Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (13)

Тринадесета глава

Когато Гелан си върна отново здравия разум, той беше толкова обзет от вина, че едва говореше.

— Как съм могъл да бъда такъв глупак, дядо? — изхлипа той. — Аз съм низък и недостоен да нося това име! Предадох всичко, за което се борим!

— О, я стига! — казах му. — Това вайкане нищо няма да реши.

— Кой беше този човек, дядо?

— Името му е Чамдар, той е гролим. Не можа ли да разпознаеш по очите му, че е ангарак?

— Тук е Сендария, татко — обърна се Поул към мен. — Хората не обръщат толкова голямо внимание на расата.

— Може и така да е, но Гелан би трябвало да знае, че никой, който има ангаракска кръв, не може да бъде свещеник на Белар. — Погледнах сурово внука си. — Как успя така изцяло да те подчини?

— С ласкателства — отвърна Гелан със самообвинение в гласа. — Понякога ми се ще леля Поул никога да не ми беше казвала кой всъщност съм аз. Това много помогна на гролима да завладее душата ми.

— Какво общо има твоята личност с това? — попитах.

— Тук в Селин не съм кой знае колко важна личност, дядо. Хората, които идват да купуват бъчви, гледат на мен като на прислужник. Когато през войната с мама и леля Поул бяхме в Крепостта и Кал Торак я обсади, хората се отнасяха към мен с огромно уважение, защото знаеха, че съм ривански крал. В Селин съм един от многото търговци. Кой ти уважава един прост бъчвар? Когато някой пивовар или търговец на вина започне да се пъчи, започвам да си повтарям кой всъщност съм аз. Това ме спасява от чувството, че съм дребен и незначителен занаятчия. Затова гролимът така лесно ме улови в капана си.

— Ти не си му казал кой си, нали?

— Той вече знаеше. Един ден дойде в работилницата, поклони ми се дълбоко и ме приветства като ривански крал. Каза ми, че е свещеник на Белар и поличбите са му посочили кой всъщност съм аз. Откакто бяхме напуснали Крепостта, никой повече не ме беше наричал „Ваше Величество“. Това ме прониза право в сърцето.

— Така става обикновено, Гелан — казах му. — Много повече хора, отколкото можеш дори да си представиш, са станали жертва на своето високомерие.

— Високомерие?

— Или прекалена гордост, ако предпочиташ. Това означава толкова да си обзет от мисълта за собственото си величие, че здравият разум да замлъкне. Речта, която дръпна тази нощ, беше много показателна за твоето състояние. Ти не си първият, заразен от тази болест, а вероятно няма и да си последният. Как успя Чамдар да те въвлече в Мечия култ?

— Постепенно ме омота. Най-напред само говореше, че трябва да се върна в Рива и да се възкача на трона. Твърдеше, че цяла Алория чака този миг.

— Това може и да е така, Гелан — каза му Поул, — но Алория не знае, че те чака. Ние укривахме името и рода ти дълго време.

— Той знаеше всичко за мен.

— Естествено — отвърнах аз. — Гролимите имат свои пророчества. Можехме да те скрием, но не и да запазим в тайна твоето съществуване. Чамдар вече три века преравя целия свят кътче по кътче, за да търси семейството ти.

— Ще го убия! — яростно каза Гелан, протягайки ръце, сякаш искаше да стисне гърлото на Чамдар.

— Не — спрях го аз, — ти няма да направиш това. Чамдар е моя грижа, не твоя. Гледай да не се показваш много-много. Сега незабавно се връщай в града и започвай да си събираш багажа. Тримата с жена ти и леля ти ще се скриете в най-затънтеното място, което можем да открием с Поул. — Замислих се за миг. — Във Вал Алорн да речем.

— Не говориш сериозно! — възпротиви се Поул.

— Вал Алорн не е чак толкова зле, Поул. При това Чамдар няма да може да скрие расата си от череките, както направи в Сендария. Череките са руси, а с тази черна брада и дръпнати очи Чамдар ще изглежда като бяла врана по улиците на Вал Алорн. Крал Елдриг е обявил почетна награда за главата на всеки ангарак, открит в пределите на кралството му. Парите от нея не са за пренебрегване и карат череките да държат очите си отворени на четири за чужденци. Ще поговоря с Елдриг и двамата ще изберем някое село, където не живеят ветерани от войната в Арендия.

Гелан изглеждаше озадачен.

