Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (3)

Трета глава

Никой не отрича, че в забраната на Поулгара имаше здрав смисъл, затова не я виждах често през следващите пет века, че и повече. Или поне тя така си мислеше. Успявах винаги да я държа под око, дори когато пътуваше често. Генералната й стратегия се състоеше в това — тя и престолонаследникът на Рива да се слеят с обикновеното население. Най-често това ставаше в Сендария. Сендария е удобно място за тези, които търсят анонимност, защото там расовото различие не означава нищо. Сендарите са твърде възпитани, за да разпитват за произхода ти. Но дори и те стават любопитни, когато срещнат някого, който не остарява, така че Поул рядко оставаше на едно и също място повече от десет години.

Тази нейна стратегия безкрайно ме забавляваше. Не е най-лесната работа да откриеш някого, който не иска да бъде намерен, а Поул стана много ловка в прикриването на следите си. Ако е казала на съседите си, че „семейни дела спешно я призовават в Дарин“, можете да бъдете сигурни, че се е насочила към Мурос или Камаар. Веднъж през четиридесет и трети век ми трябваха осем години, за да попадна отново на следите й. Нейната неуловимост обаче съвсем не ме отчайваше. Щом успява да се скрие от мен, то със сигурност може да изчезне от погледа и на всеки друг.

Тя ми беше наредила да стоя далеч от нея, така че бях принуден да усъвършенствам дегизировката си, макар да не ми се налагаше да прибягвам до перуки и фалшиви носове. Човек, който може да се превръща във вълк и сокол не би трябвало да има проблеми с промените в лицето и тялото си.

Обикновено след като я откриех, започвах да се скитам безцелно из града или селото, където е отседнала, слухтях наоколо, а после си тръгвах, без дори да я заговоря.

Винаги съм се възхищавал на пътищата на толнедранците — те много улесняват придвижването, а на мен ми се налагаше да пътувам често в първите векове на петото хилядолетие. Аз обаче не одобрявам договора на Ран Хорб с мургите за отварянето на Южния път на керваните.

Първоначално търговията на толнедранците с мургите беше само в едната посока. Толнедранските търговци пътуваха по пътя на керваните до Рак Госка, продаваха си стоката и се връщаха у дома с кесии, претъпкани с монети от червеникавото злато, което добиват в мините на Ктол Мургос.

След нашествието на алорните в Нийсия обаче, мургите бяха обладани от търговска треска. Само след век вече не можех да се обърна било в Толнедра, Арендия или Сендария без насреща ми да се изпречи ужасяващото лице на мургос.

Толнедранците лицемерно говореха за „нормализиране на взаимоотношенията“ и за „цивилизоващата роля на търговията“, но аз знаех за какво всъщност става дума. Мургосите тръгнаха на запад, защото Ктучик им каза да го направят. Това нямаше нищо общо с търговията, фактът, че риванският род още не е прекъснат, вземаше застрашителни размери във всички пророчества. Затова Ктучик изпрати своите мурги да дебнат за Поулгара и престолонаследника, на чиято закрила тя беше посветила тази част от живота си.

Най-сетне, в началото на четиридесет и пети век събитията назряха. Поулгара заедно с тогавашния престолонаследник и жена му бяха в Султурн, централна Сендария. Името на младия човек беше Дарион.

(Сигурен съм, вече сте забелязали приликата. Поулгара обожаваше традициите, така че изпъстри риванското родословно дърво с повторения и вариации на половин дузина имена. Тя може да бъде и изобретателна, когато се налага, но си го спестява всеки път, щом има възможност за това.)

И така, Дарион беше дърводелец, при това добър. Бизнесът му процъфтяваше в една от страничните улички близо до езерото, а той живееше над работилницата заедно с жена си Селена и своята леля.

(Не ви ли звучи познато това?)

Бях във Вал Алорн, когато ме застигна вестта, че старият Горим на Улго е умрял и на негово място в пещерите под Пролгу има нов. Реших, че ще е добре да замина за Улголанд и да му се представя. Предпочитам винаги да съм в добри отношения с улгосите. Те са малко странни, но аз доста ги харесвам.

Та беше средата на есента, когато научих новината. Трябваше да побързам, ако не исках да се озова окован от снега насред планините. Затова се качих на първия кораб от Вал Алорн за Сендария — неговата цел „случайно“ беше столицата на Сендария, а не пристанището Дарин, да речем. Бих го нарекъл чист късмет, но малко се съмнявам, че е така.

Времето беше бурно, затова едва четири дни по-късно в един сив и облачен следобед аз стъпих на кея в Сендар. Купих кон и поех по толнедранския път, който води югоизточно към Мурос. По средата между Сендар и Мурос пътят съвсем „случайно“ минаваше през Султурн. Понякога ми е много досадно да ме водят за носа насам-натам. Приятелят на Гарион на моменти е толкова прозрачен.

