Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (5)

Пета глава

Крал Елдриг Черекски беше възрастен мъж с побелели коси и брада. Той стоеше на прозореца и наблюдаваше пристанището на Рива, по което плющеше дъжд. Беше около две седмици след като бяхме успели да изтеглим и последните оцелели от Драсния.

— Ти го познаваш, Белгарат — каза той. — Какъв е начинът му на мислене? Какво ще предприеме по-нататък?

— Не питаш човека, който би могъл да ти отговори — каза горчиво Родар. В много отношения Родар от Драсния сега беше прекършен човек. Единствено жаждата за отмъщение го крепеше още. — Блаженият Белгарат нещо не сполучи с прогнозите си напоследък.

— Всичко свърши, Родар — каза твърдо Бранд с дълбокия си плътен глас. — Не сме тук, за да предъвкваме миналото. Трябва да решим какво ще правим занапред, а не какво е трябвало да направим миналия месец.

Фактът, че именно Бранд щеше да изпълни ролята на Детето на Светлината в това събитие, накара всички алорнски крале автоматично да му се подчинят.

— Със сигурност знаем, че най-напред ще приключи с Арендия — каза Ормик от Сендария. Ормик беше най-обикновеният наглед човек, когото някога съм срещал. Едва ли и тези, които го познават, биха го различили в тълпата. — Не означава ли това, че ще потегли на юг, щом прегрупира силите си?

— И да остави гърба си незащитен? — каза с насмешка Елдриг. — Едва ли. Мисля, че ще е пред портите на Вал Алорн още преди да е изминал и месец.

— Не очаквай от него да постъпи толкова разумно — казах му. — Случилото се в Драсния доказва това. Изобщо не трябваше да минава през горите на Надрак, но въпреки това го направи. Той не мисли като човек.

— Защо унищожи Драсния? — попита Родар със сълзи в гласа.

Свих рамене.

— Най-вероятно за разплата. Драснианците почти избиха надраките в битката през третото хилядолетие.

— Това е било преди две хиляди и петстотин години, Белгарат! — възпротиви се Родар.

— Торак има добра памет.

— Главният въпрос сега е дали ще раздели армията си или не — обади се Чо-Рам. Той точеше сабята си и звукът от триещия се в стоманата камък ме караше да настръхвам.

— Това не е в характера му — казах, — но този път не можем да сме напълно сигурни.

— Не те разбирам — каза Чо-Рам, оставяйки сабята и камъка на масата пред себе си.

— Торак не би си позволил хората му да останат извън неговия непосредствен контрол. Преди Войната на боговете ангараките бяха най-контролираният народ на света. Оттогава нещата малко се промениха обаче. Сега Торак вече има ученици и е оставил много от нещата в техни ръце. Ктучик е способен да предложи армията да се раздели, а Зедар със сигурност ще го направи.

— Торак би ли се вслушал в съветите им? — попита Поулгара.

— Не съм сигурен. Той не би харесал тази идея, но може да разбере необходимостта от такова нещо. — Хвърлих бегъл поглед през прозореца, по който плющеше дъжда. — Това е само предположение — добавих, — но не мисля, че би разделил армията си. Ако искаше да го направи, би го сторил още като слезе от планината в полетата на Драсния. Съвсем логично беше тогава да изпрати една колона на юг към Алгария, но той не постъпи така. Явно може да разсъждава само еднопосочно. Така правят вманиачените хора, а явно и вманиачените богове. Просто не мисля, че ще раздели силите си. Накъдето и да тръгне, ще води всичките си хора със себе си. Той не идва тук да печели битки, а да руши. За това обаче са нужни много воини.

— Тогава въпросът е какво ще разруши след Драсния — каза Елдриг. — Мисля, че ще атакува Черек.

— И за какво? — попита Чо-Рам. — Всичките твои хора са на корабите, където той не може да стигне. Мисля, че сега ще навлезе в Алгария. Той се е отправил към Арендия, а това означава, че най-напред ще мине през мен.

— Или пък през мен — добави тихо Ормик. — Моите хора не са воини. Ако иска най-бързо да стигне до Арендия, тогава ще мине през Сендария.

— Не е ли това твърде низко — попита остро Родар. — Всички вие, господа, бяхте свидетели на това, което стана с моето кралство, а сега изтъквате аргументи в кое от вашите кралства да разположим силите си.

— Алория е една, Родар — казах му. — Всички ние скърбим за това, което се случи в Драсния.

— Къде бяхте тогава, когато имах нужда от вас?

— Грешката беше моя, Родар — отвърнах, — и ако имаш нужда да хвърляш камъни по някого, мятай ги по мен и остави братята си крале на мира. Кодексът на Мрин казва, че Торак вероятно ще обсади Крепостта на алгарите. Но не ни дава сведения дали преди това няма да отиде на друго място.

