Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (8)

Осма глава

Южната стена на Во Мимбре се издигаше направо от река Аренд, а неспирните валежи през последния четвърт век така бяха напълнили коритото й, че тя преля. Това правеше вероятността за атака от тази страна твърде малка. Затова на нас ни оставаше да защитаваме другите три страни.

Разходих се по златните стени, докато мракът падаше над Во Мимбре, за да проверя защитата, преди да се оттегля да спя. Не се съмнявах, че мимбратите знаят какво правят, но допълнителна предпазливост никога не е излишна, особено ако си имаш работа с аренди. Заварих двамата барони, Мандор и Уилдантор, да стоят до парапета над главната порта и да се взират намръщено в потъващата в мрак долина.

— Едноокия движи ли се изобщо? — попитах ги.

— Само част от авангарда — това е всичко — отвърна ми облеченият в зелена туника Уилдантор. — Сигурно ще чака да се стъмни съвсем, за да заеме позиции. Ако има поне малко луна тази нощ, моите стрелци могат да направят лагеруването им под стените твърде скъпо.

— Пестете си стрелите — казах му. — Ще можеш да стреляш колкото щеш, когато изгрее слънцето.

— Имаме достатъчно стрели, Белгарат. Мандор накара мимбратските майстори да ни изработят цели купища.

— Забелязах, че стрелите на астурианците са много по-дълги от нашите заради изключителната големина на лъковете им — отбеляза Мандор, повдигайки забралото си. — Реших, че щом като временно сме съюзници, ще трябва да осигуря на приятелите си достатъчно муниции.

— Не е ли прекрасно момче? — закачливо рече Уилдантор, поглеждайки към своя приятел със заразителна усмивка.

Мандор се засмя. Дръзкият червенокос младеж явно така го беше очаровал, че той бе склонен да забрави две епохи на наследствена вражда. Одобрявах това. Приятелството между двамата беше добър знак.

— Вие, господа, не е зле да поспите — казах им. — Утре ни чака дълъг ден.

После ги оставих и се спуснах по стълбите към стаята си. Поулгара ме чакаше край огъня.

— Къде беше? — попита тя.

— Хвърлих последен поглед на защитата — свих рамене.

— Мимбратите се готвят за обсадата на този град от близо две хилядолетия, татко. Знаят какво да правят. Отивам да погледна наоколо.

— Бъди внимателна отвън.

— Разбира се. Ти лягаш ли си?

— Защо само да се мъча? И без това няма да мога да заспя. Искам пак да поговоря с Белдин. Не стой навън цяла нощ.

Колко ли бащи са казвали това?

Тя кимна с отсъстващо изражение, а после излезе.

„Белдин — насочих мисълта си, — напредвате ли?“ „В Тол Хонет сме — отвърна. — Сутринта ще отплаваме надолу по реката. Как вървят нещата?“ „Успяхме да забавим Торак. Сега сме вътре в града. Мисля, че първото нещо сутринта ще е да ни направи посещение. Ще успееш ли да дойдеш навреме?“ „Не би трябвало да има пречки. Само четиридесет левги са по реката, после има още четиридесет до Тол Вордю. Трябва да стигнем устието на Аренд някъде вдругиден.“ „Нали знаеш, че не можеш да разчиташ на попътен вятър като плаваш по реката?“ „Тогава ще гребем. Нали затова са изобретени греблата. Направи ми тази услуга да държиш Торак вън от Во Мимбре. Работим в много съкратени срокове, затова няма да имам време да отвоювам града от него. Не ми досаждай повече, Белгарат. Зает съм.“

Аз изсумтях и се потътрих към залата, за да говоря с близнаците. Нямах нищо важно за казване, но се чувствах напрегнат и имах нужда от компания.

Беше доста след полунощ, когато Поулгара се върна.

— Подготвя обсадните си машини — уведоми ни тя.

— Мислиш ли, че стените ще издържат? — попита Белтира.

— Вероятно — отвърнах. — Во Мимбре не е толкова непристъпен като Крепостта, но много прилича на нея. Мисля, че е безопасно, поне докато Торак не реши да демонстрира силата на въображението си. Може да ни стовари и планина на главите, ако наистина го поиска.

— Това е забранено — увери ме Белкира. — Необходимостите са се разбрали по този въпрос.