Но така и така вече бях тук, при това доста натъртен от седлото — реших да се дегизирам и да послухтя наоколо няколко дни. Препуснах обратно към горичката на възвишението точно преди Султурн, слязох от коня и извиках във въображението си образ, който напълно се различава от истинската ми външност. После се преобразих. Конят малко се постресна. Новият му собственик беше доста висок, имаше катраненочерна коса и буйна брада.

Влязох в Султурн, наех стая в занемарен хан в западната част на града и слухтях наоколо до вечерта. Задавах безобидни въпроси и държах очите си отворени на четири. Поул и семейството й бяха все още тук и всичко изглеждаше нормално, така че аз се върнах в хана за вечеря.

Общото помещение в хановете неизменно е с нисък таван и тъмни греди. Масите и пейките са прости и без лакировка, а камината по правило пуши. В хана имаше около дузина посетители, местните хора пиеха бира от обковани с мед дървени бокали, а неколцина пътници ядяха безвкусна яхния, която е обичайното меню в хановете на Сендария от Камаар до Дарин. В Сендария отглеждат много ряпа, а яхнията от ряпа не е сред любимите ми гозби.

Първото лице, което забелязах след влизането си в хана, беше на мургос. Носеше дрехи по западна мода, но скосените му очи и белезите по лицето не оставяха никакви съмнения за неговата раса. Седеше близо до огъня и се правеше на типичен сендар с халба бира в ръка и разговори за времето.

Тъй като не можеше да ме разпознае в сегашния ми образ, аз се запътих към него, седнах на близката маса и казах на момичето, което сервираше, да ми донесе вечеря.

След като мургосът изчерпа запаса от теми за времето, мина по същество.

— Изглеждаш ми добре осведомен за тукашните дела — каза той на един полупиян сендар, разположил се на масата срещу него.

— Съмнявам се в Султурн да има и десет души, които не познавам — отвърна скромно сендарят, пресушавайки чашата си.

Мургосът му поръча нова.

— Тогава съм попаднал на подходящия човек — каза той, опитвайки се да се усмихне. Всъщност мургите не знаят как точно да се усмихват, затова изражението им в такива случаи наподобява по-скоро болезнена гримаса. — Мой земляк е минал оттук миналата седмица и видял една дама, която му грабнала окото.

Мургос да погледне жена, която не е от неговата раса?! Абсурд!

— Наистина имаме красавици в Султурн — съгласи се сендарят.

— Приятелят ми бързал, затова не е имал време да се представи на дамата, както се полага. Но щом разбра, че тръгвам насам, ме помоли да разуча къде живее, как се казва и дали е омъжена — той пак се насили да се засмее, но и този опит не беше по-добър от предишния.

— Описа ли ти как изглежда? — попита сендарят. Ама че кретен! Дори съшитата с бели конци история да беше истина, той сигурно имаше някакво описание. Но в неговия случай това не беше проблем. Ктучик най-вероятно бе гравирал портрета на Поулгара от вътрешната страна на очните му ябълки.

— Каза, че била доста висока и много красива.

— На това описание отговарят много от дамите в Султурн. Даде ли ти повече подробности?

— Косата й била много тъмна — каза мургосът, — но това, което наистина впечатлило приятеля ми е, че имала бяла ивица точно над веждите.

Сендарят се разсмя.

— Така да беше казал — отвърна той. — Приятелят ти е бил запленен от господарката Поул, лелята на Дарион дърводелеца. Той не е първият, но най-добре му кажи да си търси късмета на друго място. Господарката Поул не се интересува от тези неща и прави всичко възможно хората да го разберат. Тя може да смрази гръмотевица от три мили разстояние.

Започнах да ругая под нос. Трябва да си поговоря с Поул по този въпрос. Каква полза да се крие, щом не си е променила името, външността и характера? Повече нямаше за какво да се заседавам. Мургосът научи каквото му трябваше, аз — също. Блъснах настрана паницата с водниста яхния от ряпа, станах и си тръгнах.

Улиците на Султурн бяха почти опустели и силен мразовит есенен вятър свиреше около ъглите на монолитните каменни къщи. Гъсти облаци скриваха луната, а малобройните фенери, които трябваше да осветяват пътя, примигваха и гаснеха, когато вятърът ги връхлиташе. Въпреки това аз не обръщах голямо внимание на времето. По-скоро ме интересуваше дали някой друг мургос не се е залепил за гърба ми. Обръщах се на няколко пъти, криволичех по тесните полутъмни улички и се добрах до работилницата на Дарион по по-дългия път.