— Кога трябва да стигне до Арендия? — попита Елдриг.

— Не знаем — отвърнах огорчено.

— Той поне знае ли?

— Вероятно. Този път той прави първата крачка. Ние просто отвръщаме на удара. Когато аз, Черек и неговите момчета отидохме в Ктол Мишрак, знаехме кога трябва да сме там. Торак не знаеше кога ще пристигнем. Тогава ние имахме предимство, сега е негов ред.

— Тогава всичко, което можем да правим, е да чакаме — каза Бранд. — Ще го наблюдаваме и ще бъдем готови. Щом предприеме нещо, трябва да сме способни да отвърнем на мига.

— Това не е кой знае каква стратегия, Бранд — оспори Чо-Рам.

— Ще съм доволен да чуя други предложения.

— Има нещо, което бихме могли да направим — каза му Поулгара. — Мисля, че е крайно време да въвлечем и другите кралства, Толнедра например. Легионите са ни нужни.

— Ран Борун не харесва алорните, Поулгара — каза Елдриг. — Съмнявам се, че изобщо ще изслуша пратениците ни.

— Възможно е, но мисля, че ще изслуша мен и баща ми. Ще говорим също с арендите и нийсанците.

— Няма да си губя времето с нийсанците — презрително отсече Чо-Рам. — Толкова са надрусани през повечето време, че не стават за битка.

— Не бих бил толкова сигурен, Чо-Рам — казах му. — Ако мога да пратя само един нийсански отровител близо до полевите кухни на Торак, той ще избие повече ангараки, отколкото би успял да изтрепе цял толнедрански легион.

— Белгарат! — възкликна Чо-Рам. — Това е ужасно!

— Ужасно е и случилото се в Драсния. Торак числено ни превъзхожда, затова трябва да намерим начин да се изравним. — Изправих се. — Бъдете гъвкави като мислите за стратегията ни, господа. Ние с Поулгара за известно време ще отидем на юг.

Повече от седмица двамата с Поул търсихме лагера на херцога на Астуриан и неговите облечени в зелено стрелци. Отчасти това се дължеше на времето. Безконечен и отвратителен дъжд се процеждаше през клоните като пелена, покривайки всичко по земята. Дори когато за кратко с Поул приемахме обичайните си форми, тя миришеше на възглавница, пълна с мокра перушина, а аз сигурно смърдях на наквасен пес. Нито един от двамата не спомена тази подробност, но всяка вечер уж случайно седяхме на противоположни страни около огъня.

Ненавиждам тази дума, ала колкото и да го извъртам, ние случайно попаднахме в астурианския лагер. Кратък промеждутък в поройния дъжд вдигна падналата влажна пелена, вятърът утихна и Поул успя да забележи пушека на техните лагерни огньове.

Името на херцога на Астуриан беше Елдалан — жилав мъж с момчешки вид, и той като хората си облечен целият в зелено. Тези, които се крият след лесовете, обикновено избират зеления цвят за свое облекло. Лагерът на астурианците беше доволно обширен. В него имаше опънати няколко шатри, но повечето от стрелците живееха в грубо стъкмени колиби, които много напомняха обиталищата на крепостните селяни. В това имаше известна справедливост. Повечето от стрелците на Елдалан бяха от благороднически произход и възможността да се овъргалят малко в измазаните с кал плетени колиби, подгизнали от влагата, им показваше как живее другата половина.

Елдалан се оказа много несговорчив. Поне в началото. Беше накарал хората си да му направят груб стол и седеше на него с достойнство сякаш беше истински трон. От едната му страна неговата осемгодишна дъщеря Маясерана си играеше на кукли.

— Това си е проблем на алорните — отхвърли той категорично молбата ни. — Моят проблем са мимбратите.

— Убеден съм, че ще размислите над това, когато два-три гролима ви изтръгнат сърцето, Ваша Светлост — казах рязко.

— Вие ми разказвате вълшебни приказки, Белгарат — отвърна насмешливо той. — Не съм толкова лековерен, че да повярвам на пропагандата на алорните.

— Нека аз поговоря с него, татко — предложи Поул. — Познавам арендите малко по-добре от теб.

— С радост — отстъпих аз. — Този твърдоглав скептик е на път да ме ядоса.

— Моля да извините баща ми, Ваша Светлост — обърна се меко към херцога тя. — Дипломатичността не е сред най-силните му страни.

— Не съм склонен да приема за чиста монета както неговите, така и вашите истории на ужасите, лейди Поулгара. Вашите някогашни връзки с уейсите са добре известни. Нямате причини да обичате астурианците.

