Стивън Ериксън
Дом на вериги (23)

19.

Разправят, че осиновеното дете на капитана — което по това време го знаели с нещастното име Гръб — отказвало да се качва във фургон по време на похода. Че изминало пеш целия път, докато в първата седмица, под най-жаркото слънце в годината, здрави и читави войници залитали и падали.

Навярно това е измислица, защото според всички записки по това време детето е било не повече от петгодишно. А самият капитан, по чиито дневници голяма част от това пътуване и сблъсъкът, с който е завършило то, са описани в най-големи подробности, споменава твърде малко за Гръб, обременен в много по-голяма степен от тежестите на командването. Поради това, за бъдещия Първи меч от периода на Късната империя се знаят съвсем оскъдни подробности, освен легендарното и може би — измисленото.

„Житията на тримата“

Морагал

Рояци мухи и оси бръмчаха в горещия стаен въздух в пролома, а вонята вече бе станала непоносима. Юмрук Гамът откачи каишката и смъкна очукания железен шлем от главата си. Плъстената подложка беше подгизнала от пот и черепът го сърбеше, но мухите налитаха и той не я свали.

Продължи да оглежда южния край на пролома, докато адюнктата бавно подкара коня си през касапницата долу.

Триста сети и над сто коня лежаха мъртви, повечето поразени от стрели, в клисурата със стръмни брегове, в която ги бяха подмамили. Беше станало бързо, включително залавянето и отвеждането на оцелелите животни. По-малко от камбана време бе изтекло от нападението на конниците и ако Темъл не бе заповядал на своите уикци да се върнат за прикритие на ядрото на армията… „Е, щяхме да ги загубим и тях.“

Впрочем, тъкмо тези уикци бяха предотвратили нов набег срещу обоза — само присъствието им се оказа достатъчно, за да предизвика бързо оттегляне на врага, без да се пролее нито капка кръв. Бойният главатар, командващ пустинните конници, се бе оказал достатъчно предпазлив и не бе позволил въвличането на силата му във все по-отдалечени схватки.

Много по-добре беше да разчита на… грешки в преценката. Сетите, незачислени като флангова конница в авангарда, бяха нарушили заповедите и заради това бяха загинали. „А кучият син очаква само да направим още такива глупави грешки.“

Настръхна от нещо в сцената долу. Адюнктата яздеше сама през касапницата, изправила гръб и без да обръща внимание на боязливите стъпки на коня си.

„Не в мухите е опасността, а в осите. Едно ухапване и конят ще побеснее. Може да се вдигне на задните си крака, да я хвърли и тя да си счупи врата. Или да заподскача надолу през клисурата и после да се опита да драсне по някой от стръмните склонове… както са направили някои от конете на сетите…“

Но конят просто си пробираше пътя през мъртвите тела, а облаците оси само се вдигаха от пътя му и отново кацаха върху плячката си, щом кон и ездач ги подминеха.

Старият войник до Юмрука закашля и се изплю и щом Гамът го погледна, изломоти нещо за извинение.

— Не е нужно… капитане. Гледката е ужасна, а и сме много близо…

— Не е това, сър. Само… — Замълча и бавно поклати глава. — Все едно, сър. Просто един стар спомен.

Гамът кимна.

— И аз си имам няколко такива. Значи Юмрук Тене Баралта иска да разбере дали трябва да прати напред лечителите си? Отговорът, който можете да му отнесете, лежи пред вас.

— Тъй вярно.

Гамът изчака войникът с прошарената коса да обърне коня си и да се отдалечи и се загледа отново в адюнктата.

Беше стигнала до отсрещния край, където лежаха повечето тела, струпани до оплисканите с кръв каменни стени, и след дълга пауза, през която огледа сцената във всички посоки, дръпна юздите и подкара обратно.

Гамът постави шлема на главата си и стегна ремъка.

Адюнктата стигна до склона, подкара нагоре и спря до него.

Никога досега не беше виждал толкова сурово изражение на лицето й. „Жена с малко женски чарове, както казват за нея с тон, почти близък до жалостта.“

— Адюнкта.

— Оставил е много от тях ранени — каза тя. — Допуснал е навярно, че ще стигнем навреме до тях. Ранени малазанци е по-добре от мъртви все пак.

— При условие че главатарят се стреми да ни забави, да.

— Стреми се. Дори със снабдителната линия на хундрилите ресурсите ни са на изчерпване. Загубата на фургоните снощи ще се почувства от всички.

— Защо тогава Ша’ик не изпрати този боен главатар срещу нас още докато прехвърляхме река Ватар? Сега сме на по-малко от седмица път до Стената на Вихъра. Щеше да спечели още някой месец, а ние щяхме да сме в много по-тежка форма, когато най-сетне пристигнем.

— Прав сте, Юмрук. И нямам отговор. Темъл оцени силата на тази нападателна част на малко под две хиляди — беше сигурен, че сблъсъкът през деня по фланга е разкрил пълната сила на противника, защото е видял обозните коне, както и прибраните от сетите. Тъй че частта е доста голяма.

Гамът се позамисли над това и изсумтя.

— Почти все едно, че си имаме работа с объркана съпротива, скарана помежду си.

— Същото ми хрумна и на мен. Засега обаче трябва да се заемем с този главатар, иначе ще ни пуска кръв до смърт.

— Пак трябва да се приказва с Гал значи. Ако успеем да ги измъкнем от тази броня на дядовците им, сигурно ще могат да изкачат един хълм, без конете им да грохнат.

— Тази нощ искам морската пехота, Юмрук.

Той присви очи.

— Морската пехота ли, адюнкта? Искате да се подсилят постовете?

Тя вдиша дълбоко.

— През 1147 година Дасем Ълтър се е изправил пред подобна ситуация с много по-малка армия срещу ордите на цели три племена, които го изтезавали буквално всяка нощ.

Гамът кимна.

— Знам сценария, адюнкта, и си спомням отговора на Ълтър. Морските пехотинци ще тръгнат тази нощ.

— Погрижи се да разберат какво се очаква от тях, Юмрук Гамът.

— Сред тях има и ветерани — отвърна той. — А и все едно, смятам да ръководя лично операцията.

— Това няма да стане…

— Ще стане, адюнкта. Моля за извинение. Но… ще стане.

— Както решиш.

Едно беше да се съмнява в качествата му на командир, а съвсем друго — в самия него.

 

 

В одана се срещаха три вида скорпиони, никой от който не понасяше другите два. Рано на втората седмица Стрингс беше отвел настрана двамата си приятели сержанти и им беше разкрил замисъла си. Геслер и Бордюк се оказаха сговорчиви, особено на предложението му да си разделят печалбите поравно. Бордюк хвърли пръв странно оцветеното камъче и бързо си избра Червеногърбото копеле — външно като че ли най-злия от трите вида скорпиони. Геслер го последва и избра кехлибарения Вътре-вън, наречен така заради прозрачната му външна кора, през която, стига човек да беше склонен да се вгледа внимателно, се виждаха всевъзможните отрови, лазещи под обвивката.

