Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (18)

Осемнадесета глава

Паническата реакция на Чамдар в този момент задвижи хода на историята. За да отърве собствената си кожа, той хвърли бебето Гарион в сигурни ръце. Ако беше по-отдаден на каузата, просто щеше да метне бебето обратно в пламъците.

Моята решителност беше по-голяма. Аз овладях убийствения си порив, за да уловя летящия малък вързоп още във въздуха, а това даде на Чамдар достатъчно време да избяга. Направих отчаян скок да хвана Гарион, отърколих се на земята, а когато се огледах, Чамдар вече беше изчезнал. Пронизителният ми вой сигурно е събудил всички в спящото селце.

(От сигурно място знам, че точно в този момент Барак за първи път се е преобразил в Мечката. Гарион беше в опасност и без да се замисли дори, Барак е отговорил по начин, нареден му свише. Точно тази нощ той ловувал диви глигани с приятелите си. Бил насвяткан до козирката, затова всичко, което помни, е, че дошъл в съзнание над един полуоглозган скелет на дива свиня.

Неколцина от приятелите му обаче не били толкова пияни. Казвали са ми, че след тази нощ окончателно отказали пиенето и прекарали остатъка от живота си като заклети трезвеници.)

„Татко!“ — достигна до мен гласът на Поулгара.

„По-добре се връщай веднага, Поул! Незабавно!“

Коленичих на земята и разпових бебето, което току-що бях уловил във въздуха. Доколкото можех да установя от един поглед, Гарион беше невредим. Дори не плачеше. Погледът му беше пълен с тъга, когато очите ни се срещнаха за първи път, и ме разтърси с неочаквана сила от глава до пети. Изпълни ме внезапна радост и възхищение — нямаше никакво съмнение, че именно той беше този, когото очаквахме.

Извърнах се към горящата къща с надежда, че все още има някакъв шанс да спася Геран и Илдера, но всички пътища натам бяха отрязани. Не почувствах никакъв живот да тупти насред пламъците. Тогава се строполих на снега и избухнах в плач.

Поул ме завари облян в сълзи и коленичил до бебето.

— Какво се случи, татко? — попита тя.

— Тук беше Чамдар — почти й изкрещях. — Огледай се, Поул! Какво мислиш, че се е случило?! Защо си излязла така внезапно?

По-късно горчиво съжалявах заради своето избухване.

Очите на Поул се изпълниха с горест при това обвинение. Тя погледна към пламтящата къща.

— Има ли някаква надежда? — попита.

— Никаква. И двамата са мъртви.

Това отне и последните сили на Поулгара.

— Аз се провалих, татко! — простена горчиво тя. — Беше ми поверена най-отговорната задача в историята и аз не можах да я изпълня!

Аз се опитах да заглуша собствената си болка.

— Няма време за окайване, Поул — казах остро. — Трябва да отнесем бебето далече оттук. Чамдар ми се изплъзна, но може да е още някъде наоколо.

— Защо му позволи да избяга?

— Нямах друг избор. Трябваше да спася бебето. Нямаме повече работа тук, Поул. Да се махаме!

Тя се наведе и повдигна Гарион с тази особена нежност, която е проявявала винаги към многобройните малки дечица, които всъщност не бяха нейни собствени рожби. Когато се изправи, очите й бяха добили стоманен блясък.

— Чамдар има да отговаря за много неща.

— Така е, Поул, и аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да съм сигурен, че ще отговаря поне седмица. Какво стана с Алара?

— Скочи от ръба на една скала. Тя е мъртва, татко.

Яростта ми отново се възпламени.

— Това ще струва на Чамдар още една седмица — обещах.

— Добре. Аз взимам детето, а ти тръгвай подир Чамдар.

Поклатих глава.

— Няма да я бъде тая, Поул. Най-напред ще отведа вас двамата на безопасно място. Моята основна грижа и отговорност е загърната в това одеялце. Да вървим!

Двамата с Поул напуснахме селцето и навлязохме дълбоко в гората, като се държахме далече от пътищата и всичко, което само далечно напомняше за пътека. По това време на годината подобно пътуване не беше никак приятно. Реших проблема с прехраната на Гарион по много находчив начин — откраднах коза от една усамотена ферма.

Най-накрая се спуснахме от планината и аз отведох Поул в нейната къща в Ерат. След това се отдалечих на известно разстояние и призовах близнаците. Говорих с тях толкова кодирано, че не съм сигурен дали ме разбраха напълно. Оставаше ми само да се надявам, че са схванали за какво става дума, когато им казах, че ми трябват в „розовата градина“.