— Няма да ви разказвам ужасни истории, Ваша Светлост. Само ще ви покажа какво направиха ангараките в Драсния.

— Измислици — отхвърли той предложението й с пренебрежение.

— Не, Ваша Светлост. Истина е. Говоря от позицията на графиня на Ерат, а един истински благородник не би се усъмнил в думите на равен нему по кръв. Или пък греша като мисля, че в Астурия има благородници по кръв?

— Съмнявате се в моята чест?!

— А вие не се ли усъмнихте в моята?

Той надви желанието си да спори.

— Добре, Ваша Светлост — отстъпи с неохота. — Ако ми дадете честната си дума, че това, което ми показвате, наистина се е случило, на мен не ми остава нищо друго освен да го приема.

— Много мило, Ваша Светлост — промърмори тя. — Нека се върнем назад във времето в Северна Драсния. Ето какво наистина се случи, когато Кал Торак слезе в долината.

Чух или по-скоро почувствах как се надига Волята й. Тя рязко направи странно движение пред лицето си и я освободи. Естествено, аз не виждах нищо, но пред очите на херцога се разигра отново трагедията на Драсния.

— Какво има, татко, какво става — попита малкото му момиченце, когато той изплака от ужас.

Баща й не беше способен да й отвърне. Поулгара го държа прикован на мястото му близо четвърт час. Очите му се разширяваха все повече и повече, а лицето му побледня като на мъртвец. След няколко минути започна да я моли да спре.

Но тя не престана.

Той започна да хълца, а дъщеря му невярващо впери поглед в него. Сигурен съм, че искаше да скрие очите си с ръце, но крайниците му сякаш бяха вкочанени и той не можеше да помръдне. После започна да стене. Даже изкрещя на няколко пъти, но Поул беше безмилостна. Тя го остави скован, докато не преживя целия ужас. Когато накрая го освободи, той падна от стола и остана на земята, хълцайки неудържимо.

— Какво направихте с баща ми, лоша госпожо? — попита момиченцето.

— Ще се оправи след няколко минути, скъпа — ласкаво й отвърна Поул. — Той просто имаше кошмар, това е всичко.

— Но сега е ден, а той дори не беше заспал.

— Случва се понякога и денем, Маясерана. Но ще се оправи.

На Елдалан беше нужен близо половин час, за да възвърне самообладанието си. А когато дойде на себе си, той вече беше готов да слуша.

— Няма да настоявам за лична среща между теб и мимбратския крал — казах му. — Това би предизвикало напрежение.

— Той не е крал — поправи ме Елдалан разсеяно.

— Той се мисли за такъв, но това сега не е от значение. Ние с дъщеря ми ще отидем във Во Мимбре да говорим с него. Ще уточним подробностите за примирие между вас, а аз ще уредя няколко сендари да са посредници помежду ви. Сендарите пазят неутралитет, пък са и честни хора, затова няма да има опасност от измама. Кажи на твоите хора да спрат да хабят стрелите си по мимбратите. Ще ви е нужна всяка стрела, когато се изправите срещу ангараките.

— Ще бъде, както казваш, Древни — изведнъж той стана изключително сговорчив. Определено нямаше желание Поулгара да му показва нищо друго.

Двамата с Поул продължихме към Во Мимбре, града с жълтите стени. Мимбратските поети са писали всякакви безсмислици за техния „Златен град“, но голата истина беше, че кариерите в района, откъдето идваше материалът за строеж, даваха жълт камък. Затова в цвета на стените нямаше нищо мистично или пък забележително.

След разрушението на Во Астур през 3822 г. мимбратските херцози започнаха да наричат себе си „кралете на цяла Арендия“, но това беше чиста измислица. Пълномощията на трона във Во Мимбре се простираха до края на арендския лес.

Арендите не са такива инати като толнедранците по някои въпроси, затова когато двамата с Поул стигнахме Во Мимбре и се представихме, бяхме незабавно ескортирани до тронната зала на „крал“ Алодриген XII. Алодриген беше малко по-възрастен от Елдалан и доста по-едър от него. Мимбратите започват да носят ризница още от деца и огромната тежест на стоманата помага да се натрупат мускули по телата им. Тя обаче не развиваше умствените им способности.

Пак трябва да прибягна до тази дума — „съвпадение“. Но така „се случи“, че и Алдориген имаше осемгодишно дете — син на име Кородулин. Не е ли твърде любопитно това?