Беше мръкнало и работилницата вече бе затворена. Но светлината от прозорците на горния етаж, където живееше семейството на Дарион, показваше, че са си у дома. Не почуках на вратата. Нямаше нужда да безпокоя съседите. Вместо това вдигнах мандалото и влязох. Попрепъвах се малко в тъмнината, докато намеря стълбите. Взех ги по две наведнъж, направих няколко несполучливи опита да отключа горната врата и накрая сполучих.

Вратата водеше към кухнята. Личеше си, че обзавеждането е дело на Поулгара, макар луната едва-едва да осветяваше. Беше уютна и весела и приличаше на всички останали кухни на дъщеря ми. Когато се промъкнах в стаята, Поул и малкото й семейство вечеряха на кухненската маса.

— Поул! — изсъсках остро. — Трябва незабавно да напуснете това място!

Тя скочи от мястото си, а очите й святкаха.

— Какво правиш тук, старче? — настоятелно запита тя.

Дотук с моята дегизировка.

Дарион също се изправи. Не го бях виждал от дете. Беше много висок, а широките му рамене ми напомниха за Драс Бичия врат.

— Кой е този човек, лельо Поул? — попита той.

— Баща ми — отвърна тя кратко.

— Благочестивият Белгарат? — потрепна гласът му.

— За „благочестив“ може да поспорим — отвърна сухо тя. — Казах ти да стоиш настрана от мен, татко.

— Това е извънредна ситуация. Поул. Трябва на мига да напуснем Султурн. Мислила ли си някога да заличиш белия си кичур? Повярвай, с него изглеждаш много подозрително.

— Какво имаш предвид?

— В хана на половин миля оттук има един мургос. Разпитваше за теб, А което е по-лошо — получи необходимите отговори. Знае точно къде живееш. Съберете най-необходимото и да вървим. Не зная дали е сам или не. Но дори и да е само той, това скоро ще се промени.

— Защо не го уби?

Очите на Дарион се ококориха.

— Лельо Поул! — ахна той.

— Доколко той е наясно с нещата? — посочих към Дарион.

— Толкова, колкото му трябва да знае.

— Това звучи малко мъгляво, Поул. Знае ли всъщност кой е?

— В общи линии.

— Тогава е време за някои подробности. Ти по-добре събери нещата. Ще купим останалото в Коту.

— Коту?

— Твърде много мурги душат из Сендария. Време е да се преместиш в някое от кралствата на алорните. Събери в бохча най-важното, докато разясня положението на Дарион и жена му.

— Все още мисля, че трябва да убиеш мургоса.

— Намираме се в Сендария, Поул, а не в Черек. Труповете тук правят впечатление. Щом се приготвиш, ще отида да купя коне.

— По-добре вземи кола, татко. Селана е бременна. Няма да позволя да я разкарваш насам-натам върху седло.

— Честито, Ваше Величество — казах на Дарион.

— Какво казахте?

— Честито.

— Не, другото — това там за „Ваше Величество“.

— О, Полгара! — казах ядосано. — Това е абсурдно! Още колко подробности си му спестила? Почвай да събираш багажа! Аз ще му обясня всичко.

Обърнах се към престолонаследника.

— Добре, Дарион, слушай внимателно. Ти също, Селана. Няма да има време за повторения.

Ограничих разказа си с най-същественото. Както ви е известно, това е много дълга история. След около петнайсетина минути обаче Дарион и жена му поне бяха наясно, че той е наследник на трона на Желязната хватка и че трябва да страни от мургите.

— Не мога просто така да изоставя работилницата си, Древни — възрази той.

— Ще ти разработя нова, щом като стигнем Коту. Но се боя, че е неизбежно да изоставиш тази тук.

— Върви да докараш каруцата, татко — намеси се Поул.

— Откъде бих могъл да купя кола по това време на нощта?

— Тогава открадни някоя — очите й гледаха безмилостно.

— Имам двуколка — каза Дарион. — Използвам я като ръчна количка, за да разнасям мебелите. Малко е разхлопана, но пък има две дръжки. Можем да купим кон и да го впрегнем. Ще ни е тесничко, но и четиримата ще се поберем в нея.

Внезапно ме напуши смях.

— Съвсем подходящо — казах.

— Не ви разбирам.

— Един стар приятел имаше обичая да пътува в раздрънкана двуколка.

После ми хрумна нещо. Идеята беше много добра, колкото и да е нескромно да говоря така за себе си.

— Мисля, че един пожар би бил много подходящ.

— Пожар?

— Така или иначе оставяте всичко тук, Дарион. Но от това може да се извлече полза. Една горяща къща предизвиква паника и събира тълпи от зяпачи. Това може да обърка мургоса достатъчно, за да спечелим преднина.

