Стивън Ериксън
Дом на вериги (13)

9.

Нощем идат призраци

в реки от скръб.

За да изровят пясъка

под стъпките човешки.

Поговорка от Г’дани

Двата дълги ножа бяха пъхнати в избеляла кожена сбруя, изплетена в спираловидните шарки на Пардю. Висяха от пирона на дървения стълб в ъгъла на дюкяна, под пищната шаманска маска от пера на племето керан. Дългата маса пред платнения щанд беше затрупана с изящни изделия от обсидиан, ограбени от някоя гробница, всяко благословено наново в името на богове, духове или демони. От лявата страна, зад масата и срещу беззъбия собственик, седнал кръстато на високо трикрако столче, имаше затворен сандък.

Плещестият тъмнокож купувач дълго оглежда обсидиановите оръжия, преди да махне леко с дясната си ръка, за да привлече вниманието на продавача.

— Дъх на демони! — изквича старият и кривият му пръст засочи напосоки каменните остриета по масата. — А тия, от Маел са целунати — хубаво са ги огладили водите, а? Имам и още…

— В сандъка какво има? — избоботи купувачът.

— А, остро око имаш! Да не си Четящ? Хаоса надуши, нали? Колоди, умни ми приятелю! Колоди! Ох, и са се събудили! Да, всичко наново. Всичко се е разбунило…

— Драконовата колода винаги е разбунена…

— Да, ама нов Дом! О, виждам изненадата ти, приятелю! Нов Дом! Огромна мощ, викат. Тътне чак до корените на света.

Мъжът срещу него се намръщи.

— Пак нов Дом, а? Някой натрапил се местен култ сигурно…

Но старецът клатеше глава, очите му пробягваха над рамото на самотния купувач и оглеждаха с подозрение пъстрата тълпа по пазара. А после се надвеси над тезгяха.

— С тях аз нямам работа, приятел. О, верен съм аз на Дрижна като всеки друг, не говори така! Пък и Колодата не допуска натрапници, нали? О, мъдър поглед и ум трябват тук. Тъй. А защо е истина новият Дом? Чакай да ти кажа, приятел. Първом — нова Необвързана карта. Карта, дето сочи, че вече в Колодата властва Господар. Висш съдник, нали? А после — новият Дом, плъзнал като полски пожар. Дали е одобрен? Не е решено. Но не е и отхвърлен начаса, о, не. А Четящите — фигурите! Домът ще се одобри — никой Четящ не се съмнява в това!

— А какво е името на тоя Дом? — попита купувачът. — Тронът какъв е? Кой иска да го владее?

— Дом на Вериги, приятел. А за другото дето питаш — объркано е много, ясен отговор няма. Асценденти се домогват. Но ще ти кажа едно: Тронът, на който ще седи Кралят — Тронът, приятел, е пропукан.

— Искаш да ми кажеш, че този Дом е на Окования?

— Тъй я. На Сакатия бог.

— Другите сигурно му налитат свирепо — измърмори умислено купувачът.

— Точно това би си помислил човек, ама не, о, не. Всъщност те са нападнатите! Искаш ли да видиш новите карти?

— Може да намина по-късно за това — отвърна мъжът. — Дай сега да видя онези два жалки ножа там, на гредата.

— Жалки? Ай! Не са жалки те, о, не! — Старецът се завъртя на стола си, пресегна се и смъкна сбруята с оръжията. Ухили се и синкавият му език пробяга между голите венци. — Последния път ги е държал убиец на призраци от Пардю! — Извади единия нож от канията. Острието беше черно, с инкрустирана по дължината сребърна змия.

— Това не е от Пардю — изръмжа купувачът.

— Държал ги е, рекох. Вярно, остро око имаш. От Уик са. Плячка от Кучешката верига.

— Дай да видя и другия.

Старецът извади и второто острие.

Очите на Калам Мекхар неволно се разшириха. Само за миг, но собственикът, изглежда, го беше видял и кимаше.

— Тъй, приятелю, тъй.

Цялото острие, също черно, беше покрито с рисунка на птиче перо, сребърна инкрустация с кехлибарен оттенък — „кехлибар… сплав с отатарал. Кланът на Враната. Но не е оръжие на низш воин. На някоя важна особа е било.“

Старецът прибра ножа на Враната и почука с пръст по другия.

— Вложено е в тоя. Кое може да надвие отатарала? Просто. Древна магия.

— Древна. Магията на Уик не е древна…

— О, ама тоя загинал уикски воин си е имал приятел. Виж тука. Хвани ножа в ръката си. Примижи и го виж тоя знак, ей тук, при основата — виж, опашката на змията се увива около него…

Дългият нож се оказа смайващо тежък. Жлебовете за пръстите по дръжката бяха доста широки, но воинът от Уик го беше компенсирал с по-дебели кожени каишки. Знакът, всечен в метала в средата на навитата опашка, беше невероятно изкусен за ръката, която трябваше да го е изрисувала. „Фенн. Теломен Тоблакай. Бивало си го е приятеля на този уикец. А на всичко отгоре знакът ми е познат. Знам точно кой е вложил сила в това оръжие. Богове подземни, в що за странни кръгове навлизам тук?“

Нямаше смисъл да се пазари. Твърде много беше разкрил вече.

— Кажи си цената — въздъхна Калам.

Старецът се усмихна още по-широко.

— Както се досещаш, много ценя този комплект — той е най-ценната ми стока.

— Поне докато синът на мъртвия воин от Враната не дойде да си го прибере — макар да се съмнявам, че ще държи да си го плати със злато. Ще го наследя тоя отмъстителен ловец, тъй че отприщи си алчността и ми кажи цената си.

— Хиляда и двеста.

Убиецът остави на масата малка кесия и изчака старият търговец да я развърже и да надникне вътре.

— Потъмнели са тези диаманти — отрони старецът след малко.

— Тъкмо тъмното ги прави толкова ценни, и го знаеш добре.

— Да, тъй си е. Половината от това, което е вътре, ще стигне.

— Я, честен търговец!

— Рядкост е, да. Но в днешно време честността се изплаща.

Калам го изчака да преброи диамантите.

— Секването на имперската търговия се е отразило зле май.

— Много. Но положението тук, в Г’данисбан, е два пъти по-лошо, приятел.

— И защо така?

— Ами, всички са при Б’ридис, разбира се. Обсадата.

— Б’ридис ли? Старата планинска крепост? Кой се е окопал там?

— Малазанците. Оттеглиха се от укрепленията си в Ерлитан, тук и Пан’поцун — гониха ги чак до планините. О, не е нещо голямо като Кучешката верига, но няколкостотин се добраха.

— И още се държат?

— Аха. Такава е Б’ридис, уви. Но се обзалагам, че няма да е задълго. Е, това ми стига, приятел. Скрий си я добре тази кесия и дано боговете да стъпват в сянката ти.

Калам едва сдържа усмивката си, докато взимаше оръжията.

— И във вашата, господине.

„Ще стъпват, и още как, приятел. Много по-близо, отколкото би ти се искало.“

След като се отдалечи малко по пазарската улица, Калам спря да нагласи ремъците на оръжейната сбруя. Предишният й собственик не бе имал неговото туловище, но пък и малцина бяха едри като него. После си я надяна и отново се загърна в широката телаба. По-тежкото оръжие изпъкваше изпод лявата му ръка.

Убиецът продължи по празните общо взето улици на Г’данисбан. Два дълги ножа, и двата — уикски. На един и същ притежател? Неизвестно. Вярно, в известен смисъл се допълваха, но разликата в тежестта им щеше да затрудни всеки, който реши да ги използва едновременно в бой.

В ръката на някой Фенн по-тежкото оръжие нямаше да е много повече от обикновена кама. Изработката явно беше уикска, а това значеше, че „влагането“ е направено или като услуга, или срещу заплащане. „Мога ли да се сетя за уикец, който би могъл да си го е спечелил? Ами, Колтейн… но той носеше единичен дълъг нож, при това без шарки. Само да можех да науча нещо повече за този проклет Теломен Тоблакай…“

Разбира се, Върховният маг Белурдан, с прозвището Трошача на черепи, беше мъртъв.

„Кръгове, как не. А и сега този Дом на Вериги. Проклетият Сакат бог…“

„Проклет глупак си ти, Котильон. Бил си на последното Оковаване, нали? Трябвало е на място да забиеш ножа в проклетия кучи син.“

„Хм, чудно, а дали Белурдан също е бил там?“

„Проклятие. Забравих да попитам какво е станало с оня убиец на духове от Пардю…“

 

 

Пътят, възвиващ на югозапад от Г’данисбан, бе изтъркан до каменните плочи на основата. Обсадата явно бе продължила толкова дълго, че малкият град, който я изхранваше, беше опоскан. Обсадените сигурно бяха още по-зле. Б’ридис бе крепост, всечена в стръмна скала, стародавна традиция в оданите, обкръжаващи Святата пустиня. Не съществуваше никакъв официален достъп — нямаше дори стъпала, нито места за хващане, всечени в камъка — а тунелите зад укрепленията продължаваха дълбоко навътре в скалните недра. Вътре в тези тунели извори осигуряваха вода. Калам беше виждал Б’ридис само отвън — бе отдавна изоставена от първоначалните си обитатели и това предполагаше, че изворите са пресъхнали. И макар подобни укрепления обикновено да разполагаха с огромни складови пространства, едва ли бе възможно избягалите малазанци да са ги заварили пълни.

Сигурно умираха от глад, горките кучи синове.

Калам крачеше по пътя в сгъстяващия се сумрак. Не виждаше никого и подозираше, че обозните кервани няма да тръгнат от Г’данисбан, преди да падне нощта, за да спестят жегата на изтощените животни. Пътят вече започваше да се издига и да лъкатуши между хълмовете.

Убиецът бе оставил коня си с Котильон в селението на Сянка. За задачите, които му предстояха, най-важното щеше да е промъкването крадешком, а не бързината. Освен това Рараку беше сурова спрямо конете. Повечето известни водоизточници отдавна щяха да са замърсени в очакване на армията на адюнктата. Той обаче знаеше няколко тайни извора, които по необходимост щяха да са оставени чисти.

Тази земя сама по себе си бе под обсада, осъзна Калам. И врагът тепърва щеше да дойде. Ша’ик беше уплътнила силите на Вихъра, тактика, която издаваше известен страх. Освен ако Ша’ик не го отиграваше съзнателно, разбира се. Може би просто се стремеше да вкара Тавори в капан, в Рараку, където силата й бе най-голяма, където бойците й познаваха терена, а врагът — не.