— Мисля, че що се отнася до това, можем да разчитаме на относително спокойствие — каза Поул. — Ако Торак можеше да мята планини, най-напред би запратил някоя по Крепостта. А той не си е подавал носа от желязната кула, откакто армията му прекоси моста между континентите.

— Откъде знаеш това? — попитах я.

— Тази вечер със Зедар говореха за това, пък аз ги подслушах — тя леко се усмихна. — Хич не ми се ще точно сега да съм на мястото на Урвон или пък на Ктучик. Торак е извадил и двамата от играта. А той наистина разчиташе на втората армия на Урвон. Зедар обаче изглежда доста самодоволен. Щом Урвон и Ктучик са в немилост, значи сега той е господар на положението. — Тя замълча замислено. — Смятам, че трябва да държим Зедар под око, татко. Торак може и да спазва забраните, но Зедар не е длъжен. Ако нещата потръгнат зле за тях, Зедар сигурно ще наруши правилата.

— Двамата с брат ми ще имаме грижа за това — обеща Белтира.

— За какво друго си говореха двамата? — попитах Поул.

— Предимно за указанията, които са им дадени — отвърна тя. — Явно оракулите на Ашабин са дали на Торак много повече подробности, отколкото Кодекса на Мрин на нас. Той например знае, че Елдриг води насам легионите и му е ясно, че едва ли би могъл да им се противопостави. Знае също, че събитието ще се състои до три дни. При това го знае от доста време насам. И никак не му се иска да се срещне с Бранд. Видно е, че оракулите са му казали лоши новини. Когато мина по моста между континентите и събра западните ангараки, нямаше начин да установим числеността на неговата армия, но военните операции в Драсния и Алгария, както и мъчителното пътуване през Улголанд са му стрували поне половината от войската. Предполагам, че Зедар е преброил оцелелите. Ако легионите пристигнат навреме, числеността на двете войски ще е равна. При това положение на Торак не остава нищо друго освен да приеме предизвикателството на Бранд.

— Е, това вече е много любопитно — казах аз.

— Още е рано да злорадстваш, татко. Торак нареди на Зедар да хвърли срещу Во Мимбре всичките си сили. Ако успеят да завземат града, нещата ще се обърнат и Торак няма да приеме хвърлената от Бранд ръкавица. Мине ли третият ден, ние ще се озовем пред съвсем друго събитие. Торак знае какво ще е то, а ние — не. И той е много доволен от това.

— Излиза, че той ще победи, ако се стигне до четвъртия ден — каза Белкира.

— А също така следва, че ние ще победим, ако събитието се случи през третия ден — добави Белтира. След това сбърчи вежди. — Споменаха ли, че се канят да забавят бойните кораби по реката, Поул?

— Зедар го предложи — отвърна тя, — но Торак каза „не“. Не желае да разделя силите си. Той иска Во Мимбре на всяка цена и затова се нуждае и от последния човек. Колко остава до съмване?

— Три или четири часа — отговорих.

— Тогава имам време да се изкъпя. Ако ме извините, господа, ще се оттегля.

Струваше ми се, че нощта никога няма да свърши. Развълнувано крачех напред-назад по стените на града, взирайки се в мрака. Звездите бяха много ярки, но луната не се виждаше. Поетите са склонни да превъзнасят блясъка на звездите, но под тяхната светлина не може да се види почти нищо. После върху хоризонта на изток насред чернилката, която изглеждаше безпределна, примигна бледо светло петно. Най-напред единственото, което можах да различа в равнината пред стените на Во Мимбре, бяха само тъмни маси. Някъде далече, към края на лагеруващите войски на Кал Торак, примигващите сигнални огньове блещукаха като светулки. Генералите на Торак току-що се бяха измъкнали от Улголанд, а виждащите в тъмното улгоси доста ги бяха изнервили.

Присъединих се към Мандор и Уилдантор на стената над масивната главна порта и тримата зачакахме.

— Май времето ще е добро — отбеляза Уилдантор с тих глас, както обикновено говорят хората много рано сутрин.

— Освен ако не завали — допълни Мандор. Не мисля, че се опитваше да каже нещо забавно, но забележката му разсмя Уилдантор.