Алдориген беше не по-малко упорит от Елдалан, затова Поул беше принудена да повтори спектакъла си. Кралят се съвзе за времето, което беше нужно и на астурианския му колега. Но иначе астурианците и мимбратите постоянно твърдят, че се различават коренно едни от други. За да съм съвсем откровен обаче, трябва да призная, че никога не съм могъл да ги различа, макар мимбратите още да използват древния си език, а астурианците — не.

След като Поулгара върна в съзнание Алдориген, аз поговорих с посланика на Сендария и уредих няколко посредници да предават информация между Мимбре и Астурия. После двамата с Поул продължихме, прогизнали от влага, към Тол Хонет.

Скептицизмът на Ран Борун относно намеренията на Торак се беше изпарил след случилото се в Драсния. Сега той поне беше склонен да ни изслуша.

— Предполагам, че алорните имат някакъв план — рече той след като го запознахме със ситуацията.

— Съвсем предварителен и временен — отвърнах. — Нашествието на Кал Торак в Драсния ни научи да не се ограничаваме само с едно решение. Известно ни е, че каквото има да става, ще се случи някъде в Арендия, но не знаем по кой път ще стигне дотам Торак. Случилото се в Драсния показва, че иска да заличи алорните от лицето на земята преди да стигне Арендия. Елдриг очаква той да нахлуе в Черек, но аз не съм сигурен в това. Знаем, че Торак ще обсади Крепостта на алгарите, но не ни е известно какво ще предприеме преди това. Възможно е дори да атакува Острова на бурите. Това е крайната му цел, затова е възможно да отиде там и да се опита да си върне Сферата от Алдур преди да стигне Арендия.

— Мислех, че можеш да предвиждаш бъдещето, Белгарат.

— Има нещо такова — отвърнах с кисела физиономия. — Съществуват няколко пророчества, но те са много мъгляви.

— На алорните ще им трябва ли помощ на север?

— Мисля, че ще се справят и сами. Ако Торак реши да се насочи направо към острова, той ще се натъкне на флотата на Черек и цялата война ще свърши в Морето на бурите. Ако стане така, знам кой ще е победителят. Нито една флота на земята не може да устои срещу бойните кораби на Елдриг.

— Ще останете ли по-дълго тук с лейди Поулгара?

— Толкова, колкото е необходимо.

— Искам да говоря с моите генерали, но сте ми нужни и вие, за да координираме стратегията си. Ще ми позволите ли да ви предложа гостоприемството на моя дворец?

— Много сме благодарни за поканата, Ран Борун — каза Поулгара, — но това може да ти донесе неприятности. Хонетите и вордувианите вероятно ще си направят заключения, че действаш в съгласие с „езически магьосници“.

— Аз съм император, лейди Поулгара, и ще общувам с когото си пожелая.

— Не е ли наистина мил? — обърна се към мен Поул.

— Тя е права, Ран Борун — казах на императора. — И без това си имаме достатъчно грижи с Кал Торак. Нека не си навличаме и проблеми с големите фамилии. Ще се настаним в посолството на Черек. Посланикът има на разположение боен кораб, а аз искам да изпратя доклад на алорнските крале какво постигнахме в Арендия. Кой е сега посланикът на Нийсия?

— Едно влечугоподобно на име Подисс — отговори с видима антипатия Ран Борун.

— Необходимо е да поговоря и с него — казах. — Искам Селмисра да е предупредена, че идваме.

— Защо намесвате и нея във всичко това?

— Тя владее определени похвати, от които ще имам нужда по-късно. Ако има някаква промяна, веднага ще ти дам знак.

Той едва-едва се усмихна.

— Вратите ми са винаги отворени за теб, Белгарат.

С Поулгара отидохме в посолството на Черек и аз изпратих депеша с куриерския кораб до Рива. После прекосих града и посетих нийсийското посолство. Като се върнах, вечеряхме скромно с Поул и се оттеглихме за почивка през нощта. Тъкмо се бях приготвил за лягане, когато гласът на Белтира прокънтя в мен.

— Белгарат! — звучеше развълнуван.

— Тук съм. Какво се е случило?

— Торак направи своя ход! Напада Алгария!

— С него ли е цялата армия?

— Очевидно да. Само малобройна окупационна войска остана в Драсния — по-скоро да му пази гърба, но основните сили се отправиха на юг.

Въздъхнах с огромно облекчение. Меко казано, възможността Торак да избере някой от другите варианти ме тревожеше.

— Колко навътре е навлязъл?

— До езерото Атун. Сравнително бавно се придвижва. Алгарската конница отряза доста големи парчета от неговите флангове.

— Хубаво. Дръж го под око и ми съобщи ако промени посоката. Не искам да хвърлям срещу него войска, докато не се убедя, че това не е просто маневра.