След това двамата сержанти погледнаха със съжаление нещастния си приятел. Късметът бе отредил тъкмо този, комуто бе хрумнала идеята, да остане със скорпиона Птича джвъчка — дребно плоско черно същество, приличащо точно на името си. Разбира се, стигнеше ли се до тройната подялба на главните печалби, всичко това щеше да е без значение. Само в личните залози между тримата сержанти Стрингс щеше да е на загуба.

Но Стрингс беше показал съвсем умерено разочарование от това, че остана с Птича джвъчка — само сви рамене и прибра шепата камъчета, с които бяха определили реда на избора. И нито Геслер, нито Бордюк забелязаха как устните на стария сапьор се извиха в лека усмивка, докато той се обръщаше, нито привидно небрежния му поглед към седящия в сянката на една скала Кътъл — поглед, на който Кътъл отвърна с едва забележимо кимване.

След това отделенията бяха натоварени със задачата да си намерят съответните шампиони по време на марша, а ако това не станеше — вечер, когато ужасните твари излизаха от скривалищата си, за да търсят нещо за убиване.

Мълвата се разнесе бързо и скоро залозите започнаха да се трупат. Войникът на Бордюк, Мейби, бе избран да събира залозите поради необикновената си способност да помни факти. И от всяко отделение беше избран по един Държач, а Държачите на свой ред избраха Треньор.

Следобеда след набега и избиването на сетите Стрингс забави крачка и се изравни с Ботъл и Тар. Въпреки небрежната му физиономия истината си беше, че в стомаха му вреше и кипеше. Четиринадесета си беше намерила своя скорпион, там някъде в пущинаците, и той току-що бе нанесъл първото си ужилване. Настроението на войниците беше унило, несигурността отнемаше самоувереността им. Явно никой не беше вярвал, че първата кръв, която ще вкусят, ще е тяхната собствена. „Трябва да го избия от главите им.“

— Как е малката ни Весела женитба, Ботъл?

Магът сви рамене.

— Гладна и гадна както винаги, сержант.

Стрингс кимна.

— А как върви тренировката, ефрейтор?

Тар се намръщи изпод ръба на шлема.

— Добре, предполагам. Стига да измисля каква точно тренировка й трябва, веднага се захващам.

— Добре. Положението звучи идеално. Пуснете слуха. Битката ще е тази вечер, една камбана след като вдигнем лагера.

Двамата войници рязко извърнаха глави.

— Тази вечер? — попита Ботъл. — След всичко, което току-що…

— Чухте ме. Геслер и Бордюк готвят своите хубавици, също като нас. Готови сме, момчета.

— Голяма тълпа ще се струпа — измърмори ефрейтор Тар и поклати глава. — Лейтенантът ще има да се чуди…

— Не само лейтенантът, предполагам — отвърна Стрингс. — Но тълпата няма да е кой знае каква. Пуснете слуха из целия лагер.

— Веселата ще я нанижат — измърмори Ботъл с тъжна физиономия. — А аз я хранех всяка вечер. Големи, сочни пеперудки… Тя вземе, че им скочи, истинска красавица, и като почне да яде, нищо не остава освен две крилца и оглозгана топчица. После половината нощ си чисти щипалците и си облизва устничките…

— Устнички ли? — попита Смайлс зад тримата. — Какви устнички? Скорпионите нямат устни…

— Ти пък какво знаеш? — сопна му се Ботъл. — Страх те е даже да я доближиш…

— Приближа ли се до скорпион, го убивам. Точно това прави всеки разумен човек.

— Разумен? Хващаш ги и почваш да им късаш разни неща! Опашка, щипалца, крака — по-голяма жестокост не съм виждал през живота си!

— Е, да видиш, че има устни, не е ли почти същото?

— Интересно къде ли отива всичко? — измърмори Тар.

Ботъл кимна.

— Знам, удивително е. Толкова е мъничка…

— Това ни е тайната — тихо каза Стрингс.

— Кое?

— Причината да избера Птича джвъчка, войници.

— Ти не я избра…

В последвалата подозрителна тишина Стрингс само се усмихна и сви рамене.

— Ловът е едно. Лесна работа. Птича джвъчка няма нужда да е… сложна, за да убие някоя окуцяла пеперуда. Работата е когато се наложи да се бият. Да пазят територия или малките си. Тогава идва изненадата. Мислиш си, че ще загуби тази нощ, а, Ботъл? Мислиш, че сърцето ти ще се разбие? Отпусни, момко. Стрингс винаги мисли за нежните ти чувства…

— Зарежи го това „Стрингс“, сержант — отвърна Ботъл. — Всички знаем кой си. Всички знаем истинското ти име.

— Е, това е ужасно неприятно. Ако стигне до команд…

— Няма, Фидлър.

— Може би не нарочно, но в разгара на някоя битка?

— Кой ще ни слуша паническите крясъци в битката, сержант?

Фидлър изгледа преценяващо младежа и се ухили.

— Вярно. Все пак внимавайте какво говорите и кога.

— Слушам, сержант. Сега би ли обяснил изненадата, за която спомена?

— Не. Почакайте и ще видите.

Стрингс замълча, забелязал малка група ездачи, приближаваща се покрай походната колона.

— Стегнете се, войници. Идват офицери.

Юмрук Гамът изглеждаше уморен и състарен, забеляза сержантът. Да те засмучат отново в армията, след като си минал в пенсия, не беше никак добре, защото първото нещо, което изоставяше един стар войник, беше нервът на службата и беше трудно, ако не и невъзможно да се върне. Точно това отдръпване придаваше особен характер на войнишкото пенсиониране и всеки предпазлив войник обикновено го избягваше. Едно беше да изоставиш определен стил на живот, а съвсем друго — да зарежеш гибелния риск на войнишкото ежедневие. Фидлър загледа с тръпка на безпокойство приближаващия Юмрук.

Двамата, които придружаваха Гамът, бяха капитан Кенеб и лейтенантът, последният — с толкова мрачно, че почти комично изражение. „Офицерската му маска, с която се опитва да изглежда по-стар и с това — по-професионален. Но по-скоро прилича на човек със запек. Някой трябва да му го каже.“

Тримата подкараха бавно до отделението на Фидлър — донякъде изнервящо за сержанта, въпреки че им кимна. Забеляза, че очите на Кенеб са спрели на Кътъл.

Но пръв заговори Ранал.

— Сержант Стрингс.

— Да, сър?

