Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (10)

Десета глава

А ето какво наистина се случи във Во Мимбре. Цели библиотеки с томове са изписани за битката. Но само с няколко изключения, написани предимно от алорнски учени, всички останали бъбрят ненужно и пропускат наистина знаменателни събития, които доведоха до дуела на Торак и Бранд. Всяко наше действие беше насочено да принуди Торак да приеме предизвикателството на Бранд. Поставили го веднъж в ситуация, в която няма избор, изходът беше ясен.

Падението на техния Бог окончателно срина духа на ангараките. Улгосите бяха избили кралете и генералите им, за да няма кой да ги командва. Ангараките не можеха да действат пълноценно без надзор. Някой много мъдро беше казал: „Чудесно е правителството да се ръководи от някой съвършен човек. Но какво ще правите, когато съвършеният човек получи разстройство?“ Това е основният аргумент срещу всеки абсолютизъм.

Малореанците обаче бяха обречени. Обкръжаваха ги хора, които имаха всички основания да ги мразят, а прошката и милостта загубиха стойност, когато армията на Западните кралства се нахвърли върху загубилия войната нашественик с яростта на целия пантеон от богове.

Мургите в левия фланг не видяха никакъв смисъл в това да бягат и да помагат на малорианските си братовчеди. Мургите не обичат малорианците, а между двете раси не съществува здрава връзка. Не и когато го няма Торак да им тика в очите техните кръвни връзки. В действителност вече никой не издаваше никакви заповеди. Поддали се на паниката, мургите просто търтиха да бягат на юг към река Аренд, която течеше покрай източната стена на града, и се опитаха да я преплуват. Течението обаче беше много бързо в тази част, а водите — дълбоки. Малцина стигнаха отсрещния бряг.

Тулите вече бяха хукнали към реката, но откъм западната част на Во Мимбре. Макар и да не са много умни, те са издръжливи, пък и нямаха тежки ризници като мургите, които да ги теглят към дъното. Затова много от тях се добраха до толнедранската страна на реката. Надраките се опитаха да ги последват, но те не плуват добре, затова и техните оцелели не бяха повече от тези на мургите.

Клането продължи чак до мръкване. Тогава алорните запалиха факли и продължиха да избиват малорианци. Най-накрая генерал Керран дойде при Бранд.

— Няма ли да има край това? — попита той отвратено.

— Не — отвърна твърдо Бранд, намествайки през рамо превръзката, която придържаше ранената му ръка. — Те дойдоха тук, за да ни изколят. Искам да съм сигурен, че никога вече няма да повторят. Нито едно семенце, нито едно коренче не ще остане след тази вършитба.

— Това е варварско, Бранд!

— Същото беше и в Драсния.

Към полунощ, когато факлите изгоряха, улгосите на Браса тръгнаха из мрака и доизбиха всички ранени. Аз не се вълнувах като Керран от това зверство, но гледах да стоя по-настрана. Всичко беше в ръцете на Бранд. Аз имах още много важни задачи за него, а положението беше деликатно. Той можеше да се заинати и да откаже да ми съдейства, ако сега започнех да му давам заповеди, които не одобрява.

Заранта на следващото утро беше премрежена от пушек, а единствените ангараки, останали на бойното поле, бяха мъртви. Труповете на малорианци, мурги, надраки, тули и чернорасите гролими покриваха полето като килим или пък бяха струпани на купчини върху пропитата с кръв земя. Вършитбата на Бранд не беше пропуснала нищо.

Пазителят на Рива поспа час-два в края на тази ужасна нощ, но излезе от шатрата си щом слънцето се показа, за да се присъедини към нас с братята ми и моята дъщеря.

— Къде е той? — попита.

— Къде е кой? — отвърна Белдин късо.

— Торак. Искам да зърна Краля на света.

— Можеш да го търсиш, щом искаш — каза му Белдин, — но няма да го откриеш. Зедар го отнесе тази нощ.

— Какво?

— Не си ли му казал? — попита ме Белдин.

— Не му трябваше да знае — отвърнах. — Ако знаеше, сигурно щеше да се опита да го спре.

— Не би могъл да го стори, глупако — не по-успешно от теб или мен.

— Някой ще ми обясни ли всичко това — гласът на Бранд вече съвсем се втвърди.

— Това беше част от договора между двете Необходимости — казах. — Тези споразумения понякога са много сложни и заплетени и често се стига до голям пазарлък. След като решиха, че ти ще победиш в дуела, ако той се състои на третия ден, нашата Необходимост беше принудена да приеме, че няма да ти е разрешено да задържиш тялото на Торак. Нали ти е ясно, че това не е последното събитие. И това не е краят на Торак.