— Всичките ми неща са тук! — възпротиви се Селана. — Мебелите ми, постелките ми, моите дрехи.

— Ето защо е крайно подходящо да напуснем града бързо, без да взимаме нищо, скъпо дете — казах й весело. — Ще си накупиш нови неща там, където отиваме. Ще ти взема каквото си пожелаеш, щом стигнем Коту. Честно казано, бих подпалил целия град, ако това ще ни помогне да избягаме от този мургос.

— Мисля, че от това няма да има полза, Древни — каза колебливо Дарион. — В Султурн ме познават много добре, а все някой ще види, че напускаме града.

— Ще ви скрия в задната част на колата — казах му. — Всичко, което ще видят хората, е един веселяк в раздрънкана каручка.

— Дали ще успеем?

— Поне досега винаги се е получавало. Ще доведа коня си, докато вие привършвате с багажа.

Спуснах се по стълбите и се насочих към хана. Преди да вляза в конюшнята, спрях да надзърна в общото помещение. Моят мургос беше още тук, а подпийналият сендар продължаваше да му говори. Явно мургосът нямаше намерение да се възползва от получената информация поне до сутринта. Нещата се нареждаха от добре към по-добре.

Поулгара беше усъвършенствала моя план докато отсъствах. Беше се справила блестящо. А след като аз не намирах кусури, то този мургос или Гролим^[1], или който там беше — със сигурност нямаше и представа какво му се готви.

Три човешки скелета бяха струпани до единия от прозорците.

— Добро хрумване — поздравих я аз.

— Още малко да оплетем твоя мургос, татко. Ако повярва, че Дарион, аз и Селана сме загинали в пламъците, няма да ни преследва.

— Убеден съм, че Ктучик ще бъде очарован от новината. Поне докато не прочете отново пророчествата. Тогава ще обеси мургоса с главата надолу.

— Какъв ужас!

Настаних тримата в задната част на колата, покрих ги с няколко одеала и подкарах по пустите улици. Изчаках да стигнем почти до северната порта и чак тогава подпалих работилницата на Дарион. Не предизвиках голям пожар, а само няколко пламъчета в задната част на къщата. В работилницата имаше купчини дъски, оставени да съхнат, а ъглите бяха затрупани със стърготини. Така че пламъчетата ще имат много работа. Ще мине време, преди да се превърнат в унищожителен пожар.

Портите на Султрун не се охраняваха. Сендарите бяха доста небрежни относно мерките за сигурност. Това обаче ни помогна да заминем незабелязано. Бяхме вече далеч от града, по пътя към езерото Медалия, когато огнен стълб, изригнал в небето, показа, че моите пламъчета са си свършили работата.

Както споменах, беше средата на есента. Карах каручката на север към Медалия в студената и бурна нощ. Отвъд езерото беше Дарин, откъдето можехме да вземем кораб за Коту в Драсния.

(Още веднъж ще повторя нещо специално за теб, Гарион. Помниш ли нощта, в която напуснахме фермата на Фалдор? С изключение на ряпата, това пътуване не се различаваше особено от нашето. Тогава ни бяха нужни две седмици, за да се доберем до Дарин, защото страняхме от главните пътища, пък и защото не бързах особено. Бях научил това от Учителя. Ако не искаш да предизвикваш подозрения, не прави резки движения. Той много често прибягваше до това прикритие и едва ли някой го е запомнил за повече от десетина минути след отминаването му.)

Когато наближихме Дарин, Дарион продаде коня и каруцата и взехме билети за търговския кораб, готвещ се да отплава за Коту.

По онова време още нямаше никакви мурги в Драсния, но търговията около Северния път на керваните беше подновена щом надраките се възстановиха след унищожителното си приключение през двайсет и пети век. Ето защо понякога можеха да се срещнат надракски търговци в Коту. Те не ме притесняваха колкото мургите, но въпреки това бях нащрек. Дарион възропта, когато му наредих да стане дърворезбар вместо мебелиер, докато не му обясних за какво става дума.

— Щом можеш да правиш мебели, значи сигурно ще умееш и да резбоваш — казах му. — Приятелят, когото оставихме в Султурн, най-вероятно ще разкаже на своите хора всичко, което знае за теб, така че хиляди недобронамерени очи ще почнат да заничат във всеки мебелен магазин из Западните кралства. За твоята безопасност, за сигурността на жена ти и леля ти Поул е по-добре да си смениш професията.

— Сигурно си прав, Древни — съгласи се мрачно той.

— Погледни на нещата откъм добрата им страна, Дарион — казах. — Ще можеш да продаваш дърворезбите също толкова успешно, колкото и мебелите. Пък и няма да ти се налага да купуваш толкова много дъски.

Промених също имената им и принудих Поулгара да боядиса подозрителния кичур, макар че това едва ли щеше да има някакъв успех.