— Двамата с Кътъл, моля излезте встрани от колоната за личен разговор. — След това извиси глас към крачещото пред тях отделение. — Сержант Геслер и ефрейтор Сторми, бегом към нас!

— Четирима ще са достатъчни да предадат правилно указанията на другите отделения — избоботи Юмрукът.

— Слушам, сър! — отзова се Ранал, който тъкмо се канеше да повика Бордюк.

Щом четиримата се строиха, Юмрук Гамът се окашля и започна:

— Ясно е, че всички сте ветерани. И както ме уведоми капитан Кенеб, минавали сте и преди през тези земи — не, няма нужда от повече подробности. Но разчитам на вас точно заради този опит. Адюнктата желае морските пехотинци да отвърнат тази нощ на пустинните нападатели.

И замълча.

Дълго никой не проговори — думите на Юмрука улягаха в умовете на четиримата бойци.

Най-сетне заговори Кенеб.

— Да, отговорът на Дасем, преди толкова години. Имаме късмет, че тази вечер се каните да пуснете системата „предай нататък“. Достатъчно е да продължи, след като тристранната битка свърши. — Наведе се от седлото и попита Фидлър: — Вие имате Птичата джвъчка, нали, сержант? Какви са залозите в момента?

— Според Мейби са четиридесет към едно, сър — отвърна Фидлър невъзмутимо.

— По-добре, отколкото се надявах даже — каза Кенеб и се изправи. — Но бих добавил, сержант, че убедих Юмрука също да заложи на вашата Птича джвъчка.

— Десет джаката — заяви Гамът. — И в това разчитам на… опита на капитана. И на вашия, сержант… Стрингс.

— Ще се постараем, сър.

Геслер се обърна към Сторми.

— Надушваш ли нещо, капрал?

Грамадният фалариец с кремъчния меч на гърба се навъси.

— Няма скорпиони край морето, да му се не види. Да, сержант, май надушвам нещо.

— Свиквай — посъветва го Кътъл.

Ранал изглеждаше объркан, но благоразумно си замълча… засега.

— Използвайте „предай нататък“ — продължи указанията Кенеб. — И запомнете. Погрижете се и най-намръщените отделения да се ухилят.

— Слушам, капитане. — Фидлър се замисли дали да не промени мнението си за Кенеб.

— Още нещо — добави капитанът. — Тази нощ операцията ще се командва от Юмрук Гамът. Съответно, искам вашите две отделения и това на Бордюк да удвоите дежурствата.

„О, ташаците на Гуглата под камък да видиш дано!“

— Разбрано, капитане.

 

 

Лагерът на Четиринадесета армия изглеждаше малко странно — привидно разхвърлян в безпорядък и ако можеше да се види отвисоко, щеше да прилича на дълго възлесто въже. След вечерята всички дейности напълно замряха, освен крачещите с неохота войници за първата постова смяна.

На едно определено място в участъка на морската пехота от Девета рота на Осми легион се беше заформило малко по-особено войнишко събиране — неголям кръг, обкръжаващ малък вътрешен пръстен от ками, забити в земята с остриетата навътре, на разстояние два пръста едно от друго. Вътрешният кръг беше празен, с огладен и почистен от камъчетата пясък.

Мейби беше последният войник, присъединил се към нетърпеливо очакващите около скромната арена. Мълчеше, но устните му мърдаха беззвучно и повтаряха числа и имена. Щом видя очите на останалите, приковани в него, само кимна.

Фидлър се обърна към Ботъл.

— Донеси Веселата женитба, момче.

Бордюк и Геслер дадоха подобни указания за своите състезатели. Отделението на Бордюк беше дало на Червеногърбото копеле името Мангонел, а Геслер и компания бяха нарекли своя кехлибарен Вътре-вън Старшия нокът.

Донесоха трите кутии и Фидлър се обърна към двамата си колеги сержанти:

— Така, сега тримата ще огледаме нашите състезатели и ще се закълнем, че не са им направени никакви промени, било с магия, с алхимия или по друг начин. Че са естествени като в деня, в който са намерени. Непроменени. Всеки от нас ще огледа всеки от трите скорпиона — толкова отблизо и дълго, колкото пожелае, включително с помощта на маг, ако реши, и ще се закълне гласно, в каквито там богове обикновено се кълне, като заяви възможно най-точно какво вижда. Започвам.

Махна с ръка и сложиха трите дървени кутии малко извън кръга от ножове. Отвориха капака на първата — на Бордюк — и Фидлър се наведе над нея. Помълча дълго и накрая кимна.

— Аз, сержант Стрингс от Четвърто отделение в Девета рота на Осми легион, заклевам се в призраците на Скръбния дом и във всички други гадни кошмари, които ме мъчат, че съществото пред мен е естествено, непроменен скорпион Червеногърбо копеле.

След това се премести при шампиона на Геслер и след дълъг оглед въздъхна, кимна и повтори тържествената си клетва в полза на скорпиона Вътре-вън, щъкащ нервно в дървената кутийка.

Накрая приключи със своята Весела женитба.

Геслер повтори процедурата, като се допита до Тавос Понд и Сандс при дългия си оглед на Веселата женитба. Фидлър се беше отдръпнал и с лека усмивка на брадатото си лице изчакваше търпеливо. Най-сетне Геслер изрече намусено клетвата си:

— Аз, сержант Геслер от Пето отделение на Девета рота на Осми легион, заклевам се в Двамата богове на лятото, Финир и Трийч, че съществото пред мен е естествен, непроменен скорпион Птича джвъчка — макар да знам, че в него има нещо, което не виждам и че скоро ще загубя спестяванията си в Сержантския залог.

Фидлър се ухили.

Бордюк се дотътри до Веселата женитба и почти натика лицето си в малката кутия. Това затули в сянка неподвижното същество, той изруга и се отдръпна.

— Би трябвало уж да разбирам от скорпиони, нали. Но видя ли ги, само ги мачкам — като всеки разумен човек. Вярно, познавах една курва, дето си носеше един на каишка на шията, златист такъв, като кожата на гърдите й — нежни цици бяха, такова, не обичаше да й ги бара много човек…

— Давай нататък — подкани го нетърпеливо Геслер.

— Не ме ръчкай. Не обичам да ме ръчкат.

— Добре, няма да те ръчкам. Просто си кажи проклетата клетва, преди сърцето ми да е паднало в гащите.

— Аз, Бордюк, от Шесто отделение на Девета рота на Осми легион, заклевам се в пухкавото коремче на Кралицата на сънищата, че съществото пред мен е естествен, непроменен скорпион Птича джвъчка и дано призракът на баща ми да си остане в гробницата, щото наследството бездруго си е мое и мога да си го загубя, нали? Да си умрял значи да не ти пука повече, нали? Дано си стои там, че ако не, съм обречен бащиният ми дух да ме мъчи цял живот.