— Но той е мъртъв!

— Не, Бранд — каза му Поулгара, — всъщност не е. Нали не смяташ, че меч като твоя би могъл да го убие? Има само един меч на света, който може да го стори, но той все още е забит зад трона на риванския крал. Това пък е друго споразумение между Необходимостите. Затова и Сферата беше преместена на щита ти, вместо да остане на меча. Не си ти този, който ще използва меча.

— Остави тези приказки, Поулгара — избухна той. — Никой не би оцелял с острие, прокарано през мозъка!

— Торак обаче може и оцеля. Твоето острие му причини само припадък, но скоро ще дойде моментът, в който той ще се събуди отново.

— Кога?

— Когато се върне кралят на Рива. Той е посоченият да свали меча от стената. Когато го направи, Торак ще се събуди и ще има друго събитие.

— То последното ли ще е?

— Сигурно, но още не сме уверени в това — отвърна Белтира. — Няколко неща при Мрин не си пасват.

— Гелан ще успее ли да се справи с това? — обърна се към Поул Бранд. — Не ми изглежда много мускулест. Торак е сериозен противник.

— Не съм казала, че това ще е Гелан, Бранд — поправи го тя. — Не той е избраният, ако правилно съм разчела знаците. Може да е неговият син или пък някой след двадесет поколения.

Раменете на Бранд се приведоха, той потръпна и посегна към ранената си ръка.

— Значи всичко това е било за нищо — въздъхна той.

— В никакъв случай не бих го нарекъл нищо — възпротивих се аз. — Торак идваше за Сферата и не успя да я вземе. А това си е струвало усилията, не намираш ли?

— Предполагам — мрачно се примири той. После погледна към покритото с трупове поле. — Най-добре ще е да се отървем от тези мъртви ангараки — каза. — Лято е и ще плъзне мор, ако просто ги оставим да гният.

— Да не се каниш да ги погребваш? — попита Белтира.

— Не, мисля да ги изгорим. Няма да е в моя полза, ако лиша воините си от мечовете и вместо тях им раздам лопати.

— Откъде ще вземеш толкова много дърва? — попита Белдин.

— В северния край на тази долина има безкраен лес — отвърна Бранд, свивайки рамене. — А щом е толкова наблизо, можем да го използваме.

(Ето какво стана с горите. Трябваше да се справим с много ангаракски трупове, затова ни трябваха огромни клади.)

Няколко дни подред само разчиствахме бойното поле. Докато се занимавахме с това, Алдориген от Мимбре и Елдалан от Астурия се оттеглиха, за да проведат разговора си на четири очи, който Елдалан предложи преди битката. Нито един от двамата не оцеля след тази дискусия. Никой от по-старите благородници на двете херцогства не си взе поука от тази забележителна случка. Арендската гражданска война продължи епохи наред и ако им беше разрешено да карат все така, сигурно Мимбре и Астурия щяха да последват своите водачи в небитието.

Мандор и Уилдантор водеха делегацията, която се яви пред Бранд с твърде странно предложение.

— Нашата омраза стигна твърде дълбоко, лорд Бранд — отбеляза тъжно Уилдантор. — Двамата с Мандор се спогаждаме, но сме твърде необичайна двойка приятели. Не можем да се надяваме, че останалите аренди ще последват примера ни.

— Вие си помагахте в трудни моменти през тази битка — отговори Бранд. — Не може ли това да послужи за основа на приятелството между хората ви?

Мандор въздъхна и поклати глава.

— Трудно постигнатото ни примирие вече показва първите признаци на разпадане, лорд Бранд — каза той. — Някоя стара вендета отново ще ни направи врагове.

— Проблемът ни е много прост, милорд — каза Уилдантор с унила усмивка. — Арендия трябва да се обедини. Но кой ще управлява, когато се съберем? Нито един жив астурианец няма да се поклони на мимбратски крал, а отношението на мимбратите към астурианците по нищо не се различава.

— Накъде клоните, господа? — попита Бранд.

— Трябва ни владетел, който да обедини бедната Арендия, милорд — отвърна тъжно Мандор. — А нашата взаимна ненавист показва, че този крал не бива да е от Арендия. И така, след дълги консултации, ние дойдохме, за да сложим короната на Арендия в краката ти.

Бранд премигна бързо. За щастие беше достатъчно мъдър, за да не се разсмее.

— Това е висока чест за мен, господа, но аз нося отговорност за Острова на бурите. Не бих могъл да управлявам Арендия от седалището си в Рива.

Мандор въздъхна.

