Изкуството на Рашан е в напрежението, обвързващо игрите на светлината, но обликът му е разсейване — сътворяване на сянка и тъмнина, въпреки че в този случай тъмнината не е абсолютна, какъвто е обликът на Древния лабиринт Куралд Галайн. Не, тази тъмнина е особена, тъй като съществува не поради отсъствието на светлина, а в качеството си на това, че е видима.

„Загадките на Рашан — беседа на един луд“

Унтурал от Лато Ривий

12.

Светлина, сянка и мрак — вековечна е тази война.

Фишър

Лъскаво сребриста, ризницата висеше на закачалката. Смазката се беше стекла надолу и бе образувала мазно петно по плочите на пода. Ръкавите не бяха широки, а направени като че ли да се носят почти прилепнали до кожата. Претърпяла беше дълга употреба и там, където беше кърпена, халките изглеждаха направени от по-тъмно желязо.

До нея, на желязната стойка с хоризонтални куки, чакаше реда си двуръчният меч, с ножницата успоредно и точно под него на други две куки. Мечът беше необикновено тънък, двуостър и с жлебове. Повърхността му странно преливаше от мазно синьо в пурпур и сребро. Ръкохватката беше кръгла, а не плоска, увита с черво, ефесът — голяма издължена сфера от лъскав хематит. Ножницата беше от черно дърво, обкована горе и долу със сребро, но инак без украса. Прикрепеният към нея колан беше от малки, почти деликатни черни метални брънки.

Ръкавиците от плетено желязо лежаха на дървена лавица на стената зад ризницата. Тъмният железен шлем до тях не беше нещо повече от покриваща черепа шапка с набити метални пръчки, спускащи се надолу като пръсти, за да покрият носа, бузите и челюстите. От леко извития ръб на врата провисваше опашката на омар.

Застанал на прага на скромната ниска стаичка, Кътър гледаше приготовленията на Дарист да навлече бойните си доспехи. За младежа беше трудно да се самоубеди, че такива красиви оръжия и броня — явно преживели десетилетия, ако не и столетия употреба — могат да принадлежат на този среброкос мъж, който се държеше като завеян схолар и чиито кехлибарени очи сякаш излъчваха смутена разсеяност въпреки лъскавината си. Старецът се движеше бавно, сякаш за да опази крехките си кости…

„И все пак от личен опит се уверих в силата на стария Тайст Андий. А и във всяко негово движение има целенасоченост, която трябва да ми е позната — за последен път я забелязах у друг Тайст Андий, отвъд цял океан. Расов белег? Може би, но той шепне песен за заплаха и тя се просмуква дълбоко, чак до мозъка на костите ми.“

Дарист гледаше доспехите, сякаш замръзнал в удивен размисъл — сякаш беше забравил как се обличат.

— Тези Тайст Едур, Дарист — каза Кътър. — Колко са тук?

— Дали ще преживеем предстоящия щурм, това ли е въпросът ти? Едва ли, според мен. Поне пет кораба оцеляха след бурята. Два са стигнали до брега ни. Щяха да са повече, но се натъкнаха на малазанска флота, срещнала ги случайно. Видяхме сблъсъка от Стръмнините на Пурал… — Тайст Андий бавно се обърна и погледна Кътър. — Вашият човешки род се справи добре — много по-добре, отколкото са очаквали Едур.

— Морско сражение между малазанците и Тайст Едур? Кога е било това?

— Може би преди седмица. Бяха само три малазански бойни дромона, но всеки успя да си намери компания, преди да замине на дъното. С хората имаше доста опитен маг — размяната на чародейства беше впечатляваща…

— Ти и твоите ближни сте гледали? Защо не помогнахте? Не може да не сте знаели, че Едур търсят този остров!

Дарист пристъпи към ризницата и я свали от закачалката без видимо усилие.

— Вече не напускаме тази земя. От много десетилетия се придържаме към решението си да останем изолирани.

— Защо?

Тайст Андий не отговори. Нахлузи плетената ризница. Звукът на брънките иззвънтя като течност. След това посегна към меча.

— Това май ще се счупи при първия сблъсък с по-тежко оръжие — подхвърли Кътър.

— Няма. Точно за този меч има много имена. — Дарист го вдигна от куките. — Майсторът му го нарече Мъст. Т’ан Ейрос, на нашия език. Но аз го наричам К’орладис.

— Което означава?

— Скръб.

Ледени тръпки полазиха Кътър.

— Кой е майсторът му?

— Брат ми. — Той прибра меча в ножницата, запаса го и взе ръкавиците. — Преди да си намери един… по-подходящ за нрава му. — Дарист се обърна и огледа Кътър от глава до пети. — Можеш ли да боравиш добре с тези ножове, скрити по тялото ти?

— Горе-долу. Макар че не изпитвам удоволствие от проливането на кръв.

— Че за какво друго са? — попита Тайст Андий, докато си слагаше шлема.

Кътър сви рамене. Нямаше отговор на този въпрос.

— Смяташ ли да се биеш срещу Едур?

— Щом като се стремят към трона, да.

Дарист бавно килна глава.

— Тази битка не е твоя. Защо избираш тази кауза?

— На Дженабакъз — в родината ми — Аномандър Рейк и следовниците му решиха да се бият срещу Малазанската империя. Битката не беше тяхна, но я направиха своя.

Изненада се, щом видя кривата усмивка на Тайст Андий върху сбръчканото му лице, под железните пръсти на предпазителите.

— Това е интересно. Добре, Кътър, ела с мен. Но те предупреждавам, че това ще се окаже последната ти битка.

— Надявам се да не си прав.

Излязоха в широкия коридор, след това минаха под тесен свод с рамка от черно дърво. Проходът след него приличаше на тунел, изровен в едно-единствено дърво, като хралупа в паднал и изгнил дънер. Простираше се напред в сумрака, с лек наклон нагоре.

Кътър крачеше след Тайст Андий, заслушан в тихия съсък на ризницата му — като дъжд по каменист бряг. Тунелът свърши изведнъж, след рязък завой, таванът се разтвори и откри стръмна шахта. Към малкия кръг светлина горе се изкачваше груба стълба от сплетени корени.

Най-сетне излязоха и стъпиха на застлан със сухи листа под от каменни плочи. Слънчевата светлина сипеше прашни лъчи от тесните прозорци и пукнатини във високия покрив — бурята сякаш изцяло беше подминала това място. Една от стените беше рухнала напълно, и тъкмо към нея се запъти Дарист. Кътър го последва и измърмори:

— Малко поддръжка може да направи това място съвсем защитимо.

— Тези надземни постройки не са на Андий. На Едур са и бяха в руини още когато пристигнахме.

— Близо ли са?

— Навлизат в леса. Предпазливо.

— Колко са? Усещаш ли ги?

— Първата група са някъде към двадесетина. Ще ги срещнем на двора. Ще имаме достатъчно място за танца с меча, и стена, на която ще можем да опрем гръб в последните няколко мига.

— Дъх на Гуглата, Дарист, ако ги отблъснем, сигурно ще пукнеш от изненада.

Тайст Андий го погледна през рамо и каза:

— След мен.

Минаха през още няколко порутени зали, преди да стигнат до двора. Обраслите с диви лози стени бяха два човешки боя високи, проядени отгоре. Под клоните и листата прозираха избелели фрески. Срещу вратата, през която излязоха, имаше сводест портал, зад който се виждаше пътека от борови иглички, плъзнали като змии корени и обрасли с мъх камъни — лъкатушеше между сенките на огромни дървеса.

Дворът бе двайсетина крачки на ширина и двайсет и пет — на дължина.

— Прекалено е широко, Дарист. Ще ни обкръжат…

— Аз ще поема центъра. Ти оставаш назад, за онези, които може да се опитат да ме подминат.

Кътър си спомни битката на Аномандър Рейк с демона на улицата в Даруджистан. Стилът, приложен от Сина на Тъмата, изискваше много пространство. Дарист, изглежда, щеше да се бие по същия начин — но според Кътър мечът му беше прекалено тънък за такава свирепа сеч.

— Има ли вложена магия в този твой меч? — попита той.

— Не като влагане, както се разбира обикновено — отвърна Тайст Андий, извади меча и го стисна с две ръце, едната високо под дръжката, другата — малко над ефеса. — Силата на Скръб е в съсредоточеното намерение при сътворяването му. Мечът изисква изключителна воля от този, който го държи. С такава воля не може да бъде надвит.

— А ти имаш ли я тази воля?

Дарист бавно сниши върха на оръжието.

— Ако я имах, този ден нямаше да е последният ти от тази страна на Портата на Гуглата. Е, съветвам те да извадиш оръжията си. Едур намериха пътеката и вече се приближават.

Кътър усети, че ръцете му треперят. Извади двата си най-добри ножа. Разполагаше с още четири за мятане, по два под всяка мишница, прибрани в кожени кании и стегнати с каишки. Развърза ги и избърса потните си ръце в дрехата си.

Тих шепот го накара да вдигне очи. Видя, че Дарист е заел бойна поза, въпреки че върхът на меча продължаваше да сочи каменните плочи.

Видя и още нещо. Килимът от листа и пръст по плочите се беше раздвижил, пълзеше като пометен от невидим вятър, трупаше се към портала в другия край на двора и покрай стените от двете им страни.

— Дръж си очите притворени — тихо каза Дарист.

„Притворени?“

В тъмното зад портата последва неясно движение, после под арката се появиха три фигури.

Високи бяха колкото Дарист, със сиво-белезникава кожа. Дълга кафява коса, навързана и заплетена с фетиши. Нанизите от нокти и кучешки зъби допълваха варварския облик на бронята им от грубо ощавена кожа, с набити по нея бронзови пъпки. Шлемовете им, също от бронз, бяха оформени като мечи или вълчи черепи.

Липсваше им вроденото величаво благородство, което излъчваше Дарист — или Аномандър Рейк. Много по-брутални изглеждаха тези Едур. Стискаха ятагани с черни остриета и кръгли щитове, обшити с тюленова кожа.

Тримата се поколебаха срещу Дарист, после този в центъра изръмжа нещо на език, непонятен за Кътър.

Среброкосият Тайст Андий сви рамене, без да отвърне нищо.

Едур в средата извика нещо — явно настойчива заповед. След това тримата стиснаха оръжията си за бой и вдигнаха щитовете.

Кътър успя да зърне още воини, струпани на пътеката зад портата.

Тримата пристъпиха в двора в позиция „щипци“, със средния Едур на една стъпка зад другарите си от двете му страни.

— Не знаят как ще го направиш — промърмори младият дару. — Никога не са се сражавали срещу…

Двамата отстрани тръгнаха напред в съвършен синхрон.

Мечът на Дарист изсвистя нагоре и в двора се надигна силен вятър. Въздухът около тримата Едур се изпълни с вихрещи се листа и прах.

Тайст Андий атакува. Мечът се хлъзна водоравно, с острие насочено срещу десния Едур, но истинската атака беше с ефеса, срещу воина вляво. Мълниеносно снишаване встрани, след това ефесът удари припряно вдигнатия щит и го пръсна на две. Лявата ръка на Дарист се плъзна от ефеса и отблъсна меча на воина отляво, а самият той приклекна и посече със Скръб десния си противник.

Мечът като че ли изобщо не срещна тялото му, но кръвта плисна от разреза, започнал над лявата ключица на Едур и продължил в права линия надолу чак до чатала му.

Воините пред портата нададоха боен вик и се изсипаха в пометения от вятъра двор.

Единственият им шанс за успех бе да обкръжат Дарист, да се доближат и да надвият съскащия меч — а на Едур не им липсваше кураж.

Кътър видя как още един бе посечен, после друг пое странично ефеса с щита си и бронзът се огъна дълбоко навътре — краката на воина също се огънаха странно и той се срина върху каменните плочи.

Двата бойни ножа вече бяха в лявата ръка на дару, а дясната посегна към един от ножовете за мятане. Оръжието изсвистя във въздуха, той видя как се заби до дръжката в очната кухина на врага и разбра, че върхът е опрял в черепа на тила. Хвърли втори нож и изруга, щом един щит се надигна да го пресрещне.

Сред бурята от вихрещи се листа мечът на Дарист сякаш беше навсякъде — блокираше атака след атака; един едур се хвърли напред и успя да стегне двете си ръце около краката на Тайст Андий.

Изсвистя ятаган. От дясното рамо на Дарист швирна кръв. Ефесът на Скръб се стовари в шлема на стисналия го за краката воин и едурът рухна. Нов замах посече Тайст Андий в бедрото, острието отскочи, срещнало костта. Дарист се олюля.

Останалите Едур настъпиха и Кътър се втурна напред. През вихъра на побеснелите листа, към безветрения въздух в центъра. Отдавна се беше научил, че пряката, припряна съпротива не е идеалната тактика при бой с ножове. Избра един едур, чийто поглед бе прикован в Дарист и заради това бе леко извърнат… воинът обаче улови приближаването му с крайчеца на окото си и реагира бързо.