— Най-лошото — измърмори Лютс.

— Още една думица от теб, боец — изръмжа му Бордюк докато се връщаше в кръга — и тая нощ ще направя да си единственият, който се хили.

— Освен това не е най-лошото — обади се Балгрид. — Майчинското мъчене — виж, това си е жив убиец. Колко може да издържи човек да е все на седем годинки?

— Двамата ще млъкнете ли! — изръмжа Бордюк и големите му възлести пръсти се извиха във въздуха, все едно че стискат невидими гърла.

— Готови ли сме? — кротко попита Фидлър.

— Ще се крие, нали? — рече Геслер. — Ще чака, докато двамата се дъвчат и мушкат един друг, преди да скочи на накълцания оцелял! Това е цялата работа, нали? Пихтиестият й мозък е по-чист от техните, по-чист и по-хитър, нали?

Фидлър сви рамене.

— Това не знам, Геслер. Свърши ли?

Десантчикът с бронзовата кожа се отпусна, само мускулите на челюстта му се бяха стегнали на възли.

— Тръгна ли приказката, Кътъл?

— Повтарят всяка дума, откакто се пусна, Фид — отвърна тихо сапьорът.

— Виж ти как се раждали легендите — избоботи с насмешливо удивление Корик.

— На арената — изкомандва Фидлър.

Вдигнаха предпазливо трите кутийки над арената.

— На равно разстояние? Добре. Обръщайте ги, момчета.

Мангонел се приземи първи, с извита нагоре опашка и изпънати щипци, заситни към бариерата от ножове след което, едва на косъм от железните остриета, спря, тръгна назад и твърдата му коруба почервеня с характерния му безумен гняв. Старши нокът го последва, скочи долу сякаш готов за бой, зеленикавата течност заискри под кехлибарената обвивка.

Веселата женитба излезе последна, бавно и отмерено, толкова бавно, че сякаш търкаше коремчето си в пясъка. С подвити щипци, с кривната настрана и отпусната опашка. Много по-дребна от другите два скорпиона, тя изглеждаше някак лъскава и плоска.

— Ако измъкне два ножа от кръга и ги използва, ще те убия, Фид! — изсъска Геслер.

— Не й трябват — отвърна Фидлър с раздвоено внимание между това, което ставаше на арената, и пространния коментар на Иб, чийто глас беше станал дрезгав от напрежение, докато описваше витиевато нещо, което поне до този момент не заслужаваше никакъв коментар.

Това изведнъж се промени, като почти едновременно се случиха три неща. Веселата женитба заситни към центъра на арената. Всички естествени оръжия на Мангонел се наежиха, той заотстъпва и обвивката му стана яркочервена. Старши нокът изведнъж свърна на една страна и затича към най-близката стена от остриета, спря се миг преди да се сблъска с тях и замаха бясно с щипците си.

— Май си иска мама, Хъб — отбеляза сухо Корик.

Треньорът на Старши нокът тихо изхленчи в отговор.

Трите скорпиона стояха замръзнали по местата си. Накрая Веселата женитба вдигна опашката си.

И всички освен Фидлър зяпнаха невярващо, щом Веселата женитба сякаш се… раздвои. Хоризонтално. В два еднакви, но по-тънки, по-плоски скорпиона. Които след това се втурнаха, единият към Мангонел, другият към Старши нокът — всеки от двамата като селско псе, нападащо самец бедерин, толкова несъпоставими бяха размерите им.

Червеногърбото копеле и Вътре-вън се бореха отчаяно, но не можеха да се опрат нито на бързината, нито на яростта, с която защракаха мъничките щипци — през крака, опашка, свивки на крайници, и накрая, след като по-едрото същество остана неподвижно и безпомощно, последва лекото, почти деликатно боцване с жилото.

През прозрачната обвивка на Вътре-вън ужасното светлозелено на отровата се видя ясно — и се описа с гадни подробности от Иб, — щом се плъзна от дупчицата, докато красивият доскоро кехлибар на Старшия нокът се замести от болнаво зелено, което стана още по-тъмно и накрая — мъгливо черно пред очите им.

— Мъртъв като сухо говно — простена Хъб. — Старши нокът…

Мангонел го сполетя същата съдба.

След като враговете им бяха надвити, двете скорпиончета Птича джвъчка се втурнаха назад в обятията си… и само за едно мигване на окото отново се сляха в едно.

— Измама! — ревна Сторми и ръката му зашари за кремъчния меч.

Геслер и Трут скочиха да усмирят побеснелия си другар.

— Гледахме, Сторми! — кресна му Геслер. — Гледахме за всичко — и се заклехме! Аз се заклех! Във Финир и в Трийч се заклех, проклет да си! Как да можехме да разберем, че „Весела женитба“ е нещо повече от тъпо име?

Фидлър вдигна глава и срещна твърдия поглед на Кътъл. Устните му замърдаха беззвучно: „Забогатяхме, копеле такова.“

Сержантът се озърна за последно към Геслер и Трут, които дърпаха назад разпенения Сторми, след което се премести и седна до Иб.

— Така. Момче, това, което следва, е само за морската пехота и особено за сержантите. Тази нощ ние ще си направим Веселата женитба с един голям лош Мангонел. Ще обясня какво заповяда адюнктата — повтаряй каквото казвам, Иб, дума по дума — ясно?

 

 

От залез-слънце бяха изтекли три камбани време. Прахта от Стената на Вихъра закриваше звездите и тъмнината извън лагерните огнища ставаше почти непроницаема. Отделения от пехотата тръгваха за последната смяна на постовете. В лагера на хундрилите воините сваляха тежките си брони и се готвеха за лягане. Покрай външните окопи на войнишкото походно селище патрулираха конните воини на Уик и Сети.

Фидлър се върна от ротните фургони при огъня на Четвърто отделение с торбата с личните си вещи, сложи я на земята и я развърза.

Кътъл се беше проснал наблизо и гледаше как сержантът изважда увити в кожа предмети с различна големина. След няколко мига беше подредил пред себе си десетина и започна да ги развива. Лъсна гладко дърво и черно желязо.

Другите от отделението бяха заети с последна проверка на оръжието и снаряжението си и мълчаха. Напрежението сред малката войнишка група бавно се усилваше.

— От доста време не бях виждал такъв — измърмори Кътъл. — Виждал съм имитации, някои почти толкова добри като оригиналите.

— Останали са няколко — изсумтя Фидлър. — Опасността е в отката, защото ако е много силен, проклетото нещо избухва в ръцете ти при изстрела. Тоя модел го измислихме двамата с Хедж, после намерихме една бижутерка от Мейр в град Малаз — представа нямам какво правеше там…

— Бижутерка ли? Не е ли била оръжейничка?