— Дядо ти и аз бяхме малко непредпазливи във Во Мимбре, Гелан — обясни му Поул. — Някой, който е бил там, може да ме познае. Череките приказват много, когато са пияни, а това се случва почти всяка вечер, доколкото съм забелязала.

— Нека уточним още нещо — обърнах се към Гелан. — Как точно Чамдар те включи в Мечия култ?

— Най-напред ме предупреждаваше да се пазя, защото много хора ме търсели и не всички приличали на ангараки. Каза, че единствените, на които мога да имам доверие, са алорните. После ми обясни, че в алорнските кралства съществува религиозен орден, който се е заклел да ме пази и да ме върне на мястото, което заслужавам — трона в Рива. Главата ми беше толкова замаяна от всичко това, че направих задачата му съвсем лесна. Казах му, че искам да се срещна с тези хора, които са ми толкова предани. Но той обясни, че на култистите е забранено да се разкриват пред някого, който не принадлежи към техния орден. Ще повярваш ли, че съвсем доброволно влязох в редиците на Мечия култ?

— Много внимателно е направлявал всяка твоя стъпка, Гелан — отвърнах. — Всеки път, когато си взимал на доверие думите му, неговата власт над теб е ставала все по-силна. Гролимите са много изкусни в убеждаването. Щом те е придумал доброволно да станеш член на култа, вече е бил способен да те накара да направиш всичко, каквото той пожелае.

— Наистина ли останалите алорни от Селин са членове на култа?

— Сигурно мислят, че са, но се съмнявам, че някой истински култист изобщо подозира за съществуването им. Култът няма много последователи тук, в Сендария. Тази малка група от Селин съществуваше изолирано, отделена напълно от останалите членове на култа. Обзалагам се, че Чамдар е прибавил от себе си някои правила, които изобщо не са част от култистката догма. Но за всеки случай ще трябва да говоря с алорнските крале. Май е време отново да поставим култистите на мястото им. — Огледах дърветата наоколо. — Чака ни работа. Хайде да се връщаме в града.

— Чакай малко, татко — каза Поул. — Чамдар е държал под пълен контрол Гелан цели няколко месеца. Искам да съм сигурна, че влиянието му е изчезнало напълно.

— Това не е лошо хрумване, Поул — съгласих се аз.

— Няма да боли, Гелан — увери го тя. После се доближи до него и взе дясната му ръка — онази с отличителните черти върху дланта — и я допря до белия си кичур. Очите й изведнъж добиха отсъстващо изражение, а тези на Гелан се разшириха. Имах чувството, че техните съзнания никога преди това не се бяха сливали по този начин. После Поулгара леко го целуна по бузата.

— Останали са само няколко незначителни следи, татко — каза тя, — но и те избледняват. Съмнявам се, че Чамдар вече би могъл да го застави да си вдигне пръста дори.

— Това е добре. Да вървим в града и да събираме багажа. Още утре сутрин тръгваме към столицата на Сендария. Ще открия някой черекски капитан на кораб и ще уредя пътуването ни до Вал Алорн.

— Сигурно ще трябва да минем през Бор? — с отвращение каза Поул.

— Това е най-краткият път, Поул, а искам да се върна обратно колкото се може по-скоро. Ще натикам Чамдар в миша дупка, а после ще го измъкна оттам за косата и ще приключа с него веднъж завинаги.

— Точно така! — пламенно се съгласи Гелан.

Не стана точно както си го мислех, разбира се. Ашарак Мурга имаше още важна работа на този свят. Неговата смърт обаче отвори съзнанието на Гарион и му помогна да достигне нивото, на което е в момента.

Въпреки това аз загубих няколко години в търсене на постоянно изплъзващия се гролим. Най-накрая, отвратен от всичко, се отказах и се върнах в Долината. Поул, Гелан и малкото им домочадие бяха отседнали в едно селце на около десет мили от Вал Алорн. Мястото беше безопасно, ако изобщо някое място по земята може да се нарече безопасно за наследника на Желязната хватка.

Докато аз издирвах служителя на Ктучик, Белдин се беше завърнал в Долината. Когато и аз най-сетне се прибрах у дома, една сутрин той дойде в кулата ми. Нарече ме какво ли не, все с нецензурни имена, когато му разказах как ме е изиграл Чамдар, но аз не се обидих. Вече сам се бях обругал с много по-страшни думи. Оставих го да говори разпенено и несвързано, докато не започна да се повтаря и го прекъснах.