— Тогава бедната ни Арендия е осъдена на безкрайни вътрешни междуособици — промърмори той.

Бранд ненужно се почеса по бузата.

— Може пък и да не е така — каза той. — Алдориген нямаше ли син?

— Да, принц Кородулин — отвърна Мандор.

— А Елдалан нямаше ли дъщеря?

— Маясерана — потвърди Уилдантор. — След смъртта на баща си тя е херцогинята на Астурия. Много волево момиче. А също и много красиво.

— Може ли да се каже за двамата, че са патриоти?

— Всеки жител на Арендия е патриот, лорд Бранд — отвърна Уилдантор. — То е и част от проблема.

— Не решава ли това вашите затруднения. Крал, който е или мимбрат, или астурианец, не ще може да управлява. Но какво ще кажете за едно съвместно управление? Ако успеем да убедим тези млади хора да се оженят и управляват заедно… — последната му дума увисна недовършена във въздуха.

Двамата аренди се спогледаха и после едновременно избухнаха в неудържим смях, а той зарази и останалите от делегацията.

— Нещо смешно ли казах? — попита ги Бранд.

— Ти не познаваш тези двамата, милорд — весело отвърна Уилдантор.

Мандор още се кикотеше.

— Предложението ти наистина може да развесели и най-унилия човек. Един брак между Кородулин и Маясерана може и да смекчи разногласията, но според мен гражданската война ще продължи, макар и да се води във вече обединено кралство.

— Толкова ли е тревожно положението?

— Даже още по-лошо, милорд — увери го Уилдантор. — Може и да ги удържим да не се избият един друг, ако ги приковем на две противоположни стени в кралската спалня. Но по-мека мярка от тази не би ги възпряла. Бащите им съвсем наскоро се избиха, не помните ли?

— Защо не ги доведете тук. Ще си поговоря с тях. Може пък, ако призова техния патриотизъм, да приемат предложението.

Уилдантор не се опита да прикрие скептичното си изражение.

— Какво мислиш, Мандор? — попита той приятеля си. — Струва ли си да опитаме? Може да ги претърсим за оръжие преди да ги доведем.

— Готов съм и на най-отчаяната постъпка, само и само да спася бедната Арендия — пламенно се закле Мандор.

— Храбър момък — промърмори Уилдантор.

— Това е най-нелепото предложение, което съм чувала — извика Маясерана, когато Бранд запозна с плана си нея и Кородулин. — Предпочитам да умра, вместо да се омъжа за мимбратски касапин.

— С удоволствие бих ти помогнал да изпълниш замисъла си, недостойна жено! — не й остана длъжен Кородулин.

Оттук нататък всичко се разви много бързо.

— Според мен, деца, вие наистина трябва да размислите върху това — предложи меко Поул, прекратявайки крясъците. — Необходимо е и двамата да се успокоите и да поговорите насаме на някое усамотено място. Кажете ми, милорд Мандор, има ли наблизо тиха стая, където нашите млади могат да си поприказват, без да бъдат прекъсвани или безпокоени? На върха на някоя кула може би?

— Има една охранявана стая на върха на южната кула в двореца, Ваше Превъзходителство — отговори той със съмнение в гласа. — Някога е служила за затвор на друговерци от благородническо потекло, чийто ранг не позволявал да бъдат хвърлени в подземията.

— Има ли решетки на прозорците? — попита тя. — И здрава врата, която да се заключва отвън?

— Да, Ваше Превъзходителство.

— Хайде да я погледнем тогава — предложи тя.

— Нищо няма да ни стане, ако погледнем.

Хванах дъщеря си за ръка и я дръпнах настрани.

— Те ще се избият, ако ги затвориш в една стая, Поул — прошепнах й.

— О, не мисля, че ще стигнат чак дотам, татко — увери ме тя. — Може да крещят един срещу друг, но до насилие няма да се стигне. В Арендия има строги правила на поведение, които забраняват насилието между мъже и жени.

— Но не и между мимбрати и астурианци.

— Ще видим, татко, ще видим.

И така, Маясерана и Кородулин се превърнаха в съкилийници. Отначало от кулата се носеха пронизителни крясъци и викове, но ние не им обръщахме внимание. Това поне потвърждаваше, че са още живи.

Все се каня да питам Поулгара дали идеята да ги затвори е лично нейна или пък дойде от приятеля на Гарион. Като познавам обаче извратеното му чувство за хумор, навярно е било негово хрумване. От друга страна пък Поул е много посветена в странностите на човешкото сърце и би могла да предположи какво ще се случи, ако двама млади останат насаме за дълго време. Поулгара е уредила много бракове и е твърде умела в това.

