне оттам дори с ковашки чук. Сферата има грижата за това.

— Виждал ли си някога този мистериозен камък?

— Много пъти, скъпа, повярвай ми. Никой няма да те принуждава да се жениш за алорн.

— Защото сигурно не съм достатъчно добра? — избухна тя. Беше способна да се обърне точно наопаки само за миг.

— Това няма нищо общо с теб, Це’Брон — казах й. — Просто още не е дошло времето. Най-напред трябва да се случат много други неща.

Очите й се присвиха изпитателно. Сигурно се опитваше да открие някакво оскърбление в това, което току-що й бях казал.

— Е, добре — каза накрая нелюбезно тя, — хубаво тогава. Но ще гледам да си изпълниш обещанието, старче.

— Няма и да си помисля да те мамя, принцесо.

И така, аз откарах навреме принцеса Це’Брон в Рива, а придворните дами в Цитаделата я глезиха и приласкаваха с огромно внимание. Тя направи задължителната си поява в тронната зала и изчака полагаемите се три дни там, а после я отведох обратно.

— Нали видя, че не беше толкова страшно — казах й, когато вече бяхме стъпили на един от мраморните кейове в Тол Хонет.

— Какво пък, мисля, че наистина не беше. — После се засмя звънко, обгърна врата ми с тънките си ръчички и шумно ме целуна.

Изчаках в Тол Хонет, докато настъпи пролетта и после наредих на един черекски боен кораб да ме откара на север. Отбих се в Трелхейм да видя дядото на Барак, който беше също толкова огромен и червенобрад, какъвто щеше да стане и „Страховития Мечок“, а и почти толкова интелигентен. В Трелхейм всичко изглеждаше наред, затова се отправих към селото, където Поулгара бдеше над семейството на пра-прадядото на Гарион, още един на име Геран. Поул се изхитрява да пробута това име при всяко ново поколение. Изглежда е свързано с чувството й за приемственост. Този Геран тъкмо се беше оженил за една русокоса черекска девойка и всичко вървеше според очакванията ни.

Като минахме през обичайните поздрави и ритуали, присъщи на всяко семейно събиране, аз най-сетне успях да поговоря насаме с дъщеря си.

— Изглежда ще имаме проблеми с дриадската принцеса, когато дойде времето — предупредих я аз.

— Така ли? И какви по-точно?

— Принцесите не са много хрисими. Ние женим всички тези младежи за алорнски момичета, а алорнските жени са кротки и ведри. Дриадите в рода на Борун са всичко друго, но не и кротки. Те са властни, глезени и лукави. — Разказах й за принцеса Це’Брон и пътуването до Рива.

— Ще се погрижа за това, татко — увери ме тя.

— Сигурен съм, че ще го направиш, Поул, но мислех, че е редно да те предупредя. Предполагах, че риванската кралица може да ти се стори много послушна, но не вярвай и дума на това, което ти казва.

— Ще се оправя с нея, когато му дойде времето. Къде отиваш сега?

— В Драсния. Ще нагледам семейството на Водача.

— Толкова ли е назряло времето?

— Близнаците смятат, че часът наближава. Започват да виждат някои от предзнаменованията и поличбите. Предполагат, че това, което чакаме, ще стане през следващия век.

— И с това моята задача ще е изпълнена, нали?

— О, мисля, че все ще ти намерим някакво занимание след това, Поул.

— Много съм ти признателна, старче. Щом сме толкова близо, май ще е добре да помисля за преместването ни в Сендария, а? — Тя прямо ме погледна. — Мога да чета Дарин и Мрин като теб, татко, и знам къде ще се роди Пратеника на боговете.

— Май наистина е добре да се погрижим за това — съгласих се. — Щом си свърша работата в Драсния, ще се върна в Долината да поговоря с близнаците. Може да са стигнали до нещо по-конкретно. Сега не е време за грешки.

— Кога заминаваш за Драсния?