„Но в армията на Тавори има поне един човек, който познава Рараку. И той ще заговори адски добре, щом му дойде времето.“

Нощта бе настъпила, звездите проблясваха в небето. Превит под тежката, пълна с храна и вода торба, Калам продължаваше напред, запотен в мразовития въздух. Щом излезе на билото на поредния хълм, зърна огньовете на обсадата под дрипавия силует на хоризонта. От канарите не се виждаше никаква светлина.

Калам продължи надолу.

 

 

Късно заранта най-сетне стигна до лагера. Шатри, фургони, оградени с камъни огнища бяха разхвърляни безразборно в груб полукръг пред извисяващите се стръмни канари с почернялата от пушеци крепост. Районът бе обкръжен от тор, боклуци и препълнени и вонящи в жегата отходни ями. Докато крачеше по пътеката, Калам прецени положението. Обсаждащите бяха около петстотин, мнозина — ако се съдеше по униформите — от малазански гарнизони, но с местна кръв. От доста време не бе имало щурм. В единия край бяха струпани грубо сковани дървени кули.

Забелязаха го, но никой не го спря, нито прояви особен интерес към него. Поредният боец, дошъл да избива малазанци. Носи си храна, та да не бъде бреме за другиго, и значи — добре е дошъл.

Както бе предположил търговецът в Г’данисбан, търпението на обсаждащите бе на изчерпване. Подготвяха се за последен щурм. Навярно не днес, но утре. Дълго не се бяха грижили за скелетата — въжетата бяха изсъхнали, дървото се цепеше. Работни групи се бяха заловили с ремонта, но без да бързат — действаха мудно в изнервящия зной. Някаква разпуснатост се долавяше в стана и дори подготовката за предстоящия щурм не можеше да я прикрие.

„Изстинала е тук жарта. Сега искат само да атакуват, та да се свърши и да могат да се приберат по домовете си.“

Убиецът забеляза малка група войници близо до центъра на полукръга — там, изглежда, издаваха заповедите. Един мъж в униформата на малазански лейтенант стоеше с ръце на кръста и четеше конско на половин дузина сапьори.

Работниците извърнаха глави при появата на Калам и го изгледаха как продължи небрежно към дървените кули.

Лейтенантът го забеляза и тъмните му очи се присвиха под ръба на малкия шлем. Гребен имаше на този шлем. Гребен на Ашокския полк.

„Разположен в Дженабарис преди няколко години. После върнат в… Ерлитан, мисля. Гуглата да ги скапе дано, а аз все си мислех, че ще останат верни.“

— Дошъл си да видиш как ще им срежем гърлата на последните, а? — попита със свирепа усмивка лейтенантът. — Добре. Приличаш на организиран и опитен човек. Беру ми е свидетел, много малко такива мога да намеря сред тази сган. Името ти?

— Улфас — отвърна Калам.

— Звучи баргастко.

Убиецът сви рамене и остави торбата си на земята.

— Не си първият, който мисли така.

— Ще се обръщаш към мен със „сър“. Стига да искаш да участваш в този бой де.

— Не си първият, който мисли така… сър.

— Аз съм капитан Ирриз.

„Капитан… в лейтенантска униформа. Чувствал си се непризнат в полка, нали?“

— Кога започва щурмът, сър?

— Нетърпелив си, а? Добре. Утре призори. Горе са останали една шепа. Няма да трае дълго, щом стане пробивът и прехвърлим терасата.

Калам погледна нагоре към крепостта. „Терасата“ беше само тясна скална издатина, а входът зад нея — толкова тесен, че едва можеше да се провре човек.

— Не им трябва повече от шепа — измърмори той и добави едно „сър“.

Ирриз се намръщи.

— Току-що пристигна и вече стана експерт?

— Съжалявам, сър. Просто наблюдение.

— Е, имаме си маг вече. Наскоро дойде. Тя твърди, че може да пробие дупка, където е вратата. Голяма дупка. А, ето я и нея.

Жената, която се приближи, беше млада, крехка и бледа. И малазанка. На десетина крачки стъпките й се забавиха, после тя спря и светлокафявите й очи се приковаха в Калам.

— Това оръжие го дръж в канията, когато си край мен — изръмжа тя. — Ирриз, тоя кучи син да стои настрана от нас.

— Какво не му е наред, Синн?

— Наред? Сигурно нищо. Но един от ножовете му е отатаралско оръжие.

Капитанът го изгледа с такава алчност, че по гърба на убиеца пробягаха ледени тръпки.

— Нима? И откъде си се снабдил с това, Улфас?

— Взех го от уикеца, когото убих. На Кучешката верига.

Последва внезапна тишина. Всички се обърнаха и го изгледаха наново. По лицето на Ирриз пробяга съмнение.

— Бил си там?

— Да. И какво?

Последваха жестове, мъжете зашепнаха молитви. Калам още повече се смрази. „Богове, изричат благословии… но не към мен. Благославят Кучешката верига. Какво всъщност е станало там, че да предизвика това?“

— Тогава защо не си с Ша’ик? — запита намръщено Ирриз. — Защо Корболо те е пуснал?

— Защото Корболо Дом е идиот, а Камъст Релой — още по-зле — сопна се Синн. — Удивена съм, че не си е изгубил половината армия след Падането. Кой истински войник би преглътнал станалото там. Улфас, нали? Дезертирал си от Убийците на псета на Корболо, нали?

Калам само сви рамене.

— Тръгнах да търся по-чист бой.

Смехът й бе пронизителен и тя се завъртя в насмешлив пирует в прахта.

— И си дошъл тук? О, глупак такъв! Толкова е смешно! Иска ми се да запищя, толкова смешно е!

„Умът й е увреден.“

— Нищо смешно не виждам в убиването — отвърна той. — Макар да ми е странно, че ти си тук и като че ли гориш от желание да убиваш сънародници малазанци.

Лицето й помръкна.

— Имам си лични причини, Улфас. Ирриз, искам да поговоря с теб насаме. Ела.

Калам запази външно равнодушие, щом капитанът трепна от властния тон. После офицерът-ренегат кимна.

— След малко, Синн. — Обърна се отново към убиеца. — Улфас. Искам повечето да ги заловим живи, за забавление. Да ги накажем затова, че са толкова упорити. Особено държа да хванем командира им. Казва се Кайндли…

— Познавате ли го, сър?

Ирриз се ухили.

— В полка бях Трета рота. Кайндли командваше Втора. — Махна към укреплението. — Сега командва това, което е останало от нея. Този спор за мене е личен, и затова смятам да победя. Затова ги искам тези кучи синове живи. Ранени и обезоръжени.

Синн, която чакаше нетърпеливо, се намеси:

— Хрумна ми нещо. Улфас с неговия отатаралски нож може да обезсили мага им.

Ирриз се ухили.

— Значи тръгва с първите в пробива. Приемливо ли е за тебе, Улфас?

„Първи вътре, последни — навън.“

— Няма да ми е за първи път, сър.

Капитанът и Синн се отдалечиха. Калам ги изгледа замислен. „Капитан Кайндли. Не съм ви срещал, сър, но от години сте известен като най-невзрачния офицер в цялата малазанска военщина. А както се оказва сега — и най-упоритият също така.“

„Великолепно. Бих могъл да използвам човек като вас.“

 

 

Намери си празна палатка, където да прибере снаряжението — празна, защото отходната яма беше подронила отсамната песъчлива страна и нечистотията се просмукваше под единствената черга на пода отзад. Калам остави торбата си до входното платнище, просна се до него и затвори ума и сетивата си за противната воня.

След няколко мига заспа.

Събуди се в тъмно. Лагерът бе притихнал. Убиецът смъкна телабата си, надигна се приведен и започна да увива каишки около хлабавите си дрехи. Щом приключи, навлече на ръцете си ръкавиците без пръсти и уви черната кърпа около главата си, докато останат открити само очите му. И се измъкна крадешком навън.

Огледа се. Няколко огнища тлееха, от две палатки все още струеше светлина от лампи. При грубо скованата стражница седяха трима часови — на двайсетина крачки от него.

Калам безшумно заобиколи ямата и пое към скелетата на обсадните кули. Там не бяха поставили пазач. „Ирриз сигурно е бил лош лейтенант. А сега, като капитан, е още по-зле.“ Приближи се още.

Примигващата в основата на една от кулите магия го накара да замръзне. Затаи дъх. След миг отново просветнаха искри и затанцуваха около крепежите.

Калам бавно се успокои и продължи да се взира.

Синн се движеше от крепеж на крепеж. Щом приключи с най-близката кула, продължи към следващата. Бяха всичко три.

Когато свърши с последния крепеж в основата на втората кула, Калам се надигна, запромъква се напред и щом я приближи, извади отатаралския нож.

Усмихна се на тихо прошепнатото й проклятие. После тя осъзна какво става и се обърна вихрено.

Калам вдигна ръка да я спре, бавно надигна и ръката с ножа и отново го прибра в канията, след което пристъпи към нея. Прошепна й на малазански:

— Момиче, вмъкнала си се в много гадно змийско гнездо.

Очите й светнаха като езерца под звездната светлина.

— Не бях сигурна за тебе — прошепна тя и се присви. — И още не съм. Кой си ти?

— Просто един, който се промъква към кулите… за да им отслаби крепежите. Като тебе. По-точно — на две от трите. Третата е най-добрата — малазанска е. Нея искам да запазя здрава.

— Значи сме съюзници — отвърна тя, все така присвита.

„Много е млада.“

— Показа големи актьорски дарби. И имаш удивителни умения като маг, въпреки че си толкова…

— Само дребна магия. Учиха ме.

— Кой ти беше учител?

— Файил. Сега е с Корболо Дом. Файил, чийто нож преряза гърлата на баща ми и майка ми. И която тръгна да ме търси, за да убие и мен. Но й се измъкнах — не можа да ме намери дори с магията си.

— И това ще е твоето отмъщение?

Тя се озъби безмълвно.

— Отмъщението ми тепърва започва, Улфас. Искам я. Но ми трябват войници.

— Капитан Кайндли и ротата му. Спомена за маг в онази крепост. Свързвала ли си се с него?

Тя поклати глава.

— Не съм чак толкова умела.

— Тогава защо мислиш, че капитанът ще те подкрепи в каузата ти?

— Защото един от сержантите му е мой брат — е, само наполовина. Не знам дали все още е жив, обаче…

Калам сложи ръка на рамото й, без да обръща внимание на трепването й.

— Добре, момиче. Това ще го направим заедно. Имаш първия си съюзник.

— Защо?

Усмивката му остана незрима под кърпата.

— Файил е с Корболо Дом, нали? Е, срещата ми Корболо е неизбежна. И с Камъст Релой. Тъй че заедно ще убеждаваме капитан Кайндли. Съгласна ли си?

— Да.