След това реших, че е крайно време да напусна Коту. Не умея дори да дялкам, така че присъствието ми в дърворезбарска работилница трудно би могло да бъде обяснено. Сбогувах се и отплавах обратно за Дарин, после продължих за Мурос и останах там, докато отмина зимата, преди да дръзна да навляза в Улголанд. Все още държах да се срещна с новия Горим, но не горях от желание да се хвърля през триметровите преспи само заради удоволствието от неговата компания.

През пролетта успях да избегна срещата с многобройните зверилища на Улголанд по обичайния начин — като се превърнах във вълк. Можех да се преобразя на сокол или друго хвъркато, но не бързах чак толкова. Пък и предпочитам облика на вълк.

Когато стигнах до развалините на Пролгу — всъщност Пролгу не беше разрушен, а изоставен — се отправих към една определена къща, дадох знак, че съм пристигнал, и улгосите ме отведоха в мрачните си пещери до обиталището на техния нов Горим. Традиционният дом на Горима се намираше в едно от най-мрачните разклонения на пещерите. Беше изсечен в скалата под формата на пирамида върху островче в центъра на плитко езеро. Водни капки се процеждаха от тавана на пещерата и падаха отгоре, а звукът отекваше по коридорите, изпълвайки ги с меланхоличния стон на вечната скръб. Струваше ми се, че това е скръбта на самия УЛ. Улгосите живееха в мрак толкова дълго, че дневната светлина ги плашеше, а слънчевите лъчи бяха агония за очите им. Този остров с неговите мраморни колони и мрачните си, лишени от слънце брегове, беше по-подходящ за обиталище на призраци, отколкото на хора. Към това се прибавяше и необходимостта улгосите да говорят тихо, защото пещерното ехо усилваше многократно всеки звук. Така посещението в Улголанд съвсем заприличваше на поклонение в мавзолей.

Аз обаче харесах новия Горим. Той беше хрисим и свят мъж и двамата си допаднахме. Както се оказа обаче, аз не бях единственият посетител на Улголанд напоследък. Човек на име Хорбан, член на толнедранския дипломатически корпус, беше пристигнал малко преди мен. В Тол Хонет на власт беше Втората хорбитска династия, а непрекъснатите слухове, че освен от чудовища Улголанд е обитаван и от хора, събудили любопитството на Ран Хорб XVI. Той изпратил братовчед си Хорбан да разузнае и проучи възможностите за търговия. Знаете ги какви са толнедранците.

— Той е печално необразован — каза ми Горим. — Изобщо няма и най-малка идея за това, което става със света. Можеш ли да си представиш, че дори не подозираше за съществуването на УЛ, когато дойде тук?

— Толнедранците са хора материалисти, блажени Горим — обясних аз. — Техният Недра е най-мирският от всички богове.

Горим въздъхна.

— Наистина е така — съгласи се той. — Какво да правим с този човек тогава, Белгарат? Всичко, за което той може да говори, е размяната на ненужни дреболии. Нарича това „търговия“ и по всичко личи, че тя е основна част от тяхната религия.

Аз се разсмях.

— Би могъл да го зарадваш, Горим. Няма да видиш мира, ако не го направиш. Позволи на толнедранците да дойдат в долината в подножието на планините, после накарай хората си да се срещнат с тях и да разменят някои дреболии. Ако правилно съм разтълкувал пророчеството, не е далеч времето, когато всички ние ще се изправим срещу ангараките. Легионите на толнедранците също ще бъдат въвлечени, така че е по-добре да свикнат с мисълта, че вие сте тук. Откритието на неразработен пазар може да ги привлече.

— О — каза той, — преди да съм забравил — имам послание за теб.

— Послание?

— От сеерите^[2] в Кел — той се усмихна малко накриво. — Мислехме, че всички връзки с нашите далийски братовчеди са прекратени отдавна. Но далите не са като останалите хора. Цяла вечност мина от последната среща с тях, а те още ни смятат за роднини.

— Да не би някой от сеерите да е дошъл чак до Пролгу? Та Кел е на другия край на света.

Той поклати глава.

— Това беше видение, Древни. Сеерите притежават способности, които ние дори не можем да проумеем. Като се събудих една сутрин, видях човек с превързани очи да седи на масата, а едно огромно писмо кръжеше във въздуха зад него. Той ми каза да ти предам, че обединението на Малория е почти завършено. Императорите са ангараки, а троновете им са в Мал Зет, но събитията в двата континента са направлявани от бюрократите в Мелсения. Дори далите са привлечени към делата в Малорианската империя. Сеер ми каза да те предупредя, че наближава времето, когато Торак ще излезе от доброволното си изгнаничество и ще възвърне старата си власт.