Утринната светлина ставаше по-силна с всеки изминал миг и наяве излизаха все повече подробности. Обсадните машини, за които спомена Поул, приличаха на огромни вретеновидни черни насекоми с тънки крайници, дълги извити гърбове и малки глави с формата на ведро. Те бяха обкръжили града на около сто и петдесет крачки от стените. Тъмните и набити тули, които ги обслужваха, се тълпяха наоколо като бълхи.

Уилдантор се изкиска.

— Нещо смешно ли видя? — попитах го.

— Мисля, че на тулите няма да им е до смях — отговори той. — Подредили са обсадните машини в обсега на лъковете ни. Но пък ще извлекат поука от горчивия си опит. Когато слизахме в долината, ние ги застрелвахме един по един на половината на това разстояние. Имаш думата ми, Белгарат, че този път с моите стрелци ще довършим тяхното обучение.

Размислих се над това предложение.

— Нека поотложим малко — реших накрая. — Когато започнат да мятат камъни по нас, техните щурмоваци ще се струпат зад машините, а това ще отреже пътя за бягство на тулите, които са около тях. Ще настане голяма бъркотия.

Небето постепенно взе да се избистря. Вече беше синьо на изток чак над планините на Улголанд.

— Защо още чакат? — попита Мандор.

— Предполагам, за да ни изнервят.

Тъкмо горният край на слънцето се показа над планините на Свещения Улго, когато дълбок и плътен звук на рог прозвуча от черната желязна кула, която служеше за главна квартира на Кал Торак. Обсадните машини се изопнаха напред като атакуващи змии и истински облак от камъни полетя и се разби в златните стени на Во Мимбре.

Битката беше започнала.

Естествено, настъпи голяма суматоха. Хората крещяха, проклинаха и трескаво търсеха укритие. Много от камъните, които машините запратиха срещу нас наистина попаднаха в града. Но това беше случайно и обзалагам се, резултат от погрешно прицелване. Торак не искаше да избива хора с машините си, а да разруши стените. След първите няколко залпа неговите инженери коригираха траекторията и всичко се сведе до трясъци и грохот на огромни камъни, които се блъскаха в стените на града. Вдигна се голям шум, но не последва нищо съществено. Стените издържаха.

Както и предполагах, щурмоваците задвижиха тараните, подвижните кули за атака и стълбите и ги струпаха точно зад обсадните машини, подготвяйки се за нападение. Утрото преваляше и непрекъснатият обстрел продължаваше вече четири часа, когато се обърнах към Уилдантор.

— Май е време да покажеш на нашите приятели тулите докъде стига обсегът на лъковете ти — предложих му.

— Мислех, че никога няма да го кажеш.

Това, че астурианците стреляха от върха на високите стени, добави още към обсега на лъковете им. Техните стрели унищожиха тулите, които обслужваха обсадните машини. Обстрелът незабавно спря. Цяла сутрин в пространството между стените и машините свистяха камъни, които летяха срещу нас. Сега въздухът се замрежи от блестяща дъга тънки стрели, насочена от нашите позиции към техните. Оцелелите край машините хукнаха назад и се врязаха в редиците на щурмоваците. След тях неумолимо летяха стрелите. Армията на Кал Торак се сви и отстъпи близо четвърт миля. Насекомоподобните обсадни машини замряха безмълвни, а наоколо им бяха струпани телата на покосените тули.

— Какъв ли ще е следващият им ход, Древни? — попита Мандор.

— Ще трябва да спасят машините си — предположих аз. — Едва ли ще могат да сринат тези стени с голи ръце.

— И аз така мисля — съгласи се той. После вдигна рога, който винаги носеше със себе си, и изсвири една-единствена нота. Главната врата със скърцане се отвори и няколко хиляди облечени в брони мимбратски рицари, яхнали тежките си коне, нападнаха.

— Какво правиш?! — почти му изкрещях аз.

— Ангараките се оттеглиха в паника, Блажени — обясни той с вбесяващо разумен тон. — Машините им останаха без хора и охрана, при това ме дразнят. Затова мисля да се възползвам от възможността и да ги унищожа.

Не можех да оспоря аргументите му, но бих желал да ме предупреди за своя план преди да отвори портата. Остарявах и нервите ми вече не бяха така здрави.