— Не мисля, че е лъжлив ход, Белгарат. Получихме новини от Белдин и той твърди, че армията, завладяла Драсния, е само половината от силите на Торак. Той събира огромна флота в Дал Зерба на западния бряг на драснианските протекторати. Там управлява Урвон и Белдин е сигурен, че той иска да прехвърли армията през Източно море, да минат през Южен Ктол Мургос и да ни изненада от тази страна. Две войски ни нападат от различни страни.

Започнах да ругая. Все пак Торак беше разделил силите си, но го беше сторил още преди да напусне Малория.

— Пак ще ти се обадя — казах на Белтира. — Сега с Поул трябва да отидем в двореца при Ран Борун и да му кажем какво става.

Отидох до стаята на Поул и почуках на вратата.

— Аз съм, Поул — казах. — Отвори ми.

— Къпя се, татко. Върви си.

— Това можеш да направиш и по-късно. Торак току-що е нападнал Алгария.

Чу се някакво цамбуркане и след миг Поул отвори вратата. Беше си наметнала халат, но от косата й още капеше вода.

— Какво е направил? — попита тя.

— Нали ти казах. Торак се движи на юг.

— Гарел е в Крепостта, татко. По-добре ще е да го преместя.

— Там той е в безопасност, Поул. Знаем, че Крепостта няма да падне, а Торак не може да я обсажда безкрайно. В Арендия го чака среща, която не може да отложи. Има обаче и други лоши новини. Белдин е казал на близнаците, че Урвон е начело на втора малорианска армия. Тя прекосява Източното море. Ще ни нападнат откъм Южен Ктол Мургос. Торак иска да ни стегне като в менгеме. Трябва да отидем в двореца и да предупредим Ран Борун.

— Ще се облека.

Беше почти полунощ, когато стигнахме двореца и ни отне доста време докато убедим слугите да събудят императора. Гледаше сънливо и беше разрошен, когато най-сетне ни прие в частните си покои.

— Вие никога ли не спите бе, хора? — нацупено попита той.

— Само ако няма по-добра възможност, Ваше Величество — отвърнах. — Торак е нападнал Алгария.

Това вече го разбуди окончателно.

— Веднага ще пратя легионите на север — каза той.

— На твое място не бих бързал, Ран Борун — посъветва го Поул. — Ще ти трябват и на друго място.

Казах му за втората армия, която се събира в Дал Зерба и това беше един от редките случаи, когато чух Борун да ругае.

— С колко воини разполага този луд? — попита той.

— Не й казват напразно „Безкрайната Малория“ — отговорих.

— Какво ще правим?

— Мисля, че все още имаме малко време — казах. — Невъзможно е Урвон да прехвърли армията си през Източно море само за един ден, а и разстоянието през Южен Ктол Мургос не е малко.

— Ами Кал Торак? Той ще е на източната ми граница само след седмица.

— Едва ли, Ран Борун. Първо трябва да мине през алгарите.

— Драсния не го забави много.

— Разликата между Драсния и Алгария е огромна — намеси се Поул. — Първо, алгарите нямат градове, които да защитават, и второ — имат най-бързите коне на света. Пътуването през Алгария ще струва много скъпо на Кал Торак.

— Нали си давате сметка, че втората малорианска армия няма да позволи да ви помогна за Арендия? — каза той. — Ще трябва да разположа легионите си по южната граница.

— Бяхме сигурни — промърмори Поул.

Почесах брадата си.

— Това не е кой знае какво нещастие — казах му. — Помощта на легионите ще ни е нужна в Арендия, но още по-добре е те да удържат тази втора малорианска армия далече от бойното поле. Както казах, имаме още време. Урвон няма да се озове тук за една нощ, а Кал Торак ще има проблеми в Алгария. Сега ще е най-добре ние с Поул да заминем за Стис Тор и да поговорим с Жената-змия. Не бихме искали тя да отвори границите си пред Урвон и да се оттегли безучастно встрани, докато той прекосява страната й. Ще ми се да направя всичко възможно, за да разстроя храносмилането на Кал Торак.

— На добър час — пожела ни императорът. — Ще събера генералите си. С тях имаме много работа.

— А ние с Поул тръгваме към Нийсия. Ще видим как са се развили нещата тук като се върнем.

Два дни по-късно вече бяхме в Стис Тор, много преди писмото на нийсийския посланик. Затова се наложи да почакаме преди да ни съпроводят до тронната зала на Селмисра. Реакцията на Жената-змия към нашето съобщение беше лишена от всякаква емоция.

— Защо трябва да се замесвам във вашата война с ангараките? — попита тя, едва откъсвайки за миг очи от огледалото.

— Това не е само наша война, Селмисра — каза й Поул. — Тя засяга всички нас.