После се върнах в оплетената с розови храсти къща на Поул.

— Трябва да пристигнат съвсем скоро — казах й. — Ще остана, докато дойдат.

— Аз ще се справя, татко. Не позволявай на Чамдар да ти се изплъзне.

— По-важно е да не му позволя да ме проследи. Ще остана. И не се опитвай да спориш с мен за това! — Погледнах през прозореца към оголената от зимата градина. — Мисля, че къщата ти е прекалено усамотена, за да си в безопасност тук. Изчакай да мине зимата, а после намери някое отдалечено село или самотна ферма и се слей с останалите сендари. Не прави нищо, което би привлякло вниманието, докато аз не се разправя с Чамдар.

— Както кажеш, татко.

Винаги ставам нервен, когато Поул се държи прекалено смирено.

Близнаците явно бяха дешифрирали моето послание, защото пристигнаха на следващата сутрин. Поговорих с тях накратко и поех на север към Боктор, за да се срещна с Преследвача. Длъжността, ако изобщо можеше да се нарече така, в този момент беше заемана от един скромен и малко известен чиновник в разузнавателното управление, на вид напълно незабележителен човечец на име Конар.

— Трябва ми принц Келдар — рекох рязко. — Къде е той?

Конар внимателно отмести купчината документи, които четеше в момента.

— Мога ли да попитам защо, Древни?

— Не, не можеш. Къде е Силк?

— В Тол Хонет, Благочестиви. В момента работи за Копието. — Той сви устни. — Това е първата задача на Келдар от този род. Както знаете, той още не е много вещ в работата.

— Поне добър ли е?

— О, ние имаме големи надежди за бъдещето му, стига да се усъвършенства в работата. Ако е нещо важно, аз бих могъл да дойда с вас. Все пак съм най-добрият.

— Не, ти ще си ми нужен тук. Трябва ми единствено Силк. Имам си причини да настоявам за това.

— А — каза той, — това явно е някое от онези неща.

— Точно така. Чувал ли си напоследък нещо за Ашарак Мурга?

— Само преди седмица беше в Арендия, Древни. Един от нашите агенти го е видял при Големия панаир.

Въздъхнах дълбоко с облекчение. Слава на боговете, Чамдар поне не се мотаеше из Сендария.

— По кой път тръгна от панаира?

— На югоизток, към Толнедранските планини. Агентът ни докладва, че изглеждал нервен.

— Вярвам му — казах неумолимо. — Той направи нещо, което дълбоко ме засегна. Искам да поговоря с него за това, а той прави всичко възможно да избегне срещата, защото тя няма да се размине, без да провеся вътрешностите му на някой стобор.

— Много нагледно се изразявате. — Нищо не можеше да учуди или смути Преследвача. — Ако някой от моите хора попадне по следите му, искате ли той да го убие?

— Не, искам да го направя сам. Само ми кажете къде е, ако това е по силите ви. Хората ви са добри, но не могат да се сравняват с Ашарак.

Погледът му стана лукав.

— Вие си противоречите, Древни. Най-напред настоявате за някакъв двайсетгодишен младеж, който едва преди година е завършил академията, а после твърдите, че най-опитните ми хора не са по мярката на човека, когото преследвате.

— Последователността е за ограничените умове, Конар. Прати вест на хората си в Арендия и Толнедра. Ще съм там много преди съобщението ти да стигне до тях и ще се поогледам. А после ще държа и най-незначителната информация, свързана с Ашарак, която им попадне в ръцете, да ми бъде предавана.

Той присви рамене.

— Щом настояваш за това, Древни.

— Точно така. Сега тръгвам и не си губи времето да се опитваш да ме проследиш.

Той ококори очи с престорена невинност.

— Смея ли да направя подобно нещо, Белгарат!

— Не би бил на този пост, ако не се опиташ да го направиш.

Същият следобед аз напуснах Боктор като привидно поех на югозапад по Великия северен път. Сигурен съм, че поне един от шпионите на Преследвача беше по петите ми. Щом притъмня обаче, той ми загуби следите. Освен ако не се беше научил да лети.

Макар да беше зима, времето над заснежените планини беше ясно. Прелетях над югоизточния край на Сендария и се устремих към Пролгу, за да известя Горим, че Пратеника на боговете се е появил на бял свят. След това се насочих към Големия панаир в планините на Мимбре, за да се посъветвам с главния агент на Преследвача по тези места. Той беше висок и слаб драснианец на име Талвар.

Трябва да внеса едно уточнение — Преследвача винаги е бил най-дълбоко засекретеният агент от драснианското разузнаване. Обикновено той или тя има на разположение малка частна агенция — нещо като разузнаване в разузнаването. Драснианците са си такива — обожават тайнствеността.