И така, след като затворихме двамата в южната кула на двореца, ние се заехме с други дела. Нито една война или пък значима битка не завършва без продължително съвещание след като боят вече е приключил. Бяхме малко изненадани, когато Горимът на Улго се присъедини към нас на разискването. Поколения Горими не се бяха показвали от пещерите. Ран Борун беше зает с държавни дела в Тол Хонет, така че го представляваше Мергон. Подисс дойде на север, за да говори от името на Селмисра.

По настояване на Мандор се разположихме в тронната зала на Алдориген, за да обсъдим всичко на спокойствие. След като изхабихме няколко часа да си разменяме комплименти, ние най-сетне започнахме по същество. Ормик, кралят на най-практичните сред нас — сендарите, започна пръв. Ормик беше късокрак и простоват на вид момък, но много по-проницателен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Господа — започна той, — и вие, лейди Поулгара. Мисля, че имаме добра възможност да обсъдим нещо важно. Това е един от редките случаи, когато повечето владетели от Западните кралства се събират на едно място, а последните злополучни събития този път ни поставиха от една и съща страна на бойното поле. Защо не се възползваме от този изблик на здрав разум и не изгладим дребните неразбирателства помежду си? Ако постигнем хармония и съгласие даже може да сме благодарни на Кал Торак. — Той бегло се усмихна. — Няма ли да е ирония на съдбата, че той донесе война, пък резултатът от неговата авантюра да се окаже мир?

— Преди това имаме да доизгладим други неща, Ормик — каза Родар. — В моята Драсния има ангаракски окупационни войски. Ще ми се да ги убедя да си съберат багажа и да си ходят вкъщи.

— Около Крепостта също има останали мурги — добави Чо-Рам.

После Елдриг взе думата и според мен малко се увлече.

— Алория може да се справи с жалките останки на ангараките, които още се скитат в пределите й — каза той. Това ме накара да наостря уши. И аз понякога използвам името „Алория“ в случаите, когато искам да обединя алорните около някоя идея. Но твърде неочакваното въведение на Елдриг, който използва име, загубило смисъл от времето на Мечото рамо, леко ме разтревожи. Когато някой алорн започне да говори за Алория, това е сигурен знак, че е член на Мечия култ, а точно по северната граница на Толнедра беше разположена внушителна армия от алорни. — Тук имаме да разискваме други, по-важни неща — продължи старият крал на череките. — Бяхме свидетели на нещо, което не се е случвало преди. Пред нашите очи беше отнета силата и могъществото на един Бог. Убеден съм, че останалите богове имат пръст в това, а Бранд беше тяхното оръдие. Не знам за вас, господа, но това ме навежда на много интересни изводи. В моето копие от Кодекса на Мрин се говори за пророк на боговете, който ще стане господар на Западните кралства. Дотук добре. Видях със собствените си очи как Бранд убива Торак и съм готов за втората крачка. Череките признават и приемат върховенството на Бранд. Ако всички ние имаме един водач, дребните неразбирателства, за които говори Ормик, сами ще се решат.

— Съвсем правилно — каза Чо-Рам замислено. — Двамата с Бранд се разбираме чудесно и мисля, че и Алгария може да подкрепи череките в това. Ще призная върховенството на Бранд.

Тези идиоти! Бранд не беше този, за когото говори Мрин! Там става дума за Гарион, който още не се беше родил!

— Мисля, че сме единодушни по този въпрос — намеси се в разговора и Родар. — Децата на Бога Мечка говорят чрез мен. Бранд е върховният ни водач!

— Не се ли разбързахме малко — възпротиви се Ормик. — Аз отчасти съм алорн и не по-малко желая Бранд за свой предводител. Ще отида, където той ми нареди, но искам да чуя мнението на Толнедра, Улго, Арендия и Нийсия, преди да правим планове за обединение. Всички армии на запада сега са разположени тук. Ако алорните, подмамени от една химера, оскърбят по някакъв начин тези, които не принадлежат към тяхната раса, ще си докараме втора битка при Во Мимбре още преди кръвта от първата да е изсъхнала по тревата.

Тогава хлъзгавият и влечугоподобен Подисс, посланикът на кралица Селмисра, стана.

— Кралят на сендарите говори мъдро. Извънредно съм удивен от готовността на кралете суверени да се подчинят на един водач, чийто произход е неясен. Той дори не е крал на Острова на бурите. Той е просто пазач. Не е нужно дори да пращам пратеник до Стис Тор, за да съгласувам подобно решение. Вечната Селмисра никога няма да се закълне във вярност на някакъв безименен алорнски главорез.