Облекчението в гласа й го жегна. Твърде дълго бе останала сама в гибелното си начинание. Трябвала й бе помощ… но не бе имало към кого да се обърне. Поредното сираче в този проклет от Гуглата бунт. Спомни си онези хиляда и триста деца, които безразсъдно бе спасил преди толкова месеци, когато за сетен път прекоси тази земя. „И в техните лица бе истинският ужас на войната. Онези деца бяха живи, когато лешоядите се спуснаха да изкълват очите им…“ Потръпна.

— Какво ти става? Изглеждаш някак… отдалечен.

Той я погледна.

— Не, момиче. Много по-близо съм, отколкото си мислиш.

— Е, аз свърших повечето си работа за тази нощ. Сутринта Ирриз и воините му няма да струват кой знае колко.

— О? А за мен какво беше приготвила?

— Не бях решила. Надявах се, че щом ще си в челото, ще те убият бързо. Магът на капитан Кайндли нямаше да се доближи до теб — щеше да те остави на войниците с арбалетите.

— А тази дупка, дето си щяла да пробиеш в скалата?

— Илюзия. Подготвям я от дни. Мисля, че мога да я направя.

„Храбра и отчаяна.“

— Е, момиче, усилията ти далеч надминават моите по амбиция. Аз смятах да предизвикам малко хаос и нищо повече. Каза, че Ирриз и воините му няма да струват кой знае колко. Какво означава това?

— Отрових им водата.

Калам пребледня под маската си.

— Отрова? Каква?

— Тралб.

Убиецът дълго помълча.

— Колко?

Тя сви рамене.

— Всичко, което имаше знахарят. Веднъж каза, че я използвал да спира старческо треперене.

„Мда. С по една капка.“

— Кога?

— Преди малко.

— Значи едва ли някой е пил все още.

— Освен един-двама от пазачите.

— Изчакай ме тук, момиче.

Калам закрачи безшумно в тъмното към поста с тримата часови. Допреди малко те седяха. Сега не ги видя. Но някакво движение имаше, ниско по земята… Приближи се още.

Тримата се гърчеха, крайниците им се мятаха. Устите им се бяха покрили с пяна и от издутите очи вече бликаше кръв. Бяха се оцапали. Наблизо лежеше мях, с петно мокър пясък около него, което бързо се скриваше под килим от пърхащи черни пеперуди.

Убиецът извади ловния си нож. Трябваше да внимава — ако го оплискаше кръв или друга течност, щеше да го сполети същата съдба. Воините бяха обречени да страдат така цяла вечност за тях — до разсъмване все още щяха да се гърчат в спазми и това щеше да продължи, докато или сърцата им не се пръснеха, или не издъхнеха от обезводняване. Ужасното с тралба беше, че по-често ставаше второто.

Пристъпи до първия и долови благодарност в кървящите му очи. Вдигна ножа и мъжът въздъхна облекчено. Убиецът заби тясното острие в лявото око на пазача и изви нагоре. Тялото се вкочани, покритата с пяна уста изпусна въздишка.

Калам бързо освободи от мъките и другите двама.

После грижливо изтърка ножа в пясъка.

Пеперудите се разпърхаха и литнаха — подгониха ги гладни ризани. Въздухът се изпълни с леко хрущене.

Калам се извърна към лагера. Трябваше да пробие меховете и буретата. Тези воини бяха врагове на империята, но все пак заслужаваха по-милостива смърт.

Тихо стържене по камък го накара рязко да се обърна.

По стръмната скала, от каменната тераса се развиваше въже. Започнаха да се спускат фигури — безшумно и бързо.

„Имали са наблюдатели.“

Убиецът зачака.

Оказаха се трима, всички въоръжени само с ками. Двама се приближиха, а третият спря на десетина крачки.

Водачът им изсъска:

— И кой, в името на Гуглата, си ти?

— Малазански войник — отвърна шепнешком Калам. — Онзи, дето се задържа, магът ли ви е? Трябва да ми помогне.

— Казва, че не може да…

— Знам. Заради дългия ми отатаралски нож. Но няма нужда да се приближава — трябва само да пробие меховете и буретата в този лагер.

— Че защо? На петдесет крачки надолу по пътя има извор — пак ще си ги напълнят.

— Тук имате още един съюзник — отвърна Калам. — Омърсила им е водата с тралб и стражите се отровиха.

— Неприятно е това, дето ги е сполетяло — изсумтя вторият мъж. — Все пак, заслужили са си го. Викам да си им оставим водата така.

— Защо не отнесете въпроса до капитан Кайндли? Все пак той взима решенията.

Мъжът се намръщи. Спътникът му заговори:

— Не за това слязохме тук. Дойдохме да те приберем. И щом има друг наш човек, ще приберем и нея.

— За какво? — попита Калам. Едва се сдържа да добави: „За да умрем от глад? От жажда?“, но си даде сметка, че никой от двамата пред него не изглежда особено измършавял или съсухрен. — Искате да останете заровени там цяла вечност?

— Устройва ни идеално — сопна се вторият войник. — Можем да напуснем по всяко време. Назад има изходи. Но въпросът е, тогава какво? Къде ще идем? Цялата страна е побесняла за малазанска кръв.

— Кои последни новини сте чули? — попита Калам.

— Нищо не сме чули. Откакто напуснахме Ерлитан. Доколкото можем да разберем, Седемте града вече не са част от Малазанската империя и никой няма да дойде да ни прибере. Иначе отдавна щяха да са дошли.

Убиецът изгледа за миг двамата войници и въздъхна.

— Добре. Трябва да поговорим. Но не тук. Ще доведа момичето и ще дойдем с вас. При условие, че магът ви ми направи услугата, за която помолих.

— За сделка не стига — каза вторият. — Доведи ни Ирриз. Искаме да си побъбрим малко с това въшливо ефрейторче.

— Ефрейтор? Не знаете ли, че вече е капитан? Значи го искате. Добре. Магът ви унищожава водата в буретата. Момичето го пращам с вас — дръжте се добре с нея. Всички се връщате горе. Аз ще се позабавя малко.

— Така сме съгласни.

Калам кимна и закрачи към мястото, където беше оставил Синн.

Тя беше там. Само че вместо да се крие, танцуваше под една от кулите, въртеше се сред пясъка, размахваше ръце и дланите й пърхаха като криле на пеперуда.

Убиецът се приближи и изсъска предупредително. Тя спря, видя го и притича към него.

— Много се забави! Помислих, че си мъртъв!

„И затова танцуваше?“

— Не. Но тримата стражи са мъртви. Свързах се с войниците от крепостта. Поканиха ни вътре. Условията изглеждат приемливи. Съгласих се.

— А утрешният щурм?

— Ще се провали. Чуй ме, Синн, те могат да напуснат по всяко време, без да ги видят — можем да навлезем в Рараку, стига да успеем да убедим Кайндли. А сега ме последвай — и тихо.

Върнаха се при чакащите малазански воини.

Калам изгледа намръщено взводния маг, но той му отвърна с усмивка.

— Стана. Лесно беше, след като се отдалечи.

— Добре. Това е Синн — и тя е маг като тебе. Хайде, тръгвайте.

— Дано те споходи късметът на Богинята — промълви единият от войниците.

Без да отговори, убиецът се обърна и тръгна крадешком към лагера. Върна се в палатката си, влезе и се наведе над торбата си. Зарови в нея, извади кесийката с диамантите и избра един.

Огледа го за миг срещу небето. В ръбестото камъче плуваха мъгливи сенки. „Пази се от сенките, що носят дарове.“ Пресегна се, издърпа един от плоските камъни, придържащи стените на палатката, и постави диаманта върху прашната му повърхност.

Костената свирка, която му беше дал Котильон, висеше на каишката на врата му. Той я допря до устните си. „Духни силно и ще ги събудиш всички. Духни леко и точно към едного, и ще събудиш само него.“ Надяваше се, че богът знае за какво говори. „Дано да не са от играчките на Сенкотрон…“ Наведе се, докато свирката не се оказа едва на педя разстояние от диаманта.

И изсвири тихо.

Звук не последва. Намръщен, Калам измъкна свирката от устните си и я огледа. Прекъсна го тихо иззвъняване.

Диамантът се беше разпаднал на светеща прах.

От която се надигаше вихреща се сянка.

„Точно от каквото се боях. Азалан.“ Азаланите обитаваха в селението на Сянка територия, граничеща с апторианската. Рядко ги виждаха и никога — повече от един наведнъж. Мълчаливи, привидно неспособни да говорят — как Сенкотрон ги командваше, си оставаше пълна загадка.

Разкривената костелива грамада се смъкна на шестте си крайника, огромният присвит гръб изпълни цялата шатра и задраска по платното. Сини, съвсем човешки очи се взряха в Калам иззад лъсналото високо чернокожо чело. Широка уста със странно издадена долна устна като във вечно цупене, два кухи прореза на мястото на носа. Гривата от тънки синкавочерни косми се спускаше на кичури и върховете и заметоха пода на палатката. По нищо не можеше да се разбере полът на съществото. Грамадният му торс беше овързан с кожена сбруя, натъпкана с всевъзможни оръжия, кое от кое по-странни.

Азаланът нямаше стъпала — всеки издатък свършваше с широка плоска лапа с къси пръсти. Родината на тези демони беше горска земя и съществата обикновено обитаваха гъсто сплетените клонаци горе — дръзваха да се смъкнат в тъмното подножие на леса само когато някой ги призове.

„Призове… само за да ги плени в диаманти. На негово място вече щях да съм много ядосан.“

Изведнъж демонът се усмихна.

Калам извърна очи и си помисли как да оформи молбата си. „Вземи капитан Ирриз. Жив, но да мълчи. И ела с мен по въжето.“ Доста сложно щеше да е обяснението. Особено след като съществото нямаше език…

Изведнъж азаланът се обърна и ноздрите му потръпнаха. Широката плоска глава се завъртя на дългия мускулест врат. Надолу, към основата на задната стена.

Където се бе просмукала пикнята от отходната яма.

Демонът изцъка тихо, после се завъртя и вдигна един от задните си крайници. От гънките в плътта се показаха два пениса.

Две струи плиснаха върху мократа черга.

Калам се дръпна рязко назад, още назад и назад от ужасната воня, изхвърча през процепа в мразовития нощен въздух и рухна на четири крака, задавен.

След миг демонът се появи. Вдигна глава да вдиша въздуха, закрачи през тъмните сенки… и се стопи.

Към шатрата на капитана.

Калам успя да вдиша глътка чист въздух и бавно овладя трепета си. После тихо изпъшка:

— Добре, паленцето ми. Май ми четеш мислите. — След миг се присви, затаи дъх да бръкне в палатката, извади торбата си и се затътри към канарите.