— Смятаме, че този Ашарак се е върнал, Древни — каза ми Талвар. — Когато тръгна оттук, пое на югоизток към Толнедранските планини. Но напоследък стават някои неща във Во Мимбре, от които личи неговият почерк.

— Така ли?

— Тук пристигна мургска търговска делегация и изхарчи доста пари, за да подкупва мимбратски рицари. Мимбратите не са много умни и обикновено затъват в дългове, само и само да захласнат с блясък своите приятели. А Ашарак винаги щедро е пръскал златото си. Видите ли кървавочервени златни монети, на часа можете да познаете откъде идват. Може би това е план, който той е започнал още в миналото, но лично аз не смятам така. Внезапният приток на мургско злато означава, че се замисля нов заговор. Проследи пътя на парите, Древни. Те ще ти дадат много повече информация, от което и да е друго нещо.

— Ти си драснианец до мозъка на костите, Талвар — казах.

— Затова и Преследвача ме изпрати тук, Древни. Както и да е, целият напън е да се свали от власт принца, който сигурно е най-задлъжнелият човек в цяла Арендия. — Той направи гримаса. — Ако не служех на правителството си, бих могъл да натрупам богатство по тези места. Някои от мимбратските идиоти биха платили прекомерно висока лихва, само и само да се освободят от своите дългове.

— Внимавай за нашата задача, Талвар — казах му. — Не си позволявай да се разсейваш. Ако ще забогатяваш, прави го през свободното си време, а не докато работиш за мен. Ашарак успял ли е да докопа вече и престолонаследника?

— Изглежда още не е. Младият принц Кородулин все още има чувство за чест, въпреки огромните си дългове. Засега устоява на придумванията на мургите, но май започна лека-полека да се огъва. Има нужда от някого, който да му стегне юздите.

— Мисля, че познавам такъв човек. Кажи ми някакви имена, Талвар. Искам да знам кои са точно тези продажни мимбратски рицари. Ще пратя моя човек във Во Мимбре да реши проблема.

— Сега разбирам защо те наричат Благочестивия Белгарат — каза той.

— Недей да бъркаш благочестието с парите, Талвар. Ще загазиш, ако го допуснеш.

После се отправих към Во Ебор, където Мандорален се обучаваше в бойното изкуство под бдителния поглед на барона. Баронът на Во Ебор наскоро се беше оженил за една млада благородничка на име Нерина. Неговите задължения обаче не му оставяха много време за младата съпруга. Затова пък наблизо имаше на разположение един красив и почтен млад рицар, който винаги беше готов да го замести. Нищо непристойно, нали разбирате, но пък създаваше много любопитна ситуация.

Щом пристигнах, веднага пристъпих към въпроса.

— Докъде стигна с бойното изкуство ученикът ти, бароне? — попитах възрастния мъж.

— Той многократно надмина очакванията ни, Древни — отвърна баронът. — Съмнявам се, че в цяла Арендия има някой равен нему.

— Хубаво. — Погледнах Мандорален. — Искам да отидеш във Во Мимбре — наредих му. — Там има някои хора, които си просят боя. Взимат подкупи от мургите, за да отклонят принц Кородулин от правия път. Спри ги. Посланикът на Драсния при двора на стария крал трябва да ги знае по име кои са. Предизвикай няколко от тях и им счупи по някоя кост. Опитай се обаче да не убиваш, докато трае процедурата. И занапред ще имам задачи за теб, а не искам да те преследва някаква вендета, когато дойде това време.

— Ще направя най-доброто, на което съм способен, както ми нареди, Благочестиви Белгарат — отвърна младият човек. — Моето копие, мечът ми и дясната ми ръка са винаги на твое разположение. И понеже съм — а и цял свят го знае — най-могъщият жив рицар, няма съмнение, че ще победя тези низки изчадия, при това за мен ще е най-леката задача, която с радост ще изпълня. А тъй като съм твърде умел, то пораженията, които те ще претърпят, обещавам ти, няма да им причинят непоправими вреди.

(Лорд Мандорален може да бъде изключително многословен, хвърли ли се веднъж с главата надолу в някое изречение!)

Доколкото си спомням, лицето на баронеса Нерина пламна при скромното му изявление за неговата недосегаемост. Но арендските дами са си такива.

Никога не разбрах напълно подробностите от заговора на Чамдар във Во Мимбре. Може да е било само отклоняваща вниманието тактика, за да не му дишам във врата. Чамдар видя лицето ми в Анат и съм сигурен, че би направил всичко възможно, за да не го усети отново така близо до себе си.