— Вие нийсанците имате много къса памет, Подисс — гневно каза Елдриг. — Ако нямаш някоя историческа книга под ръка, аз ще ти изпратя. Сигурно ще искаш да разлистиш главата за това какво се случи в Нийсия в лето четири хиляди и второ след като Селмисра уби крал Горек.

После се изправи Мергон.

— Нека не започваме със заплахи един към друг, господа. Това трябваше да бъде мирна спогодба помежду ни, нали помните. — Той поспря замислено. — Аз не по-малко от вас се възхищавам от Пазителя на Рива. Приветствам лорд Бранд от името на моя император и му предавам поканата да дойде в Тол Хонет, така че Ран Борун да може да го възнагради, както подобава на най-изтъкнатия воин на Запада. Нека обаче не прибързваме с предприемането на необратими ходове, водени единствено от възхищение и благодарност. Вярвам, благородният Бранд пръв ще се съгласи, че между изкуството на войната и изкуството на мира има малко общи черти и те рядко са сред достойнствата на един и същи човек. Битката свършва бързо, а бремето на мира става все по-тежко с всяка изминала година. — Той поспря за миг и после заговори доста по-твърдо. — Разтревожен съм от тези разговори за обединена Алория, господа. Чувал съм за Черек, Драсния и Алгария, цял свят знае Острова на бурите и непристъпната Рива. Но къде се намира тази Алория? Кои са нейните граници? Къде е столицата й? Това място не се нарича Алория още от времето на Черек Мечото рамо. Потресен съм от тази внезапна поява на забравеното кралство, отдавна погребано сред пепелищата на античността. Имперска Толнедра трябва да си дава сметка за реалността. Не можем да пратим наши посланици в двореца на феите, нито можем да сключим договор с императора на Луната. Можем да търгуваме единствено със земни кралства. Митовете и легендите, колкото и да са величави, не могат да станат част от делата на империята ни. Не и ако искаме да запазим някаква стабилност на този свят.

Виждах как лицето на Елдриг става все по-червено и по-червено. Мергон просто предизвикваше съдбата.

— Озадачен съм и от нещо друго — продължи говорителят на Ран Борун. — Защо изведнъж решихте да пренебрегнете установените от толкова време договори и спогодби? Всички вие сте подписвали договори с империята, а сега сте готови да ги изхвърлите през прозореца. Дали е наистина разумно да оскърбявате Ран Борун, особено като се има предвид числеността на неговата армия?

— Чуй ме, Мергон — изръмжа войнствено Елдриг. — Алория е там, където казвам аз, а зад гърба си имам достатъчно силна армия, за да подкрепи думите ми. Ако желаеш да се върнеш в Тол Хонет и да докладваш какво сме решили тук, тръгвай още сега. Бойните ми кораби са достатъчно бързи, така че мога да бъда там доста преди теб. Ако се наложи, и сам ще разясня всичко на Ран Борун. После ще отскоча до Стис Тор и ще постъпя по същия начин със Селмисра.

— Сигурно точно така и ще стане — намеси се Горим. — Ето че се приближаваме към тази втора Битка при Во Мимбре, за която спомена крал Ормик. Смятам обаче, че първата ни стига, какво ще кажете? Вие, алорнски крале, искате да поканите Бранд за върховен водач на целия Запад, защото той е алорн. Толнедра и Нийсия признават неговите заслуги, но не биха искали да му се подчиняват като на владетел — също защото е алорн. Нека избегнем тази зараждаща се война. Вече имаме достатъчно избити зад гърба си. Истината е, че нито един човек не може да управлява целия Запад, така че нека оставим завинаги тези спорове. Познавам Бранд достатъчно добре, за да знам, че той не би приел короната, ако му я предложите.

— Добре казано, Блажени Горим — горещо го подкрепи Бранд. — Не бих искал да те разочаровам, Елдриг, но аз не съм този твой предводител. Така че ще трябва да намериш някой друг, който да подхожда на тази титла.

— Не можем да седим със скръстени ръце, Бранд — възропта Елдриг. — Ти уби Торак. Ние трябва по някакъв начин да те възнаградим за това. Тогава какво ще кажеш за всичките ни съкровища или пък нещо подобно?

— Може ли едно предложение — намеси се Горим. — Защо не дадем за жена на Бранд принцесата на империята Толнедра? Това е най-високата чест, която може да ти отдаде Толнедра, Бранд.