Заден замах с ятагана, последван от завъртане на щита.

Левият нож на Кътър замахна срещу острието и го прихвана на една трета от върха. Същевременно другият нож удари между китката и лакътя на противника и се заби през кожената броня чак в костта. В същия миг дръжката на първия нож се сблъска с ятагана… и го изби от изтръпналата ръка на едура.

Тайст Едур изпъшка и изруга, щом Кътър го подмина и дръпна ножа. Острието не искаше да се изтръгне и повлече със себе си пронизаната ръка. Краката на воина се заплетоха и той падна на едно коляно.

Още докато вдигаше щита си, другият нож на Кътър изсвистя и го прониза в гърлото.

Ръбът на щита удари в изпънатата ръка на младия дару и едва не изтръгна ножа от хватката му, но той успя да го задържи.

Ново дръпване и другият нож се изтръгна от ръката на едура.

Щит се стовари в тялото му отляво и почти го отлепи от земята. Кътър се извъртя, замахна към нападателя си и не улучи. Болката беше ужасна и той падна на земята.

Нещо тупна до него, отскочи веднъж-дваж от камъните и докато дару се изправяше, отсечената глава на едура го халоса по десния пищял.

Болката от този последен удар — колкото и нелеп да му се струваше — надмогна всичко до този момент. Той изрева проклятие и отскочи назад на един крак.

Нов едур се втурна срещу него.

Още по-мръсно проклятие се изтръгна от гърлото му и той запрати по него ножа в лявата си ръка. Едурът вдигна щита си и се сниши.

Кътър се хвърли напред — докато едурът не го виждаше — и удари над щита, отгоре. Ножът потъна дълбоко зад лявата ключица на противника, Кътър го изтръгна и кръвта плисна на гейзер.

В двора вече се носеха викове… и изведнъж боят като че ли се вихреше навсякъде. Кътър се огледа и видя, че са дошли други Тайст Андий… и Апсалар.

Трима Едур бяха нападали по земята след нея, всички се гърчеха в локви кръв.

Останалите вече се оттегляха към портата.

Апсалар и спътниците й Тайст Андий продължиха да ги преследват — но само до прага.

Вихрушката бавно стихна, сухите листа се сипеха като пепел.

Кътър се огледа и видя, че Дарист все още е прав, макар и опрян на страничната стена. Високата му слаба фигура бе цялата в кръв; беше без шлем, дългата му коса бе увиснала пред лицето. Мечът Скръб бе в ръцете му, острието бе опряно в каменните плочи.

Една от Тайст Андий отиде до тримата издъхващи Едур и ловко им преряза гърлата. После вдигна очи и изгледа Апсалар.

Всички родственици на Дарист бяха белокоси, въпреки че никой не беше толкова стар като него — всъщност изглеждаха много млади, на годините на Кътър. Бяха въоръжени безразборно и никой не носеше оръжието си като нещо, с чието боравене е добре запознат. Хвърляха бързи нервни погледи ту към портата, ту към Дарист.

Апсалар прибра ножовете си и се приближи до Кътър.

— Съжалявам, че закъсняхме.

Той сви рамене.

— Мислех, че си се удавила.

— Не, добрах се съвсем лесно до острова — макар че всичко останало замина с тебе. — Кимна към младежите. — Тия ги намерих на стан далече навътре в острова. Криеха се.

— Криели се? Но Дарист каза, че…

— А, значи това е Дарист. Андарист по-точно. — Тя се обърна и погледна замислено стария Тайст Андий. — Било е по негова заповед. Не е искал да са тук… Защото, предполагам, е очаквал, че ще умрат.

— И ще умрат — изръмжа Дарист и най-сетне вдигна глава и я погледна. — Ти ги осъди всички, защото Едур вече ще ги подгонят сериозно — старите вражди, наново подкладени.

Тя не се засегна от думите му.

— Тронът трябва да бъде защитен.

Дарист оголи зъби и очите му лъснаха.

— Ако наистина държи да го опази, може да дойде тук и да го направи сам.

Апсалар се намръщи.

— Кой?

— Брат му, разбира се — отвърна Кътър. — Аномандър Рейк.

Беше само предположение, но изражението на Дарист го потвърди. По-младият брат на Аномандър Рейк. Нищо от драконовата кръв на Аномандър Рейк не течеше в жилите му. А в ръцете си държеше меч, чийто майстор го бе преценил за недостатъчен в сравнение с Драгнипур. Ала това разбиране бе само шепот пред мрачната буря на всичко, което стоеше между двамата братя, цял епос, който никой от двамата нямаше да разкаже — така поне подозираше Кътър.

А кълбото се оказа още по-заплетено от това, което си бе представял младият дару, защото се разбра, че младите са родственици на Аномандър — всъщност негови внуци. Родителите им не бяха тръгнали по пътя на Рейк, не бяха приели жаждата му да се скита, да изчезва сред мъглите, да сътворява своите лични светове в забравени, самотни места. „Търсенето на вярност и чест“, изръмжа Дарист, докато Фаед — младата жена, проявила милост към жертвите на Апсалар — превързваше раните му.

Тази задача не приключи бързо. Дарист — Андарист — беше посечен поне на десет места през ризницата, чак до костта. Това, че беше успял да се задържи на крака, още повече да продължи да се бие, опровергаваше твърдението му, че му липсва достатъчно воля, нужна за меча в ръцете му — Скръб. Ала сега, след като щурмът бе спрян, силата, възпламенила стария воин, бързо се стапяше. Дясната му ръка беше обездвижена, а раната на бедрото му пречеше да се изправи без помощ.

Мъртвите Тайст Едур бяха деветима. Оттеглянето на останалите навярно бе предизвикано по-скоро от желанието им да се прегрупират, отколкото от страх.

По-лошото бе, че те бяха само авангардната група. Двата кораба край брега бяха грамадни, всеки от тях с лекота можеше да побере по двеста воини. Така поне бе преценила Апсалар, след като бе огледала заливчето, в което бяха пристанали.

— Във водата има много отломки — добави тя. — И двата кораба на Едур май току-що са излезли от битка…

— Три малазански дромона — каза Кътър. — Случайна среща. Дарист каза, че малазанците се представили добре.

Седяха на десетина крачки от Тайст Андий и гледаха как младите се суетят около Дарист. Левият хълбок на Кътър го болеше и макар да не бе погледнал под дрехите си, той знаеше, че отоците вече посиняват.

— Не са каквото очаквах — промълви той. — Дори не са научени да се бият…

— Така е. Желанието на Дарист да ги защити може да се окаже фатално.

— След като Едур вече знаят за съществуването им. Дарист не го е мислил така.

Апсалар сви рамене.

— Дадена им е задача.

Той замълча, замислен над резките й думи. Винаги беше вярвал, че рядката способност да се нанася смърт поражда известна мъдрост — за крехкостта на духа, за неговата тленност — както го бе изпитал от първа ръка с Ралик Ном в Даруджистан. Но Апсалар не проявяваше такава мъдрост; думите й бяха наситени с хладна преценка, често равнодушно пренебрежителна. Беше си намерила цел и я беше превърнала в свое оръжие… или в средство за самозащита.

Не беше възнамерявала тримата Едур, които бе свалила, да издъхнат бързо. Но в същото време като че ли не извличаше удоволствие от това, както щеше да направи някой садист. „По-скоро все едно че е била обучавана да го прави… обучавана за мъчител. Но Котильон — Танцьора — не е бил мъчител. Бил е убиец. Откъде тогава е дошла тази порочна черта? Дали не от собствената й природа?“ Неприятна, обезпокоителна мисъл.

Той вдигна предпазливо лявата си ръка и примижа. Следващата битка най-вероятно щеше да свърши бързо, макар и с Апсалар до него.

— Не си в състояние за бой — отбеляза тя.

— Дарист също — отвърна Кътър.

— Него мечът ще го крепи. Но ти ще си пречка. Не мога да се разсейвам с пазенето ти.

— Какво предлагаш? Да се самоубия, за да не ти се пречкам ли?

Тя поклати глава — все едно че предложението му изглеждаше съвсем разумно, но че не това е имала предвид — и тихо каза:

— На този остров има и други. Добре са се скрили, но не достатъчно добре, че да не ги забележа. Искам да идеш при тях. Искам да ги привлечеш на помощ.

— Кои са тези други?

— Ти сам ги посочи, Кътър. Малазанци. Оцелелите от трите бойни дромона. Сред тях има един със сила.

Кътър погледна към Дарист. Младите бяха преместили стареца така, че да седи с гръб, опрян на стената до вътрешната врата, срещу портала. Главата му беше клюмнала и само лекото повдигане и спадане на гърдите му показваше, че още е жив.

— Добре. Къде ще ги намеря?

В гората беше пълно с развалини. Порутени, покрити с мъх, в повечето случаи нищо повече от обрасли с трева и храсти купчини. За Кътър, докато вървеше по тясната, едва видима пътека, описана му от Апсалар, беше очевидно, че гората е израсла от сърцевината на мъртъв град. Огромен град, с масивни постройки. Тук-там лежаха парчета от разбити статуи, фигури с огромен ръст, изваяни на части и скрепени с помощта на някакво непознато прозрачно вещество. Макар повечето да бяха покрити с мъх, той реши, че изобразяват същества от расата Едур.

Потискащият сумрак замъгляваше всичко под клонестия балдахин. Черната кора на много от дърветата беше отпрана. Гладкото мокро дърво под нея бе с цвета на прясна кръв. Ранените, но още прави дървета му напомняха за Дарист — за черната кожа на Тайст Андий и дълбоките червени прорези в нея.

Лявата му ръка вече бе станала съвсем неизползваема и макар да си беше прибрал ножовете — включително онзи със счупения връх, — се съмняваше, че ще е в състояние да окаже кой знае каква съпротива в случай, че се наложи.

Видя целта си право напред. Могила от отломки, пирамидална и сравнително голяма, с окъпан от слънцето връх. От двете й страни имаше дървета, повечето изсъхнали в прегръдката на увивни растения. А отпред — дупка, потънала в непрогледен мрак.

Той забави, после, на десетина крачки от пещерата, спря. Това, което трябваше да направи, противоречеше на всичките му инстинкти.

— Малазанци! — извика Кътър и се стресна от силния си глас. „Но Едур настъпват към Трона — никой от тях не е толкова близо, че да ме чуе, надявам се.“ — Знам, че сте вътре! Искам да говоря с вас!

В двата края на входа се появиха фигури, по две от всяка страна, със заредени и насочени в него арбалети. След това в центъра се появиха още три, две жени и мъж. Жената вляво махна с ръка и рече:

— Приближи се, с ръце настрани.

Кътър се поколеба, после изпъна дясната си ръка и каза:

— Лявата не мога да я мръдна.

— Ела насам.

Кътър се приближи.

Жената беше висока и мускулеста, с дълга, оцапана с червено коса. Беше облечена в дрехи от щавена кожа. На бедрото й висеше дълъг меч. Кожата й беше с цвета на потъмнял бронз. Кътър прецени, че е поне с десет години по-възрастна от него, и потръпна, когато погледът му срещна дръпнатите й златисти очи.

Другата жена беше без оръжие, по-стара и цялата й дясна страна — главата, тялото и кракът чак до долу — беше ужасно обгорена: плътта се беше сляла с парчета от дрехата, направо стопена от опустошенията на магическата атака. Чудо беше, че стои на крака — и дори че все още е жива.

Мъжът бе на крачка зад двете. Кътър предположи, че е от Дал Хон, с тъмна кожа, прошарена със сиво къдрава коса, подстригана късо — въпреки че очите му, в несъответствие с всичко останало, бяха тъмносини. Чертите му бяха съвсем гладки, макар и нашарени от белези. Носеше очукана ризница и прост дълъг меч на колана, а лицето му беше толкова студено, че можеше да мине за брат на Апсалар.

Морските пехотинци от двете страни бяха в пълно бойно снаряжение, с шлемове със спуснати забрала.

— Вие ли сте единствените оцелели? — попита Кътър.

Първата жена се намръщи.

— Нямам много време — продължи дару. — Нуждаем се от помощта ви. Едур ни нападат…

— Едур?

Кътър кимна.

— Мореплавателите, с които сте се били. Тайст Едур. Търсят нещо на този остров. Нещо с огромна мощ… и не искаме да позволим то да попадне в ръцете им. Защо да ни помагате ли? Защото ако то наистина попадне в ръцете им, с Малазанската империя най-вероятно е свършено. Всъщност може би с цялото човечество…

Изгорената се изкиска, след това се закашля и от устата й бликна червена пяна. Мина много време, докато се съвземе от пристъпа.

— Ох, тези младоци! Цялото човечество, а? Защо не и целият свят?