— Не и мен. Една от моите предшественички изпита на гърба си колко глупаво е да се намесва в личната вражда между алорни и ангараки. Нямам намерение да правя същата грешка. Нийсия ще остане неутрална.

— Това не е възможно, Селмисра — казах й. — Армията на Урвон ще цъфне всеки момент на южната ти граница, а Нийсия стои между него и Толнедра.

— Е, и?

— Той ще прегази страната ти.

Тя сви рамене.

— Няма да направя нищо, за да му преча, и той няма да има причина да извърши в Нийсия това, което стори в Драсния.

— О, напротив — оспори Поул. — Нали си спомняш, че Иса участваше във Войната на боговете? Торак е злопаметен и таи в себе си огромна ненавист. Армията на Урвон няма просто да мине оттук. Тя ще срине Нийсия със земята и едва тогава ще продължи. Ти си жрицата на Иса, затова Урвон ще положи специални усилия да те намери, та да могат гролимите да ти изтръгнат сърцето.

Безцветните очи на Селмисра светнаха тревожно.

— Няма да го стори, ако не му окажа съпротива.

— Това си е твоето сърце, ти решаваш — отвърна със смразяващо безразличие Поул.

— Твоя работа е какво ще правиш, Селмисра — довърших аз. — Ние те предупредихме какво се готви. Ти ще решиш как ще се справиш. Ако ти хрумне да се биеш, свържи се с Ран Борун. За него ще е добре Урвон да е далеч от южната му граница, затова може да ти услужи с няколко легиона.

— Ще го направи ли?

— Няма да ти навреди да попиташ. А сега ни извини, ние с дъщеря ми имаме работа в Марагор.

Това май щеше да бъде чиста загуба на време. Двамата с Поул отлетяхме към Мар Амон, надявайки се, че новините за нашествието на Торак ще извадят Мара поне за малко от постоянната му скръб. Съмнявам се обаче, че Плачещият бог изобщо ни чу. Той отказваше да слуша, а неговите вопли продължаваха да огласят планините, обграждащи на селения с демони Марагор.

Накрая се отказахме и продължихме към Пролгу, за да говорим с Горим.

— Той почти ще прегази Улголанд, за да стигне Арендия, Свети — казах на стареца след като с Поул му обяснихме положението. — Знаем, че хората ти са много религиозни и сигурно ще са против да се пролива кръв, но това е необикновена ситуация.

— Ще се посъветвам със Светия УЛ — обеща той. — Обстоятелствата може би ще го подтикнат да забрави своето отвращение към насилието.

— Това изцяло зависи от него, Горим — усмихнах се едва-едва. — Изобщо нямам намерение да казвам на УЛ как да постъпва. Ще ви държим в течение какво става. Ако решите да стоите настрана, ще ви предупредим кога да засипете входовете на пещерите си.

— Благодарен съм ти, Древни.

После двамата с Поул отново минахме през пещерите и излязохме сред развалините на Пролгу.

— А сега накъде? — попита тя.

Размислих за миг.

— Така и така сме близко, защо не прелетим да видим докъде е стигнал Торак преди да се върнем в Рива? Искам да разбера също колко голяма е тази негова армия.

— Както кажеш, татко — винаги малко се изнервям, когато Поул се съгласи с мен без никакви спорове.

Над Алгария беше облачно, но поне не валеше. И представа нямате колко трудно се лети с мокра перушина, пък и аз никога не съм се чувствал удобно като паток. Патиците сигурно не са по-глупави от останалите птици, но изглеждат толкова нелепо.

Белтира беше казал, че Торак е стигнал езерото Атун в Северна Алгария. Това обаче беше преди седмица и той се беше добрал доста по̀ на юг. Беше прекосил река Алдур над Алдурфорд и сега армията му се разгръщаше в равнинната Централна Алгария. Никак не беше трудно да я забележим, защото беше многочислена.

Не се придвижваха много бързо. С Поул видяхме няколко схватки долу. Както каза Белтира, конницата на алгарите отхапваше парчета от фланговете на огромната армия, а атаките им не бяха просто задявка с воините на Торак. Алгарите бяха най-добрите ездачи в света, а търпеливото разплождане и селекциониране през вековете беше дало като резултат изключителни коне. Освен малорианци, в армията на Торак имаше мурги, надраки, тули и те отнасяха на гърба си атаките на алгарите. Доколкото успях да видя, нямаха особена подготовка. Алгарите бяха много по-бързи от тях. Централна Алгария е хълмиста и има множество възвишения и обрасли клисури, които служеха за укритие на конниците. В повечето случаи ангараките не ги забелязваха, докато не станеше твърде късно. Армията на Торак бавно се придвижваше на юг и оставяше след себе си диря от свои мъртви бойци. Това не означаваше нищо за Кал Торак, но изглежда тревожеше генералите му. Те не се придвижваха много бързо и имаше цели взводове разузнавачи напред и отстрани по фланговете. Както успях да зърна, разузнавачите не осигуряваха много информация на генералите. Като всички конници по света, освен пиките и сабите алгарите носеха още къси лъкове. Те нямаха обхвата на астурианските дълги лъкове, но пък и ездач върху бърз кон едва ли се нуждае от такъв обхват. За сметка на това той може да се доближи достатъчно, за да улучи целта. Затова малцина от разузнавачите на ангараките се връщаха с доклад.