Докладът на драснианския посланик във Во Мимбре ме настигна по пътя след няколко месеца. От него разбрах, че Мандорален е изпълнил обещанието си. Празнодумен или не, щом като веднъж си затвори устата и започне да действа, е нещо от рода на природно бедствие. Доста голям брой от рицарите, вписани в неговия списък, е трябвало да бъдат буквално измъкнати от броните, за да превържат раните им.

По това време аз вече бях в драснианското посолство в Тол Хонет.

— Справя ли се добре? — попитах Копието, сочейки към Силк. Сигурно не беше много тактично да задавам подобен въпрос точно под носа на изчервилия се начеващ шпионин, но последните събития видимо бяха подкопали добрите ми обноски.

— Той е многообещаващ служител, Древни — отвърна Копието. — Има една слабост обаче — склонен е да се отклонява от главното. Честността също не е сред най-силните му страни. Притежава душа на крадец и не може да устои, когато има удобен случай да открадне нещо.

— Копие! — възропта Силк. Принц Келдар носеше типични за драснианците черен жакет и панталон. Беше жилаво дребно момче с остро лице и дълъг прав нос. По онова време беше едва на двайсет, но в очите му вече прозираха нехарактерни за неговата възраст цинизъм и интелигентност.

— Е, добре, господа — казах. — Да се залавяме за работа тогава. Има един гролим на име Чамдар, който обикновено се представя като Ашарак Мурга. Наскоро беше в Сендария и направи неща, които сериозно ме ядосаха. Доколкото имам информация, той е минал през Арендия и сега е на път за насам. Искам да го открия. Намерете ми го.

— Той попадна право в целта, не мислиш ли? — обърна се Силк към своя приятел. После ми хвърли онази безочлива усмивчица, която винаги ме е дразнила. — Питам просто от любопитство, Древни — защо тъкмо аз бях удостоен с честта да ти помагам в това издирване? Все пак съм новак тук.

— Защото Чамдар ме познава, пък вероятно може да разпознае и повечето от опитните агенти на Копието. Ти си нов тук и лицето ти още не е станало популярно. Ето защо търся точно теб. Надявам се, че тази анонимност ще ти помогне да го откриеш.

— Искаш ли да го убия? — светнаха очите на Силк.

— Не, просто желая да го намериш. Оттам нататък аз ще се заема с него.

— Само ми разваляш удоволствието.

— Винаги ли е такъв? — обърнах се към Копието.

— Обикновено да. Но понякога е и по-лошо.

— Колко ще дадеш за информацията къде се намира този Ашарак, Древни? — лукаво попита Келдар.

— Силк! — изплющя като камшик гласът на Копието.

— Само се шегувам, де — ухили се дребосъкът. — Познавам Благочестивия Белгарат още от момче. На него му е известно, че обичам да му подръпвам брадата от време на време. — Той ме погледна. — Но да се върнем на въпроса. В момента Ашарак Мурга е в Тол Ран. Бих могъл да ти дам името на хана, където е отседнал, ако искаш. Мога ли да направя още нещо за теб?

— Сигурен ли си, че е именно в Тол Ран? — попитах.

— Колкото можем да сме сигурни за всяко друго нещо в тази работа. Толнедранското разузнаване не е най-доброто, но пък по улиците има много негови хора. А те винаги следят какво прави Ашарак Мурга.

— А ти откъде разбра за него? — попита Копието.

— Имам връзки в толнедранското разузнаване — отвърна небрежно Силк, поглаждайки черната си дреха. — В момента Ран Борун провежда търговски преговори с мургите, а делегацията им докладва директно на Ашарак. Техни вестоносци постоянно сноват между Тол Хонет и Тол Ран през последните две седмици.

— Ти откъде разбра това? — настоя Копието.

Силк му се ухили самодоволно.

— Имам собствени източници — отговори.

— Нека бъда по-конкретен — защо не си ми докладвал за това?

— Още доуточнявах нещата и ми бяха необходими няколко допълнителни подробности, преди да ти представя разкритията си. Винаги задаваш много въпроси, Копие. Аз поех този случай, ти имаш прекалено много други грижи.

— Ти си като златна мина с информация, принц Келдар — каза саркастично Копието. — Но рано или късно ще ти разбия мутрата. — И бързо смени темата. — Какво се опитва да продаде на мургите Ран Борун?

Силк сви рамене.

— По малко от всичко — отвърна мъгляво той.

— Опиши по-подробно това „всичко“, Силк!

Принц Келдар трепна.