— Какво става в Малория? — попитах.

— Помниш ли онзи млад човек от Мал Зет, за когото ти говорих преди? — попита той. — Внукът на стария император, когото Торак детронира, след като напусна Ашаба.

— Смътно си го спомням. Името му беше Корзет, нали?

— Така го кръстиха, когато се роди. Сега хората от Малория го наричат с много и различни имена обаче. Когато навърши четиринайсет, отстрани дядо си от управлението и се короняса. Той е почти толкова студенокръвен, колкото е и Торак. Представа нямам защо толкова се стреми към трона. Дори не е сядал на него. Цялото си време прекарва на седлото, защото е решил отново да обедини Малория. Континентът е затънал до колене в кръв. Корзет дори не си дава труда да пита хората дали приемат неговата власт. Просто убива всеки, който му се изпречи пред очите. Когато всичко това свърши, той ще има империя, но в нея няма да са останали много хора. За него обаче е по-важно, че най-после ще има пълна власт.

— Бих казал, че както вървят нещата, заплахата откъм Малория засега е незначителна — обобщих с радост. — Зедар още ли държи тялото на Торак в онази пещера?

— Поне беше там, когато наминах последния път. Прелетях отгоре на път за дома.

— Мургите занимават ли се с нещо, което да си заслужава вниманието?

— Укрепват стените на градовете си, това е всичко. Мисля, че чакат нападение.

— Защо ли пък ни трябва да ги нападаме? Всичко свърши при Во Мимбре.

— Мургите не се страхуват от нас, а от Ран Борун. След тези две опустошителни войни не са останали много от тях. Въпреки това обаче по земите им продължават да работят златните мини. Предполагам очакват Ран Борун да започне да къса големи парчета от Ктол Мург.

— Имаш ли представа какви ги замисля пък Ктучик?

— Нищо не знам. Доколкото ми е известно, той се е барикадирал в Рак Ктол. Урвон се е върнал в Мал Яска и също не помръдва оттам. Мисля, че случилото се при Во Мимбре е убедило ангараките да си дадат малко отдих.

— Хубаво. И аз имам нужда да си поема въздух. Имаш ли някакви планове занапред?

— Мисля да се върна в Южен Ктол Мург и да наглеждам Зедар. Искам да съм известен на мига, ако той реши да мести Опърленото лице.

След като Белдин замина, аз започнах да обхождам кулата си и да почиствам праха и мръсотията, трупани цели десетилетия. Не си правех някакви специални планове за подредба обаче. Обикновено си намирам по-интересни занимания, вместо да тичам с метлата нагоре-надолу.

Вече бях изкарал в кулата си близо месец, когато в една прекрасна утрин на късната пролет близнаците дойдоха при мен.

— Намерихме нещо твърде озадачаващо при Дарин, Белгарат — каза Белтира.

— Така ли?

— Там се споменават някакви „помощници“. Няма да са толкова значими като Водача или пък Повелителя на конете, но ще имат определен принос към делото.

— Ще ви помогна с каквото мога. Та какво е толкова озадачаващото в това?

— Доколкото схващаме, те ще са надраки.

— Надраки? — бях доста изненадан от този факт. — От къде на къде пък ангараките ще искат да ни помагат?

— Дарин не казва нищо по въпроса, а още не сме успели да намерим и съответния пасаж при Мрин.

Размислих няколко мига.

— Надраките никога не са обичали нито мургите, нито тулите — започнах да разсъждавам на глас. — Сега, когато Торак е повален в дълбок сън, те може да решат да действат на своя глава. Но не мога нищо да твърдя със сигурност, преди да съм се убедил с очите си.

— Тези „помощници“ още не са се появили — подчерта Белкира. — Пък и не знаем наследници на кои фамилии са.

— Може би сте на крачка от решението на въпроса. Но ако аз се размърдам малко, вероятно ще добия обща представа за настроенията на надраките.

— Това поне няма да ни навреди — съгласи се Белтира.

— Ще държа връзка с вас — обещах. — Дайте знак, ако намерите нещо в Мрин. Още няколко подробности може би ще ми помогнат да открия тези фамилии.

Нямаше нищо спешно и неотложно в тази задача, затова се отбих в Крепостта по пътя си на север и купих кон. Другите начини на придвижване изискваха по-голямо усилие, а точно тогава малко се бях отпуснал.