Мимбратските рицари бяха въоръжени с бойни брадви и излязоха от портата като двама великани-косачи — единият замахваше наляво, а другият — надясно. Не че превърнаха обсадните машини на ангараките в трески за подпалки, но бяха много близо до това. После се обърнаха назад, преминаха ликуващо с тежка стъпка покрай основата на стените, прибраха се в града и хлопнаха вратите зад себе си.

— Добра работа, Мандор — поздрави приятеля си Уилдантор.

Мандор се усмихна с подобаваща скромност.

Кал Торак обаче сигурно не се смееше. Желязната му кула беше поне на миля навътре в долината, но чак до нас долиташе яростният му вой. Наистина не му оставаше нищо друго освен да пробва фронтална атака срещу главната порта. Тараните и кулите за атака запъплиха насреща ни, а когато дойдоха достатъчно близко, мимбратите се намесиха с късите си лъкове. Щом ангараките стигнаха стената, ние изсипахме върху им каменни блокове и врящ катран. Запалени стрели в катрана добавиха още суматоха и пушек.

Този следобед излезе скъпо на Кал Торак, а неговата паднала духом армия се оттегли щом замреженият от пушеците залез обагри небето на запад.

През първия ден ние оцеляхме. Кал Торак загуби хиляди от своите хора, а все още се намираше извън крепостта.

Струпахме купища сухи храсти и пирамиди от съчки върху стените, поляхме ги с газ и ги подпалихме. Пушекът не беше много приятен. Но огненият пръстен, обгърнал града, поне гарантираше, че няма да има никакви изненади през нощта.

След това се събрахме в тронната зала. Крал Алдориген беше извън себе си от радост.

— Най-плодоносният ми ден! — злорадстваше той. — Поздравявам те, бароне на Уилдантор. Твоите стрелци направиха деня така ценен за нас.

— Благодарен съм, Ваша светлост — отговори Уилдантор със скромен поклон, — но по-голямата заслуга е на моя приятел Мандор. Всичко, което хората ми сториха е, че прогониха ангараките от техните машини. Мандор изпрати своите воини с брадвите, за да насекат тези глупави неща на трески.

— Всеки от присъстващите тук има заслуга, господа — това беше Мергон, толнедранският посланик във Во Мимбре. Той беше мършав дребен човек, чийто ръст го издаваше, че е Борун. Това се потвърждаваше и от сребротъканата му синя мантия. Толнедранците имат сложна система от цветове, която сочеше принадлежността към някоя от многобройните им фамилии. — И за да обобщя, това наистина беше един твърде успешен ден — продължи той.

— Това е едва първият ден от битката, Мергон — предупредих го. — Не бих си позволил да ликувам преди да мине и утрешният. — Огледах се. — Къде е Поулгара?

— Замина по залез слънце — обясни Белкира. — Реши, че ще е добре да подслуша Торак и Зедар и тази нощ.

— Торак може да бъде чут и от стената, братко — казах. — Той става много гръмогласен, ако се разгневи. Когато двамата с Черек отидохме в Ктол Мишрак и си върнахме Сферата, можехме да го чуем от разстояние десет мили.

Лицето на Мергон доби обидено изражение.

— Моля те, не говори така, Белгарат — помоли той. — Знаеш, че като ме караш да слушам подобни неща, скверниш моята религия.

— Не слушай тогава — свих рамене.

— Какво да очакваме утре? — попита ме Уилдантор.

— И най-бегла представа нямам — признах си. — Защо не изчакаме Поул да се върне с някаква сигурна информация, вместо да си губим времето с предположения?

Беше малко след полунощ, когато Поулгара се прибра и ние отново се събрахме в тронната зала, за да изслушаме какво има да ни каже.

— Изглежда и Зедар вече не е сред любимците — каза ни тя с лека усмивка. — Трябвало е да превземе града още вчера и Торак му наговори доста нелицеприятни неща за него самия и за провала му.

— Провалът не беше само на Зедар, лейди Поулгара — каза Мергон. — И ние все пак допринесохме малко.

— Способността да прощава не е сред най-силните качества на Торак, Ваше превъзходителство — намеси се Белтира. — Той помни на кого има зъб.