— Е, добре, щом толкова настояваш. Ран Борун има племенник, който работи в търговската територия на Рива. Племенникът е на път да обърне пазара на вълна по време на пролетното стригане на Острова на бурите и ще натрупа огромна печалба, ако успее да продаде вълната в Мург. Един мой приятел на острова обаче се опитва да изтика племенника. Ако Ран Борун сключи сделката с мургите, той ще направи моя приятел богаташ вместо собствения си племенник.

— А пък ти вземаш комисионна от приятеля си, така ли? — попита Копието.

— Естествено. Аз му осигурявам информация за хода на търговските преговори. Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари, Копие.

— Ако чичо ти разбере, че използваш източниците на разузнаването за своя собствена облага и забогатяване, ще получи апоплектичен удар. Нали ти е известно това?

— Тогава ще трябва да направим всичко възможно той да не разбере, нали? — отговори невъзмутимо Силк. — Чичо ми е крал на Драсния, Копие. И без това има достатъчно грижи на главата си, та да му стоварваме нови. — После малкият измамник се обърна към мен. — Да дойда ли с теб в Тол Ран? — попита той.

— Добре би било. Предполагам, че имаш контакти там.

— Стари приятелю, аз имам контакти навсякъде. Искаш ли да знаеш какво е закусвала днес Селмисра?

— Не. Защо по-добре не си събереш багажа? Утре тръгваме много рано.

— Няма нужда да си събирам багажа, Белгарат. Той винаги е готов.

На другата сутрин Силк слезе в двора на драснианското посолство екипиран с кафяв кадифен жакет и черна торбеста шапка, килната над едното ухо.

— Не е ли малко неподходящо това облекло за дългата езда, която ни чака? — попитах го.

— Трябва да си играя ролята, Древни — отговори той. — В Тол Ран съм известен като Радек от Боктор. Понякога ми се налага да свърша нещо и открих, че не е полезно да използвам собственото си име. Това „принц“, което ми е прикачено по семейна линия, кара търговците да мислят, че съм лесна плячка. Но, повярвай ми, никой не се опитва да мами Радек от Боктор. Сключих няколко много сполучливи сделки под това име.

— Убеден съм, че е така. Да вървим.

Поехме по главния път към Тол Ран и седмица по-късно пристигнахме в този затрупан от снега град. Тол Ран е точно на границата с това, което някога беше Марагор, и се намира високо в планината. Всяка зима върху него се изсипва почти толкова сняг, колкото в Боктор или Вал Алорн. Отидохме в хана, където Силк обикновено отсяда, докато е в града и „заради благоприличието“, както той се изрази, наехме твърде разкошно обзаведени стаи на горния етаж.

Не много след като бяхме пристигнали един от местните драсниански агенти дойде да ни посети. Двамата със Силк проведоха дълъг разговор на техен си таен език. Съвсем не беше необходимо да го правят така демонстративно, разбира се, но Келдар държеше да се покаже.

Когато другият драснианец си тръгна, малкият ми спътник ме запозна с някои подробности от разговора им. В разказа му имаше съществени празнини, но аз не си направих труда да го разпитвам. Нямаше нужда да му обяснявам, че разбирам езика на жестовете.

— Ашарак е тук — приключи дребосъкът, — но през последните дни никой не го е виждал. Ще се поразвъртя наоколо и ще видя дали мога да надуша нещо.

— Направи го — рекох. — Аз ще почакам тук. Няма смисъл да се издаваме, че съм в Тол Ран. Чамдар ме познава и само да ме зърне, ще е преминал границата на Ктол Мург още преди залез слънце.

Силк кимна с глава и излезе.

Едва беше хлопнала вратата зад него обаче и аз промених до неузнаваемост вида си и го последвах. Направих това не защото не му вярвах, макар че Силк не е от хората, на които можеш да имаш пълно доверие. Просто исках да видя как действа. Той още не го знаеше, но ролята на Водача щеше да е една от най-важните, когато дойдеше времето. Исках да съм сигурен, че ще се справи с това, което предстои да се изпречи на пътя му.

Той не ме разочарова. Принц Келдар вече беше толкова шлифован, колкото показваше и неговият прякор^[1]. Не се беше бръснал откакто напуснахме Тол Хонет и поникналата брада го правеше да изглежда по-възрастен, отколкото всъщност беше. Неговият талант му позволяваше лесно да добие обноските и движенията на възрастта, която му даваха останалите. Бях убеден, че ако наистина го желае, Силк би могъл да натрупа състояние като актьор, ако професията на шпионин не беше толкова вълнуваща за него. Сменял съм толкова много образи през годините, че веднага мога да разпозная гения, когато го срещна.