Като резултат от всичко това долу течеше битка в движение. Торак търпеше ужасяващи загуби, но упорито напредваше. Освен разузнавачите напред вървяха и търсачите на храна, които търсеха добитък, с който да нахранят ордите. Те страдаха дори повече от разузнавачите. Между животните на всяко стадо, на което се натъкваха по пътя си, се притаяваха и дузина алгарски стрелци. Те се забавляваха, пускайки панически бягащи стада през редиците на малорианската армия, което още повече забавяше придвижването. Явно на Кал Торак щеше да е нужно много време преди да стигне Крепостта.

Паническите животински набези определено имаха ефект, но те накараха генералите на Торак да предприемат действия, които причиниха колапс в икономиката на Запада. Най-напред търсачите на храна обграждаха добитъка с намерението да го откарат във вид на подвижни хранителни ресурси. След няколко втурвания на стада в редиците на армията обаче те започнаха да избиват всички крави, които им се изпречеха на пътя. Много време след като войната беше приключила, алгарските стада едва стигнаха предишната си численост. Говеждото дълго беше рядкост на запад.

След като видяхме достатъчно от тази бавноподвижна битка, ние с Поул полетяхме на запад към Сендария и крайбрежието. Исках да се върна в Рива, за да поговоря с Чо-Рам. Мрин ясно казваше, че Крепостта няма да падне, но никога не е излишно да си бдителен. Все пак Гарел беше вътре в Крепостта.

Валеше, когато стигнахме Рива. Наистина изненадващо, нали? Лошото време след затъмнението беше необичайно навсякъде другаде, но не и в Рива. Там и без това постоянно си валеше.

Ран Борун бе пратил вест на алорнските крале относно армията на Урвон и те бяха много угрижени.

— Къде са те сега? — попита ме Родар, когато двамата с Поул се присъединихме към тях в съвещателната зала.

— Не съм сигурен — отвърнах. — С Поул летяхме наоколо съвсем за кратко. Близнаците не излизат от Долината, затова Белдин обикновено докладва на тях. Ще ги питам за това по-късно, но сега има по-належащи въпроси, които трябва да обсъдим и да вземем решения. После ще проверя защитата на Крепостта.

— Крепостта е сигурна, Белгарат — увери ме Чо-Рам. — Няма нужда да ходиш чак там.

— Просто предпазна мярка, Чо-Рам. С какви сили разполагаш вътре?

— Три клана и драснианските копиеносци, които успяхме да спасим. Защитата е голяма. Освен това стените са дебели близо девет метра и нито една стълба не може да стигне върха им.

— Мисля, че алгарите са имали нещо наум като са строили това място — казах му. — Знаем, че Крепостта няма да падне, но Торак сигурно ще блъска стените й поне няколко години, преди да се откаже. Това ще ни даде време да се подготвим за следващия му ход. Мрин казва, че последната битка ще е в Арендия, затова няма да е зле да провеждаме тези съвещания в Тол Хонет.

— Защо пък Тол Хонет? — попита Бранд.

— По-близо е до бойното поле, а освен това там са толнедранските генерали.

— Толнедранците няма да ни окажат голяма помощ, Белгарат — възпротиви се Елдриг. — Ран Борун ще брани южната си граница. Той няма да прати нито един легион в Арендия.

— Ние планираме бойните действия, Елдриг, а толнедранските генерали са наясно със стратегията и тактиката. Техните съвети ще са ни от полза.

— Ние не сме напълно невежи, Белгарат — протестира той. — Печелили сме всяка война, в която сме участвали досега, нали така?

— Това си е бил чист късмет, Елдриг. Не искам да наранявам чувствата ти, но вие алорните имате навика да превръщате в своя всяка война, в която участвате. Нека този път постъпим по-професионално. Поне за разнообразие, ако не за друго.