— Вече имам жена, Блажени — каза му Бранд, — а само един луд може да поиска повече от една жена. Не ми трябва и корона, не искам толнедранската принцеса, нито пък съкровищата на останалите кралства. За какво са им на риванците съкровища? — Той постави ръка на щита си. — Ако още не сте забелязали, аз вече имам съкровище и нашата раса го пази с цената на живота си вече две хилядолетия. Нима искате да ни натоварите да пазим и друго съкровище? Колко живота мислите, че имаме? Горим е прав. Не мога да седя в Рива и да управлявам света. Ако нещо се случи в Нийсия или пък в пещерите на Улго, ще мине месец преди аз дори да чуя за него. Нещо повече — аз служа на Белар. Мисля, че можем да обидим Недра, Иса и Чалдан, ако приема да съм ваш предводител. Да не говорим, че УЛ също може да се възпротиви. Ако наистина ще има върховен предводител, то той ще бъде посочен от боговете, а не от хората.

Тогава не издържах и реших да сложа край на тези брътвежи. Станах и взех думата.

— Щастливи сме да чуем съвета на Вечния човек — промърмори Горим.

— Щастливи или не, ще го чуете — рекох безцеремонно. — Какво, в името на всички богове, ви прихвана, та спорите около тази абсурдна идея, Елдриг? Бранд не е призваният за върховен вожд. Вие сигурно също си давате сметка за това.

Елдриг изглеждаше смутен.

— Но нали победи Торак? Мислех, че можем да се придвижим още напред, това е всичко. — После вдигна ръце. — Е, добре, малко насилих нещата, признавам. Надявах се, че това е последното събитие. Силно желая то да се случи, докато съм жив, затова реших, че е възможно малко да ускоря предреченото. Сигурно сгреших. Съжалявам. Мрин може да има предвид и Бранд, обаче, не е ли така?

— Изключено — намеси се Белтира. — Кралят на Рива ще е върховният вожд, а не риванският Пазител.

— Е, добре — заплете се безпомощно Елдриг. — Мислех, че Бранд е почти крал.

— Не и от моя гледна точка. Не съм крал — каза му Бранд.

— Забрави за това тогава — предаде се Елдриг.

— Можеш да си сигурен в това — казах.

— Върховният вожд обаче ще дойде, Белгарат — напомни ми Горим.

— Знам.

— Тук ли ще си, за да го направляваш?

— Сигурно. Още не усещам никакви признаци на настъпващата смърт. Поул и аз ще се погрижим за това, когато времето дойде. Отдавна се готвим.

— Нали знаеш за предсказанието на Мрин, че върховният вожд ще се ожени за толнедранската принцеса?

— Знам всичко, Горим. Аз съм този, който свърза нишката на дриадите с линията на Борун, за да сме готови.

— Какъв е този Мрин, за който говорите, хора? — попита Мергон. — Мислех, че Мрин е река в Драсния.

— Това е алорнската Библия, Ваше Превъзходителство — отвърна Поул. — Тя предсказва бъдещето.

— Съжалявам, лейди Поулгара, но никой не може да предсказва бъдещето.

— Досега няма нито едно грешно пророчество, Ваше Превъзходителство — възпротиви се Белтира.

— Вероятно защото книгата е толкова обща, че всъщност не казва нищо — изсумтя Мергон.

— Напротив, много е подробна. Трудно се чете, но щом веднъж я разбереш, чрез нея може да се предскаже всичко, което предстои.

— Само ако й вярва човек, маестро Белтира. Виждал съм библиите на други раси и те не означават нищо за мен.

— Сигурно Недра има пръст в това, Мергон — казах. — Недра не обича мистицизма под каквато и да е форма. Вие имате един много практичен Бог. Но да продължаваме, господа. Ако решим наистина да изглаждаме противоречията си тук, по-добре е да се захващаме за работа. Освен ако не предпочитате да подпишете празни бланките на договора, пък аз ще попълня клаузите по-късно.

— Добро попадение, Белгарат — изкиска се Белдин. — И какво ще е това споразумение?

Обърнах се към близнаците.

— Вие двамата сте експертите. Какво казва Мрин? Колко неща трябва да решим точно и колко могат да останат за по-нататък?

— Мисля, че ще трябва да потвърдим брака между краля и принцесата — отвърна Белтира. — Това е казано ясно.

— И върховното предводителство — добави Белкира. — Всичко трябва да е предварително установено, така че да има пълно съгласие, когато дойде времето. Кралят на Рива ще даде определени заповеди, а кралете на останалите нации ще трябва да му се подчинят. В противен случай следващият път ще победи Торак.

— Вие с всичкия си ли сте, бе, хора?! — не издържа Мергон. — Няма никакъв ривански крал, този род прекъсна със смъртта на Горек.