(Силк, не позволявай това да ти завърти главата! Признавам, че си много добър, но нали точно затова те наех?)

Радек от Боктор се поразтъпка по снежната улица и остави след себе си доста сключени сделки. Стоях по-отстрани, затова не можах да чуя подробности от разговорите, но останах с твърдото впечатление, че Радек продаде много неща, които всъщност не притежаваше. Той обаче нагло обещаваше доставката им. Представям си колко пари е натрупал само от тези празни обещания. Силк не се свени да мами хората при удобен случай, но въпреки това усилено работеше върху репутацията на Радек.

По едно време той се отправи към квартала, където обикновено отсядаха мургите. Там, в общата стая на един хан, се захвана за работа. След като набързо продаде няколко неща, каквито всъщност не притежаваше, той дискретно започна да разпитва.

На масата му имаше трима мурги с татуирани лица. Той се облегна на мястото си, като лениво си играеше с чашата.

— Ако някой от вас познава човек на име Ашарак, нека му каже, че Радек от Боктор има делово предложение към него — заяви той.

— Защо пък аз да се трепя, та Ашарак да богатее? — възрази единият от мургите.

— Защото Ашарак плаща добри комисионни — отвърна Силк. — Обзалагам се, че ще оцени услугата. Предложението ми е много щедро.

— Щом е толкова добро, мога и аз да се заинтересувам.

— Не искам да те обиждам, Грачик — каза Силк с тънка усмивка, — но нямаш толкова пари. Става дума за стоки, а ти знаеш колко скъпо могат да струват те.

— Какви стоки?

— Предпочитам да кажа това лично на Ашарак. Понякога нещата могат да излязат от контрол, а аз имам силни конкуренти. Ако те разберат, че Радек излиза на пазара, цените ще почнат да се качват. А това няма да е от полза нито за мен, нито за Ашарак.

— Ашарак не е в Тол Ран — каза Грачик. — Преди два дни замина за Тол Борун.

Единият от другите двама мурги сръга приказливеца под масата.

— Е, поне така чух, де — тутакси се поправи Грачик. — Никога не можеш да си сигурен с Ашарак. Той прави сделки из цяла Толнедра. Досега може да е стигнал и до Тол Хорб.

Беше толкова прозрачен, че чак да го съжалиш. Грачик си позволи да изпусне нещо, което е трябвало да пази в тайна.

— Ашарак наистина е много потаен и неуловим — съгласи се Силк. — Вече втори месец се опитвам да го намеря. Предложението ми е много сериозно и най-вероятно той е единственият, който би могъл да си позволи да го приеме. Ако познаваш някой, който може да му предаде съобщението, нека му каже, че до ден-два се връщам в Тол Хонет. Обикновено отсядам в един хан до драснианското посолство. Ако иска да удвои парите си, нека ме потърси. Нямам намерение повече да си губя времето да го търся.

Силк поговори с мургите още половин час и си тръгна. Останах още малко и чух как двамата мурги гълчат своя побратим за дългия му език и достатъчно дълго, за да видя как Грачик с намерение да изкупи вината си праща двама наемници по следите на малкия ми приятел. Вероятно мургите искаха да запазят в тайна местонахождението на Ашарак.

Двамата наемни убийци настигнаха Силк на покритата със сняг странична уличка, но той си даваше ясна сметка, че е следен. Изглеждаше уверен, че може да се справи с подобна ситуация. Затова пък аз не бях много сигурен в способностите му и стоях наблизо, та да му се притека на помощ, ако се наложи.

Не стана нужда обаче. Не съм виждал друг толкова ловък в ръкопашния бой като Силк. Убийците бяха толнедрански скитници и изобщо не можеха да се мерят с малкия ми приятел. Той се нахвърли върху им, извади един нож от ботуша си, а друг — от колана и уби двамата само за няколко мига. После затрупа със сняг телата и продължи по пътя си. Това момче наистина беше добро!

Добрах се до хана ни само няколко минути преди него. Когато дойде, вече седях пред камината.

— Е — попитах го аз, — откри ли нещо?

— Ашарак е в Тол Борун. Информацията със сигурност е вярна, защото мургът, който се изпусна, опита да поправи грешката си като ми прати преследвачи. Това ни стига, за да сме сигурни, нали?

— Вероятно е така. Тогава утре заминаваме за Тол Борун.

— Още сега, Белгарат. Утре заран този бъбрив мург ще установи, че наемните му убийци са се провалили, а аз не искам да се оглеждам на всяка крачка. Затова да тръгваме колкото се може по-скоро.