— Така е — кимна Поулгара. — Не пропусна да припомни на Зедар друг негов провал. Твърдеше, че станалото в Мориндланд е само по негова вина, и то е позволило на татко да си върне Сферата. А това е било преди близо три хиляди години.

— Наистина е много отдавна, за да му има още зъб — отбеляза Уилдантор.

— Торак си е такъв — казах. — Поул, успя ли да дочуеш какво ни се готви утре?

— Торак не каза нищо конкретно, татко, но мисля, че мога да се досетя и сама. Подметна на Зедар, че на негово място ще се постарае да бъде зад стените, когато падне нощта. Зедар би използвал всички средства, за да го постигне.

— Магия? — предположи Мандор.

— Торак не го нарече точно с тази дума, но личеше, че има предвид точно това. Мисля, че можем да очакваме Зедар да прибегне до способностите си, за да влезе вътре. Утре е последният му шанс. Ако пак се провали, Торак сигурно ще го изпепели.

— Ще посрещна тази опасност със самообладание — казах. После погледнах към Белтира. — Ще бъдат ли нарушени правилата на това събитие, ако Зедар се опита да използва магия?

— Не е много ясно — отвърна той. — На Торак е забранено, но Мрин не казва нищо за неговите ученици.

— Ако забраната важи за всички, Зедар ще си навлече големи неприятности — добави Белкира.

— Зедар вероятно е достатъчно отчаян, за да опита — каза му Поулгара. — Торак му постави ултиматум. — Тя се намръщи. — Всички много добре познаваме Зедар, за да сме сигурни, че не би рискувал кожата си, но затова пък има на разположение гролимите. Може да ги накара да използват Волята и Думата срещу нас. Ако няколко гролима се превърнат на камък, Зедар ще използва това като извинение, щом Торак го извика за отчет.

— Можем да правим догадки цяла нощ — казах им. — За да избегнем изненадите, ще приемем, че те ще опитат и магия, при това с успех. Ако не стане така — чудесно, ако пък се случи, ще е добре да сме готови.

Изражението на Мергон беше много обидено.

— Ние просто така си говорим, Ваше превъзходителство — каза му Поул, — това е семейна черта. Но то всъщност не ви засяга. Сигурна съм, че Недра не би се разгневил, ако случайно чуете неща, които не би трябвало.

— Обаче братовчед ми със сигурност ще се ядоса — отговори той.

— Ран Борун не е толкова неразумен, Мергон — казах. — Напоследък се случиха много неща, които той не разбира. Още няколко няма да го извадят от равновесие. — Огледах се. — Май обсъдихме всичко — казах на присъстващите. — Опитайте се да поспите. Утре всички трябва да сме бодри.

Аз самият не последвах собствения си съвет, разбира се, но с времето се научих да се справям и без сън, когато се наложи. Настигнах Поул по слабо осветения коридор до тронната зала.

— Мисля, че е време да раздвижим хората си — казах й. — Ще кажа на Чо-Рам и Родар да намалят дистанцията между себе си и източния фланг на Торак. После ще говоря с Бранд и Ормик и ще ги посъветвам да поохлабят откъм северната страна. Искам техните воини да са по местата си и добре отпочинали, когато вдругиден пристигне Белдин.

— Желаеш ли аз да го направя? — предложи тя.

— Не, сам ще се погрижа. И без това не мога да спя. Ти наглеждай нещата тук, Поул. Зедар може да реши да ни изпревари.

— Ще имам грижа за това, татко. Ще те обидя ли, ако ти предложа нещо?

— Зависи какво е то.

— Използвай формата на бухал. Твоят сокол не изглежда никак подходящо в тъмното, а Зедар сигурно е предупредил воините си да следят за вълци.

— Ще си помисля. Ще гледам да се върна до сутринта, но ако не успея, ти ще ръководиш нещата тук. Не позволявай на Мандор да отваря пак портата.

— Ще се погрижа. Приятен полет, татко. — Поулгара е единственият човек на света, който може да каже подобно нещо, без то да звучи глупаво.

Послушах съвета й за бухала, но не приех любимата й форма. Вместо това избрах обикновен рогат бухал. След като прелетях над ангаракската армия обаче, пак се превърнах във вълк. Бухалите не летят много бързо, а нямах време.