Хвърли поглед през рамо и видя пушека, вдигнал се от входа на палатката му, чу пукот отвътре.

„Богове! За какво са ни стъклениците тралб?“

Бързо закрачи към увисналото от каменната тераса въже.

Там, където доскоро стоеше палатката му, изригнаха пламъци.

Това едва ли щеше да остане незабелязано. Калам изруга през зъби и затича към въжето.

Откъм лагера се надигнаха викове. След тях — крясъци, после — писъци, всеки от които свършваше със странно приглушено хриптене.

Убиецът стигна стръмната скала, стисна въжето и започна да се катери. Беше стигнал до средата на каменната тераса, когато варовикът около него изведнъж се разтресе и изригна прах. Посипаха се камъчета. До него вече се бе появил огромен изгърбен силует, вкопчен в раздраната скала. Стиснал под едната си мишница Ирриз, в несвяст и по долни дрехи. Азаланът сякаш се хлъзгаше нагоре по скалата, с длани, вкопчени в усукани ленти от сянка, все едно че бяха железни халки. След няколко мига се добра до терасата, прехвърли се през ръба и се скри от очите на Калам.

А каменната издатина простена.

По дъното й плъзнаха пукнатини.

Калам се вторачи нагоре и видя как цялата тераса хлътна.

Краката му застъргаха отчаяно по скалата, докато се мъчеше да се добере до ръба. И видя две нечовешки дълги ръце, стиснали каменния ръб. Хлътването спря.

„К-как, в името на Гуглата…“

Убиецът продължи да се катери. След няколко мига се добра до терасата и се прехвърли през ръба.

Азаланът се беше изпружил върху нея. Две ръце стискаха ръба. Други три се държаха за сените от канарата над тесния вход. Сенки, които се изпъваха от ръцете на демона като пластове кожа, едва различими човешки фигури, изпънали се да задържат терасата към стената — и разкъсвани от неимоверното напрежение. Щом Калам изпълзя на терасата, оттам, където тя се съединяваше със скалната стена, се разнесе пукот и терасата се откъсна на педя от връзката. Убиецът се хвърли към тесния вход и видя в мрака лице, изкривено от ужас — взводния маг.

— Назад! — изсъска му Калам. — Този е приятел!

Магът го стисна за лакътя и го издърпа в прохода — терасата се срути.

Двамата мъже се претърколиха назад, през проснатото тяло на Ирриз.

Отдолу се разнесе силен тътен и всичко се разтърси. Ехото бавно заглъхна.

Азаланът изникна изпод каменния трегер. Ухилен.

Малко по-навътре в прохода се беше присвило отделение войници. Синн беше прегърнала един от тях — брат й, реши Калам, докато бавно се изправяше.

Единият от войниците, с които убиецът бе говорил преди малко, пристъпи напред, заобиколи го, както и — малко по-трудно — азалана — и се добра до ръба. След малко извика:

— Всичко долу е кротко, сержант. Лагерът обаче е съсипан. Не виждам никого…

— Никого ли, Бел?

— Не. Май са се разбягали.

Калам си замълча, макар да имаше подозрения. „Имаше нещо в тия сенки, дето ги държеше демонът…“

— Ужасен приятел си имаш — каза взводният маг. — И не е имперски. Владението на Сянката?

— Временен съюзник. — Калам сви рамене.

— Колко временен?

Убиецът се обърна към сержанта:

— Донесохме ви Ирриз — какво смятате да правите с него?

— Още не е решено. Момичето тука каза, че името ти било Улфас? Вярно ли е? Баргастко име от Дженабакъз? Нямаше ли един боен главатар с това име? Убит от Черно псе.

— Не исках да казвам на Ирриз истинското си име, сержант. От Подпалвачите на мостове съм. Калам Мекхар, ефрейтор.

Последва мълчание.

После магът въздъхна.

— Не ви ли обявиха за изменници?

— Хитрина. Поредната маневра на императрицата. Трябваше да се освободят ръцете на Дужек, за известно време.

— Добре — рече сержантът. — Все ми е едно дали казваш истината, или не. Чували сме за вас. Аз съм сержант Корд. Ротният маг е Иброн. Това е Бел, този тук — ефрейтор Шард.

Ефрейторът беше братът на Синн. Явно беше стъписан от неочакваната й поява.

— Къде е капитан Кайндли?

Корд се намръщи.

— Другите от ротата — това, което е останало — са долу. Капитана и лейтенанта ги загубихме преди няколко дни.

— Загубихте ги? Как?

— Те, хм… Паднаха в една шахта. Удавили са се. Така поне твърди Иброн, след като слезе да огледа отблизо. Подземна река, с много бързо течение. Отнесла ги е.

— И как тъй двама души ще паднат в шахта, сержант?

Мъжът срещу него оголи два реда златни зъби.

— Проучвали са, предполагам. Ефрейтор, струва ми се, че съм по-старши от вас. Всъщност съм единственият останал сержант. Значи, щом не сте извън закона, все още сте войник на империята. И като войник на империята…

— Тук ме хвана — измърмори Калам.

— Засега ще ви зачисля към старото ми отделение. По-старши сте от ефрейтор Шард, тъй че ще го командвате вие.

— Добре. И кой е съставът на отделението?

— Шард, Бел и Лимп. Бел вече го познаваш. Лимп е долу. Счупи си крака, но се оправя бързо. Имаме всичко петдесет и един души. Втора рота, Ашокския полк.

— Обсадата май се махна — отбеляза Калам. — Светът не беше съвсем спокоен, откакто сте се затворили тук, сержант. Мисля, че трябва да ви кажа каквото знам. Има алтернативи пред това да чакаме тук — колкото и удобно да е, — докато не умрем от старост… или нещастно удавяне.

— Да, ефрейтор. Ще докладваш. И ако поискам съвет какво да правим по-нататък, ще си първият. Но засега — да спрем с мненията. Време е да слизаме долу… и те съветвам да си намериш каишка за тоя проклет демон. И му кажи да спре да се хили.

— Ще трябва да му го кажете сам, сержант — провлече Калам.

— На Малазанската империя не й трябват съюзници от царството на Сянката — сопна се Иброн. — Разкарай го оттук!

Убиецът изгледа мага през рамо.

— Както казах вече, случиха се някои промени, маг. Сержант Корд, спокойно можете да се опитате да сложите нашийник на врата на този азалан. Но съм длъжен да ви кажа — въпреки че не искате мнението ми, — че колкото и всички тия шантави кратуни, паници и пръчки по коланите на гърдите му да не приличат на оръжия, този азалан преди малко отне живота на петстотин бунтовници. За колко време ли? За около петнайсет дъха. Дали прави каквото поискам? Виж, това е въпрос, над който си струва да разсъди човек, не мислите ли?

Корд го изгледа продължително.

— Заплашваш ли ме?

— Дълго време действах сам — отвърна тихо убиецът. — И съм се поизнервил. Ще взема отделението ти. Дори ще ти изпълнявам заповедите, освен ако не се окажат идиотски. Ако имаш проблем с всичко това, обсъди го с моя сержант, като се срещнем. Уискиджак. Освен самата императрица той е единственият, пред когото отговарям. Искаш да ме използваш? Чудесно. Услугите ми са на твое разположение… засега.

— На някоя тайна мисия е тръгнал — измърмори Иброн. — За императрицата според мен. Сигурно се е върнал в Нокътя — нали оттам е започнал?

Корд го изгледа замислено, после сви рамене и извърна глава.

— Писна ми от това. Да слизаме долу.

„Нещо ми подсказва, че това няма много да ми хареса“ — помисли Калам.

Синн люшна бедра в танцова стъпка.

 

 

Над хоризонта се издигна меч от тъмно желязо — огромно ръбато острие, което потръпваше и се издуваше. Вятърът беше замрял и островът в дирята на върха на меча сякаш престана да се приближава. Кътър се премести под мачтата и започна да обръща провисналото платно.

— Ще се оправя с греблата. Би ли се заела с руля?

Апсалар сви рамене и тръгна към кърмата.

Бурята все още бушуваше зад остров Дрейф Авалий, над който сякаш бе надвиснала постоянна неподвижна пелена от тежки облаци. Освен стръмно издигащия се бряг, по него като че ли нямаше хълмове; лесът от кедри, смърчове и секвои изглеждаше непристъпен, стволовете бяха загърнати от непрогледен мрак.

Кътър прецени скоростта на приближаващата се буря, седна на пейката зад мачтата и хвана греблата.

— Може и да се справим.

— Ще се разбием в острова — каза Апсалар.

Той я изгледа с присвити очи. Беше проговорила за първи път от няколко дни, без да я ръчка.

— Ами, може да съм прекосил цял проклет океан, но така и не разбирам нищо от море. Защо някакъв си остров без никаква планина ще спира тази буря?

— Обикновен остров не би я спрял — отвърна Апсалар.

— Аха. Разбирам.

Той замълча. Знанието й идваше от спомените на Котильон, което сякаш добавяше още един пласт към страданията на Апсалар. Богът отново беше с тях, като призрачно присъствие помежду им. Кътър й бе разказал за призрачното видение, за думите на Котильон. Покрусата й и едва прикриваният гняв като че ли произтичаха от това, че богът беше наел него.

Изборът му на ново име я беше ядосал още от самото начало и това, че вече всъщност се бе превърнал в слуга на бога на убийците, като че ли я нараняваше дълбоко. Кътър май бе проявил наивност, като бе повярвал, че подобен развой на нещата ще ги сближи.

Апсалар не беше щастлива от собствения си предначертан път и разбирането на това бе потресло даруджистанеца. Тя не извличаше удоволствие, нито удовлетворение от хладнокръвната си, жестока ефикасност на убиец. Някога Кътър си беше въобразявал, че талантът е награда сам по себе си, че умението само по себе си ражда задоволство, че поддържа собствения си глад и че от този глад произтича някакво удоволствие. В края на краищата човек се привлича към собствените си дарования — в Даруджистан професията му на крадец не беше изцяло плод на необходимостта. Не беше гладувал по градските улици, не го бяха измъчвали по-жестоките им реалности. Беше крал заради чистото удоволствие и защото беше добър в това. Бъдещето на майстор крадец му се беше струвало достойна цел, слава, неразличима от почитта.

Ала сега Апсалар се опитваше да му каже, че дарованието не е оправдание. Че нуждата търси своя път и че не можеш да намериш в сърцевината й нищо ценно.

И той се беше озовал в прикрита война с нея, а оръжията бяха мълчанието и забулените им лица.

Изпъшка и натисна веслата. В морето започнаха да се надигат вълни.

— Е, дано да си права. Малко подслон няма да ни дойде зле… макар че според думите на Въжето с обитателите на Дрейф Авалий ще си имаме неприятности.