За няколко седмици стигнах Боктор, който драснианците възстановяваха с всички средства. Колкото и невероятно да звучи, Кал Торак им направи услуга като разруши всички техни градове. Алорните винаги строят безразборно, а улиците на града просто следваха първата попаднала козя пътека. Сега драснианците имаха шанса да започнат на чисто и наистина да направят архитектурен план на градовете си. Заварих Родар да се консултира с група архитекти. Те разгорещено спореха за булевардите, доколкото си спомням. Едната школа държеше на широки и прави улици. Другата пък предпочиташе тесни и криви сокаци, като неудобството от подобни улици те оправдаваха с мъглявото понятие „уют“.

— А ти какво мислиш, Белгарат? — попита Родар.

— Всичко зависи от това дали искате да построите още един Тол Хонет или пък нов Вал Алорн — отвърнах.

— Предпочитам Тол Хонет — каза Родар. — Толнедранците винаги са ни гледали надменно заради вида на нашите градове. Омръзна ми да ме мислят за старомоден.

— Имал ли си някакви контакти с надраките от войната насам? — попитах го.

— Не и официални. По границата се върти дребна търговия и както обикновено продължава да има търсачи на злато в планините на Надрак. Там златните залежи не са толкова богати и обширни като в Ктол Мург, но пък златото е достатъчно, за да привлича и авантюристи от други страни.

Това ми подсказа една идея.

— Мисля, че току-що реши един мой проблем, Родар.

— И как така?

— Трябва да пообиколя из Гар ог Надрак и ми се ще да не будя подозрение. Надраките сигурно са свикнали да виждат чужденци в тези планини, затова ще взема кирка и лопата и ще тръгна да търся злато.

— Много досадна работа е това, Белгарат.

— Само че аз ще намеря начин да я разнообразя.

— Не те разбирам.

— Златото изобщо не ме интересува. Истинската ми цел е да пообиколя наоколо и да поразпитам за това-онова. Инструментите само ще ми спестят въпросите какво правя там.

— Весело изкарване тогава — пожела ми той. — А сега, ако ме извиниш, трябва да строя град.

Купих инструменти и товарно магаре и тръгнах през голите тресавища към границата на Надрак. Беше ранно лято и обикновено сухите тръстики и треви бяха разцъфнали, така че пътуването мина много приятно.

Ангараките бяха претърпели такава решителна загуба при Во Мимбре, че техните общества на практика се разпаднаха. Край границата им вече нямаше никакви пазачи. Усещах, че съм наблюдаван, но магарето и инструментите обясняваха целта на моето посещение, затова надраките ме пропуснаха да мина без никакви пречки.

Следвах Северния път на керваните и най-напред стигнах до град Яр Гурак. Това е по-скоро миньорско поселище отколкото истински град. Разположен е по продължението на един кален поток, а повечето от къщите са набързо вдигнати постройки. Половината са дървени, а останалите — обикновени платнени шатри. Минавах оттам няколко пъти през последните пет века и не съм забелязал да се е променил съществено. Силк го навестява много често, а пътят на трима ни с него и Гарион за Ктол Мишрак, където Гарион се срещна с Торак, минаваше също през Яр Гурак. Никой не се заседява дълго в този град. Затова там няма и изградена урбанистична система, нито пък някой се главоболи да строи стабилни постройки.

Разпънах шатрата си в най-отдалечения край на калната улица и без много усилие се смесих с тълпата. Миньорските поселища в Гар ог Надрак са космополитни сборища и се смята за лош вкус да се задават прекалено лични въпроси. Не се разминаваше и съвсем гладко обаче. Все пак войната не бе свършила много отдавна. Но ако се изключат няколкото кръчмарски свади, всичко беше относително спокойно. Хората, които живееха в Яр Гурак, бяха златотърсачи, а не побойници. След като се задържах няколко дни и лицето ми стана познато на останалите, аз се превърнах в един от най-редовните посетители на кръчмата. Тя беше център на онова, което минаваше за социален живот в града. Представях се за сендар, защото те са такава расова смесица, че странният ми произход и по-особените черти не биха предизвиквали въпроси.

Тъй като единствените прекупвачи на злато в околността бяха в Яр Гурак, то за златотърсачите беше много по-естествено да се заселят тук, отколкото да се пръснат из планините в групи от по двама-трима души. В тази част на света нямаше никакви установени закони и затова беше по-безопасно да си обкръжен от приятели — просто за всеки случай, ако си достатъчно голям късметлия и откриеш злато. Иначе все ще се намери някой, който да реши, че да откраднеш е много по-леко от копаенето.