Събудих Чо-Рам и Родар, а те изпратиха за улгоса Браса, който ръководеше армията на Горим.

— Не се доближавайте до войската на Торак — предупредих ги. — Той знае, че сте тук, но няма да предприеме нищо, освен ако не го принудите.

— Ще удържи ли Во Мимбре? — попита Родар.

— Мисля, че да. Мрин казва, че Торак ще бъде задържан пред Златния град три дни. Нищо не споменава за влизане вътре.

— Това може да се тълкува различно, Белгарат — възрази Чо-Рам.

— Всичко при Мрин може да се тълкува по различен начин, Чо-Рам, но мисля, че той би отбелязал, ако Во Мимбре трябва да падне. Това би било събитие, а Мрин не ги пропуска. Съберете хората си, господа. Тръгнете още с първите лъчи, но се придържайте поне на пет мили от левия фланг на Торак. Мимбратите ще трябва да се отбраняват сами още един ден.

Поех на северозапад от техния лагер и беше почти утрин, когато открих риванците, сендарите и астурианските стрелци.

— Време е да тръгвате, господа — казах на Бранд, Ормик и Елдалан. — Искам да сте достатъчно близо, за да можете да нападнете Кал Торак, когато настъпи вечерта. Ала засега не го закачайте. Утре ще ми трябва всеки воин.

Бранд държеше щита със Сферата на моя Учител, вградена в центъра му. Без дори да си дава сметка какво прави, той безцелно описваше кръгове около светещия камък, сякаш му беше играчка.

— Не си играй с него, Бранд — предупредих го. — Може да причини странни неща на ума ти, ако задържиш ръката си твърде дълго отгоре му. Каза ли ти вече твоят приятел какво трябва да правиш?

Той поклати глава.

— Още не. Сигурно чака да дойде времето.

— Май приемате това доста спокойно — порица го Ормик.

— Едва ли ще ми е от полза, ако се развълнувам.

Бранд погледна към мен.

— Бил си Дете на Светлината един или два пъти, нали, Белгарат?

— Веднъж — казах. — Поне аз знам само за един път. Твоят приятел може да ми е струпал още няколко на главата, без дори да се погрижи да ми го каже. Защо питаш?

— Чувстваше ли… ами, как да кажа… нещо като отчуждение към това, което става? Чувствам се някак отдалечен през последните няколко дни. Сякаш лично аз няма да участвам в срещата с Торак.

— Значи Необходимостта действа. Но ти донякъде си прав: когато наистина това се случи, твоят приятел ще поеме всичко в свои ръце.

— А пък приятелят на Торак — него?

— За това не съм съвсем сигурен, Бранд. Двете Необходимост се различават, затова може би вършат всичко различно. Нашата просто идва и поема юздите. Тази на Торак може и да не постъпва така. Едноокия не би приел философски подобна намеса. Вероятно ще разберем това, когато настъпи събитието. Поемайте с хората си на юг, господа. Аз ще се връщам във Во Мимбре, за да видя какво е предприел Зедар.

Зедар не можеше да предприеме нищо добро. Когато се върнах в града видях, че точно извън обсега на астурианските стрели бяха разположени дузина балисти, които вече мятаха огромни камъни към стените. Балистата е катапулт с размерите на малка къща и може да хвърля скали до половин тон на доста голямо разстояние. Вчера тях изобщо ги нямаше сред останалите обсадни машини и появата им тази сутрин беше сигурен знак, че Зедар е имал тежка нощ. Той не хвърляше направо Волята или Думата срещу града и защитниците му, ето защо не можех да бъда сигурен дали вече е нарушил правилата. Беше ясно обаче, че се движи по ръба на бръснача и това ме наведе на една мисъл. Щом той може да го прави, без още да се е пръснал, тогава и аз мога.

Кацнах върху парапета на една от бойните кули, приех собствената си форма и тръгнах да търся близнаците.

— Кога започнаха балистите? — попитах ги.

— Точно преди зазоряване — отговори Белтира. — Причиниха доста щети на стените, Белгарат. На няколко места основите са се пропукали. Колкото се може по-скоро трябва да предприемем нещо.

— Тъкмо това се каня. Чухте ли Зедар да работи през нощта?