— Тайст Андий — отвърна Апсалар. — На самия Аномандър Рейк. Заселил ги е тук, да пазят Трона.

— Помниш ли дали Танцьора — или Котильон — е говорил с тях?

Тъмните й очи пробягаха към неговите, след което се извърнаха.

— Разговорът е бил кратък. Тези Тайст Андий от много дълго живеят в изолация. Господарят им ги е оставил тук и не се е върнал.

— Изобщо?

— Има… усложнения. Брегът не ще ни посрещне дружелюбно, така че внимавай.

Той прибра греблата и се огледа.

Бреговата ивица представляваше мътносив пясъчник, изронен от вълните на разядени тераси и кухини.

— Е, можем да се приближим лесно, но разбирам какво имаш предвид. Няма къде да измъкнем лодката, а ако я вържем, рискуваме вълните да я разбият. Някакви предложения?

Бурята — или самият остров — си пое дъх и задърпа платното. Приближаваха се бързо към скалистия бряг.

Небесните гръмове вече се чуваха по-близо и Кътър успя да види поклащащите се върхове на дърветата, предвещаващи появата на силен свиреп вятър, разпънал облаците над острова на дълги усукани нишки.

— Нямам — отвърна най-сетне Апсалар. — Има и друг повод за тревога — течения.

И чак сега той го забеляза. Островът наистина се носеше в дрейф, незакотвен за морското дъно. Около скалите от пясъчник кипяха въртопи. Изригваше вода, плискаше се и кипеше около скалистия бряг.

— Беру да ни опази дано — измърмори Кътър, — няма да е лесно. — И се затътри към носа.

Апсалар завъртя лодката в курс успореден на брега.

— Гледай за пясък ниско до водата. Може да успеем да издърпаме лодката на него.

Кътър не отвърна нищо. За такава тежка задача щяха да им трябват четирима силни мъже… „Но поне ще излезем на брега цели-целенички.“ Теченията дърпаха корпуса и ги подмятаха. Той погледна през рамо и видя как Апсалар се бори да задържи кормилото.

Тъмносивият пясъчник бе с безброй рифове и извивки — история на непрекъснато движещи се морски нива. Кътър представа си нямаше как може един остров да се носи по водата. Ако за това беше виновна магия, тя трябваше да е огромна и в същото време — далеч не съвършена, като че ли.

— Там! — извика той и посочи напред, където гънките на брега се снишаваха до плоска ивица едва на педя ширина над кипналата вода.

— Приготви се — нареди Апсалар и се надигна от седалката си.

Кътър хвана въжето в лявата си ръка, готов да скочи на ивицата. Докато се приближаваха, успя да види, че каменната издатина е тънка, дълбоко подсечена.

Лодката се засили и той скочи.

Последва рязко изпукване, после камъкът вече пропадаше под петите му. Водата се завихри около глезените му. Изгубил равновесие, даруджистанецът извика и залитна назад. Лодката се втурна напред, понесена от гребена на вълната, и изтътна в потъващата скала. Кътър се гмурна, грубото дъно на корпуса се люшна над него.

Теченията го задърпаха надолу, в ледения мрак. Лявата му пета се удари в островната скала, но дебелият пласт водорасли омекоти удара.

Надолу и надолу. Ужасяващо бърз пропад в дълбините. После скалната стена изчезна и теченията го издърпаха под острова.

Грохот изпълни главата му — шумът на кипналата вода. Последната глътка въздух се стапяше в гърдите му. Нещо кораво го удари като чук в хълбока — парче от корпуса на лодката, отломка, повлечена като него от теченията. Апсалар или беше някъде около него в побеснялата вода, или бе успяла да скочи на здравия пясъчник. Надяваше се да е второто, да не се удавят и двамата… защото той очевидно щеше да се удави.

„Съжалявам, Котильон. Дано не си очаквал твърде много от мен.“

Отново се удари в камък, водата го превъртя, после течението го дръпна нагоре и го изхрачи навън.

Той размаха ръце и крака в неподвижната вода, пулсът тътнеше в главата му. Объркан и обзет от паника, забушувала като горски пожар в гърдите му, той посегна нанякъде…

И дясната му ръка напипа въздух.

След миг главата му излезе на повърхността.

Жесток, леден въздух изпълни дробовете му, сладък като мед. Нямаше никаква светлина, ехото не връщаше хрипливия му дъх, тънеше сякаш в някаква неизмерима бездна.

Кътър извика Апсалар, но отговор не последва.

Заплува. Не знаеше накъде.

И скоро се удари в каменна стена, обрасла с дебели мокри хлъзгави водорасли. Опипа нагоре, но ръката му се натъкна на отвесна скала. Заплува покрай нея; крайниците му бързо отслабваха, гибелната умора го побеждаваше. Той се бореше, но усещаше как волята го напуска.

После дясната му ръка изшляпа върху плоска повърхност на издатина. Кътър се хвана с две ръце. Краката му, изтръпнали и студени, го дърпаха надолу. Той простена, помъчи се да се измъкне от водата, но силите му отпадаха. Пръстите му задращиха в тинята и той бавно се свлече назад.

Две ръце го стиснаха за раменете, сграбчиха мократа му дреха — бяха корави като желязо. Някой го вдигна от водата и го пусна на издатината.

Кътър изхлипа и остана да лежи неподвижен. Трепереше.

По някое време до ушите му стигна смътен пукот — идеше сякаш от всички посоки. Въздухът се стопли, бавно се надигна смътна светлина.

Младият дару се превъртя на една страна. Очакваше да види Апсалар. Но вместо нея над него се беше надвесил стар мъж, необичайно висок, с дълга бяла коса и чорлава бяла брада. Кожата му беше черна като абанос, а очите му — тъмен лъскав кехлибар — бяха източникът на светлината, разбра младежът стъписан.

А около двамата водораслите съхнеха, свиваха се от топлите вълни, излъчващи се от непознатия.

Плочата бе широка само няколко крачки — ръб хлъзгав камък, подал се от вертикалните стени, издигащи се от всички страни.

Дрехите му вече димяха от топлото. Кътър изпъшка и с усилие се надигна, седна и каза на малазански:

— Благодаря ви, сър.

— Лодката ти е пръсната из езерото — отвърна мъжът. — Сигурно ще искаш да събереш поне част от останките.

Кътър се взря във водата, но не можа да види нищо.

— Имах спътничка…

— Беше сам. Спътничката ти сигурно се е удавила. Само едно течение изхвърля жертви тук. Другите водят само до смърт. На самия остров има само един пристан и не сте го намерили. Малко са труповете напоследък, разбира се, като сме толкова далече от населените земи. И след края на търговията.

Думите му излизаха трудно, сякаш рядко ги използваше, а и стойката му бе някак непохватна.

„Да се е удавила? По-скоро се е добрала до брега. Не е за Апсалар такъв жалък край. Но пък…“ Все още не беше безсмъртна, подвластна бе на жестокото безразличие на света като всеки друг. Той изтласка временно тази мисъл.

— Съвзе ли се? — попита старецът.

Кътър го погледна.

— Как ме намери?

Старецът сви рамене.

— Това ми е работата. Е, ако можеш да вървиш, време е да тръгваме.

Дару се изправи. Дрехите му бяха почти изсъхнали.

— Имаш необичайни дарби. Аз съм… Кътър.

— Можеш да ме наричаш Дарист. Не бива да се бавим повече тук. Самото присъствие на живот на това място може да го пробуди.

Древният Тайст Андий се обърна към каменната стена. Един жест — и се появи проход, зад който имаше каменни стъпала, водещи нагоре.

— Онова, което оцеля от разбитата ви лодка, те чака горе, Кътър. Ела.

Дару закрачи след стареца.

— Да се пробуди? Кой да се пробуди?

Дарист не отвърна.

Стъпалата бяха изтъркани и хлъзгави, изкачването — стръмно и сякаш безкрайно. Студената вода бе отнела силите на Кътър и крачките му ставаха все по-бавни. От време на време Дарист спираше да го изчака, без да промълви нищо, с безизразно лице.

Навлязоха в равен проход, по чието протежение се редяха неодялани подпори от кедър. Въздухът беше влажен, миришеше на мокро дърво.

— Дарист — попита Кътър. — Още ли сме дълбоко под земята?

— Да. Но засега няма да продължим нагоре. Островът е нападнат.

— Какво? От кого? А Тронът?

Дарист спря, обърна се и блясъкът в очите му сякаш помръкна.

— Небрежно незададен въпрос. Какво те доведе тук, човеко?

Кътър се поколеба. Нямаше обич между сегашните владетели на Сянка и Тайст Андий. А и Котильон с нищо не бе намекнал, че трябва да се свърже с Чедата на мрака. В края на краищата те бяха поставени тук, за да не бъде зает от никого истинският трон на Сянка.

— Изпрати ме един маг — проучванията му го навели на мисълта, че островът — с всичко, което е на него — е в опасност. Иска да разбере естеството на тази опасност.

Дарист помълча за миг, сбръчканото му лице беше безизразно. После отрони:

— Как се казва този маг?

— Ъъъ, Барук. Знаеш ли го? Живее в Даруджистан…

— Това, което е в света отвъд острова, не ме засяга — отвърна Тайст Андий.

„И точно затова сте се оплели толкова тук, старче. Котильон беше прав.“

— Тайст Едур са се върнали, нали? Искат да си върнат Трона на Сянка. Но Аномандър Рейк ви е поставил тук, поверил ви е…

— Все още е жив, нали? Ако любимият син на Майката Тъма е недоволен от това как се справяме със задачата си, трябва сам да дойде и да ни го каже. Не човешки маг те е пратил тук, нали? Да не би да коленичиш пред Владелеца на Драгнипур? Той отново ли иска кръвта на Тайст Андий? Отказал ли се е от Драконовата си кръв?

— Няма как да знам…

— Появява ли се вече като старец — много по-стар от мен? А, виждам истината на лицето ти. Не. Е, можеш да се върнеш при него и да му кажеш…

— Почакай! Не служа на Рейк! Да, видях го лично, и то наскоро, и изглеждаше доста млад. Но не съм коленичил пред него — Гуглата ми е свидетел, той бездруго беше твърде зает в този момент! Твърде зает беше в битка с демон, за да си говори с мен! Само ни се пресякоха пътищата. Не знам за какво говориш, Дарист. Съжалявам. И със сигурност нямам възможност да го намеря и да му кажа каквото искаш да му кажа.

Тайст Андий го изгледа продължително, после се обърна и тръгна. Дару го последва. Беше объркан. Едно бе да приемеш повелята на бог, ала колкото по навлизаше по тази гибелна пътека, толкова по-незначителен се чувстваше. Спорове между Аномандър Рейк и тези Тайст Андий на Дрейф Авалий… какво пък, не беше негова работа. Планът бе да се промъкне на този остров и да остане незабелязан. Да разбере дали наистина Едур са намерили това място, макар да му беше съвсем непонятно какво ще направи Котильон, след като го научи.