Кимнах с глава.

— Ние сами стигнахме до почти същото заключение. Въпреки това е добре да имаме потвърждение. Бяхме объркани, когато Торак не нападна веднага след убийството на риванския крал, но Едноокият Бог явно мисли с голяма перспектива напред. Чакал е в Ашаба да дойде неговото време и е оставил ангаракските императори да обединят Малория. Щом това стане, той ще вземе властта и ще нападне.

— Вие готвите ли се за това?

— Приятелю, готвим се за това, откак Торак разцепи света. Крия в ръкава си няколко изненади за него.

— Сеер ми каза също да те предупредя, че Ктучик е напуснал Рак Ктол. Защо ли го е направил?

— Търси Поулгара. От векове е пратил мургите си да преравят запада заради нея. Най-вероятно старите Хрътки са го оставили да свърши сам тая работа. Нали знаеш какво прави тя?

Той кимна.

— УЛ ме държи в течение.

— Така си и мислех — намръщих се аз. — Защо далите решиха така неочаквано да ни помогнат? Още от самото начало те са поддържали постоянен неутралитет.

— Трябва да приемем, че това е според изискванията на тяхната задача. По някакъв начин те ще бъдат въвлечени в последното събитие.

Кимнах мрачно.

— Само това ми липсваше — още някой да мъти водата. И без това си е достатъчно мътна.

Останах в Пролгу около месец, а после продължих към Арендия да нагледам няколко семейства, за които се грижех от векове. Според пророчеството, не би трябвало да се тревожа за нищо, но предпочитам очите ми постоянно да са отворени на четири. Дори и най-съвършената машина се чупи понякога, а аз съм единственият механик наоколо, който знае как да я поправи.

Следвайки указанията от Во Астур, херцогът на Мимбрат се беше провъзгласил за крал на цяла Арендия, но това нямаше нищо общо с действителността. Мимбратските монарси не бяха нищо повече от марионетки. Външната им политика се диктуваше от Тол Хонет, а пътищата им се охраняваха от толнедранските легионери. Ала те нямаха никакво време да се замислят над това. Въпреки че астурианските градове и крепости бяха разрушени, астурианските благородници и съсловието на йеомените^[3] бяха оцелели, макар и в значително намален състав. Те се скриха в горите и взеха лъковете със себе си — за ловуване и забавление. Стреляха по дървета, сърни, а най-вече по мимбратските бирници. Сърните изяждаха, а бирниците оставяха да лежат там, където са ги покосили стрелите. И както можете да се досетите, семейството на Уилдантор вземаше дейно участие в това.

Огледах се и след като се убедих, че фамилията Лелдорин е заела полагаемото й се място и върши това, което се очаква от нея, си купих кон и поех на юг към Во Мандор.

Беше ранно лято и щом излязох извън мрачните лесове, които покриват северна Арендия, пътуването стана приятно. Великият западен път неимоверно облекчаваше задачата ми. Услужливите толнедранци даже бяха прокарали мост над река Малерин, така че успях да я прекося без дори да си намокря краката.

Арендският панаир се намираше на мястото, където се пресичаха Великият западен път и друмищата, които свързват западните краища на Улголанд. Беше там още от времето на Първата хорбитска династия и позицията му точно на Великия западен път означаваше, че е контролиран от толнедранските легионери, което предотвратяваше кръвопролитията. Толнедранците желаеха нищо да не попречи на търговията, дори една гражданска война. Помислих си, че няма да е зле да поспра за няколко дни, за да си почине конят ми и да посъбера информация.

Арендският панаир приличаше повече на постоянна колекция от ярко оцветени шатри, но всъщност съществуваше около хиляда години и беше търговски център, който успешно съперничеше на пазара за добитък край Мурос в Сендария.

И понеже ми беше нужна информация, потърсих драснианците.

Да, още по онези времена службите за разузнаване на драснианците вече действаха. Създадени след нашествието на алорните в Нийсия, те и до днес разчитат предимно на търговците. Всеки път, когато мернете драсниански търговец извън пределите на Драсния, може да се обзаложите, че има нещо общо с разузнаването. Той се интересува и от пари, разбира се, но също така събира информация. Кралете на Драсния хитро наблегнаха на факта, че да събират информация е патриотичен дълг на драснианските търговци, така че на шпионите в Боктор дори не се налагаше да плащат за нея. Това много помага, когато дойде време да се отчита бюджетът.

Арендският панаир много прилича на град. Има магазини, кръчми и дори ханове за търговците, които не искат да се обременяват със свои собствени шатри. Разположението му също наподобява град — с кални улици и, също като в Мурос, много квартали. Толнедранците, които се грижат за реда, са били достатъчно съобразителни да разделят различните раси. Да въртиш търговия с някого, когото мразиш, е едно. Да си разпънал шатра до неговата е съвсем друго.

