Стивън Ериксън
Дом на вериги (4)

Пролог

Границата на Новородения,

943-тият Ден на Издирването

1139 г. от Съня на Бърн

Телата — сиви, издути и пъпчасали — бяха осеяли крайбрежната ивица. Гниещата плът, струпана като плавеи от придошлата вода и бавно полюшвана от вълните на прилива, гъмжеше от черни десетокраки рачета. Дребните колкото монета твари едва-що бяха наченали своя стръвен набег над обилното пиршество, поднесено им от разкъсания лабиринт.

Морската шир се сливаше с ниско надвисналото небе. Калаено сиво — горе и долу, накъсано единствено от още по-тъмносивото на наносите и трийсет удара с греблото по-навътре — от жълтеникавите тонове на едва различимите горни етажи на наводнените сгради на някогашния град. Бурите бяха спрели, водите бяха притихнали сред отломките на един удавен свят.

Ниски трътлести същества бяха доскорошните му обитатели, с плоски лица, с дълга сплъстена светла коса. Светът им някога беше студен, ако се съдеше по дебело подплатените дрехи, с които бяха облечени. Но с разкъсването това се бе променило до гибелни размери. Въздухът бе станал зноен и влажен, а вече и задушлив от вонята на развала.

Морето се бе породило от река от друго селение. Огромна, широка и може би обхващаща цял континент пресноводна артерия, натежала от тинестия нанос на равнината, с тъмни глъбини, пълни с грамадни бодливи костури и големи колкото колело на фургон октоподи, с плитчини, гъмжащи от раци и плаващи месоядни растения. Реката се беше изливала като потоп върху тази огромна низина. Дни, после седмици, после — месеци наред.

Бурите, причинени от гибелния сблъсък на тропически въздушни течения с тукашния умерен климат, бяха тласкали напред този потоп под писъка на свирепите ветрове и с неумолимо надигащите се води идеха смъртоносни напасти, за да вземат душите на онези, които не бяха удавени.

Разломът, незнайно как, се бе затворил някъде предната нощ. Реката от другото селение се беше върнала в обичайното си русло.

„Крайбрежието“ отпред едва ли заслужаваше наименованието си, но нищо друго не идваше в ума на Трул Сенгар, докато го влачеха по границата на Новородения. Нищо повече от тиня, струпана на грамади срещу огромната стена, изпъваща се от хоризонт до хоризонт. Стената бе устояла на потопа, макар че водата вече се процеждаше от другата й страна.

Трупове от лявата му страна, вдясно — отвесна стръмнина, може би осем човешки боя, дебелината на върха на самата стена не беше повече от двайсет крачки. Това, че бе удържала цяло море, нашепваше за чародейство. Широките плоски камъни под нозете му бяха оцапани с кал, но тя вече съхнеше в горещината, по повърхността пробягваха сиви насекоми и отскачаха от пътя на Трул Сенгар и онези, които го бяха пленили.

На Трул все още му беше трудно да го възприеме. Та това бяха братята му, в края на краищата. Близките му. Лица, които бе познавал през целия си живот, лица, които бе виждал да се усмихват, да се смеят и лица — понякога — изпълнени със скръб като неговото. Стоял беше редом до тях през всичко, което бе ставало, в бляскави победи и терзаещи душата поражения.

„Братя?“

Вече нямаше усмивки. Нямаше смях. Лицата на мъжете, които го държаха, бяха студени. Замръзнали.

„Докъде стигнахме.“

Походът свърши. Няколко ръце натиснаха Трул Сенгар, безмилостни към раните и синините му. С някаква незнайна цел мъртвите вече обитатели на този свят бяха вградили по върха на каменната стена тежки железни халки. Здраво ги бяха вклинили в огромните каменни блокове. Халките се нижеха равномерно по дължината на стената, на интервали от по петнайсет крачки, докъдето стигаше погледът му.

Сега тези халки имаха ново предназначение.

Увиха вериги около тялото му, заковаха пранги на китките и глезените му. Стегнаха болезнено железния, покрит с шипове обръч на кръста му, промушиха веригите през железните халки по него, изпънаха ги и го приковаха за железния пръстен. Силом отвориха устата му, натикаха вътре желязната плочка и я затегнаха над езика му.

Последва Стриженето. Една кама вряза кръг на челото му, след това крив прорез разсече кръга, острието натисна дълбоко и се заби в костта. В раните натриха пепел. Грубо отрязаха дългия му перчем — потече кръв, — после намазаха с гъсто лепкаво мазило останалото от косата му, втриха го силно в темето. До няколко часа цялата му коса щеше да окапе и той щеше да остане съвсем плешив.