— Мда. — Той започна да сглобява тежкия арбалет. — И дърворезбар, за запиралата и пробките — те трябва да се сменят след всеки двайсетина изстрела…

— Понеже се изтъркват.

— Аха. Или се пръскат. От ребрата, дето отскачат назад — това праща ударната вълна напред. За разлика от обикновения арбалет, където стрелата излиза достатъчно бързо от жлеба, за да избяга от тая вибрация. Тук стрелата е тежка, с тежест отпред — изобщо не излиза от жлеба толкова бързо, колкото ти се ще, тъй че трябва нещо да поеме отката.

— Умно решение, Фид.

— Досега е действало.

— А ако се издъни…

Фидлър го погледна и се ухили.

— Ако се издъни, няма да дишам, за да се оплача.

Последната част изщрака на мястото си, сержантът сложи тежкото оръжие на земята и насочи вниманието си към увитите поотделно метални стрели.

Кътъл бавно се надигна.

— Тия не са с острилки.

— Не са, Гуглата да ме вземе, острилките мога да ги хвърлям.

— И тоя арбалет може да мята проклетии достатъчно далече? Трудно ми е да го повярвам.

— Ами, идеята е, че се прицелваш, стреляш и гризеш пръстта.

— Звучи ми разумно, Фид. Обаче ще ни кажеш на всички, като стреляш, нали?

— Ясно и високо, да.

— И за коя дума да слушаме?

Фидлър забеляза, че всички в отделението му са спрели подготовката си и чакат да отговори. Сви рамене.

— Залегни. Или нещо, което използваше Хедж.

— И то беше?

— Панически крясък. — Фидлър стана. — Е, бойци, хайде. Време е.

 

 

Когато и последните зрънца се изсипаха, адюнктата обърна пясъчния часовник и кимна на Гамът.

— Кога ще отидеш при ротите си, Юмрук?

— След малко, адюнкта. Макар че, тъй като смятам да остана в седлото, няма да препусна към тях, докато не започне битката.

Тя се понамръщи, но не отвърна нищо, а се обърна към двамата уикски младежи, застанала при входа на шатрата.

— Изпълнихте ли си ритуалите?

Момчето, Нил, сви рамене.

— Говорихме с духовете, както ни заповядахте.

— Говорихте? Само това?

— По-рано може би щяхме да успеем да ги… подчиним. Но както ви предупредихме още в Ейрън, силата ни не е като преди.

— Духовете на тази земя са възбудени в момента, лесно се разсейват — добави Недер. — Става и нещо друго. Направихме всичко, което можахме, адюнкта. Най-малкото, ако с тези пустинни воини има шаман, шансът да се разкрие тайната ще е малък.

— Става и нещо друго, казваш. Какво по-точно?

Преди да й отговорят, Гамът се намеси:

— Моля да ме извините, адюнкта. Време е да тръгвам.

— Разбира се.

Юмрукът ги остави да продължат разговора си. Умът му беше като в мъгла — миговете преди всяко сражение, когато несигурността вдъхва объркване и тревога. Чувал бе, че това състояние е обземало други командири, но не беше помислял, че ще сполети и него. Потокът на кръвта му бе вдигнал стена от звук и заглушаваше външния свят. И като че ли другите му сетива също бяха притъпени.

Докато крачеше към коня си — оседлан и вече изведен от един войник, — той тръсна глава, за да я прочисти. И да му каза нещо войникът, Гамът не го чу.

Адюнктата бе останала недоволна от решението му да поведе акцията лично. Но според Гамът рискът си заслужаваше. Подкара в бавен тръс през лагера. Огньовете бяха угаснали и гледката бе някак странно неземна. Минаваше покрай свитите около тлеещите въглени войници и им завиждаше за свободата. Животът на редовия войник беше много по-прост. Гамът бе започнал да се съмнява в способността си да командва.

„Възрастта сама по себе си не гарантира мъдрост. Но е много повече от това, нали? Може да ме е направила Юмрук и да ми е дала легион. И войниците може да ми отдават чест, щом минат покрай мен — макар че не и тук, на вражеска територия, слава на Гуглата. Не, всички тези уловки не са гаранция за моята компетентност.“

„Тази нощ ще е първото ми изпитание. Богове, не биваше да се връщам в армията. Трябваше да опровергая настойчивостта й — проклятие, увереността й — че просто ще се подчиня на желанието й.“

Беше започнал да се убеждава, че е обзет от слабост. Някой глупак можеше да го нарече качество, гъвкаво хладнокръвие. Но той не можеше да се самозаблуждава.

Яздеше, а мъглата в ума му ставаше все по-гъста.

 

 

Осемстотин воини се бяха присвили между едрите балвани в низината, неподвижни и призрачни. Облечени в сивкава броня и телаби с цвета на околния терен, бяха буквално невидими и Коураб Билан Тену’алас почувства в гърдите си прилив на мрачна гордост, макар че друга част от ума му се чудеше на така дълго проточилата се колебливост на Леоман.

Бойният им главатар лежеше по корем на малкото възвишение десетина крачки пред тях. От доста време не беше помръдвал. Въпреки студа под бронята на Коураб се стичаха вадички пот и той отново намести в дясната си ръка дръжката на непривичния тълвар. Винаги бе предпочитал подобните на брадви оръжия, нещо с дълга дръжка, което да може да стисне с две ръце, ако се наложи. Не му се нравеше дългото наточено острие, стигащо чак до дланта му, и съжаляваше, че не му остана време да го затъпи поне до средата.

„Воин съм, а не мога да търпя остри ръбове близо до тялото си. На чии духове им е хрумнало да ме превърнат в такова превъплъщение на объркана ирония? Проклинам ги всички.“

Не можа да изтърпи повече и изпълзя нагоре до Леоман от Флейлс.

Отвъд билото се простираше друго поле, хълмисто и обрасло с трънливи храсти. Зад него беше лагерът на малазанската армия.

— Колко глупаво, да изберат да спрат точно тук — измърмори Коураб. — Мисля, че няма какво да се страхуваме от тази адюнкта.

— Да, достатъчно прикритие имаме — изсумтя Леоман.

— Защо чакаме тогава, главатарю?

— Чудя се, Коураб.

— Чудиш се?

— За императрицата. Преди това е била Повелителката на Нокътя. Тя е създала свирепата му мощ, а всички сме се научили да се боим от онези магове-убийци. Зловещ е произходът й, нали? А след това, като императрица, великите пълководци на армиите й. Дужек Едноръкия. Адмирал Нок. Колтейн. Греймейн.

— Но тук, тази нощ, срещу нас няма такива, главатарю.

— Вярно. Срещу нас е адюнкта Тавори, лично избрана от императрицата. За да бъде юмрукът на нейното възмездие.