Кварталът на драснианците беше в североизточния край на панаира, затова се упътих натам. Не изглеждах като търговец, затова нямаше с какво да привлека вниманието на драснианците, но на тях нищо не им убягва. Още повече, оставях навред опознавателни знаци, както младоженец посипва пътя на любимата с розови листенца.

Изневиделица дребен на ръст търговец с остри черти и дълъг заострен нос с престорена почуда изскочи от шатрата си.

— Гарат! — извика той. — Нима това наистина си ти? Не съм те виждал от десет години! Какво те води в Арендия?

Пръстите му обаче бързо ми дадоха знак, че е професионален шпионин, а не любител и че името му е Калдан. Дръпнах юздите на коня си.

— Гръм да ме порази, ако това не е моят стар приятел Калдан! — извиках ентусиазирано аз. Никога не го бях виждал лично, но познавах баща му и имах планове за неговото семейство. Със сигурност един брак между представител на тази фамилия и кралския палат в Драсния ще даде живот на остронос наследник със забележителни таланти. Той много ще прилича на Калдан и това съвсем няма да бъде съвпадение.

— Влез вътре — покани ме Калдан. — Ще пресушим по няколко чаши и ти ще ми разкажеш как си я карал през всичките тези години.

Слязох от коня и го последвах в шатрата му.

— Откъде си научил това име? — попитах го.

Той внимателно допря с пръст върха на носа си — очевидно семейна черта.

— Държавна тайна — отговори. — Службите знаят много неща за теб, Древни. С какво мога да ти помогна?

— Нищо специално, Калдан — отвърнах аз. — Просто отивам на юг и спрях пътьом, за да проверя има ли нещо, което би трябвало да знам.

Той сви рамене.

— Няма нищо важно за Арендия, Древни.

Погледнах многозначително към полуоткрехнатата завеса, която служеше за врата на шатрата му.

— Няма защо да се тревожиш — увери ме той. — Никой няма да приближи до шатрата ми без изрична покана. Безопасно е да говорим.

— Сигурно, но нека не злоупотребяваме с това „Древни“. Случило ли се е нещо съществено от тук до толнедранската граница?

— Може би те интересуват бароните от Во Мандор? — предположи той. — Точно сега имат разправия с един от съседите си.

Изругах.

— Нещо лошо ли казах?

— Точно той е човекът, с когото трябва да се срещна.

— Тогава остани няколко седмици. Няма да им трябва много време, за да приключат, фамилията Мандор има голяма известност тук в Мимбре. Нищо не задържа дълго вниманието им, но досега са имали късмета да не попадат в ситуация, с която да не могат да се справят.

— Знам — съгласих се. — И това няма да се промени в обозримо бъдеще. Има ли много мурги на панаира?

— Много странно, че питаш. Самият аз тъкмо се бях заинтересувал от тях. Един техен благородник пристигна на панаира преди няколко дни. Рангът му трябва наистина да е бил много висок, защото останалите правят всичко възможно да му угодят.

— Случайно да си дочул името му?

— Да, при това не случайно. Аз съм професионалист, стари приятелю. Той самият се представя като Ачак, но аз надуших някаква измама.

— Как изглежда?

— Висок, по-слаб от повечето мурги, има бяла коса и дълга брада, която малко жълтее. Не мисля, че е много чист. От това, което дочух, намирисва лошо.

— Тъй, тъй, тъй — проточих аз. — Колко навреме. Значи вече няма нужда да го търся.

— Познаваш ли го?

— Знам го от векове. Горимът на Улго ми каза, че е напуснал Рак Ктол. Чудех се накъде ли е тръгнал.

— Рак Ктол? Да не би да искаш да кажеш, че този мним Ачак е всъщност Ктучик?

— Още не го твърдя със сигурност, но май така ще излезе.

— Е, това е вече нещо сериозно. — Очите му светнаха. — Искаш ли да бъде убит?

— Остави това, Калдан. Нито един убиец не е способен да се промъкне близо до него. Освен това по-късно той ще ми е нужен. Занимава ли се с нещо друго тук освен да тормози мургите?

— Срещна се с мурги, надраки, даже с няколко тули. Защо е дошъл?

— Търси нещо.

— О! И какво е то?

Многозначително докоснах носа си.

— Държавна тайна — отговорих, връщайки неговите камъни по неговата глава. — Къде е кварталът на мургите? Май ще е добре да си поговоря с ученика на Торак.

— Ще пратя няколко души да те охраняват.

— Няма да е необходимо. Ктучик не е дошъл тук да се бие, поне не с мен. Щом разбере, че знам за неговото присъствие, вероятно ще се върне обратно в Рак Ктол, където си му е мястото. Сам ли пристигна?

