Стивън Ериксън
Дом на вериги (19)

15.

Колко пъти ще хващаш същия път, странниче?

Кайесан

Прахта от имперската армия скриваше обраслите с гори хълмове на Ватар на север. Беше късен следобед, най-горещата част на деня, когато вятърът замира и скалите излъчват зной като камъни в разпалено огнище. Сержант Стрингс лежеше на гръб под промазаното си наметало с цвят на охра и гледаше низините на югозапад. Потта се стичаше по лицето му и го щипеше под сиво-рижавата брада.

След като огледа конните воини, появили се по дирите им от одана, Стрингс вдигна ръка и даде знак.

Другите от отделението му се надигнаха от укритията си и заотстъпваха от билото. Сержантът ги изчака, докато се прикрият, превъртя се по корем и запълзя към тях.

Безбройни бяха сблъсъците им с нападатели през последните няколко седмици, още от покрайнините на Дожал, още по-разгорещени бяха набезите на племената Керан Добрай при Татимон и Санимон… но нищо не можеше да се сравни с армията, която ги преследваше сега. Три хиляди воини най-малко, от племе, което не бяха виждали досега. Безчет варварски знамена се развяваха над ордата, дълги копия, увенчани с дрипави флагове, рога и черепи. Бронзови брони лъщяха под черни телаби и кожени наметала и — още по-впечатляващо — странно сиви ризници, толкова меки и гъвкави, че не можеше да са от нищо друго освен от кожа. Шлемовете, доколкото можеше да ги различи от това разстояние, бяха от кожа и бронз, увенчани с криле на врани.

Стрингс се хлъзна надолу по склона при чакащото го отделение. Тепърва им предстоеше да влязат в ръкопашен бой — целият им опит досега се свеждаше до стрелба с арбалетите и отбрана в стегнат строй понякога. „Дотук добре.“ Сержантът се обърна към Смайлс.

— Така. Работата е ясна. Мятай се на оня дръглив кон долу, скъпа, и при лейтенанта. Явно ни чака бой.

Потта се стичаше на вадички по прашасалото й лице. Тя кимна и заслиза надолу.

— Ботъл, бегом при Геслер и му кажи да предаде на Бордюк. Искам съвещание. И бързо, докато не са дошли съгледвачите им.

— Ясно, сержант.

Стрингс извади меха с вода и го подаде на ефрейтор Тар, после потупа Кътъл по рамото и двамата се върнаха на билото и загледаха войската долу.

— Тия могат да ни смлатят като чук — промърмори сержантът. — Но пък толкова плътно яздят, че се чудя…

— Човърка ме нещо тука, Фид. Знаят, че сме близо, но не се престрояват като за бой. Би трябвало да изчакат нощта и да ни ударят по целия фронт. А и съгледвачите им къде са?

— Ами, авангардът им…

— Много е близо. Местните племена са по-…

Чу се тропот от сипещи се по склона камъни, двамата се обърнаха… и видяха конниците, катерещи се към тях от двете им страни, и още, по другия склон — спускаха се към отделението.

— Гуглата да ни вземе дано! Кога са…

Разнесоха се бойни викове, размахаха се оръжия, но конниците дръпнаха юздите и спряха около отделението.

Намръщен, Стрингс стана и се огледа. Авангардът на конната войска се изкачваше в тръс по склона. Сержантът погледна Кътъл и сви рамене.

Сапьорът му отвърна с кисела гримаса.

Придружени от конниците на билото, двамата заслизаха към Тар и Корик. Те бяха заредили арбалетите, но не се целеха в кръжащите в буен танц коне около тях. По-нататък по билото Стрингс видя идещия насам Геслер с отделението му, с Ботъл; те също си имаха конници за компания.

— Кътъл, да си ги срещал тия на север от река Ватар?

— Не съм. Но мисля, че се сещам кои са.

Никой от съгледвачите не носеше бронзова броня. Сивата кожа под наметалата им с цвета на пустинята изглеждаше странно, някак змийски. Под лактите си носеха гривни с криле на врани, извити назад като плавници. Лицата им бяха по-светлокожи, отколкото на местните племена; освен това имаха бради и мустаци. По страните им се стичаха татуирани черни сълзи.

Носеха копия, а на гърбовете — тежки ятагани. От шлемовете на всички висяха крака на врани.

Племенният авангард стигна до билото и спря, а на другия склон се появи група уикци, сети и малазански офицери.