Трябваха ни четири дни, за да стигнем Тол Борун, защото Силк настояваше да страним от главния път. Мислех, че познавам всички друмища из Западните кралства, но моят остронос приятел ме преведе по пътеки, за чието съществуване дори не подозирах. Точно преди Ран Борун той слезе от коня и смени дрехите си.

— Нова самоличност — обясни ми. — Ашарак вече сигурно е разбрал, че някакъв на име Радек го търси.

— Сега пък за кого ще се представиш?

— Амбар от Коту. Амбар е по-малко подозрителен от Радек, пък и двамата не се движат в едни и същи среди.

— Колко още такива мистериозни драснианци можеш да извадиш от ръкава си?

— Вече им загубих бройката. Но особено съм привързан към Радек и Амбар. Най-дълго време съм изкарал с тях и ги познавам най-добре. Понякога обаче изтупвам праха и от някой друг, за да поддържам формата.

— Това ли те учиха в академията?

— Понякога ставаше дума и за това, но повечето от нещата ги бях измислил сам още преди да постъпя там. Роден съм за тази работа, Белгарат. А сега ще продължим ли пътя си?

Понеже „Амбар от Коту“ не беше заможен като „Радек от Боктор“, наехме стая в един по-беден квартал на Тол Борун и Силк незабавно излезе на улицата с куп измислени истории, които прикриваха истинската му цел. Върна се късно през нощта, подръпвайки неспокойно острия си нос.

— Нещо не е наред тук, Белгарат — каза той.

— Така ли?

— Убеден ли си, че Ашарак знае за твоето преследване?

— Разбира се. Аз съм като наказание божие и на него му е известно, че ще го гоня, където и да се скрие.

— Тогава защо не се крие? Натъкнах се на него преди около два часа. Вярно е, че съм добър, но не чак толкова.

Изгледах го изпитателно.

— Май ще е добре да отидем и да хвърлим още един поглед на този приятел — казах. — Мисля, че вече те познавам достатъчно, за да се доверя на инстинкта ти. Щом казваш, че някъде намирисва, по-добре да проверим каква е работата.

Той ми се поклони с изключително изящество.

— Живея, за да ти служа, Древни — каза.

Беше близо полунощ и суров вятър брулеше пустите улици на Тол Борун, когато тръгнахме към южната част на града. Там бяха обичайните свърталища на мургите. Силк ме поведе към един схлупен хан и ние пропълзяхме към мръсния прозорец, направен от евтино стъкло.

— Ето за този ми казаха, че е Ашарак Мурга — прошепна в ухото ми малкият крадец, сочейки към един от посетителите с татуирано лице, който седеше в ъгъла.

Човекът наистина наподобяваше Чамдар, приликата беше невероятна. Но когато за всеки случай внимателно проникнах в съзнанието му, сърцето ми се сви. Мургосът, който седеше в ъгъла, не беше Чамдар. Не издържах и започнах да ругая.

— Какво има? — изшептя Силк.

— Това не е човекът, когото търся.

— Белгарат, в града има хора, които го познават лично и са убедени, че това е Ашарак Мурга.

— Съжалявам, но те грешат. Преследвали сме негов двойник. — Продължих да ругая още известно време. — Най-добре е да се връщаме в Тол Хонет. Искам да разкажа на Копието за това. Човекът, когото всички внимателно следят, не е Чамдар.

— Как можеш да си толкова сигурен?

— Чамдар е гролим. Човекът край масата тук е обикновен мург. Приликата с Ашарак е много голяма, но той не е този, когото търсим.

Мислих за това през цялото време, докато се връщахме към хана, където бяхме отседнали. Поразителното откритие обясняваше много неща. Срам ме е да си призная, но не бях помислял за тях преди. Трябваше да се досетя, че нещо кара Чамдар да стои толкова дълго пред очите ни. Сигурно мозъкът ми съвсем е заспал.

— Какво елиминира тоя мург от състезанието? — попита Силк.

— Съзнанието му. Мога да разпозная мислите на Чамдар, когато попадна на тях. Само си загубихме времето в Тол Борун. Искам да тръгнем обратно към Тол Хонет още щом слънцето изгрее.

— Копието много ще се разтревожи от тези новини. Излиза, че е изхабил много време и пари, само за да наблюдава един двойник.

— Вината не е негова. Аз съм по-грешен. Доколкото ми е известно, наоколо бродят още половин дузина имитатори на Ашарак. Чамдар работи за Ктучик, а Ктучик знае как да наподоби чертите на един човек дотолкова, че да ни заблуди.