— Тронът на Сянка е на този остров — рече Кътър.

При тези му думи далхониецът се сепна.

Изгорената кимаше.

— Да, да, всичко добива смисъл — наведнъж! Тайст Едур — цяла флота тръгнала да го търси, флота от много далече, и ето че са го намерили. Ще узурпират властта на Амманас и Котильон, и какво от това? Тронът на Сянка — и ние се бихме заради това!? Какво прахосване — корабите, войниците ни, собственият ми живот, заради Трона на Сянка? — Кашлицата отново я задави.

— Битката не е наша — изръмжа другата. — Ние дори не търсехме бой, но глупаците не се интересуваха от преговори. Гуглата ми е свидетел, островът дори не е наш, не е в Малазанската империя. Потърси си други…

— Не! — изкънтя гласът на далхониеца.

Жената изненадано се обърна към него.

— Пътнико, бяхме достатъчно ясни в благодарността си, че ни спаси живота. Но това едва ли ти позволява да команд…

— Тронът не бива да се отстъпи на Едур — заяви мъжът. — Не оспорвам командването ви, капитане, но момчето не преувеличава, когато описва рисковете… за империята и за цялото човечество. Все едно дали ни харесва, или не, Лабиринтът на Сянка вече е с човешки облик и… — усмихна се криво — напълно съответства на нравите ни. — Усмивката изчезна. — Тази битка е наша. Противопоставяме им се сега — или ще ни се наложи да го направим по-късно.

— Твърдиш, че този бой е в името на Малазанската империя? — попита жената.

— Повече, отколкото разбираш — отвърна Пътника.

Тя махна на един от пехотинците си.

— Гентур, изведи другите тук. Мъдслингър да остане с ранените. Отделенията да си преброят стрелите — искам да знам с какво разполагаме.

Един пехотинец отпусна арбалета и се шмугна в пещерата. След няколко мига се появиха още войници, всичко шестнадесет с тези, които бяха излезли отначало.

Кътър пристъпи към капитана.

— Между вас има човек на силата… — И погледна крадешком към изгорената жена, която се беше превила на две и храчеше пенеста кръв. — Магьосница ли е?

Капитанът проследи погледа му и се намръщи.

— Да. Но тя умира. Силата, която си…

Въздухът се разтърси от далечен взрив и Кътъл рязко вдигна глава.

— Пак нападат! Този път с магия! След мен!

И без да поглежда назад, хукна по пътеката. Чу зад себе си някаква ругатня, после капитанът зарева команди.

Пътеката водеше право към каменния двор и по тътена на взривовете Кътър реши, че на бойците няма да им е трудно да намерят мястото на боя — не можеше да ги чака. Апсалар беше там, и Дарист, и шепата необучени младежи Тайст Андий — малка защита щяха да имат срещу чародейството.

Но вярваше, че самият той има защита.

Тичаше с все сила през сумрака, стиснал с дясната си ръка лявата. На всяка крачка болката го жегваше в гърдите.

Стената на двора изникна пред очите му. Из въздуха диво танцуваха цветове, биеха по дърветата от всички страни — тъмночервени, виолетови и сини, вихрещ се хаос. Вълните от сблъсъците се усилваха, ставаха все по-чести и кънтяха сред двора.

Злокобен признак — пред портала нямаше нито един Едур.

Затича натам. Някакво движение вдясно привлече вниманието му, той се обърна и видя нов отряд на Едур — все още на шейсетина крачки разстояние. „Малазанците ще трябва да се справят с тях… Кралицата на Сънищата дано им помогне.“ Портата вече беше пред него и той успя да зърне какво става зад нея.

В средата на двора в редица стояха четирима Едур, с гръб към него. Още десетина воини Едур изчакваха на фланговете, стиснали ятаганите си за бой. Вълните магия изригваха от четиримата, пулсираха и се усилваха… и всяка се понасяше над каменния под в тътнеща буря от цветове, за да се стоварят върху Дарист.

А той стоеше сам, мъртвата или изпаднала в несвяст Апсалар лежеше в нозете му. Зад него бяха разпръснатите трупове на внуците на Аномандър Рейк. Дарист някак си държеше меча вдигнат нагоре, въпреки че беше целият в рани, чак костите се виждаха през разсечената му плът. Стоеше пред връхлитащите с грохот вълни и не отстъпваше нито крачка, въпреки че те го разкъсваха. Мечът Скръб се бе нажежил до бяло и металът пееше с ужасен, пронизителен тон, който ставаше все по-силен, разкъсваше тъпанчетата.

— Блайнд — изсъска Кътър. — Трябваш ми сега!

Сенки разцъфнаха около него, четири тежки лапи изтътнаха върху каменните плочи и грамадното туловище на Хрътката изведнъж изникна от нищото.

Един от магьосниците Едур се обърна рязко. Нечовешките му очи се разшириха, щом видя Блайнд, и чародеят отсече нещо с дрезгав, властен тон.

Втурналата се напред Блайнд се закова на място, огромните нокти изстъргаха по камъните.

И Хрътката се присви.

— Беру да ме пази дано! — изруга Кътър и ръката му зашари в паника за нож…

Дворът изведнъж се изпълни със сенки и въздухът се раздра от странен пращящ звук…

И сред четиримата чародеи Едур се появи пета фигура, загърната в сиво, с ръкавици, с лице, скрито под груба качулка. Държеше въже, което сякаш се гърчеше, изпълнено като че ли със свой собствен живот. Кътър видя как въжето замахна и перна чародея през едното око, а щом изплющя назад, го последваха пръски кръв и разбит мозък. Магията на чародея угасна и той се строполи.

Въжето се движеше толкова бързо, че Кътър не можеше да го следи. Държащият го пристъпваше леко между тримата останали магове. Главата на първия се търкулна от раменете, вътрешностите на втория се изсипаха от разпрания му корем, а това, което свали последния чародей, стана като в мъгла и без видими последствия, освен че едурът беше издъхнал още преди да падне на земята.

Воините Едур нададоха викове и налетяха от двете страни.

И тогава започнаха писъците. Въжето изфуча от дясната ръка на Котильон; лявата му стискаше дълъг нож, който само близваше или докосваше всеки, който го доближи — но резултатът беше ужасен. Въздухът се замъгли от капките кръв около бога-покровител на убийците и преди Кътър да си е поел четвъртия дъх от началото на боя, той беше свършил и около Котильон бяха останали само трупове.

Последното изплющяване на въжето плисна кръв през стената, после богът смъкна качулката и вихрено се завъртя срещу Блайнд. Отвори уста да каже нещо и я затвори, махна сърдито с ръка и се спуснаха сенки, които погълнаха треперещата Хрътка. Когато след миг се разсипаха, Блайнд вече я нямаше.

Оттатък двора доехтяха шумовете от боя, Кътър се обърна и извика през рамо на Котильон:

— Малазанците имат нужда от помощ!

— Нямат нужда — изръмжа богът.

Нещо изтрака на плочника и двамата се обърнаха. Дарист бе паднал до Апсалар. Листата под меча вече пламваха от топлината му.

Лицето на Котильон посърна като при внезапна, дълбока скръб.

— Когато приключи отвън, покажи му този меч — промълви той на младия дару. — Кажи му имената му.

— На кого?

Котильон огледа касапницата около себе си и изчезна.

Кътър притича до Апсалар и коленичи до нея.

Дрехите й бяха овъглени, пушекът се виеше на струйки в утихналия вече въздух. Огънят беше лъхнал през косата й, ала само за миг сякаш, защото й беше останало много. Лицето й също не бе обгорено, макар да се виждаше дълъг червен оток в диагонална резка през шията й. Лекото потръпване на крайниците — остатък от магическата атака — показваше, че още е жива.

Опита се да я събуди, но не успя. Вдигна глава и се заслуша. Звуците от битката бяха секнали и вече се чуваше само скърцането на два ботуша, приближаващи се по обгорената земя.

Кътър бавно се надигна и се обърна към арката.

На прага се появи Пътника. Стискаше в металната си ръкавица меч. Счупен. Макар да бе плувнал в кръв, не изглеждаше да е пострадал. Спря и огледа двора.

Без да пита, незнайно как Кътър разбра, че е единственият останал жив. Въпреки това пристъпи и погледна навън. Всички малазанци бяха на земята, неподвижни. Около тях в кръг лежаха труповете на петдесетина Тайст Едур. Други, пронизани от метални стрели, лежаха по пътеката към поляната.

„Призовах ги, за да загинат. Жената капитан — с красивите очи…“ Върна се при Пътника, който бавно обикаляше между падналите Тайст Андий. И попита със стегнато гърло:

— Истината ли каза, Пътнико?

Мъжът го изгледа през рамо.

— Тази битка. Наистина ли беше малазанска?

Небрежното свиване на рамене го смрази.

— Някои от тези още са живи. — Пътника махна с ръка към телата на Тайст Андий.

— А в пещерата има ранени.

Мъжът спря до Апсалар и Дарист.

— Тя е приятел — промълви Кътър.

Пътника изсумтя, хвърли счупения си меч и прекрачи Дарист. Наведе се за меча му.

— Внимавай…

Но той стисна десницата си в металната ръкавица и вдигна оръжието.

Кътър въздъхна, стисна очи, после отново ги отвори и рече:

— Наречен е Мъст… или Скръб. Можеш да си избереш което ти допадне повече.

Пътника се обърна и срещна погледа му.

— Не го ли искаш за себе си?

Дару поклати глава.

— Онзи, който го носи, трябва да притежава изключителна воля. Аз не съм за този меч, нито мисля, че ще бъда някога.

Пътника огледа меча в ръката си.

— Мъст. — Кимна и се наведе да вземе ножницата от тялото на Дарист. — Кой е този старец?

Кътър сви рамене.

— Страж. Казваше се Андарист. Вече го няма и сега Тронът е без защитник…

Пътника се изправи.

— Ще се задържа тук за известно време. Както каза, има ранени, за които някой трябва да се погрижи… и трупове, които трябва да се погребат.

— Аз ще помогна…

— Не е нужно. Богът, който се появи тук, бе навестил корабите на Едур — на борда им има продукти. Вземи си жената и напуснете този остров. Ако случайно дойдат още Едур, вие двамата само ще ми пречите.

— Колко време смяташ да се задържиш тук, на мястото на Андарист?

— Достатъчно, за да бъде почетен.

Апсалар простена и Кътър пристъпи към нея. Тя замята ръце и крака, като в треска.

— Отведи я оттук — каза Пътника. — Магията може да има още последствия.

Кътър вдигна глава, срещна очите му и видя в тях жал — първото чувство, което виждаше у този мъж.

— Искам да ти помогна да погребем…

— Нямам нужда от помощ. Не за първи път ще погребвам приятели. Хайде. Вземи я.

Кътър вдигна Апсалар на ръце. Тя престана да се мята, въздъхна и потъна в дълбок, кротък сън.

— Благодаря на твоя бог, смъртни — изръмжа Пътника. — За меча…

Дълга ивица от каменния под се беше откъртила и пропаднала в черната шумна вода на подземната река. Над зейналата дупка бяха препречени няколко копия, вързани с въже, което стигаше до водата и се извиваше, дърпано от течението. Въздухът в грубо изсечения коридор беше леденостуден и влажен.

Калам се наведе над ръба и огледа кипналата долу вода.

— Кладенецът — каза сержант Корд.

— Какво в името на Гуглата вдъхнови капитана и лейтенанта да слязат долу? — изсумтя Калам.

— Ако се вгледаш достатъчно дълго, на угасени факли, ще видиш сияние. Там долу на дъното лежи нещо. На дълбочина два човешки боя.

— Нещо?

— Прилича на човек… в броня. Лежи възнак, с разперени ръце.

— Угасете факлите. Искам да го видя.

— Заповядваш ли ми, ефрейтор? Не забравяй, твоят приятел демон се махна — изчезна.

— Демоните го правят това — въздъхна Калам. — А в нашия случай би трябвало да си благодарен. Сержант, точно в този момент съм на мнение, че всички вие твърде дълго сте стояли затворени в тази планина. Струва ми се, че всички сте си изгубили ума. И освен това премислих думите ти за мястото ми във вашата рота, и взех решението си, и то е следното. — Обърна се и прикова поглед в очите на Корд. — Аз не съм във вашата рота, Корд. Аз съм Подпалвач на мостове. Вие сте от Ашокския полк. И ако това не е достатъчно за теб, възстановявам си стария статут… като Нокът, Водач на Ръка. А като такъв, на терена над мен по ранг са само Старши нокът Топър, адюнктата и самата императрица. Хайде, разкарай тия проклети факли оттук!

Корд изведнъж се усмихна.

— Искаш да поемеш командването на ротата? Чудесно, имаш го. Макар че искаме сами да се оправим с Ирриз. — И посегна да прибере първата от двете съскащи факли на стената отзад.