— Съвсем ясно — отвърна Белкира. — Бързаше много и изобщо не си направи труда да прикрие, че използва Волята. Какво ще правим?

— Същото като него. На Зедар му се размина, значи и ние можем да го направим. Хайде да си построим няколко балисти.

— Много сложно се насочват, Белгарат — възрази Белтира. — Пък и скални късове от по половин тон се преместват трудно, дори когато става дума за нас.

— Но пък хиляда камъка от по килограм ще свършат работа — казах. — Ние ще бием по хората около машините, а не по масивни стени. Не е нужно много да се стараем, щом като това, което направим, ще изпълни въздуха с малки камъни, а те ще се посипят като дъжд върху тулите, обслужващи балистите на Зедар. Имаме ли веднъж обхват, можем да мятаме даже врящ катран отгоре им. Мисля, че тогава тутакси ще загубят интерес към обсадата. Хайде да започваме.

И аз имах същите притеснения за това си хрумване като Белсамбар по време на Войната на боговете. Не ми харесваше да горя живи хора, но трябваше да обезвредя тези машини. Ако паднеха стените на Во Мимбре, Торак щеше да влезе в града като победител още преди да е паднала нощта. Не бих позволил това да се случи, каквото и да ми костваше.

Не ни отне много време да измайсторим нашите балисти. Машините на Зедар стояха отвън на открито, така че плагиатствахме на воля. Да се прицелим също не беше проблем. Освен останалите си таланти, Белмакор беше и математик и няколко века беше обучавал близнаците. Само за петнадесет минути те изчислиха ъглите, траекториите, правилната посока и тежестта. Първото хвърляне метна половин тон камъни с големината на юмрук точно на върха на една от машините на Зедар. Второто обля с огън това чудовище.

Забелязали ли сте, че хората почти винаги се втурват да бягат, когато ги обгърнат пламъци? От това няма никаква полза, разбира се, но те винаги го правят. Горящите тули се врязваха в редиците на останалите воини на Торак, предизвиквайки паника. След близо час проблемът беше решен. Нощното бдение на Зедар отиде на вятъра.

При това положение на него не му оставаше нищо друго освен да опита пак фронтална атака. Усещах, че нещо се задава, защото чувствах Волята му да се надига, даже докато войската се прегрупираше за нападение. Когато освободи Волята си, ревяща виелица удари стените на Во Мимбре.

Не, той не се опитваше да ни издуха от стените. Искаше да отклони стрелите ни. Потръпвам при мисълта какво му е коствало усилието за този вятър. Да раздвижиш такава маса въздух е все едно да повдигнеш планина.

Близнаците отвърнаха на удара, без дори да си направят труда да се посъветват с мен. Работейки в екип, те издигнаха бариера от чиста Воля на около миля около стените, педантично разделяйки виелицата на Зедар и я запратиха да фучи от другата страна на града. Въздухът около Во Мимбре замря и астурианските стрелци покосиха цели батальони от настъпващи малорианци. Атаката забуксува, спря и се обърна в обратна посока.

Поулгара се присъедини към нас върху стената късно сутринта.

— Тримата май сте били доста заети, а? — установи тя. — Вдигахте толкова шум, че не можех да чуя даже собствените си мисли. Зедар е на прага на изтощението.

— Добре — рекох. — Взе да ми омръзва да играя игрички с него.

— Още е рано да злорадстваш, татко. Там отвън не е само Зедар, нали ти е известно. Не мога да се отърва от усещането за много работещи заедно умове. Зедар е повикал гролимите да му помогнат.

— Можеш ли да разбереш какво се кани да прави сега, сестрице? — попита я Белкира.

— Нищо определено — отговори тя. — Май си мислят за мръсотията.

— Мръсотията? — възкликна Белкира. — За какво им е това? Всичко отвън е кал сега.

— Ще я пресушат. Зедар е накарал гролимите да се съсредоточат върху изтеглянето и на последната капка влага от долината.

— За какво, за Бога, им е това?

— Не съм допусната до такава информация, чичо — каза му тя. — Кой знае защо Зедар ми няма доверие.

— Зедар винаги е бил лепкав тип — каза Белкира. — Не искам да наранявам чувствата ти, Белгарат, но никога не съм го харесвал. Сигурен ли си, че не си пропуснал нещо, когато го обучаваше?