— О, просто му го кажи, Белгарат — каза Родар с отвращение. — Този ще спори поне още седмица напред.

— Та да пръсне информацията из целия Тол Хонет? Дръж се сериозно, Родар.

— Аз съм дипломат, Белгарат — обидено рече Мергон. — Знам как да пазя тайна.

— Можеш да му кажеш, татко — каза Поулгара. — Ще започне да прави всякакви догадки и до никъде няма да я докараме.

Огледах кралете и посланиците.

— Искам да се закълнете, че ще пазите тайна, господа — казах. — Тези, които са с ранг на посланици, могат да го кажат на своите владетели, но по-далеч не трябва да стига. — Погледнах ги строго един по един и те измърмориха съгласието си. — За да бъда кратък — продължих, — риванската линия не прекъсна със смъртта на Горек. Един от неговите внуци оцеля. Родът още е жив и един ден негов наследник ще се върне в Рива и ще се възкачи на трона. Тази информация не бива да напуска залата. Беше ни много трудно да опазим наследниците, без съществуването им да бъде разгласено навсякъде.

Не съм съвсем сигурен дали Мергон ми повярва, но Елдриг и останалите алорни бяха мускулести здравеняци, затова и той се държеше, сякаш е повярвал. Така или иначе, нищо не губеше. Ако го лъжех, нямаше да има никакъв крал на Рива, който да се ожени за някоя от прекрасните имперски принцеси. Нито пък някой щеше да стане върховен вожд на Запада. Така че той не се възпротиви, най-вече за да не ядоса алорните, предполагам.

Подисс обаче беше различен случай. Нийсанците се чувстваха малко ощетени от това, че единствено тяхното кралство е управлявано от жена. И най-малката проява на пренебрежително отношение, основателна или въображаема, предизвикваше вой до небесата. Но ако си го кажем направо, Нийсия не беше кой знае какъв авторитет сред семейството на останалите нации. Тя се състоеше предимно от блатисти равнини със застояла вода и малобройно население, където, като изключим търговията с роби, пазарът почти не беше развит. Когато стана ясно, че в споразумението Нийсия дори няма да е упомената, Подисс избухна.

— А какво е участието на моята кралица, Вечната Селмисра? — попита той. — Какъв дял ще има тя в тази подредба на света?

— Незначителна — отвърна Елдриг, — а ако зависи от мен, изобщо няма да има участие. Няма нужда да прави каквото и да било, освен да подпише документа, Подисс. Това ще я накара да не си пъха носа в дела, които не са нейна работа.

Не бих могъл да кажа, че Елдриг е образец на дипломацията.

— Значи аз няма какво повече да правя тук — каза Подисс, надигайки се от мястото си. — Дори няма да огорчавам моята кралица като й предам тези нелепости. Можете да решавате, каквото си пожелаете, господа, но то няма да бъде подписано от Селмисра.

На това място в своята хроника Давул Хромия окончателно губи мярката. Епосът му нагло твърди, че Поулгара скочила от мястото си, превърнала Подисс в змия, а себе си — в сова и го отнесла нанякъде. Тези измишльотини бих могъл да си ги обясня само с едно. Вероятно Давул точно на това място си е дал сметка, че вече е изписал десет страници, без да се случи нито една магия. Поулгара наистина наказа Подисс, но случката нямаше нищо общо с описаната в епоса. Постъпката й беше много по-ужасяваща, но никой в залата не го забеляза. Тя просто се приближи към мястото на Подисс и направи с него това, което стори и на Елдалан в Астурианския лес. Дори не знаех какво му показва — той изобщо не крещеше. Но каквото и да е било, то го накара най-напред да побелее като платно, а сетне да стане най-сговорчивият от преговарящите.

Това имаше и друг ефект — накара Мергон оттук нататък също да запазва всички възражения за себе си.

Трябваха ни няколко дни, за да завършим Съглашението от Во Мимбре и още един цял ден, докато мимбратският писар го оформи във „висок стил“. Но след като мимбратите бяха домакините, беше въпрос на добра воля да ги оставим да изготвят последната версия. Когато всичко беше готово, Горим взе своето копие, изправи се на крака и ни го прочете:

„Ето решенията, които взехме във Во Мимбре.

Нациите от Запада ще се подготвят за завръщането на краля на Рива, защото в деня, когато той се яви, Торак ще се събуди и отново ще потегли насам. А никой друг освен кралят на Рива не може да му надделее и да ни предпази от безчестно поробване. Каквото заповяда кралят на Рива, това и ще сторим. Той ще вземе имперската принцеса на Толнедра за жена и ще господства над Западния доминион.