Внезапната промяна в поведението на сержанта стъписа Калам и го изпълни с подозрение. „Да де, докато не заспя. Богове на пъкъла, докато действах сам, си бях много по-добре. Между другото, къде ли се дяна проклетият демон?“

— А след като го направиш, сержант, се върни горе при останалите и започнете приготовленията — напускаме това място.

— А капитанът и лейтенантът?

— Водата ги е отнесла и или са се удавили, или са заседнали някъде. И в двата случая не са с нас и се съмнявам, че ще се върнат…

— Не можеш да си сигурен…

— Твърде дълго ги е нямало, Корд. Ако не са се удавили, би трябвало да излязат на повърхността някъде наблизо. Не може повече да стоите тук и да чакате. Споровете дотук — действай.

— Слушам… сър.

Корд тръгна към стълбите с двете факли в ръце. Възцари се тъмнина.

Калам изчака очите му да се приспособят към нея, вслушан в заглъхващите стъпки на сержанта.

И най-сетне, далече долу, се появи сияещата фигура — едва различима, вълниста под буйно течащата вода.

Убиецът хвана въжето и започна да го намотава. Бяха размотани около двайсет разтега, но около копията имаше много повече. После откърти от напукания ръб един голям камък и го завърза за мокрия, леденостуден край на въжето.

С късмета на Опонн, камъкът беше достатъчно тежък, за да потъне повече или по-малко отвесно. Калам провери възлите още веднъж и го избута от ръба.

Камъкът запропада и повлече въжето. Копията изтракаха и Калам надникна надолу. Камъкът беше изпънал въжето — дължина, която и той, и несъмнено капитанът и лейтенантът, бяха преценили за достатъчна, за да стигне до фигурата. Но камъкът не я беше достигнал, макар и да изглеждаше близо. „Което означава, че онзи долу е наистина едричък. Добре… да видим колко е голям.“ Хвана копията и започна да ги надига и да размотава въжето.

Спря за миг да погледне спускането на камъка и започна да размотава отново.

Най-сетне камъкът опря във фигурата — ако се съдеше по внезапното огъване на въжето, щом течението повлече отпуснатия му край. Калам отново надникна долу.

— Дъх на Гуглата!

Камъкът лежеше върху гърдите на фигурата… и от разстоянието изглеждаше като камъче.

Бронираната фигура беше огромна, поне три човешки боя. Капитанът и лейтенантът се бяха подвели с мащабите. И най-вероятно — фатално.

Той примижа надолу, удивен от странното сияние, после стисна въжето да издърпа камъка…

А от дълбокото дъно една огромна ръка го стисна… и дръпна.

Калам извика и пропадна в потока. Пльосна в ледената вода и посегна нагоре с надеждата да се хване за копията.

Последва още едно свирепо дръпване и копията се прекършиха с оглушително пращене.

Убиецът все още се държеше за въжето. Течението го повлече. Той усети, че го дърпат надолу.

Тялото му изтръпна от студа, ушите му изпукаха.

След това го придърпаха две огромни оковани ръце — все по-близо, лице в лице с широката решетка на шлема на съществото. И видя сред вихрещия се мрак под тази решетка изгнило, зверско лице, остатъците от плът се полюшваха като дрипи от течението. Зъби без устни…

И съществото проговори в ума на Калам:

„Другите двама ми се измъкнаха… Но теб ще те имам. Толкова съм гладен…“

„Гладен ли? — отвърна Калам. — Я хапни това.“

И заби двата си дълги ножа в гърдите на съществото.

Оглушителен рев и двата юмрука оттласнаха Калам — по-силно и по-бързо, отколкото можеше да допусне. Двата ножа се огънаха — за малко да се измъкнат от ръцете му, но той успя да ги задържи. Течението не успя да го повлече — толкова силен бе тласъкът — и той изхвърча от шахтата сред гейзер от кипнала вода. Ръбът закачи единия му крак и насмалко да му смъкне ботуша. Калам се натресе в ниския таван, после рухна на пода.

Изпълзя по-далече от дупката и се просна неподвижен и изтръпнал.

Чу стъпки, после Корд дотича и спря до него. Стискаше меч в едната си ръка, в другата пращеше факла.

— Какъв беше този шум? Какво стана? Къде са проклетите копия…

Калам се надигна и погледна през ръба.

Кипналият порой беше станал тъмночервен от кръв.

— Спрете — изпъшка убиецът.

— Какво да спрем? Виж водата! Какво да спрем?

— Спрете… да вадите… вода от тоя кладенец…

Много време мина, преди да престане да трепери, после тръпките се смениха с болки по цялото му тяло от удара в каменния таван. Корд доведе още хора от ротата, с одеяла и още факли.

Доста трудно се оказа да измъкнат ножовете от ръцете на Калам. И тогава видяха, че дръжките по някакъв начин са обгорили дланите и пръстите му.

— Студът — измърмори Иброн. — Изгаряне от студ. Как викаш, че изглеждало онова?

Калам, свит в одеялата, вдигна глава.

— Като нещо, което трябва отдавна да е мъртво. Кажи ми, какво знаеш за Б’ридис — тази крепост?

— Сигурно по-малко от тебе — отвърна Иброн. — Роден съм в Каракаранг. Била е манастир, нали?

— Да. Един от най-древните култове, отдавна изчезнал. — Отдельонният лечител коленичи до него и започна да разтрива ръцете му с мехлем, успокояващ болките. Калам отпусна глава на стената и въздъхна. — Чувал ли си за Безименните?

— Казах Каракаранг, нали? — изсумтя Иброн. — Култът на Танно твърди, че е пряк наследник на култа на Безименните. Според Бродниците на духа техните сили, или песен, и разните други неща са произлезли от образците, наложени от Безименните в техните ритуали — тези образци уж са кръстосали целия субконтинент и силата им си остава и до ден-днешен. Да не би да намекваш, че този манастир е принадлежал на Безименните? Да, точно това имаш предвид. Но те не са били демони, нали?

— Но са имали навика да ги оковават. Онзи в езерото сигурно е останал недоволен от последната си среща, но не толкова недоволен, колкото би си помислил човек.

Иброн се намръщи, след това пребледня.

— Кръвта… ако някой пие вода, омърсена с онова…

Калам кимна.

— Демонът взима душата му… и прави замяната. Свобода.

— Не само хора при това! — изсъска Иброн. — Животни, птици… насекоми! Всичко!

— Не, мисля, че трябва да е голямо — по-голямо от птица или насекомо. А когато се освободи…

— Ще дойде, за да те вземе — прошепна магът. Изведнъж се обърна към Корд. — Трябва да се махаме оттук. Веднага! Още по-добре да…

— Да, разкарайте се оттук колкото може по-скоро — изръмжа Калам. — Чуйте… императрицата е изпратила новата си адюнкта, с армия… ще има битка, в Рараку. Адюнктата няма почти нищо друго освен новобранци. Ротата ви няма да й дойде зле, колкото и да е разбита…

— Тръгват от Ейрън?

Калам кимна.

— И сигурно вече са тръгнали. С което ви остава около месец… да останете живи и без неприятности…

— Ще се оправим — процеди Корд.

Калам погледна Синн.

— Пази се, момиче.

— Добре. Ще ми липсваш, Калам.

Убиецът заговори на Корд:

— Оставете ми запаси. Ще отдъхна тук още малко. За да не се срещнем отново, ще поема право на юг оттук, ще заобиколя северния край на Вихъра… за известно време. После ще се опитам да го премина и ще навляза в самата Рараку.

— Дано късметът на Богинята те следва — отвърна Корд и махна с ръка. — Всички: тръгваме. — При стъпалата сержантът погледна Калам през рамо. — Онзи демон… спипал ли е капитана и лейтенанта според теб?

— Не. Каза, че не е могъл.

— Той ти е говорил?

— Да, в ума. Но разговорът беше кратък.

Корд се ухили.

— Нещо ми подсказва, че с теб всички са кратки.

След миг Калам остана сам, все още разтърсван от вълни неудържим трепет. За щастие войниците бяха оставили две факли. „Лошо — помисли си той, — че демонът азалан изчезна. Наистина много лошо.“

Привечер Калам излезе на повърхността от тясната цепнатина в скалата срещу пропастта, тайния изход на някогашния манастир. Разчетът на времето не беше никак приятен. Демонът може вече да се беше освободил — с каквато и форма да го беше дарила съдбата. Предстоящата нощ не обещаваше да е спокойна.

Следите от измъкналата се рота се виждаха ясно по прашната земя пред пукнатината и Калам забеляза, че войниците са се отправили на юг. Бяха го изпреварили с четири-пет часа. Доволен, той метна торбата си на рамо и пое на запад.

Диви бок’арала го придружаваха известно време, дращеха по скалите и издаваха странните си скръбни звуци в усилващия се мрак. В небето се появиха звезди, през мътната пелена от прах, затъмнила обичайното сребристо сияние на пустинята до нещо, наподобяващо по-скоро опушено желязо. Калам вървеше бавно, като избягваше стръмнините, където можеше да се открои на фона на небето.

Чу някакъв далечен писък от север и замръзна. Енкар’ал. Рядкост, но съвсем земна. „Освен ако проклетата твар не кацне да пие от кървавата вода.“ Бок’арала се бяха пръснали при писъка и вече не се виждаха никакви. Не можеше да долови никакъв вятър, но знаеше, че в нощи като тази звукът се разнася далече и още по-лошо — огромните крилати влечуги можеха да засекат движение от високо… и той можеше да се окаже добра вечеря.

Изруга наум и тръгна на юг, където се издигаше плътната стена на Вихъра — на четири хиляди крачки. Стегна каишките на торбата и опипа за ножовете си. Въздействието на мехлема заглъхваше и пулсиращата болка започваше да се надига. Беше си навлякъл ръкавици без пръсти, метални отгоре — с риск изгорялото да забере, — но дори и те не смалиха много разкъсващата болка, щом стисна дръжките и измъкна оръжията.

Заслиза по склона толкова бързо, колкото можеше. След стотина удара на сърцето се добра до пъпчивото дъно на низината на Рараку. Пред него приглушено ревеше Вихърът, засмукваше към себе си потоци хладен въздух. Калам прикова очи в мътната му стена и затича.

Петстотин крачки. Каишките на торбата се заплитаха в телабата на раменете му, търкаха се в леката плетена ризница отдолу. Провизиите му го забавяха, ала знаеше, че без тях ще е все едно умрял тук, в Рараку. Дъхът му взе да става все по-хриплив.

Хиляда крачки. Мехурите по дланите му се бяха спукали, мокреха вътрешността на ръкавиците и дръжките на двата дълги ножа станаха хлъзгави. Вече вдишваше дълбоко студения въздух.

Оставаха му две хиляди крачки, доколкото можеше да прецени. Ревът беше свиреп и зад гърба му плющяха пелени от пясък. Усещаше във въздуха гнева на богинята. Още хиляда и петстотин крачки…

Внезапно затишие — все едно че беше нахлул в пещера, — а след това се въртеше във въздуха, съдържанието на торбата му се изсипваше от разкъсаните й останки на гърба му. Ушите му се изпълниха с ехото от звук — разтърсващ костите сблъсък — звук, който изобщо не беше чул. След това се удари в земята и ножовете излетяха от ръцете му. Гърбът и раменете му бяха подгизнали, плувнали в топла кръв, ризницата му беше станала на дрипи от ноктите на енкар’ала.

Удар като на подигравка — съществото можеше просто да му откъсне главата.

И ето че в черепа му нахлу познат глас:

„Да, можех да те убия веднага, но така ми харесва повече. Бягай, смъртни, бягай към оная спасителна пясъчна стена.“

— Аз те освободих — изръмжа Калам и изплю кръв и пясък. — Това ли е благодарността ти?

„Ти ми причини болка. Недопустимо. Не аз трябва да изпитвам болка. Аз само я причинявам.“

— Добре — процеди убиецът, докато бавно се надигаше на четири крака. — Радвам се да разбера, в тези мои последни мигове, че с такова отношение няма да оцелееш дълго в този нов свят. Ще те чакам от другата страна на Портата на Гуглата, демоне.

Около него изщракаха огромни нокти, острите им върхове се забиха през ризницата — един под гърба му, други три — в корема — и го вдигнаха нагоре.

И той отново полетя във въздуха. Този път рухна от височина поне три пъти колкото ръста си и умът му се изпълни с чернота.

Съзнанието му се върна и Калам разбра, че лежи на мокро — в собствената си кръв. Звездите кръжаха побеснели в небето. Не можеше да помръдне. Барабанен тътен ехтеше в тила му, пълзеше нагоре от гръбнака.

„А, пак се събуди. Добре. Ще продължим ли играта?“

— Твоя работа, демоне. Уви, не ставам вече за играчка. Счупил си ми гръбнака.