Коураб се намръщи, но само сви рамене.

— Нима императрицата не избра и Върховния юмрук Пормквал? Корболо Дом? Нима пак тя не разжалва Уискиджак — най-опасния малазанец, срещу когото са се оказвали племената ни? А доколкото приказките са верни, тя също е виновна за убийството на Дасем Ълтър.

— Думите ти са остри, Коураб. Тя не е предпазена от тежки… грешки в преценките. Е добре, хайде да я накараме да си плати за тях.

Той се извъртя и махна на войниците долу да тръгнат напред.

Коураб Билан Тену’алас се ухили. Може би духовете щяха да му се усмихнат тази нощ. „Моля се дано си намеря добра секира или боздуган сред безчетните малазански мъртъвци.“

 

 

Отделението на Бордюк си беше намерило за позиция малък хълм. Бойците кълняха и ругаеха, докато пълзяха нагоре, след което започнаха да ровят дупки и да подреждат камъните.

Хълмчето най-вероятно беше надгробна могила — всички хълмове в тази падина изглеждаха твърде оформени, за да са естествени. Залегнал на двайсетина крачки от тях, Фидлър слушаше мърморенето и шумоленето на морските пехотинци от Шесто, накъсвани от време на време от нервното ръмжене на Бордюк. На петдесет крачки западно друго отделение се окопаваше на друг хълм и сержантът започна да се притеснява дали няма да се забавят. Могилите обикновено представляваха каменни грамади под тънка пелена от песъчлива пръст и окопаването изобщо не беше лесно. Чуваше как лопатите стържат в твърдия гранит, камъни се изтърколваха шумно през гъстите трънливи храсталаци.

„Дъх на Гуглата, колко непохватни са тия тъпаци!“

 

 

Коураб тъкмо се канеше да прибяга към следващото укритие, когато тежката ръка на Леоман го сграбчи за рамото и той замръзна.

Сега го чу. В падината имаше войници.

Леоман пристъпи до него и зашепна:

— Външни постове. На онези могили. Май ни е приготвила подарък все пак — добави ухилено главатарят. — Чуваш ли как се пипкат? Много дълго са чакали и сега тъмнината ги обърква.

Не беше трудно да се разпознаят вражеските позиции — всички си бяха избрали хълмчетата и се окопаваха шумно. А позициите им бяха твърде раздалечени за взаимна поддръжка. Всяка от тях можеше лесно да се изолира, да се обкръжи и войниците да бъдат избити до крак. Много преди от главния лагер да успее да пристигне подкрепление.

Изглежда, малазанците очакваха набег рано заранта, като първия, помисли си Коураб, докато се промъкваше в тъмното към най-близката вражеска позиция. И адюнктата бе заповядала разполагането им напред като предпазна мярка. Но, както му беше обяснил Леоман, всяка войскова част на терена трябва да спазва правилата за взаимна поддръжка — дори изнесените постове, където ще стане първият сблъсък. Явно адюнктата не беше спазила това основно правило.

След неспособността й да контролира своите конни воини сети, за Коураб това бе поредното доказателство, че Тавори е некомпетентна.

Той намести дръжката на тълвара в десницата си и спря — само на петнайсетина крачки от първото укрепление. Успя да зърне шлемовете поне на двама малазански войници, надничащи от окопите си. Затаи дъх и зачака сигнала.

 

 

Гамът спря в края на вече опразнения бивак на морската пехота. Беше наредил да събудят лечителите, без да се вдига шум. Като предпазна мярка, разбира се, тъй като не можеше да се предскаже дали противникът ще нападне от подстъпа, нагласен от адюнктата. След като всички други ъгли за атака бяха или с естествени препятствия, или с лесно защитими позиции, пустинният боен главатар като нищо можеше да се поколебае пред такава явна покана. Докато изчакваше, Юмрукът започна да си мисли, че от този гамбит няма да излезе нищо, поне тази нощ. А какви бяха шансовете след еднодневния преход армията да намери друго идеално съчетание между терен и разчет на времето?

Пред лицето му изпърха нощна пеперуда и той неволно потръпна. „Поличба ли беше?“ Тръсна глава и отново изправи рамене. До разсъмване оставаха три камбани. Но връщане не можеше да има, така че бойците от морската пехота щяха да се сменят по фургоните, за да отдъхват в утрешния марш.

„Не би било зле да го правя и аз, ако всичко това ще се повтаря…“

 

 

Пресекнат вълчи вой наруши безмълвието на нощта. Макар Коураб да го очакваше, все пак се стресна и за миг се вцепени. От двете му страни воините се надигнаха от укритията си и затичаха към могилата. Изсвистяха стрели и заудряха по виждащите се шлемове. Коураб видя как един от тях отхвърча във въздуха… и разбра, че не е покривал войнишка глава.

Миг на объркване…

Въздухът се изпълни с бойни викове. От могилите се надигнаха фигури в тежки лъскави брони, с насочени арбалети. Полетяха някакви предмети, един от тях се удари в земята на пет крачки вдясно от Коураб.

Взривът го оглуши. Ударната вълна го отхвърли настрана, той залитна и падна в трънаците.

Още и още взривове — изригнаха пламъци и осветиха цялата околност…

 

 

Щом чу вълчия вой, Фидлър се прилепи още по-плътно към земята, заровен под пласта от пясък и храсти — само миг преди мекото стъпало на мокасината да натисне гърба му и нападателят да затича през него.

Могилите си бяха свършили работата — привлякоха нападателите към изолираните, както личеше по всичко, позиции. По едно от всеки три отделения се беше показало срещу врага. Останалите две ги бяха изпреварили с камбана време, за да се укрият между могилите.

И капанът щракна. Сержантът вдигна глава и видя още десетина гърбове между него и укрепения пункт на Бордюк. Щурмът им се поколеба, щом трима изведнъж рухнаха на земята, пронизани със стрели.

— Стани, по дяволите! — изсъска Фидлър.

Войниците около него се надигнаха, изтръсвайки пясък и клони.

Ниско приведен, сгушил до гърдите си грамадния арбалет, зареден с проклетията, сержантът пое напред, далече от позицията на Бордюк. Бойците на Геслер щяха да са напълно достатъчно за подкрепление на отделението на могилата. Фидлър бе забелязал голяма група нападатели по възвишението зад падината — най-малко двеста души — и подозираше, че се придвижват, за да заобиколят засадата по фланга. Очакваше ги най-тесният коридор, но ако успееха да надвият поставения там пехотен пост, можеха след това да ударят ядрото на обоза.

Ухили се, щом чу рязкото и отсечено хрясс на „острилките“ зад гърба си и смъртоносното вуфф на „подпалвачките“, изпълнили цялата падина с безумно червена светлина. Набегът беше спрян и объркването беше заклещило нападателите в клопката. Фидлър и петимата морски пехотинци след него се бяха привели толкова ниско, че силуетите им не можеха да се откроят на пламъците. Стигнаха подножието на склона и се закатериха.