— Утре. Ще можеш ли да направиш от онзи черешов пай за закуска, Поул? Не съм опитвал плодовия ти пай близо век и много ми липсва.

Тя ме изгледа продължително.

— Твоите сладкиши са най-вкусните, Поул — казах, без дори да се усмихна. — Хрумна ми нещо — след като Пратеника на боговете се възкачи на трона, можеш да отвориш сладкарска работилница.

— Да не си си изгубил ума?!

— Нали каза, че оставаш без работа, Поул? Просто ти предлагам нещо.

Тя дори успя да се засмее.

На следващата сутрин тръгнах за Драсния. Дядото на Силк изнасяше стоки в чужбина, предимно подправки, и сътрудничеше на драснианското разузнаване. В това нямаше нищо необичайно, обаче. Всички драсниански търговци работят и за разузнаването. И тук всичко вървеше по мед и масло, затова се върнах в Долината.

Бях много изненадан, че не заварих близнаците, когато се прибрах у дома. Бяха ми оставили много загадъчна бележка — нещо за спешно събиране при Поулгара. Опитах се мислено да се свържа с тях, но по неизвестна причина не получих отговор. Избълвах няколко ругатни, колкото да се успокоя, и се упътих обратно към Черек. Цялото това сноване напред-назад взе малко да ми омръзва.

Стигнах Вал Алорн през късното лято и тръгнах към селото, където живееше семейството на Поулгара. Тя обаче не беше вкъщи. Вместо нея близнаците бяха поели грижата за домочадието й. Когато ги попитах къде е тя, отговориха ми доста уклончиво.

— Помоли ни да не ти казваме — каза Белтира с болезнена гримаса.

— Пък аз ви принуждавам да нарушите думата си — казах меко. — Е, хайде, вие двамата, изплюйте камъчето. Сега нямам време да претърсвам света тревичка по тревичка, за да я търся. Та, къде казвате, че е тя?

Те се спогледаха.

— И без това вече има голяма преднина пред него — обърна се Белкира към брат си. — Едва ли ще я стигне, така че можем да му кажем.

— Сигурно си прав — съгласи се Белтира. — Отиде в Нийсия, Белгарат.

— В Нийсия ли? Че защо?

— Поул си има свои начини да събира информация… и да получава инструкции също. Но ти така или иначе го знаеш, нали?

От доста време насам бях наясно, че Поулгара получава персонални инструкции. Но никога не ми беше хрумвало, че нейният източник е различен от моя. Кимнах с глава.

— Както и да е — продължи Белтира. — Поул получи предупреждение, че Ктучик се кани да продължи нещо, което Зедар е започнал в началото на петото хилядолетие. Той се е свързал със сегашната Селмисра и я убеждава да се присъедини към него. Поул беше инструктирана да отиде в Стис Тор и да я разубеди.

— Защо пък точно Поул? — попитах го. — Можеше и аз да се погрижа за това.

— Поул не ни каза никакви подробности — отговори Белкира. — Знаеш каква е понякога. Явно е нещо, което изисква женски подход.

— Ние не сме единствените, които разполагаме с пророчествата, Белгарат — напомни ми Белтира. — Селмисра си има свой начин да вижда в бъдещето. Тя и нейните предшественички винаги са се страхували повече от Поулгара, отколкото от теб. Сигурно на Поул е писано да стори нещо ужасно с някоя от Змийските кралици. Предполагам, че замина за Стис Тор да попита поредната Селмисра дали иска тя да е потърпевшата. Само това навярно ще е достатъчно да я убеди да прекъсне преговорите с Ктучик.

— Това хубаво, но защо са нужни тогава всички увъртания? Не е ли могла да ми го каже направо? Защо е трябвало да се измъква тихомълком?

Белкира се усмихна.

— Тя ни го обясни — каза той. — Нали не държиш да ти повторим точно какво каза?

— Ще го преживея някак. Хайде, казвайте!

Той сви рамене.