„Грешката беше твоя. Падна на главата си, смъртни.“

— Моите извинения. — Беше изтръпнал, но изтръпването заглъхваше — вече усещаше щипането, плъзнало по крайниците му. — Слез и си довърши играта, демоне.

Усети как земята се разтърси, щом енкар’алът кацна някъде вляво от него. Чу тежките, тътнещи стъпки на приближаващото се същество.

„Кажи ми името си, смъртни. Това е първото, което искам: да знам името на първата си жертва след толкова хиляди години.“

— Калам Мекхар.

„И що за същество си ти? Приличаш на Имасс…“

— А, значи си бил затворен преди Безименните.

„Нищо не знам за Безименни, Калам Мекхар.“

Той вече усещаше огромния, надвиснал над него енкар’ал, макар да беше затворил очи. Облъхна го хищният дъх и разбра, че челюстите на влечугото са зейнали широко.

Светкавично се превъртя и заби юмрука си в гърлото на съществото.

Пусна шепата напоен с кръв пясък, камъчета.

И заби камата в другата си ръка дълбоко между гръдните кости.

Огромната глава се изви назад, а убиецът се превъртя и се изправи. Краката му омекнаха безчувствени и той отново рухна на земята — но в краткия миг видя един от дългите си ножове, забит в песъчливата земя на петнайсетина крачки.

Енкар’алът се тресеше задавен, дращеше с нокти по съсухрената земя в яростна паника.

Калам се повлече по напуканата земя. Към дългия нож. „Змийският нож, мисля. Съвсем подходящо.“

Земята се разтърси. Съществото бе скочило точно зад него, там където бе лежал допреди малко. Кръв се стичаше от студените му очи, светнали за миг в пробуждането си — преди паниката да ги замъгли отново. Кръв и зърнеста пяна изригна от зейналите му челюсти.

Калам продължи да се влачи напред.

Накрая ножът се озова в дясната му ръка, Калам бавно се извъртя и запълзя обратно.

— Стар приятел… идва да ти каже здрасти.

Енкар’алът се надигна и се стовари тежко на една страна, костите на едното му крило изпращяха. Замята опашка, зарита, ноктите се затваряха и отваряха с гърч, главата се блъскаше в земята.

— Запомни името ми, демоне — продължи Калам, докато пълзеше към главата на звяра. Успя да коленичи и вдигна ножа с две ръце. Върхът се заби в гърчещия се врат, после пак и пак, ритмично. — Калам Мекхар… този, който те порази в гърлото. — Отново заби ножа през дебелата, здрава като камък кожа и кръвта швирна от разпрания гръклян.

Калам залитна назад миг преди да го опръска смъртоносният фонтан, падна и запълзя назад.

Взря се в кръжащите звезди… и мракът го погълна.

В древната крепост, била преди време манастир за Безименните, но стара още тогава — създателите й отдавна бяха забравени, — цареше пълен мрак. На най-долното й ниво имаше самотна камера, чийто под се издаваше над буйно течаща подземна река.

В ледените й дълбини, прикован за скалата с древна магия, лежеше огромен, облечен в метална броня воин. Теломен Тоблакай, чистокръвен, изпитал върху себе си демоничното обладаване, обладаване, погълнало целия му усет за същина и самоличност — благородният воин беше престанал да съществува преди много, много време.

Но ето че сега тялото се загърчи в магическите си вериги. Демонът си беше отишъл, избягал беше с избликналата кръв — кръвта, която не трябваше изобщо да съществува, след като съществото бе толкова изгнило, ала все пак бе съществувала и реката я беше отмила на свобода. Надалече, към една водна яма, където огромен енкар’ал — звяр в разцвета на силите си — се беше навел да пие.

Задълго беше останал самотен енкар’алът — никаква диря дори не бе могъл да открие наоколо от своите ближни. Макар и да не беше усетил потока на времето, бяха изтекли десетилетия от последната среща с неговия вид. Всъщност той беше обречен — при нормална продължителност на живота — никога повече да не се съеши. С неговата смърт изчезването на енкар’ал на изток от Джаг Одан щеше да е пълно и окончателно.

Но ето че душата му кипна в едно чуждо, вледенено тяло — без криле, без туптящи сърца, без миризмата на плячка, която да го привлече надолу от пустинния нощен въздух. Нещо го задържа долу и затворът се оказа бърза пътека към безразсъдната лудост.

Далече горе крепостта си оставаше безмълвна и тъмна.

Гняв и ужас. Останали безответни, единствено с обещанието за вечност.

Или така поне щяха да останат.

Стига Тронът на Зверовете да беше останал незает.

Стига възкръсналите богове-вълци да не бяха изпитали спешна нужда от свой… поборник.

Тяхното присъствие се просмука в душата на съществото, утеши я с видения за свят, в който в мътните небеса се рееха енкар’ал, в който мъжкарите тракаха челюсти в свирепия зной на размножителния сезон, а женските кръжаха високо над тях. Видения, носещи покой за окованата душа — макар с покоя да идеше дълбока скръб, защото тялото, което я обгръщаше сега, беше… грешно.

И значи — беше време за служене. Наградата — да се събере отново с ближните си сред небесата на друг свят.

Зверовете не бяха чужди на надеждата. Нито безразлични към такива неща като възнаграждение.

А и този техен поборник щеше да вкуси кръв… при това скоро.

Засега обаче оставаше цяло кълбо от магии за разплитане…

Крайници, вкочанени като в смърт. Ала сърцето продължаваше да тупти.

Някаква сянка се плъзна над лицето на Калам и го пробуди. Той отвори очи.

Над него беше надвиснало сбръчкано старческо лице, замъглено през вълните зной. Далхониец, плешив, с клепнали уши, намръщен.

— Търсих те! — изсъска му на малазански. — Къде беше? Какво ми се излежаваш тук? Не знаеш ли, че е горещо?

Калам отново затвори очи.

— Търсил си ме? — Поклати глава. — Никой не ме търси. — Отново насила отвори очи, въпреки ослепителния блясък, изригнал от земята около двамата. — Е, вече не, исках да кажа…

— Идиот. Отровен от жегата тъпак. Тъп… но може би трябваше да ти изпея нещо утешително в ушенцето, да те окуража едва ли не? Дали ще го заблуди това? Възможно. Промяна в тактиката, да. Ти! Ти ли уби тоя енкар’ал? Впечатлително! Възхитително! Обаче вони. Нищо по-лошо от гниещ енкар’ал, обаче и ти си вмирисан. Късмет, че пикливият ти приятел ме намери и ме доведе тук. О, той и енкар’ала е белязал — каква воня! Кожата цвърчи! Все едно, той ще те пренесе. О, да, в призрачната ми обител…

— Кой, в името на Гуглата, си ти? — изпъшка Калам и се помъчи да се надигне. Парализата беше изчезнала, но изтеклата кръв се беше спекла, раните пареха като въглени и усещаше всяка кост по тялото си крехка и чуплива.

— Аз? Не знаеш кой съм аз? Не можеш да надушиш знаменитостта, която се излъчва от мен? Знаменитност? Трябва да има такава дума. Използвах я! Когато започваш да ставаш знаменит. Разбира се. Най-преданият слуга на Сянка! Върховният архижрец Искарал Пъст! Бог за бок’арала, проклятие за паяците, Майсторът-заблудител за всички соултейкън и д’айвърс на света! А сега — твоят спасител! При условие, че имаш нещо за мен естествено, нещо, което да си ми донесъл. Костена свирчица? Кесийка може би? Дадена ти в някое сенчесто селение от някой още по-сенчест бог? Торбичка, глупако, пълна с тъмни диамантчета?

— А, значи ти си това? — Калам простена. — Боговете да са ни на помощ. Да, нося ги диамантите… — Помъчи се да се надигне, посегна към кесийката под колана си… и за миг зърна демона азалан, разлят сред маранята зад жреца, преди забравата отново да го връхлети.

Събуди се върху каменна платформа, подозрително наподобяваща олтар. От издатините по каменните стени примигваха маслени светилници. Стаята беше малка, въздухът миришеше на вкиснато.

Бяха го натрили с целебни мехлеми — сигурно и магия беше приложена — и се чувстваше освежен, въпреки че ставите му си оставаха сковани, все едно че дълго не ги е раздвижвал. Бяха смъкнали дрехите му и беше загърнат с чаршаф, втвърден от мръсотия. Гърлото му беше пресъхнало от жажда.

Убиецът се надигна бавно, огледа пурпурните белези от ноктите на енкар’ала и едва не подскочи от звука на припкащите крачета по пода — бок’арал, който му хвърли нелепо гузен поглед през рамо миг преди да изхвърчи през зейналата врата.

На тръстиковата рогозка върху каменния под беше поставена стомна с вода, с глинена паница до нея. Калам отметна мръсния чаршаф и се затътри към нея.

Сенките, изригнали от единия ъгъл на стаичката, привлякоха вниманието му, докато пълнеше паницата, тъй че не се изненада, щом видя Искарал Пъст, след като те се разсеяха.

Жрецът се беше изгърбил, поглеждаше нервно към вратата, после пристъпи ситнешком до него.

— По-добре сме вече, а?

— Нужно ли е да се шепне? — попита Калам.

Старецът трепна.

— Тихо! Жена ми!

— Тя спи ли?

Дребното личице на Искарал Пъст толкова приличаше на бок’арала, че убиецът се зачуди каква ли кръв тече в жилите му — „Не, не бъди глупав, Калам.“

— Да спи? — изломоти жрецът. — Че тя никога не спи! Не, тъпако, тя търси!

— Търси ли? Какво търси?

— Не „какво“. Кого. Мен търси, разбира се. — Зяпна Калам и очичките му лъснаха. — Но намерила ли ме е? Не! Не сме се виждали от месеци! Хе-хе! — Килна глава към него и прошепна доверително: — Идеален брак. Никога не съм бил по-щастлив. Трябва да го опиташ.

Калам си наля отново.

— Трябва да хапна…

Но Искарал Пъст беше изчезнал.

Калам се огледа озадачено.

По коридора отвън заситниха сандали, след миг през прага скочи старица с рошава коса, цялата покрита с паяжина. Далхонийка — нищо изненадващо. Огледа сърдито стаята.

— Къде е той? Тук беше, нали? Надушвам го! Кучият син е бил тук!

Калам сви рамене.

— Виж, гладен съм…

— Вкусна ли ти се струвам? — сопна се тя. И го огледа одобрително. — Ти си! — Затърси из стаичката, душеше по ъглите, наведе се и надникна в стомната. — Всяка стая знам, всяко скришно място — замърмори старицата и заклати глава. — И как не? Превърна ли се, съм навсякъде…

— Ти си соултейкън? А, паяците…

— Виж го ти, умничкият ми!

— Защо не се превърнеш пак? Ще можеш да потърсиш…

— Щото ако се превърна, мене ще ме търсят! О, не, Могора не е глупава, няма да падне дотам! Само гледай!

И изхвърча от стаята.

Калам въздъхна. С малко късмет, гостуването му при тези двамата щеше да е кратко.

Гласът на Искарал Пъст прошепна в ухото му:

— На косъм беше!

Горната челюст и скулата бяха разбити, парчетата, които бяха останали, се държаха само от ивиците жила и мускул. Ако Онрак беше имал нещо повече от съсухрена, мумифицирана бучка вместо око, щеше да е откъснато от костения ятаган на Тайст Лиосан.

Това, разбира се, не се беше отразило на гледката му, защото сетивата му съществуваха в призрачния огън на ритуала Телланн — невидимата аура, обкръжила изтерзаното му тяло, пареща със спомените за цялост и за жизненост. При все това отсичането на лявата му ръка бе предизвикало странно, гадно усещане, все едно че раната кървеше както в света на ритуалната призрачност, така и във физическия свят. Изтичане на сила, на усещане за самоличност, оставящо у воина Т’лан Имасс смътни и объркани мисли, тревожното чувство за ефимерна… слабост.

Стоеше неподвижен и гледаше как ближните му се подготвят за ритуала. Беше вече извън тях, неспособен да свърже духа си с техните. И от този дразнещ факт в ума на Онрак се оформяше някакво странно изместване на перспективата. Вече виждаше само физическия им облик — призрачните очертания ставаха невидими за погледа му.

„Сбръчкани тела. Гадни. Лишени от величие, от всичко, което някога е било благородно.“ Дългът и храбростта бяха качества на духа, а това бе всичко, което представляваха някога Т’лан Имасс, в продължение на стотици хиляди години. Лишени от избор обаче, добродетели като дълг и храброст се бяха превърнали в празни, нищо не значещи думи. Лишено от тленност, надвиснало отгоре като невидим меч, значението им беше безсмислено, каквото и да беше естеството на акта или дори мотивацията зад него. Зад който и да е акт.