Кътъл изръмжа:

— Няма нужда дори да залягаме.

Сержантът вдигна тежкия арбалет, прицели се високо над линията на хребета и опря металния приклад на рамото си. Вдиша дълбоко, задържа дъха си и бавно натисна спусъка.

Железните ребра изтрещяха, металната стрела с „проклетията“, набучена на върха й, описа изящна дъга. И се скри зад билото.

Взрив, захвърчаха тела и въздухът се изпълни с писъци.

Над тях, по линията на билото, изведнъж се струпаха воини, готови да връхлетят отгоре.

— Отстъпвай! — изрева Фидлър и започна да зарежда. — Отстъпвай!!!

 

 

Коураб изпълзя с порой от ругатни от тръните и се надигна. Другарите му бяха изпопадали около него, поразени от тежките метални стрели или от ужасните морантски муниции. Имаше още десантна пехота, скрита между могилите. Вече чуваше и конския тропот зад тях — хундрили: кучите му синове бяха само с лека броня, бързи и подвижни.

Огледа се за Леоман, но не успя да го зърне сред воините, очертани от пламъците на малазанските гранати — а и от тях повечето едва стояха на крака. Време бе за отстъпление, реши той.

Прибра падналия на земята тълвар, обърна се и затича към хълма.

И налетя на отделението морски пехотинци.

Внезапни викове. Грамаден войник в униформата на сети натресе обшития си с кожа щит в лицето му. Пустинният воин залитна, от носа и устата му швирна кръв и той замахна дивашки. Тежкото острие на тълвара издрънча в нещо… и се прекърши точно над дръжката.

Коураб рухна на земята.

Друг войник пристъпи край него и пусна нещо в скута му.

Нов взрив разтърси нощта някъде горе към хребета — този път по-силен от всичко, което бе чул досега.

Зашеметен, Коураб се надигна, примига да махне сълзите от очите си и видя изтъркалялата се между краката му глинена топка.

От нея се надигна пушек — съскаща, пенеща се киселина, само капка, която се плъзна напред.

Коураб изрева, превъртя се… и напипа захвърлен шлем. Сграбчи го с две ръце, превъртя се обратно към гранатата и я захлупи с бронзовата шапка.

След което затвори очи.

 

 

Докато отделението се оттегляше — склонът зад тях се бе превърнал в мешавица от разкъсани тела от втората „проклетия“ на Фидлър, а Изгорените сълзи на хундрилите налитаха по фланга на останалите нападатели — Кътъл сграбчи сержанта за рамото и го обърна.

— Копелето, дето го събори Корик, тепърва ще се изненада, Фид.

Фидлър се вторачи в току-що надигналата се малко над тях фигура.

— Пусна в скута му димяща острилка — добави Кътъл.

Двамата сапьори спряха и загледаха.

— Четири…

Воинът направи ужасяващото откритие и се превъртя настрана.

— Три…

След това отново се превъртя към острилката.

— Две…

Натресе някакъв шлем върху нея.

— Едно…

Взривът изхвърли нещастника във въздуха на цял човешки бой височина, над огнения стълб.

Но той успя да задържи шлема, превъртя се, зарита дивашки във въздуха и рухна сред облак прах и пушилка.

— Е, това вече…

Но Кътъл не успя да продължи — двамата сапьори само зяпнаха невярващо, когато воинът се изправи, огледа се, грабна някаква захвърлена пика и драсна нагоре по склона.

 

 

Гамът заби пети в хълбоците на коня и се понесе надолу към падината, срещу позицията, от която бяха настъпили хундрилите.

Три групи пустинни воини бяха успели да избегнат огъня на арбалетите и мунициите и да атакуват един от укрепените пунктове. Бяха изтласкали нагоре по могилата и двете скрити отделения и Юмрукът видя как бойците му влачат ранените си другари назад към окопите. По-малко от десет бойци от всичките три отделения продължаваха да се бият — задържаха отчаяно връхлитащите с крясъци нападатели.

Гамът измъкна меча си и препусна право към обсадената позиция. Видя как двама морски пехотинци паднаха пред връхлитащите пустинни воини… и могилата беше завзета.

Мъглата, обвила сетивата му, се удвои; той замаха безцелно юздите в шепата си, смутен и объркан от рева и виковете.

— Юмрук!

Той вдигна меча си. Конят продължаваше в галоп напред, сякаш по своя воля, право към могилата.

— Юмрук Гамът! Дръпнете се оттам!

„Твърде много викове. Крясъци на умиращи. Пламъците… пламъците загасват. Мракът се спуска. Войниците ми загиват. Навсякъде. Всичко се провали — целият проклет план се провали…“

Към него тичаха десетина нападатели… и друго движение, там, вдясно… друго отделение десантчици, приближаваха бързо, сякаш бяха тръгнали на помощ към превзетия укрепен пункт, но бяха свърнали в посока към него.

„Не разбирам. Не насам — обратно. Вървете натам, при войниците ми…“

Видя как нещо голямо излетя от ръката на един от морските пехотинци и падна между нападащите го пустинни воини.

— Юмрук!

Две пики изсвистяха към него.

И нощта се взриви.

Конят се надигна под него и го изхвърли от седлото. Главата на животното се изметна невъзможно нагоре, продължи да се извива назад и тупна между бедрата на Гамът, миг преди той самият да се изтърколи през задницата му и краката му да се изхлузят от стремената.

На земята, сред кръвта по песъчливата пръст.

Примига, отвори очи и видя, че лежи в подгизналата кал, сред тела и части от тела, в дъното на кратер. Шлема му го нямаше. Меча в ръката му — също.

„Бях… бях на кон…“

Нещо се хързулна по брега на ямата и го блъсна в ребрата. Той се опита да залази нагоре, но го свлякоха обратно.

— Юмрук Гамът, сър! Аз съм сержант Геслер — Девета рота на капитан Кенеб — чувате ли ме?

— Д-да… мислех, че сте…

— Да, Юмрук. Но ги свалихме и сега останалите от моите и отделението на Бордюк са на помощ на морската пехота на Трета рота. Ще трябва да ви предадем на лечител, сър.

— Не, нищо ми няма. — Помъчи се да седне, но нещо бе станало с краката му — не реагираха на заповедите му. — Погрижете се за хората на могилата, сержант…

— Правим го, сър. Пела! Ела ми помогни с Юмрука.

Смъкна се още един боец, много по-млад. „Твърде млад е за всичко това. Ще помоля адюнктата да го върне у дома. При майка му и баща му, да. Не трябва да загине…“

— Не трябва да загинеш.

— Сър?