„Но за това май трябва да помисля. Проклятие, Кътър — Крокъс щеше да има въпроси! Моури знае, щеше да се колебае много по-дълго, преди да приеме сделката на Котильон. Стига изобщо да я приемеше!“ Тази нова самоличност му налагаше ограничения — а си беше мислил, че ще му донесе свобода. Но вече започваше да му се струва, че истински свободният — доскоро — беше Крокъс.

Не че свободата гарантираше щастие. „Ех, тъгата се е промъкнала в жилите ми. Тъга и заплахата от истинска скръб, която се приближава… но не, тя трябва да е жива. Някъде там, горе. На този остров, подложен на щурм…“

— Дарист, моля те. Почакай малко.

Високият старец спря.

— Не виждам причина да отговарям на въпросите ти.

— Загрижен съм… за спътницата си. Ако е жива, тя е някъде над нас, на повърхността. Ти каза, че са ви нападнали. Боя се за нея…

— Долавяме присъствието на странници, Кътър. Над нас има Тайст Едур. Но никой друг. Удавила се е твоята спътница. Няма смисъл да се надяваш.

Даруджистанецът изведнъж се свлече на земята. Прилоша му, сърцето му се сви от болка. И отчаяние.

— Смъртта не е лоша съдба — проговори Дарист. — Ако ти е била приятелка, ще ти липсва близостта й и това е истинският извор на твоята скръб — мъчно ти е за себе си. Думите ми може да не ти харесват, но говоря от опит. Чувствал съм смъртта на мнозина от моя род и скърбя за пространствата в живота ми, където някога са стояли. Но такива загуби служат само за да улеснят собствената ми неизбежна кончина.

Кътър се взря в Тайст Андий.

— Прости ми, Дарист. Може да си стар, обаче си глупак. И започвам да разбирам защо Рейк ви е оставил тук и ви е забравил. Хайде, бъди така добър да млъкнеш.

Изправи се, празен отвътре, но решен да не се поддаде на отчаянието, заплашващо да го смаже. „Защото точно това е направил този Тайст Андий. Предал се е.“

— Гневът ти не ме уязвява — каза Дарист, обърна се и махна с ръка към вратата пред тях. — Влез там и ще намериш място за отдих. Отломките също те чакат там.

— Нищо ли няма да ми кажеш за битката горе?

— Какво има за казване, Кътър? Ние загубихме.

— Загубихте! Колко сте останали?

— Тук, в Твърдината, където е Тронът, съм само аз. Хайде, отдъхни. Скоро ще ни навестят.

 

 

Гневният вой кънтеше чак в костите на Онрак, но той знаеше, че спътникът му няма да чуе нищо. Бяха виковете на духове — два духа, затворени в извисяващите се зверски статуи насред равнината.

Облакът в небето се беше разкъсал, бавно се разпадаше на изтъняващи нишки. Три луни бяха яхнали небесата и имаше две слънца. Светлината се спущаше, сливаше се в променливи оттенъци, луните се полюшваха на невидимите си поводи. Странен, неспокоен свят, помисли си Онрак.

Бурята затихваше. Бяха изчакали в подножието на един малък хълм, докато вятърът беснееше около гигантските статуи и виеше свирепо из отрупаните с отломки улици на рухналия град зад тях. И ето, че въздухът закипя.

— Какво виждаш, Т’лан Имасс? — попита Трул, присвит до един порутен зид.

Т’лан Имасс сви рамене и извърна очи от статуите.

— Тук има загадки… за които подозирам, че знаеш повече от мен.

Тайст Едур вдигна очи и го изгледа кисело.

— Едва ли. Какво знаеш за Хрътките на Сянка?

— Много малко. Логросите са кръстосали пътя си с тях веднъж. Много отдавна, по времето на Първата империя. Седем на брой. Служат на незнаен господар, но осъдени на гибел.

Трул се усмихна странно и попита:

— Човешката Първа империя или вашата?

— Малко знам за човешката империя с това име. Само веднъж бяхме привлечени в лоното й, Трул Сенгар, в отговор на хаоса на соултейкън и д’айвърс. При това клане Хрътките не се появиха. — Онрак отново погледна огромната каменна Хрътка пред тях. — Гадателите на кости — бавно продължи той — вярват, че да се сътвори образ на дух или на бог означава да се улови същината му. Дори каменна статуя ще го затвори. Както колибата може да очертае границите на силата на един смъртен, тъй и духовете и боговете може да се затворят на избрано място от пръст, камък или дърво… или предмет. Така силата им е окована и може да се борави с нея. Кажи ми, Тайст Едур оспорват ли този възглед?

Трул Сенгар се изправи.

— Смяташ ли, че ние сме издигнали тези гигантски статуи, Онрак? Вашите шамани, хвърлячите на кости, също ли вярват, че силата възниква лишена от форма и поради това е безконтролна? И че извайването на статуя-икона — или правенето на каменен кръг — всъщност налага ред над тази сила?

Онрак килна глава и дълго помълча.

— Тогава излиза, че ние създаваме своите богове и духове. Вярата изисква форма, а оформянето й вдъхва живот. И все пак Тайст Едур не са ли сътворени от Майката Тъма? Не ви ли създаде вашата богиня?

Усмивката на Трул се разшири.

— Говорех за тези статуи, Онрак. Да ти отговоря — не знам дали ръцете, които са ги сътворили, са били на Тайст Едур. Колкото до Майката Тъма, възможно е, когато ни е създала, тя просто да е отделила онова, което преди не е било отделено.

— Нима тогава сте сенките на Тайст Андий? Откъснати на воля по милостта на вашата майка-богиня?

— Но, Онрак, всички сме откъснати от нещо.

— Две от Хрътките са тук, Трул Сенгар. Душите им са затворени в камъка. И още нещо забележително — тези статуи не хвърлят сенки.

— Както и самите Хрътки.

— Но ако са само отражения, то тогава трябва да съществуват Хрътки на Мрака, от които да са откъснати — настоя Онрак. — Макар да не се споменава за такива… — Т’лан Имасс изведнъж замълча.

Трул се засмя.

— Май знаеш повече за човешката Първа империя, отколкото каза. Какво бе името на тирана император? Все едно. Трябва да продължим напред, до портата…

— Десимбелакис — прошепна Онрак. — Основателят на човешката Първа империя. Изчезнал отдавна, когато се развихри Зверският ритуал. Вярва се, че е бил… превърнат.

— Д’айвърс?

— Да.

— Колко звяра?

— Седем.

Трул зяпна статуите, после махна с ръка.

— Не сме ги направили ние. Не, не съм сигурен, но не изпитвам в сърцето си… съпричастие. Злокобни и жестоки са за моите очи, Т’лан Имасс. Хрътките на Сянка не заслужават почит. Наистина са необуздани, диви и гибелно опасни. За да властваш истински над тях, трябва да седиш на Трона на Сянка — да си господар на селението. Ала и повече от това. Първо трябва да събереш разкъсаните парчета. Да направиш Куралд Емурлан отново цял.

— И точно към това се стреми твоят род — избоботи Онрак. — Тази възможност ме безпокои.

Тайст Едур го изгледа, после сви рамене.

— Не споделях притеснението ти… поне отначало. И наистина, ако всичко беше останало… чисто, може би все още щях да стоя редом до братята си. Но зад булото на всичко това действа друга сила — не зная кой или какво, но бих искал да дръпна това було.

— Защо?

Трул сякаш се сепна от въпроса и потръпна.

— Защото това, което то причини на моя народ, е мерзост, Онрак.

Т’лан Имасс закрачи към тесния проход между двете най-близки статуи.

Трул Сенгар го последва.

— Предполагам, че не знаеш какво е да видиш как твоят род се разпада, да разбереш, че духът на цял един народ е покварен, да се бориш непрестанно да отвориш очите им — тъй както твоите са се отворили от яснотата, дарена от случайността.

— Вярно — отвърна Онрак. Стъпките му тътнеха глухо по прогизналата земя.

— Нито е обикновена наивност — продължи Тайст Едур; куцукаше след Онрак. — Отказът ни беше съзнателен, безразличието ни удобно обслужи най-низшите ни желания. Ние сме дълговечен народ, коленичил пред краткотрайни интереси…

— Ако го намираш за необичайно — промълви Т’лан Имасс, — от това следва, че криещият се зад булото се нуждае от вас само за кратък срок — стига наистина тази скрита сила да манипулира Тайст Едур.

— Интересна мисъл. Възможно е да се окажеш прав. Следователно въпросът е, след като краткосрочната цел бъде постигната, какво ще стане с моя народ?

— Нещата, надживели своята полезност, се изоставят — отвърна Онрак.

— Изоставят. Да…

— Освен ако след това не се окаже, че са заплаха за онзи, който ги е използвал, разбира се — продължи Т’лан Имасс. — Ако е тъй, отговорът е да бъдат унищожени, след като престанат да са полезни.

— Истината, която долавям в думите ти, е неприятна, Онрак.

— Обикновено съм неприятен, Трул Сенгар.

— Вече го разбрах. Каза, че душите на две Хрътки са затворени в тези… я повтори, в кои?

— Сега минаваме между тях.

— И какво правят тук?

— Камъкът е бил оформен, за да ги побере, Трул Сенгар. Когато иконата се оформи, никой не пита духа или бога дали иска да бъде затворен. Нали? Нуждата да се създават такива съсъди е нужда на смъртни същества. Това, че можеш да се взреш в нещото, което почиташ, в най-лошия случай е утвърждаване на контрол, а в най-добрия — илюзия, че можеш да уговориш собствената си съдба.

— И ти намираш тези представи за жалки, Онрак?

— Повечето представи намирам за жалки, Трул Сенгар.

— Тези зверове навеки ли са затворени според теб? В това ли отиват, щом бъдат унищожени?

Онрак сви рамене.

— Нямам търпение за тези игри. Ти си имаш вашето знание и подозрения, но не искаш да ги изречеш. Стремиш се обаче да откриеш какво знам аз и какво долавям за тези пленени духове. Все едно, съдбата на тези Хрътки на Сянка изобщо не ме интересува. Всъщност съжалявам — ако тези две са убити в някой друг свят и така са свършили тук, — че са останали само пет, защото това намалява шанса ми сам да убия една. А мисля, че ще ми достави наслада да убия Хрътка на Сянка.

Тайст Едур му отвърна с груб смях.

— Е, няма да отрека, че тази самоувереност говори много. Все пак, Онрак от Логрос, не мисля, че ще пропуснеш свирепа битка с някоя Хрътка.