Който престъпи тези решения, ще му бъде обявена война, хората му ще бъдат разпръснати по четирите посоки на света, градовете му — сринати, а земите му ще опустеят. Кълнем се в честта на Бранд, който повали Торак и го потопи в сън, докато Предопределеният дойде и го унищожи. Амин.“

Елдриг се облегна в стола си.

— Е, с това приключихме — каза той. — Сега всички можем да си вървим.

— Не веднага, Ваше Величество — спря го Уилдантор. — Предстои една кралска сватба.

— Почти бях забравил за това — каза Елдриг. — Онези двамата още ли крещят един срещу друг?

— Не — отвърна Поул. — Виковете спряха преди няколко дни. Последният път като се заслушах пред вратата, отвътре се носеше само някакво кикотене. Явно Маясерана има гъдел.

— Чудех се какво ли правят там — каза меко Горим.

— Тогава можем да потегляме с войските си към дома — вметна Родар. — Обикновените войници едва ли много се интересуват от кралски сватби. Искам моите копиеносци да са на границата на Драсния преди края на лятото.

— Бойните ми кораби ще ги закарат до Коту — предложи Елдриг.

— Благодаря за предложението, Елдриг, но драснианците не са добри моряци. Сигурен съм, че моите копиеносци предпочитат да ходят.

После Бранд изпрати да доведат Кородулин и Маясерана. Бузите и на двамата пламтяха, когато стражата ги въведе.

— Е, вие двамата, успяхте ли да уталожите враждата си?

— Приемете нашите извинения, лорд Бранд — отвърна Маясерана със сладък и благоразумен глас и се изчерви. — Държахме се много зле, когато ни направихте предложението.

— Няма нищо, Маясерана — опрости я Бранд. — Разбирам, че напълно си променила мнението си.

— Сладката светлина на разума просветли очите ни, лорд Бранд — увери го Кородулин, също почервенявайки. — Дългът към Арендия смекчи сърцата ни и изгони ненавистта. Въпреки че все още имаме различия, решени сме да ги забравим в името на нашето отечество.

— Бях сигурна, че ще постъпите именно така — каза Поулгара с бегла усмивка.

Маясерана отново се изчерви.

— Кога искате да се оженим, лорд Бранд? — попита тя.

— О, не зная — отвърна той. — Някой от вас има ли бърза работа за утре?

— Че какво му е лошото на днешния ден? — възрази тя. Видя се, че търпението не е сред нейните достойнства. При това вече си беше наумила нещо.

— Мисля, че можем да го уредим — каза й Бранд. — Някой да доведе един свещеник на Чалдан.

— Това ще е проблем, лорд Бранд — колебливо рече Уилдантор. — И свещениците ни се крият по горите като всички нас. Отчето може и да откаже да извърши церемонията.

— Няма да се дърпа дълго, приятелю — намеси се Мандор. — Не и ако цени доброто си здраве.

— Би ли посегнал на свещеник?

— Ако дългът ми към Арендия го изисква — отвърна Мандор. — Макар че тази постъпка дълбоко би ме покрусила.

— Сигурно ще е така. Да вървим и да намерим свещеник тогава. Докато го влачим насам, ще му обясниш за какво става дума.

Така Кородулин и Маясерана се ожениха и Арендия формално беше обединена. Макар между мимбрати и астурианци да имаше още дрязги, откритите и кръвопролитни битки постепенно отмряха.

След сватбата кралете на Запада се пръснаха. Все пак дълго време не се бяхме връщали у дома. Двамата с Поул придружихме Бранд на север до Арендския панаир, там се сбогувахме и потеглихме по пътя, който водеше към границата с Улго.

— Ще вземеш ли Гелан в Алдурфорд? — попитах дъщеря си, след като бяхме изминали няколко мили.

— Не, татко. Не мисля, че това ще е добро решение. Много алгарски воини ни видяха във Во Мимбре, а част от тях идваха от Алдурфорд. Някой може да направи връзката. Най-добре ще е да отидем на съвсем ново място.

— Къде?

— Мисля да се върна в Сендария. След Во Мимбре там едва ли ще има много гролими.

— Ти решаваш, Поул. Гелан е твоя отговорност, така че каквото и да направиш, ще се съглася с теб.

— О, благодаря ти, татко! — отвърна саркастично тя. — А, и още нещо.

— Какво?

— Стой настрана от наследника, стари вълко. Този път говоря сериозно.

— Както кажеш, Поулгара.

Не мислех да се съобразявам с това, разбира се, но все пак привидно се съгласих. Така е по-лесно, отколкото да се спори с нея.