— Ти си решаваш. Каза, че си досадно загрижен и гледаш да направляваш всяка нейна крачка и че с каквото и да се заеме, спориш с нея седмици наред. После заяви, че ще свърши тая работа, независимо дали това ти харесва или не. Нещата щели да минат много по-леко и гладко, ако стоиш настрани от всичко това. — И ми се ухили насреща.

— Не виждам нищо забавно в това, Белкира.

— Беше, когато тя ни го каза. Пропуснах някои от думите, които тя употреби. Речникът на Поул си го бива, нали?

Погледнах го дълго и изпитателно.

— Защо изобщо не прекратим този разговор? — предложих.

— Както кажеш, братко.

— Следващият път, като се свържете с нея, кажете й да се отбие в Долината на път за дома. Налага се да си поговорим двамата.

После се обърнах и се върнах в Долината.

Месец по-късно Поул послушно дойде в моята кула. През това време се бях поуспокоил и не я гълчах — е, поне не много.

— Изглежда приемаш това доста леко, старче — отбеляза тя.

— Няма смисъл да се караме за нещо, което вече е приключило. Какво точно се канеше да прави Ктучик?

— Както си му е обичаят — отвърна тя, — опитваше се да унищожи колкото се може повече хора в Западните кралства, та това да даде превес на силите му, когато настъпи подходящ момент. Мургите пак са отворили Южния път на керваните и отново настъпват на запад. Мисля, че е време много внимателно да проучим Кодекса на Мрин. Ктучик явно е убеден, че развръзката наближава. Прави всичко възможно да разедини Западните кралства. Решително не желае следващия път ние да сме на една страна, както беше при Во Мимбре. Съюзът на ангараките е твърде слаб и нетраен, затова Ктучик иска да посее раздори между нас и да уравновеси силите.

— Започваш да вникваш много дълбоко в смисъла на нещата, Поул.

— Имам добър учител.

— Благодаря ти — казах и някъде около минута след това се чувствах неизказано благодарен заради тази моя непредвидима дъщеря.

— Няма за какво — ухили ми се насреща тя.

— Защо не се върнеш в Черек и не пратиш близнаците обратно вкъщи? Ако някой е способен да измъкне нещо по-ясно и конкретно от Мрин, това са те.

— Както кажеш, татко.

Едва към края на века близнаците успяха да извлекат от Мрин това, което ни беше необходимо. През пролетта на 5300 г. те пристигнаха в моята кула, преливайки от вълнение.

— То ще се случи съвсем скоро, Белгарат — извика Белтира. — Пратеника на боговете ще се яви през този век!

— Крайно време беше — рекох. — Защо толкова дълго търсихте този пасаж?

— Явно не е трябвало да го намерим досега — отговори Белкира.

— Бихте ли ми разяснили?

— Контролът на Необходимостта е много по-здрав, отколкото си даваме сметка — каза той. — Пасажът, в който се казва, че всичко ще се случи именно през този век, е съвсем открит и ние сме го чели десетки пъти, но досега изобщо не можехме да го проумеем. Миналата нощ обаче нещата си дойдоха по местата. Обсъдихме това и стигнахме до извода, че както и да се ровим в Мрин, няма да проникнем в смисъла на отделните пасажи, докато Необходимостта не прецени, че е дошло време за това. Колкото и да е странно, тълкуването на Кодекса на Мрин е част от самото събитие.

— Това е най-тромавият и неефективен начин да се върши работа — възразих аз. — Защо ли Необходимостта си играе като котка с мишка с нас?

— И за това си говорихме, Белгарат — каза Белтира. — Изглежда основната цел е да те държи настрана. Явно Необходимостта много се гордее с теб, но те познава твърде добре, за да ти позволи да промениш хода на историята, като ти даде информация за бъдещето много по-рано от необходимото.

— А пък ти доста упорито се опитваш да го сториш при удобен случай — допълни Белкира с ухилена физиономия.