— Само конят му между него и взрива — каза Геслер. — Изумял е, Пела. Хайде, хвани го под мишницата…

„Изумял? Не, умът ми е ясен. Вече съвсем ясен. Най-сетне. Твърде млади са за всичко това. Тази война е на Ласийн — тя да си я води. Тавори — и тя беше дете. Но императрицата уби това дете. Уби го. Трябва да кажа на адюнктата…“

 

 

Фидлър се смъкна изтощен до загасналото вече огнище. Сложи арбалета на земята и отри потта и мръсотията от очите си. Кътъл се отпусна до него.

— Корик още го боли главата — измърмори сапьорът, — но май нищо не му е счупено.

— Освен шлема му.

— Мда, освен шлема. Единственият скрап за отделението тая нощ, като оставим настрана изгубените стрели. А оня кучи син дори не го убихме.

— Много гаден си станал, Кътъл.

— Аха. Май остарявам вече.

— До този извод стигнах и аз. Следващия път просто ръгай с тризъбеца.

— Все пак шашнат съм, че остана жив.

Гонитбата, предприета от хундрилите, ги беше отвела далече отвъд хълма и онова, което бе започнало като набег срещу малазанската армия, се превърна в племенна война. До разсъмване оставаха две камбани. Пехотата беше тръгнала през низината да събира ранени и стрели и да съблече доспехите от мъртвите малазанци, за да не остане нищо, което врагът да може да използва. Мрачният край на всяка битка, последната милост под покрова на нощта.

Сержант Геслер се появи в сумрака и седна до тях край загасналия огън. Смъкна тежките ръкавици, хвърли ги на земята и отри лице.

— Чух, че една позиция била взета — подхвърли Кътъл.

— Аха. Можехме да я опазим, поне в началото. Ако бяхме побързали. Повечето нещастни копелета можеха да се оттеглят. Само четирима успяха обаче.

Фидлър вдигна глава.

— От цели три отделения?

Геслер кимна и плю в пепелта. Замълчаха. После Кътъл изсумтя.

— Винаги нещо се обърква.

Геслер въздъхна, взе си ръкавиците и стана.

— Можеше да е и по-лошо.

Фидлър и Кътъл го изчакаха да се отдалечи.

— Какво е станало според теб?

Фидлър сви рамене.

— Е, скоро ще разберем. Я намери капрала и му кажи да събере останалите. Трябва да обясня всичко, което объркахме тази нощ.

— От това дето ни поведе горе по склона ли?

— От това, да — отвърна Фидлър с гримаса.

— Между другото, ако не го беше направил, нападателите през пробива при падналата могила щяха да са повече. Проклетията, дето я изстреля, свърши работа — разсея ги. Достатъчно, за да дойдат хундрилите и да им отворят работа.

— Може и така да е — отстъпи сержантът. — Но ако бяхме останали до Геслер, можеше да спасим още няколко живота.

— Или да забъркаме още по-голяма каша, Фид. Знаеш, че е така.

— Може и да си прав. Хайде, иди да ги събереш.

— Добре.

 

 

Адюнктата влезе в палатката на лазарета и Гамът я погледна. Беше пребледняла — от безсъние явно — и беше свалила шлема си, така че късо подрязаната й светлокафява коса се виждаше.

— Няма да възразя — пророни Гамът, щом лечителят най-сетне се отдръпна.

— За кое? — попита тя, докато оглеждаше другите нарове с лежащите на тях ранени войници.

— За свалянето ми от поста.

Очите й отново се спряха на него.

— Вие проявихте безразсъдство, Юмрук. С това, че се изложихте на такъв риск. Но това едва ли е причина да бъдете разжалван.

— Присъствието ми отклони бойци, които тичаха на помощ на другарите си, адюнкта. Присъствието ми там доведе до жертви.

Тя помълча за миг, после каза:

— Всяко сражение води до жертви, Гамът. Това е бремето на командването. Нима си мислеше, че тази война ще се спечели, без да се пролее кръв?

Той извърна очи и примижа от вълните тъпа болка, причинена от лечението със сила. Резачите бяха смъкнали от краката му десетината пласта глина. Имаше разкъсани мускули. Но все пак знаеше, че тази нощ късметът на Богинята е бил с него. Не можеше да каже същото за нещастния си кон.

— Бил съм войник, адюнкта — изхриптя гласът му. — Но вече не съм. Тази нощ го разбрах. Да бъда Юмрук, хм, това, че командвах домашна стража, бе напълно достатъчно за нивото ми на компетентност. Но цял легион? Не. Съжалявам, адюнкта…

Тя го изгледа продължително и кимна.

— Ще мине доста време, докато се оправиш напълно от раните си. Кого от капитаните ти да препоръчам за временно полево повишение?

„Да, точно така трябва да стане. Добре.“

— Капитан Кенеб, адюнкта.

— Приемам. А сега трябва да те оставя. Хундрилите се връщат.

— С трофеи, надявам се.

Тя кимна и Гамът се усмихна уморено.

— Това е добре.

 

 

Когато Коураб Билан Тену’алас спря запенения си кон до Леоман, слънцето вече се катереше към зенита. Стичаха се и други воини, но няколко дни сигурно щяха да минат, докато разпръснатите части на отряда се съберат. В леката си броня, хундрилите бяха успели да поддържат непрекъснат контакт с конниците от Рараку и се бяха доказали като храбри и способни бойци.

Набегът се беше обърнал, посланието бе отпратено, кратко и точно: бяха подценили адюнктата.

— Първите ти подозрения се оказаха верни — изръмжа Коураб. — Императрицата е избрала мъдро.

Дясната буза на Леоман беше одраскана от стрела — напукана кафява линия, която лъщеше на места под кората от прах. Той прие с гримаса думите на Коураб, наведе се на една страна и се изплю.

— Качулатия да ги вземе дано, проклетите им морски пехотинци — продължи Коураб. — Ако не бяха гранатите им и тежките арбалети, щяхме да ги премажем. Да мога да намеря един такъв — от зарядния механизъм ще да е…

— Млъкни, Коураб — каза Леоман. — Имам заповед за теб. Избери най-добрия вестоносец, кажи му да вземе три резервни коня и да препусне колкото може по-бързо назад, към Ша’ик. Да й предаде, че ще продължа с набезите си, ще търся шаблона в действията на адюнктата и ще се присъединя към Избраната три дни, преди да пристигне малазанската армия. Освен това да не се осланя повече на стратегията на Корболо Дом за деня на решителната битка, нито на тактиките му — да, Коураб, знам, че няма да се вслуша в тези думи, но трябва да бъдат казани, пред свидетели. Разбра ли?

— Разбрах, Леоман от Флейлс, и ще избера най-добрия ездач между нас.

— Тръгвай тогава.