— А какво прави Чамдар през това време?

— Търси нещо. Аз пък се опитвам да му попреча.

— Така ли? И какво точно търси?

— Не ти трябва да знаеш, Силк. Когато се върнем в Тол Хонет искам да заминеш за Черек.

— Черек? По това време на годината?!

— Сезонът изобщо няма значение. Нали познаваш Барак?

— Графът на Трелхайм ли? Разбира се. Пихме заедно по време на последната среща на Съвета на алорните. Той е самохвалко, но аз го харесвам.

— Помни какво си казал. Предстои да работите дълго време заедно.

— Откъде знаеш това?

Не успях да се въздържа.

— Имам си свои източници — върнах му неговите камъни по неговата глава. — Искам да отидеш в Трелхайм и да му обясниш положението. Той никога няма да стане добър шпионин, но трябва да знае какво става по света. Едва на деветнайсет е и има нужда от напътствия.

— Най-напред ще трябва да се посъветвам с Копието.

— Не мисли за Копието. Аз ще му кажа това, което трябва да знае. Отсега нататък ще работиш за мен. Искам да се явяваш незабавно, когато те повикам. Когато ти кажа да направиш нещо, ще го правиш. Никакви спорове, никакви въпроси. Това, с което сме се заели, е най-важното нещо в човешката история от разцепването на света насам. А ти си затънал в него чак до върха на острия си нос.

— Добре тогава — каза той, а после ме погледна лукаво. — Най-после дойде времето, а?

— Така е, млади приятелю.

— Ще победим ли?

— Поне ще опитаме.

Когато стигнахме Тол Хонет, Белдин вече ме чакаше в драснианското посолство.

— Ти какво правиш тук? — попитах го. Никак не бях очарован от присъствието му.

— Много си кисел — отбеляза брат ми.

— Преди няколко дни ми беше поднесена много неприятна изненада. Ктучик е намерил начин да направи така, че обикновени мурги да приличат на Чамдар. Разчитах драснианското разузнаване да го следи вместо мен, но това беше грешка. Изгубили са векове да тичат подир двойниците му.

Белдин подсвирна.

— Това вече не сме очаквали. Казах ти сам да си вършиш работата. Нали си даваш сметка, че с тоя твой мързел си развързал ръцете на Чамдар?

— Не наливай още масло в огъня, Белдин. Провалих се. И това се случва понякога.

— По-добре си вдигай задника и заминавай за Сендария. Поул е сама там, а ти нямаш и най-малка представа къде в действителност е Чамдар.

— Тя къде е?

— Точно за това става дума. То всъщност е и причината да съм тук. Близнаците ме извикаха в Долината и ме пратиха да те открия. Напуснала е къщата си в Ерат миналата седмица.

— И къде е отишла?

— Има едно селце — Горни Гралт — на юг от Ерат. Поул е във фермата на един човек на име Фалдор, която е на около десетина левги оттам. Работи в кухнята и бебето е с нея. Най-добре е да отидеш и да я предупредиш, че сте изгубили Чамдар.

— Май си прав — съгласих се мрачно. — Изглежда съм забъркал голяма каша, а?

— Е, не може да се каже, че си се покрил със слава. Водача наистина ли е толкова добър, колкото казва Мрин?

— Почти, но ще трябва още да му позагладя ръбовете.

— Той наясно ли е какво всъщност става?

— Направи няколко сполучливи догадки, които не са много далече от целта.

— И останалите ли са по местата си?

— Още липсва Майката на умиращата раса, но съм сигурен, че и тя ще се покаже, когато стане нужда.

— Оптимизмът не е лошо нещо, Белгарат, но понякога го имаш в излишък.

— В Долината ли се връщаш?

— Не, предпочитам да отида пак в Южен Ктол Мург. Торак може всеки момент да се събуди и някой ще трябва да го наблюдава.

— Добре, аз тръгвам към Сендария.

— Приятно пътуване.

Изтупах от прахоляка скитническия костюм на разказвача на приказки и щом отвориха портите на Тол Хонет следващата утрин, напуснах града. През годините на няколко пъти бях минавал през Горни Гралт и знаех къде точно се намира селцето.

Разбрах, че издирването на Чамдар е било чиста загуба на време, но все пак се разкри уловката, с която той успя да ме подведе няколко пъти. А това не е малко. Всъщност не се притеснявах особено, че ми се е измъкнал. Бях сигурен, че все някога ще се покаже и аз ще се разправя с него веднъж завинаги.

Временно оставих тези мисли настрана и поех по императорския път на север, който водеше към Сендария и мястото, наречено фермата на Фалдор.