Онрак беше убеден, че най-сетне вижда, щом прикове погледа си над доскорошните си събратя, онова, което виждаха всички, които не бяха Т’лан Имасс, щом погледнеха ужасяващите немрящи воини.

Мъртвило, отказващо да се разпадне на прах. Брутални спомени за праведност и непреклонност, за клетва, извисила се до безумие.

„По същия начин са гледали и мен. Може би все още ме виждат така. Трул Сенгар. Тези Тайст Лиосан. Така. Какво да изпитвам тогава? Какво би трябвало да изпитвам? И кога за последен път чувствата са имали каквото и да било значение?“

Трул Сенгар заговори до него.

— Да беше някой друг, щях смело да допусна, че си се умислил, Онрак. — Беше седнал на ниския зид, сандъкът с морантски муниции бе в краката му.

Тайст Лиосан бяха вдигнали стана си наблизо: външни постове, барикади от тухли и хоросан, шатрите на три крачки една от друга, конете вързани — прилежност и благоразумие, граничещи с безумството.

— От друга страна — продължи след малко Трул, без да откъсва очи от Лиосан, — може би вашата раса наистина сте велики мислители. Същества, способни да разрешат всякаква загадка. Притежаващи най-верните отговори… стига да мога да поставя правилните въпроси. Колкото и да съм благодарен за приятелството ти, Онрак, длъжен съм да призная, че ви намирам за ужасни.

— Ужасни. Да. Такива сме.

— И твоите приятели се канят да разчленят това, което е останало от тебе, щом се върнем в родния си свят. Ако бях на твое място, тутакси щях да побягна към хоризонта.

— Бягство? — Онрак се замисли и кимна. — Да, точно това направиха ренегатите — онези, които гоним. И да, вече ги разбирам.

— Не само са бягали — каза Трул. — Намерили са някого, или нещо друго, на което да служат, на което да посветят верността си… докато за теб, поне засега, тази възможност е недостъпна. Освен ако не избереш тези Лиосан, разбира се.

— Или теб.

Трул го изгледа стъписано, след което се ухили.

— Много смешно.

— Разбира се — добави Онрак, — Монок Очъм ще погледне на нещо такова като на престъпление, не по-различно от онова, което извършиха ренегатите.

Т’лан Имасс вече почти бяха привършили с приготовленията си. Гадателят описа в засъхналата кал кръг с диаметър от двайсет крачки с помощта на заострено ребро от бедерин, след това пръсна вътре семена и облачета спори. Ибра Голан и двамата му воини бяха издигнали подобие на наблюдателен камък — дълга купчина печени тухли от рухнала стена — на десетина крачки от кръга и го дооправяха под объркващата светлина на двете слънца, под указанията на Монок Очъм.

— Това няма да е лесно — отбеляза Трул, докато гледаше как Т’лан Имасс наместват изправения камък. — Предполагам, че ще си задържа кръвчицата още малко.

Онрак бавно извърна обезобразената си глава и погледна Тайст Едур.

— Ти си този, който трябва да бяга, Трул Сенгар.

— Твоят гадател на кости обясни, че ще трябват само една-две капки.

„Моят гадател на кости… вече не е мой.“

— Така е. Стига всичко да мине добре.

— Че защо да не мине?

— Заради Тайст Лиосан. Куралд Тирлан — така наричат те своя лабиринт. Сенешал Джоруд не е чародей. Той е воин-жрец.

Трул се намръщи.

— Същото е и за Тайст Едур, моя народ, Онрак…

— И като такъв, сенешалът трябва да се преклони пред силата си. Докато един чародей властва над силата. Във вашия подход има отчаяние, Трул Сенгар. Вие приемате, че силата ви я дава някой благоразположен дух. Ако този дух бъде узурпиран, няма и да го разберете. И тогава се превръщате в жертва, в инструмент, манипулиран, за да служи на неведоми цели.

Онрак замълча, загледан в Тайст Едур. Видя как смъртна бледнина отне живота от очите на Трул, видя ужаса, изписан на лицето му, щом разбра истината в думите му. „Дадох отговор на въпрос, който все още не си задавал. Уви, това съвсем не ме прави всезнаещ.“

— Духът, който дава на сенешала силата му, може да е покварен. Няма как да се разбере… докато не се развихри. А дори и тогава злонамерените духове са много ловки в криенето. Онзи с името Оссерик е… изгубен. Озрик, както го знаят хората. Не мога да кажа кой е източникът на знание за Монок Очъм по този въпрос. Така че ръката, стояща зад силата на сенешала, вероятно не е Оссерик, а някоя друга същност, скрита зад маската и под името Оссерик. Но тези Тайст Лиосан продължават, в неведение.

Ясно беше, че Трул Сенгар, поне засега, не можеше нито да отвърне с нещо, нито да зададе въпроси, така че Онрак просто продължи, учуден от внезапно обзелата го словоохотливост.

— Сенешалът спомена за техния лов. Преследването на нарушители на огнения им лабиринт. Но нарушителите не са ренегатите, които преследваме ние. Куралд Тирлан не е запечатан лабиринт. Всъщност той е разположен близо до нашия Телланн, защото Телланн извлича от него. Огънят е живот и животът е огън. Огънят е войната срещу студа, убиецът на леда. Той е нашето спасение. Гадателите на кости са използвали Куралд Тирлан. Сигурно и други са го правили. Никога не се е мислило, че такива прониквания може да се окажат повод за враждебност от страна на Лиосан. Защото изглеждаше, че не съществуват никакви Тайст Лиосан. Сега Монок Очъм премисля това. Неизбежно е да го премисля. Откъде са Тайст Лиосан? На какво разстояние — колко далече — е родният им свят? Защо едва сега са изпитали негодувание? Какво точно цели онзи, който се крие под маската на Оссерик? Къде…

— Спри! Моля те, Онрак, спри! Трябва да помисля, трябва да… — Трул изведнъж се изправи, махна пренебрежително към Т’лан Имасс и се отдалечи.

— Май ще трябва отново да се затворя в себе си — промълви Онрак.

В центъра на кръга вече бяха поставили неголямо парче от тухления зид; гадателят на кости го беше надраскал с резки и жлебове и Онрак разбра, че Монок Очъм вече е различил пътищата на двете слънца и многобройните луни, въртящи се в небесата.

Играта на цветове над този странен пейзаж бе непрестанна, мрачни кървавочервени оттенъци, надмогвани понякога от тъмносини, които окъпваха всичко в хладна, почти металическа лъскавина. В момента властваше зловещият тон на пурпура, като отразен от небето пожар. Но въздухът си оставаше натежал от влага и вечно унил.

Свят, изпълнен със сенки. Хрътките, които Онрак неволно беше освободил от каменните им затвори, бяха хвърлили орди от сенки. Той се зачуди къде ли са отишли. Беше съвсем сигурен, че вече ги няма в това селение, в този свят, наречен Новородения.

Сянка и дух, отново съюзени… зверовете бяха притежавали нещо… необикновено. Сякаш всеки от тях бе оформен от две отделни сили, два аспекта, оковани един към друг. Онрак ги бе пуснал на воля, но от друга страна — навярно не ги беше освободил. „Сянката от Мрака. Хвърленото… от онова, което го е хвърлило.“ Воинът наведе очи, за да огледа собствените си сенки. Имаше ли напрежение между него и тях? Ясно беше, че връзка има. Но той беше господарят, а те — неговите роби.

Или поне така изглеждаше… „Моите мълчаливи събратя. Вие предхождате. Вие следвате. Пълзите покрай мен. Криете се под мен. Вашият свят добива форма от моите кости и плът. Но ширината и дължината ви принадлежат на Светлината. Вие сте мостът между световете, но мост непристъпен.“ Значи — нищо съществено. Само възприятие.

— Онрак, ти си искрен с нас.

Той вдигна очи. Монок Очъм стоеше пред него.

— Да, гадателю на кости. Искрен съм с вас. Съмняваш ли се в мен?

— Искам да узная мислите ти.

— Те са… несъществени.

Монок Очъм килна глава.

— Все пак.

Онрак помълча дълго.

— Гадателю на кости. Оставам обвързан с вашия път.

— Но си откъснат.

— Отстъпниците трябва да се намерят. Те са нашите… сенки. Сега стоя между вас и тях, така че мога да ви водя. Знам къде да търся, познавам следите, които да търся. Унищожете ме и ще изгубите предимство в своя лов.

— Пазариш се за… продължаване?

— Да.

— Кажи ни тогава пътя, по който са поели ренегатите.

— Ще го кажа… когато трябва.

— Сега.

— Не.

Монок Очъм го изгледа продължително, после се обърна и се върна при кръга.

В него вече властваше Телланн. От калта бяха изригнали дивите цветя на тундрата, лишей и мъх. Черни мухи жужаха ниско над тях. На десетина крачки от другата страна стояха четиримата Тайст Лиосан, емайлът на броните им блестеше на странната пурпурна светлина.

Трул Сенгар, на петнадесетина крачки от Онрак, гледаше всичко това присвит и умислен.

Монок Очъм пристъпи към сенешала.

— Ние сме готови, Лиосан.

Джоруд кимна.

— Тогава ще започна молитвите си, Немрящи жрецо. И ще докажа, че нашият Господар, Озрик, съвсем не е изгубен за нас. Ще познаете силата му.

Гадателят на кости не отвърна.

— А аз кога ще започна да ръся кръв? — попита от мястото си Трул. — Кой от вас ще има удоволствието да ме рани?

— Изборът е твой — отвърна Монок Очъм.

— Добре. Избирам Онрак — той е единственият тук, комуто съм готов да се доверя. Моля да ме извинят онези, които биха го приели като обида.

— Този дълг трябва да е мой — заяви сенешал Джоруд. — Кръвта е в сърцевината на силата на Озрик…

Единствен Онрак забеляза лекото стъписване на шамана при тези думи и му кимна. На много въпроси бяха отговорили те.

— … а ще трябва да пролея и от своята — продължи Джоруд.

Но Трул Сенгар поклати глава.

— Не. Онрак — или никой. — При което показа глинените топки в шепите си.

Джоруд изсумтя презрително, а Иниас изръмжа:

— Разреши ми да го убия, сенешале. Така ще ти осигуря изобилие от едурска кръв.

— Направи го, и ти гарантирам същото изобилие — отвърна Трул. — По отношение на лиосанската кръв. Шамане, тези муниции познати ли са ти?

— Малазанците ги наричат „проклетии“ — отвърна Ибра Голан, главатарят на клана. — Както сме се струпали, и една ще стигне.

Трул се ухили на воина Т’лан Имасс.

— Даже тая кожа от денрабъ на раменете ти няма да помогне много, нали?

— Така си е — отвърна Ибра Голан. — Бронята може да не е съвсем неефективна, но и предимствата й неизменно се оказват в недостиг.

Монок Очъм се обърна към сенешала:

— Приеми условието. Започни молитвите си, Лиосан.

— Не ти ще изричаш такива заповеди — изръмжа Джоруд и погледна с яд Трул. — А ти, Едур, имаш много да се учиш. Ще отворим този портал и ще дойде разплатата!

Трул Сенгар сви рамене.

— Твоя работа.

Сенешалът намести оцапаното си с кръв наметало и закрачи към центъра на кръга. После се смъкна на колене, отпусна брадичка на гърдите си и затвори лъскавите си сребристи очи.

Бръмчащите черни мухи закръжиха на облак около него.

Каквато и връзка да съществуваше между Джоруд и неговия бог, оказа се и силна, и бърза. Тук-там по обиколката на кръга заизригваха златни пламъци. Другите трима Тайст Лиосан се върнаха в бивака си и започнаха да се стягат за път.

Монок Очъм влезе в кръга, последван от двамата си съплеменници, Харан Ипал и Олар Шаин. Главатарят им се обърна към Онрак:

— Пази добре приятеля си, ако държиш да оцелее. Само до тази грижа се ограничи, Онрак. Каквото и да се случи да видиш.

— Да — отвърна Онрак. В много съществени неща не се налагаше да свързва душата си с душата на своите събратя, за да разбере мисълта им. Пристъпи към Трул Сенгар. — Последвай ме. Вече трябва да влезем в кръга.

Тайст Едур се намръщи и кимна.

— Вземи сандъка с мунициите. Ръцете ми са пълни.

Беше заковал дръжки на сандъка. Онрак го вдигна и поведе приятеля си в кръга.

Тримата Лиосан бяха привършили с развалянето на бивака и вече оседлаваха конете си.

Пламъците все така примигваха и гаснеха по окръжността, не толкова големи, че да представляват заплаха. Но Онрак вече усещаше приближаването на бога на Лиосан. Или поне най-външните пластове на маската му. Предпазливо, недоверчиво — не към сенешала, разбира се — но за да подейства заклинанието, скритият дух трябваше да се доближи до самата граница на този свят.

И щом Джоруд принесеше в жертва собствената си кръв, мостът на сила между него и неговия бог щеше да е завършен.