Завързах познанство с един откровен и добродушен надрак, който се казваше Раблек. Беше се върнал в Яр Гурак за провизии, а после реши да се поразтъпче наоколо за някоя халба бира и приятен разговор. Миналата година бил в екип с един толнедран, но когато с ортака му се застояли в Мориндланд, някаква банда моринди съвсем неочаквано отсекли главата на неговия партньор. След като се поопознахме, той най-сетне направи предложението, което чаках от доста време. Седяхме в кръчмата и пиехме надракската бира, която има доста силен дъх на плодове, когато той ме погледна изпитателно през масата. Беше дългокрак момък с неравномерно окълцана черна коса и мръсна брада.

— Изглеждаш ми разумен, Гарат — каза той. — Какво ще кажеш да станем ортаци и заедно да търсим злато?

Забележете, че бях предпочел да използвам истинското си име. Правя го понякога. Псевдонимите могат да станат неудобни, особено ако си забравил точно кой от тях използваш в момента.

Хвърлих му бегъл поглед.

— Хъркаш ли? — попитах.

— Не съм сигурен. Обикновено съм заспал, когато това се случва. Никой досега не ми се е оплаквал, обаче.

— Тогава можем да опитаме — рекох. — Ако се види, че не ни бива да я караме заедно, винаги можем да развалим орталъка и всеки от нас да си хване пътя.

— Умееш ли да се биеш добре? Нямам намерение да си търся лесна плячка, нали разбираш, но може да ни се наложи да отбраняваме това, което намерим.

— Всъщност можеш да разчиташ на мен.

— Това ми стига. Делим ли поравно?

— Естествено.

— Е, речено-сторено. Защо пък да не опитаме тогава. Утре заран ще дойда при шатрата ти и тръгваме. Наситих се на цивилизация.

Успях да науча някои неща за Раблек по време на разговора ни. Бил е насила мобилизиран през последната война и е сред малцината оцелели след касапницата при Во Мимбре. Главата му работеше и той не пазеше мнението си единствено за себе си. Бяхме прекарали в планината вече няколко дни и той започна да става все по-откровен с мен. Това ми помогна да натрупам доста информация за него, пък и за останалите надраки. Той ме убеди, че всички надраки ненавиждат мургите и не изпитват по-топли чувства към малорианците. Раблек редовно плюеше ядно през зъби, колчем споменеше Кал Торак. Макар ортакът ми да не го каза направо и с много думи, аз останах с впечатлението, че е имал някакви търкания с гролимите в миналото. При това Раблек беше много бърз с ножа, когато някой го ядосаше. Ктучик може и съвсем да беше замаял мургите и тулите, но неговите гролими имаха в най-добрия случай само незначително влияние върху надраките. От това, което ми каза Раблек, разбрах, че вече едва ли някой гролим би се осмелил да тръгне сам из Гар ог Надрак. Раблек ми обясни, че съдбата на самотните гролими из горите и планините в тази най-северна част на Ангаракското кралство е все една и съща — изчезват безследно.

Колкото повече разговарях с Раблек, толкова повече проумявах загадъчния пасаж от Кодекса на Дарин. Ангаракското общество не беше така монолитно, както ни се струваше на пръв поглед. Ако някой в скоро време се отделеше, това със сигурност щяха да бъдат надраките.

После, ако щете ми вярвайте, но ние намерихме злато! Бяхме се качили в най-северната част на планината, недалеч от неуточнената напълно граница с Мориндланд и следвахме пътя на един буен поток, който кипеше и се премяташе през огромни камъни, оформяйки дълбоки водовъртежи от пенеста зелена вода. Точно в този момент усетих едно свое неподозирано досега качество, което ние с братята ми наричаме „талант“ — аз чувствах присъствието на златото! Огледах се наоколо — усещах го, че е тук някъде.

— Май вече пада здрач — казах на ортака си. — Защо не разпънем шатрите си някъде тук и да преплакнем няколко лопати пясък, преди да е мръкнало съвсем?

Раблек също се огледа.

— Не ми се вярва да открием нещо — каза той.

— Не можем да сме сигурни, докато не опитаме.

Той сви рамене.

— Защо пък не.

Оставих го той да открие първите няколко самородни къса злато. Не ми се щеше да оставяме ей така толкова много злато. Бяхме попаднали на богато находище от самородно злато, което потокът носеше надолу от самия извор и което стигаше до по-спокойните води, натрошено на дребен пясък.