Стриженето бе абсолютно задължително — неотменим акт на отлъчване. Вече беше отлъчен. Престанал бе да съществува за братята си. Никой нямаше да го оплаче. Делата му щяха да се заличат от паметта заедно с името му. Майка му и баща му щяха да са създали едно дете по-малко. За неговия народ това бе най-жестокото наказание — много по-жестоко от смъртното.

И все пак Трул Сенгар не беше извършил никакво престъпление.

„Значи до това стигнахме.“

Стояха над него, може би чак сега осъзнали какво са извършили.

Един познат глас наруши тишината:

— Сега ще говорим за него. А след като си идем оттук, той ще престане да е наш брат.

— Сега ще говорим за него — в един глас казаха останалите; и някой добави:

— Той те предаде.

Първият глас беше хладен, затаил злорадството, но Трул Сенгар беше сигурен, че го чува.

— Казваш, че ме е предал.

— Предаде те, братко.

— Какво доказателство имаш?

— От собствения му език.

— Само ти ли твърдиш, че си чул изречената от него измяна?

— Не, и аз я чух, братко.

— И аз.

— И какво каза нашият брат на всички вас?

— Каза, че си откъснал кръвта си от нашата.

— Че вече служиш на таен господар.

— Че горделивостта ти ще донесе гибел на всички ни…

— На целия ни народ.

— Значи е говорил срещу мен.

— Да.

— Със собствения си език ме е обвинил в измяна към нашия народ.

— Обвини те.

— А изменил ли съм аз на нашия народ? Нека обсъдим това обвинение. Южните земи са в пламъци. Вражеските армии избягаха. Враговете вече стоят на колене пред нас и ни молят да станат наши роби. От нищо бе изкована империя. И силата ни продължава да крепне. Още и още. За да сме все по-силни, какво трябва да правим, братя мои?

— Трябва да издирваме.

— Да. И когато намерите това, което трябва да дирите?

— Да го доставяме. На теб, братко.

— Разбирате ли необходимостта от това?

— Разбираме я.

— Разбирате ли жертвата, която правя — за вас, за нашия народ, за бъдещето ни?

— Да.

— И въпреки това, докато издирвахте, този мъж, нашият доскорошен брат, говореше против мен.

— Да.

— И още по-лошо: говорил е в защита на новите врагове, които намерихме.

— Говореше. Нарече ги Чистия род и каза, че не бива да ги избиваме.

— Но ако те наистина бяха Чист род, тогава…

— Нямаше да изгинат толкова лесно.

— Точно така.

— Той те предаде, братко.

— Той предаде всички ни.

Последва тишина. „Ах, вече трябва да станат съучастници в твоето престъпление. И ето, че се колебаят.“

— Той предаде всички нас, нали, братя?

— Да. — Думата излезе от гърлата им грубо, едва изломотена — колеблив, неуверен хор.

Дълго време не проговори никой. След това — свирепо, с едва удържан гняв — прозвуча:

— Да, братя. И трябва ли да пренебрегнем тази опасност? Тази заплаха за измяна, тази отрова, тази напаст, целяща да всее раздор сред нас? Дали ще се разпространи? Ще се наложи ли отново да идваме тук? Бдителни трябва да бъдем, братя. Помежду си. Един спрямо друг. Ето, вече говорихме за него. И него вече го няма.

— Няма го.

— Никога не е съществувал.

— Никога не е съществувал.

— Да си вървим оттук тогава.

— Да. Да си вървим оттук.

Трул Сенгар се вслушваше в стъпките им по камъните. Заглъхнаха. Беше сам, неподвижен, виждаше само зацапания с кал камък покрай железния пръстен.

Морето подмяташе гнилите трупове по брега. Пълзяха раци. Водата бавно се процеждаше през хоросана, просмукваше циклопската стена с гласа на мърморещи призраци и се стичаше от другата страна.

Сред неговия народ съществуваше стара, отдавна известна истина, навярно единствената истина — че Природата се бори с един-единствен, вечен противник. С един враг. И че да разбереш това, означава да разбереш света. Всеки свят.

Природата има само един враг.

И той е неравновесието.

Стената бе удържала морето.

„И в това има два смисъла. Братя мои, не можете ли да съзрете истината в това? Два смисъла. Стената удържа морето.“

„Засега.“

Нищо нямаше да устои на този порой. Потопът тепърва започваше — нещо, което братята му не можеха да разберат. И може би никога нямаше да го разберат.

Удавянето бе обичайно за неговия народ. Удавянето не плашеше. И тъй, Трул Сенгар щеше да се удави. Скоро.

Но знаеше, че скоро всички ще дойдат при него. Целият му народ.

Брат му бе разрушил равновесието.

„Природата не ще го понесе.“