Другите трима Лиосан се приближиха с четирите коня.

Онрак извади изпод гнилите кожи малък обсидианов нож с форма на полумесец, наточен само от вътрешната страна, и го подаде на Трул.

— Подам ли ти знак, Трул Сенгар, порежи се. Няколко капки ще стигнат.

Тайст Едур се намръщи.

— Мислех, че ти ще…

— Не искам да се отвличам, когато стане прехвърлянето.

— Да се отвличаш?

— Не говори повече. Оправяй се сам.

Още по-намръщен, Трул се наведе и прибра двете проклетии в сандъка, затвори го, метна го на рамо, изправи се и взе каменния нож.

Пламъците вече се усилваха в непрекъсната линия около очертания кръг. Беше Куралд Тирлан, но асцендентът, който го оформяше, си оставаше невидим. Онрак се зачуди какво ли е естеството му. Ако можеше да се съди по тези Лиосан, подхранваше се от чистота, доколкото това изобщо беше възможно. Непримиримост. Простота.

Простотата на кръвта. Подробност, нашепваща за древност, за изначален произход. Дух значи, пред когото някога са се прекланяли шепа диваци. Някога бяха съществували много такива същности, породени от примитивното придаване на смисъл на обект, значения, оформени от символи и предзнаменования, драскулки по повърхността на скали и в дълбините на пещери.

Изобилие… но бяха загивали племена, бяха заличавани, поглъщани бяха от по-могъщите си съседи. Тайният език на драскулките, пещерите с изрисуваните образи, които бяха оживявали под тътена на барабани — онези презагадъчни катедрали на тътена… всички изгубени, забравени. И с това се бяха заличили тайни, с тях и самите духове бяха изчезнали, потънали в забрава.

Това, че нещо се беше съхранило, не беше изненада за Онрак. Дори това, че бе узурпирало вярата на едно ново племе, не го изненадваше. Новото за воина, надигащо се като буца в раздраното му гърло, беше усещането за… патос.

„В името на чистотата почита Лиосан своя бог. В името на… носталгията богът почита онова, което никога не ще се върне.“

Проливането на кръв бе най-гибелната от всички игри.

„Скоро ще се види.“

От гърлото на сенешала изригна хриплив вик и пламъците отвсякъде се надигнаха се и сляха в стена, кипнаха с необуздана мощ. Джоруд беше разтворил лявата си длан. Вътре в кръга се надигна вихрен вятър, натежал от миризмите на топящи се зимни снегове — на ранна северна пролет. Онрак се обърна към Трул:

— Сега.

Тайст Едур посече с обсидиановия нож ръба на лявата си длан и зяпна невярващо прореза — плътта се беше разтворила чисто, и ужасно дълбоко.

Миг след това кръвта се появи, бликна навън, червени корени потекоха и се сляха по сивата кожа на ръката му.

Порталът сякаш сам се разкъса и обкръжи групата в кръга. Навън от него плъзнаха спирални тунели, всеки от които сякаш отвеждаше във вечността. Бесен хаос покрай стените, мръсносиви пламъци в пространствата между тях. Онрак се пресегна да задържи залитащия Трул Сенгар. Кръвта се лееше от лявата му ръка, сякаш цялото тяло на Тайст Едур бе стиснато от някакъв невидим, но неумолим натиск.

Онрак се озърна… и видя Монок Очъм: стоеше сам, отметнал глава, ветровете развяваха обшитата със сребро кожа около непокритата му с шлем глава. За миг зърна зад гадателя на кости другите трима — Ибра Голам, Олар Шаин и Харан Ипал, преди да изчезнат в огнения тунел.

Спътниците на сенешала вече тичаха към своя проснат на земята водач — беше изпаднал в несвяст.

Доволен от това, че другите бяха разсеяни — поне за миг, — Онрак придърпа Трул, прегърна го с едната си ръка и изхриптя:

— Дръж се за мен. Трул Сенгар, дръж се за мен… но пусни лявата си ръка.

Пръстите се вкопчиха в дрипавото наметало на Онрак и го повлякоха назад. Т’лан Имасс стисна ръката на Трул. Кръвта изгаряше като киселина плътта му, макар тя отдавна да бе забравила болката. Онрак едва не изтръгна ръката си от тази внезапна, всичко надмогваща болка, но я стисна здраво и се надвеси на Тайст Едур. „Чуй! Аз, Онрак, нявгашният Логрос, отлъченият веч от Ритуала, заклевам се да служа на Трул Сенгар от Тайст Едур. Заклевам се да браня живота ти. Тази клетва е ненакърнима. Хайде, изведи ни оттук!“

Ръцете им бяха сплетени, впечатани една в друга от бавно стичащата се кръв. Онрак придърпа Трул, докато не застанаха с лице срещу един от извитите на спирала тунели. После се гмурнаха напред.

Онрак видя как шаманът се извъртя към тях. Но разстоянието беше твърде голямо, а ритуалът вече бе започнал да се разкъсва.

Тогава Монок Очъм се въплъти в облика си на соултейкън. Разми се — и след миг по стъпките им затича огромен изгърбен звяр.

Онрак се помъчи да откъсне ръката си от Трул, за да посегне за меча си, да спре соултейкъна и да подсигури бягството на Трул, но Едур се беше обърнал, видял беше и не искаше да го пусне. Задърпа още по-здраво и Онрак залитна.

Дългопръсти лапи затътнаха по земята — маймуната, в която се беше превърнал Монок Очъм, макар и мършава, беше огромна. Кожа на сиви и черни петна, туфи сребриста козина по широките рамене и около врата, сбръчкано лице с хлътнали очи, широко разтворената паст, в която лъщяха оголените кучешки зъби. Звярът нададе дълбок, стържещ ушите рев.

И Монок Очъм просто изчезна. Погълнат от изригналия хаос.

Онрак се препъна в нещо, рухна върху коравата земя и чакълът под него изстърга. Падна на колене. До него стоеше Трул Сенгар.

Падането ги беше откъснало един от друг и Тайст Едур се беше вторачил в лявата си ръка… на която бе останал само един тънък бял белег.

Над главите им грееше самотно слънце и Онрак разбра, че са се върнали в родния си свят.

Т’лан Имасс бавно се изправи.

— Трябва да се махнем оттук, Трул Сенгар. Моите братя ще ни преследват. Навярно е останал само Монок Очъм, но той ще е неумолим.

— Останал? Какво искаш да кажеш? Къде са се дянали другите?

Онрак го изгледа.

— Лиосан разбраха твърде късно. Обръщането на Телланн отне съзнанието на сенешала. Бяха напълно неподготвени. Ибра Голан, Олар Шаин и Харан Ипал влязоха в лабиринта на Куралд Тирлан.

— Влязоха? Защо?

Онрак сви рамене.

— Влязоха, Трул Сенгар, за да убият бога на Лиосан.

В дебелата сива пепел, обкръжаваща стръмните склонове на ямата, бяха останали само кости и парчета от броня от нявгашната армия. Невъзможно беше да се разбере дали армията е била с фронт навън, за да брани нещо като подземен вход, или навътре, за да предотврати нечие бягство.

Лостара Юил стоеше, нагазила до глезените в пепелта на пътеката. Гледаше как Перла пристъпва предпазливо между костите, пресяга се от време на време да измъкне някой предмет и да го огледа отблизо. Гърлото й беше пресъхнало, омразата й към Имперския лабиринт се усилваше с всеки миг.

— Гледката тук е непроменлива — бе отбелязал Перла, — и в същото време никога не е същата. И преди съм минавал по тази пътека — точно по тази. Но тогава нямаше никакви руини. И никаква купчина кости, нито дупка в земята.

Нито ветрове, които да разместят пепелта.

Но костите и други по-големи предмети имаха свойството след време да се показват на повърхността. Това поне беше в сила сред пясъците. Защо да е по-различно с пепелта? Все пак някои от тези руини изглеждаха внушителни. Широки пространства, покрити с каменни плочи, гладки и непропукани, незасипани с прах дори. Високи наклонени кули, като изгнили чудовищни зъби. Мост, извисил се в дъга над нищо — камъните му бяха наредени толкова прецизно, че и върхът на нож не можеше да се хлъзне между тях.

Перла закрачи обратно, като изтупваше прахта от ръкавиците си.

— Любопитно, наистина.

Лостара се закашля, изхрачи сива храчка и изръмжа:

— Просто ни намери някой портал и ни измъкни оттук.

— А, хм, колкото до това, скъпа, боговете ни се усмихват отгоре. Намерих портал, и доста оживен при това.

Тя го изгледа навъсено, разбрала, че очаква от нея неизбежния въпрос, но не беше в настроение да го задава.

— Знам какво си мислиш, уви — продължи Перла и се усмихна криво. Посочи ямата. — Там долу… за съжаление. Така че изборът ни е доста неприятен. Продължаваме — и рискуваме да си изхрачиш дробовете — в търсене на по-леснодостъпен портал. Или скачаме, пък каквото стане.

— Оставяш избора на мен?

— Защо не? Е, чакам. Кое да бъде?

Тя придърпа шала на устата и носа си, затегна връзките на торбата си и закрачи… към ямата. Перла тръгна след нея.

— Храброст и глупост, разликата между двете обикновено е доста проблематична…

— Освен след избора. — Лостара издърпа крака си от ребрените кости, които го бяха заклещили, и изруга вдигналия се облак от пепел и прах. — Кои са били тези проклети войници? Знаеш ли?

— Може да притежавам необичаен наблюдателски талант и неизмерими дълбини на интелигентност, момиче, но не мога да гадая там, където нищо не се вижда. Трупове. Човешки, доколкото мога да преценя. Единствената подробност, която мога да предложа, е, че са се сражавали в тази битка, нагазили до колене в пепелта… което означава, че…

— Че онова, което е изпепелило това селение, вече се е било случило — прекъсна го Лостара. — А това означава, че или са го преживели, или са били натрапници… като нас.

— Появили се най-вероятно през същия портал, към който сега се приближаваме.

— За да се сразят с кого?

Перла сви рамене.

— Представа нямам. Но имам няколко хипотези.

— Естествено, че имаш — сопна се тя. — Като всички мъже — не обичате да казвате, че не знаете нещо. Имате отговор на всеки въпрос, а ако нямате, си го измисляте.

— Доста дръзко обвинение, скъпа. Работата не е в измислянето на отговори, а в упражнението в логически допускания. Има разлика…

— Това е, което ти искаш да кажеш, а не каквото аз искам да слушам. През цялото време. Безкрайни приказки. Изобщо има ли мъж, който да вярва, че думите могат да станат твърде много?

— Не знам — отвърна Перла.

Тя го изгледа сърдито, но той се беше вторачил право напред.

Стигнаха до ръба на склона, спряха и надникнаха долу.

Спускането щеше да е коварно, поради стърчащите кости, разядените от ръжда мечове и неизвестната дълбочина на пепелта и прахта. Дупката в основата беше някъде около десет крачки широка, зейнала чернилка.

— В пустинята има паяци, които правят такива капани — промърмори Лостара.

— Малко по-малки, със сигурност.

Тя се наведе, взе една бедрена кост, изненада се за миг от тежината й и я хвърли надолу по склона.

Последва глухо изтупване.

Отъпканата пепел под ботушите им изчезна.

И се понесоха надолу сред взривове от прах, пепел и кости. Летяха сред съсък — заслепени и задавени, — пропадаха със сухия порой, за да рухнат тежко на поредния склон, който да ги завъргаля все надолу и надолу сред грохота на лавината.

Падаха през пръснати кости и парчета желязо, и падането сякаш нямаше край.

Лостара не можеше да си поеме дъх — давеха се в гъстата пепел, пързаляха се надолу и се търкаляха, потъваха и отново изплуваха на повърхността. Надолу и надолу през абсолютен мрак. Внезапен, разтърсващ сблъсък с нещо… може би дърво, после — някаква огъната повърхност, която изглеждаше облицована, и отново надолу.

И тя се търкаляше по каменни плочи, тласкана от вълната от пепел и отломки, и накрая костите й най-сетне изхрущяха в последния сблъсък и тялото й спря. Лежеше по гръб, поток мразовит въздух се издигаше от лявата й страна — тя посегна натам и заопипва, после надолу, където трябваше да е подът. Нищо. Лежеше на някакъв ръб и нещо й подсказа, че ако бе продължила това последно пропадане, самият Гугла щеше да я поздрави в края му.

Чу кашляне малко по-нагоре и вдясно. Леко помръдване и една купчина от кости и пепел се раздвижи.

Още едно такова помръдване и щеше да бъде избутана през ръба. Лостара обърна главата си наляво, изплю се и се опита да заговори. Думата излезе от гърлото й с хрип:

— Недей.

Ново окашляне, а след него:

— Недей какво?

— Не се движи.

— О. Това не звучи добре. Не е добре, нали?