На това място станахме много богати. Беше един от редките случаи в моя живот, когато съм бил наистина богаташ. Сковахме си груба барака и опоскахме веселото поточе от единия до другия край. Зимата дойде, но ние не помръднахме от мястото си. Вярно, не можехме да свършим много през този сезон, но нямахме намерение да се отказваме и да зарежем откритието си. Започна да вали сняг, а Раблек все повече разкриваше душата си пред мен през дългите зимни месеци. Натрупах още много информация от него през това време, а златото беше нещо като допълнителна премия.

После дойде пролетта, а заедно с нея и банда мориндимски мародери. Бяхме взели обичайните предпазни мерки и бяхме пръснали наоколо предупредителни знаци, че сме чумави, но разбойниците водеха със себе си млад чирак магьосник, който знаеше как да се оправи с тях.

— Тая работа не отива на добре, Гарат — каза мрачно Раблек, взирайки се навън през една цепнатина на стената. Към нас се задаваха двайсетина покрити с кожи мориндими.

— Няма да мине много и тези диваци ще ни правят компания в колибата.

И двамата имахме лъкове, разбира се, но зимният лов на сърни беше намалил значително запасите ни от стрели. Започнах да ругая.

— Доколко си склонен към необичайни решения, Раблек? — попитах го.

— Не и дотам, че да посрещна с отворени обятия двайсет мориндими.

— Аз ще се справя с тях. Но се каня да направя нещо, което не е съвсем обичайно. Само не се вълнувай.

— Ако успееш да прогониш тези зверове, мисля, че ще мога да се овладея някак.

Нямаше време за обяснения, пък и не можех да скрия от ортака си какво всъщност правя. Внимателно оформих образа на среден на ръст демон в съзнанието си и се преобразих в него.

Раблек отскочи назад, а очите му изскочиха от орбитите.

— Стой тук! — наредих му с гласа на демона, от който тръпки могат да те побият. — Не излизай навън и по-добре изобщо да не гледаш. Ще става още по-лошо.

После с трясък излязох през грубо скованата врата и се насочих към идващите насреща ми мориндими. Както вече споменах, мориндимският магьосник беше още неопитен и с жълто около устата. Би могъл да сътвори някое дяволче с размерите на мишка, но всичко останало беше много над неговите възможности. Само за да го огорча още повече, аз увеличих образа, който бях приел, докато не се превърнах в демон-лорд.

Мориндимите се пръснаха, крещейки от ужас. Както забелязах, магьосникът им бягаше най-отпред. Беше най-млад и затова тичаше най-бързо. Като се убедих, че не е останал нито един от нападателите ни, приех собствената си форма и се върнах в колибата.

— Кой си ти всъщност, Гарат? — попита с треперещ глас Раблек, когато прекрачих през останките от вратата ни.

— Аз съм твоят ортак, Раблек. Нали ти стига да знаеш това? Двамата с теб дойдохме тук, за да забогатеем. Защо тогава не се заемем с работа, преди да сме пропуснали ценната дневна светлина?

Той неудържимо взе да се тресе.

— Къде ми е бил умът през всичките тези месеци? Трябваше да те позная по името! Ти не си просто Гарат. Ти си Белгарат, нали?

— Не е кой знае какво, ортак — опитах се да го успокоя. — Това е само едно име все пак. Нали не съм ти сторил нищо лошо?

— Е, поне досега не си. — Той не изглеждаше много убеден. — Слушал съм много истории за теб, обаче.

— Мога да си представя. Повечето от тях са пропаганда на гролимите, ортако. Случвало ми се е от време на време в миналото да провалям някои техни планове и те трябваше да измислят тези небивалици, за да оправдаят собствените си провали.

— Наистина ли си толкова стар, колкото казват?

— Вероятно и по-стар.

— Каква работа те води в Гар ог Надрак?

Ухилих се насреща му:

— Желанието да забогатея, предполагам. Нали затова двамата с теб се натикахме в тази пустош?

— Тук си прав.

— Значи още сме ортаци?

— Нямам друг избор, Белгарат. Да не би и златото, което намерихме, да е плод на твоята магия?

— Не. Това е съвсем истинско находище на истинско злато. То си лежи тук и само нас чака да го съберем.

Той най-после ми се усмихна.

— Е, ортак, какво чакаме още, та не тръгваме да го събираме тогава?

— Защо пък не — съгласих се.