Белтира никога не би казал подобно нещо. Братята ми не бяха абсолютно еднакви все пак. Много е лесно да пропуснеш тези дребни различия. Близнаците обикновено си приличат, но няма двама души, които да са напълно еднакви.

Лявата вежда на Поул вече беше вдигната високо още преди да ме погледне.

— Ами да — каза тя, — не пропусна ли нещо?

— Това сега няма значение — отвърнах. Никога не съм бил напълно сигурен колко надълбоко в мислите ми може да проникне Поулгара и предпочитам това да си остане непроменено. Дюрник нямаше никакви тайни от Поул, но аз имам такива, в които дори самият аз не бих желал да надничам. Ако искаш да запазиш поне малко себеуважение, трябва да имаш тайни и от самия себе си.

Беше късно следобед, когато открихме за какво му е било на Зедар да пресушава калта. Бурята, която той хвърли срещу астурианските стрели, още повяваше безобидно от другата страна на града. Но внезапно смени посоката си и префуча над изсушената равнина, вдигайки огромни облаци от прах. След няколко минути не беше възможно да се види нищо навън. Явно прашната буря имаше за цел да прикрие друга атака. Стрелците на Уилдантор трябваше да пускат стрелите си на сляпо, а това не дава голям ефект.

— По-добре е да направим нещо, Белгарат! — извика през воя на вятъра Белтира.

— Работя по въпроса — отвърнах му, но колкото и да се напъвах, не можех да постигна нищо. Поулгара обаче ме изпревари.

— Точно до нас има река, татко, а Зедар почти се самоуби с усилието да вдигне бурята срещу нас. Какво ти говори това?

— Абсолютно нищо. А на теб какво ти говори?

— О, татко, да не би умът ти да е заспал?

— Недей да скромничиш, Поул. Давай направо.

— Трябва да уталожим този прах, нали? Мисля, че един воден циклон ще е достатъчен.

— Поул, това е блестящо! Вземи близнаците да ти помогнат. Те раздухаха всички видове лошо време във Войната на боговете.

— Може би и ти ще ни помогнеш малко, татко.

— И сама ще се справиш, Поул.

— О?

— Мисля, че брат Зедар има нужда от един бърз урок по добро поведение.

— Да не се каниш да му спреш сърцето?

— Не. Казано ми е да не правя нищо непоправимо с него. Но ако му отвлека вниманието, едва ли ще наруша правилата.

— Забавлявай се тогава — рече ми тя, а после тримата с близнаците отидоха на стената, от която се откриваше реката.

Размислих върху няколко възможности и накрая се спрях на една, която не само щеше да постави в неудобно положение Зедар, но щеше и да го унижи. Потърсих го чрез разума си и го открих на върха на един хълм на около пет мили разстояние. Винаги търсете Зедар на най-отдалеченото от битката място. Призовах Волята си и я освободих много бавно. Не исках да разбере какво правя, докато вече не беше твърде късно.

Той гледаше над прашните облаци с отблъскващо самодоволство.

После с отсъстващ вид почеса носа си.

След това яростно заби нокти в едната си подмишница. После се съсредоточи върху останалите части на тялото си. Чесането ставаше все по-трескаво и той не престана, дори когато Поулгара и близнаците откъснаха част от неговата буря и я запратиха над река Аренд.

В пристъп на пъклено творческо вдъхновение аз направих така, че да го сърбят даже ноктите на краката. След няколко минути той на практика танцуваше и така дращеше кожата си, че кървеше на няколко различни места едновременно.

Когато циклонът, създаден от Поул и близнаците, се върна яростно откъм реката, носеше със себе си тонове вода. Тя беше повече от достатъчна да утаи праха, за който Зедар изхаби часове тежък труд.

Нападателите, които пълзяха в прашната буря, бяха повечето мурги. Щом стрелците на Уилдантор ги зърнаха, крал Ад Рак Кторос вече предвождаше доста по-малка армия, докато бягаше панически от далекобойните стрели.

Краткотрайният дъжд на Поул премина и залязващото слънце проблясваше в мократа трева. Торак все още беше извън стените.

Оцеляхме и този ден, а ако и утрешният минеше добре, най-после щеше да се види краят на всичко това.