На двамата с Поул ни отне известно време, докато убедим алорнските крале да се преместят в Тол Хонет и да послушат съветите на толнедранския Генерален щаб. Най-накрая те се съгласиха. После с дъщеря ми напуснахме острова и полетяхме през Сендария над Улголанд до Крепостта на алгарите. Този път просто нямахме избор. Трябваше да използваме формата на патици.

Бих оприличил Крепостта на планина, издигната от човешка ръка. Отвън изглеждаше като град, обграден със стена, но всъщност не е така, защото вътре няма никакви сгради. Алгарите, които живееха тук, бяха построили стаи, зали и коридори вътре в самите стени. Откритото пространство вътре между стените беше нещо като сложен лабиринт.

Трагедията обаче все пак ни сполетя. Това беше една от онези глупави случайности, които ни връхлитат от време на време. Гарел отишъл на езда и конят му се препънал. Наследникът на риванския трон паднал и си счупил гръбнака. Пълна идиотщина! Какво, в името на седемте богове, е търсил на гърба на този кон?!

За щастие поне беше оставил наследник. Родът беше все още непрекъснат, макар Гелан да бе едва на пет години. Засега всичко беше наред. Всеки рано или късно пораства… Евентуално.

Говорих с момчето и открих, че като всички останали то има необикновено добър усет за нашето изкуство. Поне с това имахме късмет. Ако глупостта беше нападнала риванския род, щяхме да имаме големи неприятности.

— Аз мога ли да направя нещо, дядо? — попита ме открито момчето. — Това е моя отговорност все пак.

Това ме втрещи.

— Какво си му казала, Поул — попитах подозрително.

— Всичко, татко — отвърна спокойно тя. — Той има право да знае за какво е цялата тази каша.

— На него не му е нужна тази информация, Поул! Мислех, че сме се разбрали за това.

Тя сви рамене.

— Промених мнението си. Той е ривански крал, татко. Ако сложните ни планове се провалят, може да се наложи да вземе меча.

— Още е дете, Поул. Не би могъл дори да го вдигне.

— Има време, татко. Торак дори не е започнал обсадата.

— Мрин казва, че Бранд ще излезе срещу Торак. Гелан не бива да бъде въвлечен.

— Посланията на Мрин са много мъгляви, татко, а понякога обстоятелствата се променят. Трябва да съм готова за всякакви изненади.

— Мисля, че наистина мога да се справя, дядо — увери ме Гелан. — Един приятел от алгарите ме учи как да боравя с меча.

Въздъхнах и за миг скрих лице в ръцете си.

Наистина нямаше какво да правим в Крепостта освен да седим и да чакаме Торак. Двамата с Поул бихме могли да я напуснем но всяко време, но исках да съм абсолютно сигурен, че Едноокия не е сменил отново посоката. Нашествието в Драсния ме бе сварило неподготвен и нямах никакво намерение това да се повтаря. Само след като се убедях, че няма връщане назад, щях да замина и да оставя Торак с неговите хитрини. Исках да видя как защитниците ще се справят с първите няколко атаки, само за да съм спокоен, че знаят какво се очаква от тях.

Конници от клановете, останали извън Крепостта, постоянно ни осведомяваха за движението на Торак. Той продължаваше да напредва и не даваше никакви признаци, че се кани да сменя посоката.

Едно утро, тъкмо зората бе превърнала дъжда в сребро, гласът на Поулгара прекъсна неспокойния ми сън.

— Мисля, че трябва да дойдеш тук, татко.

— Къде си ти?

— Не те разбирам, татко. Просто се изкачи до парапета на северната стена. Има нещо, което трябва да видиш.

Помърморих малко под нос, но все пак се измъкнах от леглото и се облякох. Какво ли е намислила пък сега? Щом не можа да ме разбере, явно е сменила формата си. Излязох в осветения от факли коридор и се изкачих по нескончаемите стълби, които водеха до най-високата точка на Крепостта. Една снежнобяла сова беше кацнала върху лъскавата от дъжда кула.

— Бях те помолил да не го правиш — напомних й. Образът избледня и тя отново прие човешката си форма.

— Съжалявам, татко. Не го правя, за да те разстройвам, а и спазвам инструкциите. Мисля, че трябва да видиш това — завърши, като посочи на север.

Погледнах над зъберите. Отгоре облаците изглеждаха мръсносиви, а зората пробиваше на петна по тях. Дъждът беше понамалял и вече не приличаше на плътна завеса като през последните няколко седмици. Отначало не можах да различа нищо, но после някакво движение на около миля в сумрака на долината привлече погледа ми. Като се взрях по-внимателно, видях човешка маса да се надига от мъглата — огромна и безлика, тя се простираше от единия до другия край на хоризонта.

Кал Торак беше стигнал Крепостта.