— Не, води един гролимски свещеник със себе си. По всичко личи, че е някакъв мазник и подлизурко. Ако Ктучик реши да се нахвърли срещу теб, ще трябва да се бориш и с двамата. Затова ще бъда нащрек.

— Бройката не е съществена за мен, Калдан. Та къде е кварталът на мургите?

— В западната част на панаира. Живеят в черни шатри, така че няма да ги сбъркаш.

— Хубаво — изправих се аз, — връщам се след малко.

Излязох от шатрата му, качих се пак на коня и отидох при мургите.

— Ей, ти — викнах на първия срещнат от тях. — Трябва да говоря с Ачак. Къде мога да го открия?

— Ачак не говори с чужденци — отвърна нагло той.

— С мен ще говори. Върви и му кажи, че Белгарат иска да го види.

Лицето му забележимо побледня и той побягна към една голяма шатра в средата на квартала. Върна се след малко, а държането му беше видимо променено.

— Ще те приеме.

— Бях убеден в това. Води ме!

Направи го, макар да не тичаше от възторг. Имах чувството, че предпочита да е много далече от шатрата на „Ачак“, когато вляза там.

Ктучик не беше сам. Гролимът, за който ми каза Калдан, се мотаеше зад него с мазно изражение на лицето.

— Хубаво е, че те виждам пак, старче — каза Ктучик и една от типичните за него студени усмивки се мярна на изпитото му лице. — Много време мина, нали? Започнах да се тревожа да не съм те обидил с нещо.

— Самото ти съществуване ме обижда, Ктучик. Какво те накара да слезеш от върха на твоята планина? Да не би да започна да ти се гади в храма ти?

— Богохулство! — изохка разтрепераният гролим.

— Той служи ли за нещо? — попитах Ктучик, посочвайки рязко гролима.

— Мой чирак е. Обучавам го.

— Не се ли изхвърляш малко повече, старче? Да не би да имаш вече свои собствени ученици? Торак може и да не одобри това.

— Той е слуга, Белгарат, а не ученик. Торак ни позволява това, когато имаме нужда. Помисли върху тази възможност и ти следващия път, когато Алдур те прати по някоя глупава поръчка. Ако пък си решил да смениш Учителя, ще кажа няколко добри думи за теб.

— Една черна овца стига, Ктучик, пък и няма да сменям страната, точно когато печеля, я!

— Да не би ти да печелиш, Белгарат? Как не съм го забелязал! Сигурно познаваш слугата ми. Предполагам добре си го огледал досега. — Той погледна гролима. — Чамдар, това е Белгарат, първият ученик на Бог Алдур. Не позволявай на глуповатата му външност да те подлъже. Понякога може да създаде истински неприятности.

— Всеки прави, каквото може — казах със самодоволна усмивка аз. После огледах по-внимателно гролима. Имаше белези по бузите като мургос, но нещо в него беше по-различно. В очите му личеше дързост и изгаряща амбиция, за която Ктучик едва ли си даваше сметка. — Губиш си времето тук, Ктучик — казах след това. — Ти няма да откриеш дъщеря ми, независимо колко мурги си пратил по дирите й на запад. Още по-малко пък ти лично ще я намериш. Такова нещо би било отбелязано в нашите напътствия.

— Ще видим — каза той сдържано. — Сторих ти се достатъчно важен, за да спреш заради мен. Можех да покажа на Чамдар твой портрет, но той не би бил достатъчно добър.

Аз се разсмях.

— Пращаш едно момче да върши важната работа, Ктучик. Няма да отведа твоя слуга близо до Поулгара.

— И това ще разберем. Рано или късно някоя неведома сила ще те притегли към мястото, където е тя.

— Никога няма да срещнеш дъщеря ми, Ктучик. Повярвай ми, тя може да се пази добре. Защо не си вземеш гролима и не си вървите у дома? Верният на Бога^[4] идва и ти не можеш да направиш нищо срещу това.

— Точно това събитие още не е решено, старче.

— Ще стане, старче, и не ми се вярва да ти хареса начина, по който ще те връхлети. Идваш ли, Чамдар?

— Да идвам? — попита объркано той. — Къде да идвам?

— Не ставай дете. Щом изляза от шатрата, господарят ти ще те накара да ме проследиш. Много по-удобно ще е и за двама ни, ако яздим заедно.

— Моят Господар ще реши това — отвърна хладно той.

— Увери се тогава. Ще яздя на юг. Ако случайно загубиш следите ми, след няколко седмици ще съм в Тол Хонет. Разпитай за мен като стигнеш там. Няма да е трудно да ме откриеш.

После се обърнах и излязох от шатрата.