— Не е. Още един ръб. Пропастта под нас… ми се струва бездънна.

— Разумното използване на лабиринта ми изглежда уместно в този момент, не мислиш ли?

— Да.

— Момент…

Появи се сфера от светлина, надвисна над тях, мъглива сред облаците прах.

Започна да се приближава — стана още по-голяма. Засия.

И открои всичко, което беше над тях.

Лостара онемя. Гърдите й се бяха свили, сякаш не искаха да вдишат. Сърцето й затуптя. Дърво. Х-образен кръст, килнат над тях, с височината на четириетажна сграда. Лъснали, огромни, дълбоко набити шипове.

А на това разпятие беше прикован…

… дракон.

С разперени, заковани криле. С пронизани задни крайници. С вериги, увити около шията, задържащи вдигната масивната клинообразна глава, все едно че се взираше в небето…

… към морето от звезди, зацапани тук-там от вихри блестяща мъгла.

— Не е тук — прошепна Перла.

— Какво? Точно над нас е…

— Не. Е, да. Но… погледни внимателно. Затворено е в сфера. Запушен лабиринт, селение, затворено в себе си…

— Или затворило входа — допусна тя. — Запечатало входа.

— Портал. Кралице на Сънищата, мисля, че си права. Все пак силата му не стига до нас… слава на всички духове, богове, демони, асценденти и…

— Защо, Перла?

— Защото, момиче, силата на… този дракон… има аспект.

— Мислех, че всички имат.

— Да. Непрекъснато ме прекъсваш, Лостара Юил. Казах „аспект“. Но не лабиринт. Богове! Не мога да си го въобразя…

— Проклет да си, Перла!

— Отатарал.

— Какво?

— Отатарал. Нейният аспект е отатарал, жено! Това е отатаралски дракон!

Дълго никой от двамата не проговори. Лостара започна да се отдръпва от ръба, изместваше малко по малко тежестта, замръзваше при всяко усилване на потока от прах, изсипващ се под нея.

Извърна глава и успя да види спътника си. Беше разтворил достатъчно своя лабиринт, за да се издърпа нагоре, леко надвиснал над склона, Погледът му бе прикован в разпнатия дракон.

— Няма ли да ми помогнеш поне малко? — изръмжа Лостара.

Той се сепна и я изгледа отгоре.

— Вярно. Най-дълбоки извинения, момиче. Ей сега, да си разширя лабиринта.

Усети как я вдигнаха във въздуха.

— Не се съпротивлявай, мила. Отпусни се и ще те вдигна до мен, после ще се превъртиш нагоре.

Тя се насили да остане неподвижна, но цялата се скова. Перла се изкиска.

— Липсва грация, но става.

След още няколко мига беше до него и се рееше във въздуха, права.

— Постарай се да се отпуснеш, Лостара.

Тя го изгледа сърдито, но той отново се беше вторачил нагоре и тя с неохота проследи погледа му.

— Съществото все още е живо, според мен — промълви Перла.

— Кой може да го е направил?

— Който и да е бил, трябва много да му благодарим… или на нея, или… на тях. Това нещо поглъща магия. Поглъща лабиринти.

— Всички стари легенди за дракони започват с твърдението, че те са същината на магията. Как тогава би могло да съществува това нещо?

— Природата винаги се стреми към равновесие. Силите се стремят към симетрия. Този дракон отговаря на всеки друг дракон, който някога е съществувал или ще съществува.

Лостара отново се закашля, изплю и потрепери.

— Имперският лабиринт, Перла. Какво представляваше той, преди да се превърне в пепел?

Той я изгледа с присвити очи, после сви рамене и започна да изтупва прахта от дрехите си.

— Не виждам смисъл да се мотаем повече в това ужасно място…

— Ти каза, че тук долу има портал — не е това, със сигурност…

— Не. На дъното. Подозирам, че последния път е бил използван от онзи или онова, което е приковало този дракон на кръста. Изненадващо, не са запечатали портала след себе си.

— Небрежност.

— По-скоро свръхсамоувереност според мен. Този път ще се спуснем в малко по-добър ред, съгласна ли си? Не е нужно да се движиш — остави го на мен.

— По принцип презирам това предложение, Перла. Но това, което мразя още повече, е, че нямам избор.

— Не ти ли омръзна това зъбене, милото ми? Една простичка, сладка усмивчица щеше да е достатъчна.

Тя го изгледа със стоманено изражение. Перла въздъхна.

— Добър опит, мила. Ще поработим по това.

Докато се рееха над ръба на пропастта, Лостара за сетен път погледна нагоре, но не към дракона, а по-скоро към звездите отвъд него.

— Какво мислиш за това нощно небе, Перла? Съзвездията са ми непознати… а и никога не съм виждала такива бляскави вихри.

— Това небе е чуждо — толкова чуждо, колкото може да е — изсумтя той. — Дупка, водеща към чужди селения, безброй непознати светове, пълни с невъобразими същества…

— Всъщност не знаеш, нали?

— Разбира се, че не знам! — сопна се той.

— Тогава защо просто не го каза?

— Много по-забавно е творческото предположение, разбира се. Как може мъж да стане обект на интереса на жена, ако винаги признава невежеството си?

— Искаш да проявя интерес към теб? Защо не го каза? Вече ще се хващам на всяка твоя дума, разбира се. Трябва ли също така и да се взирам с обожание в очите ти?

Той я изгледа унило.

— Мъжете всъщност нямат шанс, нали?

— Типична заблуда е да мислиш обратното, Перла.

Спускаха се полека през мрака. Магическият глобус от светлина ги следваше, но на известно разстояние, зацапан и смътен зад сипещата се прах.

Лостара погледна надолу, вдигна рязко глава и затвори очи, за да надвие замаята. Попита през стиснати зъби:

— Колко още ще потъваме според теб?

— Не знам.

— Можеше да ми дадеш и по-добър отговор! — След като той не отвърна, го погледна с присвити очи.

Изглеждаше съвсем обезверен.

— Ако това са дълбините на отчаянието, момиче, почти сме стигнали.

Както се оказа, след още стотина удара на сърцето стигнаха до покритото с прах дъно. Сферата от светлина също се спусна и освети околността.

Подът беше от твърда скала, неравна и осеяна с кости. Стени не се виждаха. Магията, която бавно ги беше спуснала, се разсея. Перла направи две крачки, махна с ръка и все едно беше избутал настрани невидимо течение, пред тях се появиха примигващите очертания на портала. Нокътят изсумтя.

— Сега какво? — попита Лостара.

— Тир. Или, за да съм по-точен, Древният лабиринт, от който е възникнал Тир. Не мога да си спомня името му. Куралд нещо. Тайст. Не е Едур, нито Андий, а другото. И… — тихо добави той — последното нещо, което го е използвало, е оставило следи.

Лостара се вторачи в прага. Нещо смътно, но въпреки това различимо. „Дракони.“

— Успявам да различа поне три чифта стъпала.

— По-скоро шест, или повече. Онези два — той посочи — са излезли последни. Едри са били, кучите му синове. Е, това поне отговаря на въпроса кой или какво е могло да подчини отатаралския дракон. Други дракони, разбира се. Все пак едва ли е било лесно.

— Тир, казваш. Можем ли да го използваме?

— О, мисля, че да.

— Тогава какво чакаме?

Той сви рамене.

— Ами тогава — след мен.

Тя тръгна, плътно до него.

Прекрачиха портала.

И навлязоха в свят от златен огън.

Свирепи бури на хоризонта и побесняло, ослепително небе.

Стояха върху обгорено петно от блестящи кристали, последният лъх на неимоверния зной беше опърлил ръбестите камъни с милиони цветове. Тук-там се виждаха още и още такива петна.

Точно пред тях се издигаше стълб, оформен като висока пирамида, обгорен и съсухрен, само с една гладка повърхност пред тях. С всечени по нея слова на неведом език.

Въздухът разкъсваше дробовете на Лостара, тя беше плувнала в пот.

Но поне за миг можеше да се преживее.

Перла закрачи към стълба.

— Трябва да се измъкнем оттук! — извика Лостара.

Огнената буря бе оглушителна, но тя беше сигурна, че той я чу и че реши да я пренебрегне.

Лостара не понасяше пренебрежението. Закрачи към него.

— Чуй ме!

— Имена. — Той се обърна рязко. — Имената! Онези, които са приковали Отатарал! Дракона! Всички са тук!

Усилващ се грохот привлече вниманието им, тя се обърна надясно… и видя стена от огън, понесли се право към тях.

— Перла!

Той се обърна и пребледня. Отстъпи назад… подхлъзна се и падна по задник. Стъписано опипа под себе си и когато вдигна ръка, ръкавицата му беше прогизнала от кръв.

— Да не си…

— Не! — Той се надигна и двамата видяха дирята кръв, пресичаща кристалното петно и изчезваща в пламъците от другата страна.

— Нещо е в беда! — каза Перла.

— Ние също, ако не се махнем!

Огнената буря вече запълваше половината небе… зноят…

Той стисна ръката й и се гмурнаха покрай стълба…

… в искряща пещера.

Където беше плиснала кръв, опръскала стените и тавана, и където в краката им лежаха разпръснати късовете на посечен воин.

Т’лан Имасс.

Лостара го зяпна. Изгнила вълча кожа с цвета на пустинята, счупена двуостра брадва с костена дръжка с цвета на ръждивокафяв кремък, почти напълно затънала в локва кръв. Онова, което воинът беше нападнал, бе отвърнало на удара. Гърдите му бяха премазани. Двете му ръце бяха откъснати от раменете. И Т’лан Имасс беше обезглавен. Тя се огледа и видя главата, изтърколила се встрани.

— Перла… да се махаме оттук.

Той кимна. Но се поколеба.

— Сега какво?

— Любимият ти въпрос. — Пристъпи и вдигна отсечената глава. — Добре. Да тръгваме.

Странната пещера се замъгли и изчезна…

И двамата вече стояха на окъпан от слънцето скалист бряг, над каменно корито, по което някога беше текла вода.

Перла я погледна и се ухили.

— Върнахме се у дома. — Вдигна ужасната глава пред себе си и й заговори: — Знам, че можеш да ме чуеш, Т’лан Имасс. Ще намеря чатал на някое дърво за сетния ти покой, стига да ми дадеш няколко отговора.

Гласът на воина отекна странно, стегнато и накъсано.

— Какво… искаш… да знаеш?

Перла се усмихна.

— А, така е по-добре. Най-напред — името ти.

— Олар Шаин. От Логрос Т’лан Имасс. От клана на Ибра Голан. Роден в Годината на Двуглавата змия…

— Олар Шаин. Какво в името на Гуглата правеше в онзи лабиринт? Кого се опитваше да убиеш?

— Не се опитвахме. Успяхме. Нанесените рани бяха смъртоносни. То ще умре. А братята ми идат и ще видят.

— То ли? Кое по-точно?

— Лъжлив бог. Повече от това не знам. Беше ми заповядано да го убия. Сега ми намери достойно място за покой, смъртни.

— Ще го направя. Веднага щом намеря дърво.

Лостара изтри потта от челото си, седна на един камък и въздъхна.

— Не му трябва дърво, Перла. Тази издатина ще свърши работа.

Нокътят извърна отсечената глава към каменното корито и гледката отвъд него.

— Това задоволява ли те, Олар Шаин?

— Да. Кажи ми името си и ще познаеш вечната ми благодарност.

— Вечна? Надявам се, че това не е преувеличение, нали? Е, аз съм Перла, а високопочитаемата ми спътничка е Лостара Юил. Какво ще кажеш да намерим подходящо място за теб, а?

— Добротата ти е неочаквана, Перла.

— Винаги е била и ще бъде — отвърна той и огледа скалната тераса.

Лостара зяпна спътника си, изненадана колко дълбоко съвпадаха чувствата й с тези на Т’лан Имасс.

— Перла, да знаеш случайно къде сме точно?

Той сви рамене.

— Едно по едно, мило. Много ще съм ти благодарен, ако ми позволиш да се насладя на своя миг на милост. А! Ето го мястото, Олар Шаин!

Лостара стисна очи. От пепел и прах… на пясък. Поне беше родният свят. Сега единственото, което оставаше, бе да намерят дирята на едно малазанско момиче, изчезнало преди месеци. „Нищо работа“ — прошепна тя.

— Каза ли нещо, скъпа?

Тя отвори очи и го изгледа, както беше коленичил и трупаше камъни около отсечената глава на безсмъртния воин.

— Не знаеш къде сме, нали?

Той се усмихна.

— Моментът подходящ ли е за творчески предположения според теб?

Мисъл за убийство пробяга в ума й. Не за първи път.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Дом на вериги (16)

Метаданни

Данни

Дом на вериги

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета книгаНещо диша

12.

Стивън Ериксън
Дом на вериги (16)

Трета книга
Нещо диша