При тези думи Т’лан Имасс се спря и се обърна към Трул Сенгар.

— Има камък и камък.

— Не те разбирам…

В отговор Онрак измъкна от ножницата обсидиановия си меч и закрачи към по-близката от двете статуи. Дори само предната лапа на изваянието бе по-висока от Т’лан Имасс. Той вдигна оръжието с две ръце и замахна.

Въздухът се разцепи от пронизващ ушите пукот.

Онрак се олюля. По огромния монолит запълзяха цепнатини.

Статуята сякаш потръпна и изригна сред извисил се облак прах.

Трул Сенгар изрева и отскочи, мъчеше се да се отскубне от гъстата прах, връхлитаща да го погълне.

Облакът засъска около Онрак. Той се изправи, после се стегна за бой, щом от вихрещата се сива мъгла се появи още по-тъмна фигура.

Последва втори грохот — този път зад Т’лан Имасс — и втората статуя се взриви. Двата облака затулиха небето и се спусна мрак, присвил хоризонта отвсякъде до не повече от десетина крачки.

Звярът, появил се пред Онрак, стигаше до раменете на Трул Сенгар. Козината му беше без цвят, а очите — два черни, пламтящи въглена. Широка плоска муцуна, малки уши…

Много смътно, през сивкавия сумрак, се спусна нещо от светлината на двете слънца, отразена от луните — и хвърли гмеж от сенки под Хрътката.

Звярът оголи зъби, големи колкото бивни, и изпъна назад устни в безмълвно ръмжене. Видяха се кървавочервени венци.

Хрътката нападна.

Мечът на Онрак бе като полунощна тъма: бляскаше да целуне дебелия мускулест врат на чудовището, но посичаше само прашен въздух. Т’лан Имасс усети две огромни челюсти да се стягат около гърдите му. Надигнаха го от земята. Изпращяха кости. Последва свирепо разтърсване, което изтръгна меча от ръцете му, после той изхвърча в песъчливия мрак…

За да го уловят във въздуха с пукот други две челюсти.

Костите на лявата му ръка се пръснаха на десетки парчета в стегнатия мях на сбръчканата му кожа, после ръката се откъсна от тялото му.

Ново дивашко разтърсване и той отново полетя във въздуха. Рухна на земята и не помръдна.

В черепа на Онрак се разнесе тътен. Той си помисли да се разпадне на прах, ала за първи път нямаше нито воля, нито сила да го стори.

Силата му беше изтръгната — Клетвата бе прекъсната, изтръгната бе от тялото му. Онрак осъзна, че вече е като онези от пропадналия му род, устояли на толкова физическо унищожение, че бяха престанали да са едно с Т’лан Имасс.

Лежеше неподвижно и усещаше тежките стъпки на едната Хрътка — приближаваше се. Спря и застана над него. Покритата с прах муцуна го подуши, побутна строшените му ребра. После Хрътката се извърна. Чуваше дъха й, като грохот на морски вълни, нахлуващи в пещерите на прибоя с прилива, усещаше присъствието й, натежало във влажния въздух.

След много време Онрак осъзна, че звярът вече не се извисява над него. Нито чуваше повече тежките стъпки по влажната земя. Все едно че и той, и спътникът му просто бяха изчезнали.

А после долови скърцане на приближаващи се ботуши, две ръце го хванаха и го обърнаха по гръб.

Трул Сенгар се взря в очите му.

— Не знам дали можеш да ме чуеш — каза той. — Но ако това ще ти донесе утеха, Онрак от Логрос, тия двете не бяха Хрътки на Сянка. О, не. Бяха истински. Хрътките на Мрак, приятелю. Не смея и да си помисля какво освободи…

Онрак едва успя да отвърне, тихо и хрипливо:

— И това ми било благодарност.

 

 

Трул Сенгар издърпа Т’лан Имасс до един нисък зид в края на града и му помогна да седне.

— Жалко, че не знам какво още мога да направя за теб.

— Ако родствениците ми бяха тук, щяха да изпълнят нужните ритуали — отвърна Онрак. — Щяха да откъснат главата от тялото ми и да й намерят подходящо място, за да мога да гледам вечността. Щяха да разчленят обезглавеното ми тяло и да разпръснат крайниците. Щяха да вземат оръжието ми, за да го върнат в родното ми място.

— О!

— Ти, разбира се, не можеш да направиш такива неща. И тъй, принуден съм да продължа, въпреки сегашното си състояние. — Онрак бавно се надигна — чу се стържене и пукане на счупени кости, посипа се дъжд от натрошени парчета.

— Това можеше да го направиш и преди да те домъкна дотук — изсумтя Трул.

— Най-много съжалявам, че загубих ръката си — рече Т’лан Имасс и огледа разкъсаните мускули на лявото си рамо. — Най-добър съм с меча, когато го стисна с две ръце. — Закрачи тромаво към лежащото в калта оръжие. Част от гърдите му се свлече, щом се наведе да го вдигне. Онрак се изправи и се обърна към Трул Сенгар. — Вече не мога да усетя присъствието на портите.

— Е, ще ги намерим — отвърна Тайст Едур. — Трябва да са някъде близо до центъра на града. Голяма двойка сме, а?

— Защо Хрътките не те убиха?

— Май бързаха за някъде. — Трул тръгна по улицата и се повлече след него. — Не съм сигурен дали ме забелязаха, облакът прах беше много гъст. Кажи ми, Онрак. Значи, ако тук имаше други Т’лан Имасс, щяха да ти направят всички онези неща? Въпреки факта, че си оставаш… функционален?

— Вече съм откъснат, Трул Сенгар, също като тебе. От Ритуала. От своя вид. Съществуването ми вече е безсмислено. Единствената, последна задача, която ми остава, е да намеря другите ловци, за да направят каквото трябва.

Улицата беше покрита с лепкава мокра тиня. Ниските сгради от двете страни се бяха свлекли — сякаш целият град се топеше. Нямаше следи от величествена архитектура, парчетиите по улиците не бяха нещо повече от трошлива печена тухла. Никъде не се виждаха признаци на живот.

Продължиха напред, с мъчително бавни крачки. Улицата бавно се разшири и излязоха на просторен площад, обрамчен от пиедестали, на които някога бяха стояли статуи. Имаше храсти и изтръгнати от корен дървета, всичко — еднакво сиво, постепенно придобиващо някак неземен цвят под вече надигналото се синьо слънце, на свой ред озарило голямата луна с цвят на пурпур.

В другия край имаше мост, над някогашна река, чието корито сега бе пълно с тиня. Наносът беше затрупал едната страна на моста и бе разпръснал отломки по него. Сред тях се виждаше малък сандък.

Щом стигнаха до моста, Трул спря до него и се наведе.

— Изглежда добре затворен. — Дръпна резето и вдигна капака. — Странно. Приличат на глинени гърнета. Малки.

Онрак се приближи и застана до него.

— Това са морантски муниции, Трул Сенгар.

Тайст Едур вдигна глава и го погледна.

— Не знам за такива неща.

— Оръжия. Взривни, щом глината се счупи. Обикновено ги хвърлят. Колкото може по-далече. Чувал ли си за Малазанската империя?

— Не.

— Човешка. От родното ми селение. Тези муниции са на тази империя.

— Хм, това наистина е тревожно. Защо ли са тук?

— Не знам.

Трул Сенгар затвори капака и взе сандъка.

— Макар да предпочитам меч, и тези ще свършат работа. Не ми беше приятно да съм толкова дълго без оръжие.

— По-нататък има постройка. Арка.

Тайст Едур се изправи и кимна.

— Да. Точно това търсим.

Арката се издигаше на пиедестал в центъра на покрит с каменни плочи площад. Придошла незнайно откъде вода беше изсипала през устието й тиня и тя бе засъхнала на странни назъбени вълни. Щом двамата приближиха, откриха, че глината е корава като скала. Макар порталът да не се открояваше с нищо забележимо, от пространството под арката се лееше пулсираща топлина.

Стълбовете на постройката бяха без украса. Онрак ги огледа замислено и попита:

— Какво можеш да доловиш в това?

Трул Сенгар поклати глава, пристъпи крачка напред и спря.

— Не мога да повярвам, че това е проходимо — топлината, която се излива от него, е изгаряща.

— Вероятно е преграда — подхвърли Онрак.

— Да. И няма как да я разбием.

— Не е вярно.

Тайст Едур го погледна през рамо, после — сандъчето под мишницата му.

— Не разбирам как обикновен експлозив може да разбие преграда.

— Магията зависи от шаблони, Трул Сенгар. Разбий шаблона и магията пропада.

— Добре. Да опитаме тогава.

Отдръпнаха се на двайсетина крачки от портата. Трул отвори сандъчето, внимателно извади една от глинените топки, замахна и я хвърли в портата.

Гръм. От портала изригна бляскав пожар, бели и златисти пламъци се разбесняха под арката, после затихнаха и зад тях се оформи мъгливо-златиста стена.

— Това е самият лабиринт — каза Онрак. — Преградата е разбита. Все пак не мога да го позная.

— И аз — измърмори Трул и затвори сандъка с муниции. После рязко вдигна глава. — Насам идва нещо.

— Да. — Онрак замълча за миг, после бързо вдигна меча си. — Бягай, Трул Сенгар… бягай през моста. Бягай!

Тайст Едур се обърна и затича.

Онрак заотстъпва — бавно, крачка по крачка. Усещаше силата на онези от другата страна: сила брутална и чужда. Разбиването на преградата беше усетено и чувството, прииждащо през пролома, бе чувство на възмущение и гняв.

Погледна бързо през рамо и се увери, че Трул Сенгар е минал по моста и вече не се вижда. Още три стъпки назад и той щеше да стигне до моста. И щеше да спре. Очакваше, че ще го унищожат, но твърдо бе решил да спечели време за спътника си.

Портата засия ослепително ярко, после през нея преминаха четирима конници, яхнали бели коне с дълги нозе и буйни гриви с цвят на ръжда. Бяха с богато украсени яркоцветни брони и не отстъпваха на конете — бяха светлокожи и снажни, лицата им бяха почти скрити зад забралата. Бронираните им юмруци стискаха извити ятагани, направени сякаш от слонова кост. Под шлемовете им се спускаше дълга сребриста коса.

Подкараха право към Онрак. От тръс — в галоп. От галоп — в атака.

Т’лан Имасс разтвори крака, вдигна обсидиановия си меч и остана на място, готов да ги посрещне.

По тесния мост конниците можеха да го връхлетят само по двама наведнъж и беше ясно, че просто смятат да го стъпчат с конете си. Но Т’лан Имасс се беше сражавал в служба на Малазанската империя, във Фалар и в Седемте града — и в много битки се беше изправял срещу конни воини. Миг преди първите двама да го достигнат, Онрак скочи напред. Между двата коня. И без да обръща внимание на меча, изсвистял от лявата му страна, замахна със своя към корема на воина отдясно.

Двете костени остриета го поразиха едновременно — лявото се вряза дълбоко през ключицата в плешката и дораздроби потрошените кости. Десният ятаган го посече през лицето и го разцепи от челото до челюстта.

Онрак обаче усети как неговият обсидиан захапа дълбоко през бронята на воина. Емайлът се пръсна.

После двамата нападатели го подминаха и дойдоха другите двама.

Т’лан Имасс се присви и изпъна меча си хоризонтално над главата си. Двата костени ятагана удариха отгоре и Онрак се разтресе от сблъсъка.

Всички вече го бяха подминали, излезли бяха на площада; обърнаха конете и се втренчиха в самотния воин, останал някак жив след атаката им.

Копитата изтътнаха по покрития със спечена глина калдъръм. Воинът, чиято броня бе разбита от обсидиановия меч на Онрак, се беше навел напред, притиснал с ръка корема си. Хълбокът на коня му беше оплискан с кръв.

Онрак отърси рамене и парчетата счупена кост изтрополиха по моста. После сниши оръжието си и зачака подкаралия към него конник.

Облечената в метал ръка вдигна забралото. Чертите на лицето приличаха странно на Трул Сенгар, ако не се броеше бялата, почти лъчиста кожа. Две очи от хладно сребро се приковаха с омраза в Т’лан Имасс.

— Говориш ли, Безжизнени? Можеш ли да разбираш езика на Чистотата?

— Не изглежда по-чист от другите — отвърна Онрак.

Воинът се намръщи.

— Не прощаваме пренебрежението. Ти си слуга на Смъртта. Слугите на Смъртта заслужават само едно — унищожение.

— Никому не служа — отвърна Онрак и отново надигна меча си. — Хайде, ела.

Но раненият вдигна ръка.

— Стой, Иниас. Този свят не е наш. А и този немрящ дивак не е от нарушителите, които търсим. Всъщност, както сам би трябвало да си усетил, никой от тях не е тук. Този портал не е използван от хилядолетия. Трябва да продължим издирването другаде. Но първо трябва да се изцеря. — Воинът се смъкна бавно от коня, все така притиснал с ръка корема си. — Оренас, погрижи се за мен.

— Позволи ми първо да унищожа тази твар, сенешале…

— Не. Ще изтърпим съществуването му. Може би това същество ще ни даде отговори, които да ни поведат в търсенето. Ако не, можем да го унищожим по-късно.

Оренас се смъкна от коня си и отиде при сенешала. Иниас подкара своя кон още по-близо до Т’лан Имасс, сякаш все още смяташе да се бие. Огледа го и се озъби.

— Не е останало много от теб, Безжизнени. Това тук не са ли белези от зъби? Гръдта ти май е била в челюстите на някой звяр. Същия, който ти е отмъкнал ръката? Що за чародейство ти помага все още да съществуваш?

— Вие сте от кръвта на Тайст — каза Онрак.

Лицето на мъжа се изкриви в усмивка.

— От кръвта на Тайст? Само сред Лиосан е чиста кръвта на Тайст. Значи пътят ти се е кръстосвал с нашите омърсени братовчеди. Нищо повече от жалка сган не са те. Не отговори на въпросите ми.

— Зная за Тайст Андий, но още не съм ги срещал. Родени от Тъмата, те са първите…

— Първите! О, как не. И затова — така трагично несъвършени. Лишени от пречистващата кръв на Отеца Светлина. Най-мръсното изчадие са те. Едур ги търпим, защото у тях има нещо от Отеца, но Андий — смърт от нашите ръце е единствената милост, която заслужават. Но твоята грубост ми досажда, Безжизнени. Въпроси ти зададох, а ти все още не си отговорил на нито един.

— Да.

— Да? Какво трябва да означава това?

— Съгласен съм, че не съм им отговорил. И не се чувствам длъжен да го сторя. Моят вид има твърде голям опит с арогантни същества. Макар че този опит е еднозначен: в отговор на тяхната арогантност обявихме вечна война, докато не престанат да съществуват. Винаги съм вярвал, че Т’лан Имасс трябва да си потърсят нов враг. Навярно вие, Тайст Лиосан, сте достатъчно многобройни във вашия свят, за да ни позабавлявате известно време.

Воинът го зяпна онемял.

Един от приятелите му се изсмя.

— Няма смисъл да говориш с по-долни същества, Иниас. Те гледат да те объркат с лъжи, да те отклонят от праведния път.

— Сега разбирам — отвърна Иниас. — Отдавна съм свикнал с отровата на думите ти, Малачар.

— Ще има още, млади ми братко. По пътя, по който трябва да продължим. — Воинът се приближи до Онрак. — Наричаш се Т’лан Имасс, нали?

— Онрак съм. От Логрос Т’лан Имасс.

— Има ли други от твоя вид в този рухнал свят, Онрак?

— Щом не отвърнах на въпросите на твоя брат, защо мислиш, че ще отговоря на твоите?

Лицето на Малачар потъмня.

— Тези игри ги играй на младия Иниас, не на мен…

— Приключих с вас, Лиосан. — Онрак прибра меча в ножницата и се обърна да си тръгне.

— Приключил си с нас!? Сенешал Джоруд! Ако Оренас е свършил с лечението, покорно моля за вниманието ви. Безжизненият иска да бяга.

— Чух те, Малачар — изръмжа сенешалът и закрачи към тях. — Стой, Безжизнени! Още не сме те освободили. Ще ни кажеш каквото искаме да научим или ще бъдеш унищожен, тук и веднага.

Онрак отново се обърна към Лиосан.

— Ако това беше заплаха, жалкото ви невежество ме забавлява. Но ми писна от него, както и от вас.

Четири ятагана от слонова кост се вдигнаха заплашително.

Онрак отново извади меча си.

И се поколеба. Погледът му бе привлечен от нещо зад тях. Усетили присъствие зад себе си, воините се обърнаха.

Трул Сенгар стоеше на петнайсет крачки от тях, сандъкът с амуниции бе в краката му. В усмивката му имаше нещо странно.

— Тази битка изглежда неравна. Приятелю Онрак, трябва ли ти помощ? Е, няма нужда да отговаряш, защото тя дойде. Съжалявам за това обаче.

Около Тайст Едур се завихри прах и след миг се появиха четирима Т’лан Имасс. Трима държаха оръжията в готовност. Четвъртият стоеше на крачка отзад и вдясно от Трул. Беше с едри кости и непропорционално дълги ръце. Кожата, наметната на раменете му, беше черна, избледняваща до сребристо там, където се вдигаше, за да обкръжи в подобие на дрипава гугла главата му. Гадател на кости.

Онрак отпусна върха на меча си. С откъснатата си вече, сътворена в Ритуала връзка, можеше да общува с тези Т’лан Имасс само на глас.

— Аз, Онрак, те поздравявам, Гадателю на кости, и виждам, че сте от Логрос, от който бях нявга. Ти си Монок Очъм. Един от мнозината избрани да ловят отстъпници, които, както и в моя лов, бяха тръгнали по пътя, водещ в това селение. Уви, единствен аз от моя лов оцелях от потопа. — Погледът му се отмести към тримата воини. Водачът на клана, с тяло и крайници, плътно стегнати в кожа на денрабъ и с назъбения кремъчен меч в ръцете, беше Ибра Голан. Другите двама, въоръжени с двуостри брадви от халцедон с костени дръжки, бяха от клана на Ибра, но инак непознати за Онрак. — Поздравявам и тебе, Ибра Голан, и се подчинявам на заповедите ти.

Гадателят Монок Очъм закрачи с тежка, тромава стъпка.

— Ти провали Ритуала, Онрак — проговори той с характерна за него рязкост. — И затова трябва да бъдеш унищожен.

— Тази привилегия ще бъде оспорена — отвърна Онрак. — Тези конни воини са Тайст Лиосан и са склонни да гледат на мен като на свой пленник, тоест да сторят с мен каквото пожелаят.

Ибра Голан махна на двамата си воини и тримата закрачиха към Лиосан.

Сенешалът заговори:

— Пускаме пленника си, Т’лан Имасс. Той е ваш. Спорът ни с вас е приключил и ще напуснем.

Т’лан Имасс спряха и Онрак долови разочарованието им.

Командирът на Лиосан изгледа за миг Трул и рече:

— Едур… искаш ли да тръгнеш с нас? Нужен ни е слуга. Един поклон ще отвърне на високата чест в тази наша покана.

Трул Сенгар поклати глава.

— Е, това, виж, ми е за първи път. Уви, ще придружа Т’лан Имасс. Но разбирам неудобствата, които ще ви причини това, затова предлагам да смениш ролята си като слуга на другите. Давам уроци по покорство, Тайст Лиосан, а чувствам, че имате известна нужда от тях.

Сенешалът се усмихна хладно.

— Ще те запомня, Едур. — Обърна се вихрено. — На конете, братя. Ще напуснем този свят.

— Може да се окаже по-трудно, отколкото си го представяте — каза Монок Очъм.

— Досега не сме срещали трудности в подобни начинания — отвърна сенешалът. — Има ли тук скрити прегради?

— Този лабиринт е разбита отломка от Куралд Емурлан — каза Очъм. — Изглежда, вашият вид твърде дълго е останал изолиран. Нищо не знаете за другите селения, за Ранените порти. Нищо за асцендентите и техните войни…

— Служим само на един асцендент — отсече сенешалът. — Сина на Отеца Светлина. Нашият бог е Озрик.

Монок Очъм килна глава.

— И кога за сетен път е крачил Озрик сред вас?

Четиримата Лиосан видимо трепнаха.

Гадателят продължи невъзмутимо:

— Вашият бог, Озрик, Сина на Отеца Светлина, е от многото съперници из другите селения. Не се е върнал сред вас, Лиосан, защото не може да го направи. Всъщност в момента той не може да направи нищо.

Сенешалът пристъпи напред.

— Какво е сполетяло нашия бог?

Монок Очъм сви рамене.

— Съвсем обичайна съдба. Изгубен е.

— Изгубен?

— Предлагам заедно да сплетем ритуал — рече гадателят. — И така да сътворим порта. За това ще ни трябва Телланн, вашият лабиринт, Лиосан, и кръвта на този Тайст Едур. Онрак, с твоето унищожение ще се заемем, щом се върнем в своето селение.

— Изглежда разумно — отвърна Онрак.

Трул беше зяпнал гадателя.

— Моята кръв ли каза?

— Не всичката, Едур… Стига всичко да мине по план.