„Беру да ни пази дано, самата адюнкта е с тях!“ Юмрук Гамът, Нил, Недер и Темъл, капитан Кенеб и лейтенант Ранал също бяха там.

Двете конни части застанаха една срещу друга от двете страни на тясната клисура и Стрингс видя как Темъл видимо се стъписа, наведе се и заговори нещо на адюнктата. След малко Тавори, Гамът и Темъл поеха напред.

Един воин от племенния авангард се спусна по склона. Главатар, реши Стрингс. Мъжът беше грамаден, с два ятагана, затъкнати пред гърдите му, единият счупен малко над дръжката. Черните сълзи по широкото му лице сякаш бяха издълбани в плътта. Спря току до Стрингс и Кътъл, кимна към приближаващата се група и попита на малазански:

— Това е Простоликата жена, която ви води, а?

Стрингс се намръщи и кимна.

— Адюнкта Тавори, да.

— Срещнахме Керан Добрай — каза главатарят и се усмихна. — Няма да ви тормозят повече, малазанецо.

Тавори и свитата й спряха на няколко крачки от тях и адюнктата заговори:

— Приветствам ви, главатарю на Хундрил. Аз съм адюнкта Тавори Паран, командир на Четиринадесета армия на Малазанската империя.

— Аз съм Гал. Ние сме Изгорените сълзи на Хундрил.

— Изгорените сълзи?

Мъжът махна с тъга.

— Черното крило, водачът на уикците. Говорих с него. Моите воини поискаха да влязат в боя, да видят кои са най-юначните от всички. Бихме се здраво, но бяхме унизени. Черното крило е мъртъв, кланът му — унищожен, а Убийците на кучета на Корболо Дом храчат над името му. На това трябва да се отвърне, затова дойдохме. Три хиляди — всички, които се бихме за Черното крило първия път. Променили сме се, адюнкта. Не сме каквото бяхме. Скърбим за загубата и скръбта ни ще остане вечна.

— Думите ти ме натъжават, Гал — отвърна с разтреперан глас Тавори.

„Внимавай, момиче…“

— Искаме да се присъединим към вас. Защото няма къде другаде да отидем. Стените на шатрите ни са чужди за очите ни. Лицата на жените ни, на децата — всички, които обичахме и ни обичаха — вече са ни чужди. Също като Черното крило, и ние сме духове в този свят, на тази земя, която нявга бе нашият дом.

— Искате да се присъедините… да се сражавате под моя команда ли, Гал?

— Да.

— За да отмъстите на Корболо Дом?

Той поклати глава.

— И това ще си дойде по реда. Но искаме да изкупим греха си.

Тя се намръщи.

— Грях? Но според Темъл вие сте се сражавали храбро и умело. Без вашата намеса Кучешката верига щеше да падне още при Санимон. Бежанците щяха да бъдат избити…

— Но после се отдръпнахме в земите си, адюнкта. Решихме да ближем рани. А Веригата продължи. Към нови битки. Към последната си битка. — Вече наистина плачеше и от другите воини също се надигна зловещ, пронизителен вой. — Трябваше да сме там. Това е.

Адюнктата се смълча.

Стрингс смъкна шлема си и отри потта от челото си. Погледна нагоре по склона и видя плътната редица воини на Хундрил по билото. Безмълвни. Чакащи.

Тавори се окашля.

— Гал, главатарю на Изгорените сълзи… Четиринадесета армия ви приветства.

Ответният рев разтърси земята. Стрингс се обърна и срещна погледа на Кътъл. „Три хиляди ветерани от тази проклета от Гуглата пустиня. Кралице на сънищата, имаме шанс. Най-после като че ли имаме шанс.“ Нямаше нужда да го казва на глас — Кътъл също го разбираше.

Но Гал не беше приключил. Дали беше разбрал огромното значение на следващия си жест — не, щеше да заключи по-късно Стрингс, просто нямаше как — но все пак… Главатарят стисна юздите и подкара напред, покрай адюнктата. Спря коня си пред Темъл и скочи на земята.

Три крачки напред. Пред очите на над триста уикци и петстотин сети хундрилът спря, без да откъсва сивите си очи от Темъл, свали счупения ятаган и го поднесе на младежа от Уик.

Пребледнял, Темъл се наведе да го поеме.

Гал отстъпи крачка назад и бавно се смъкна на коляно.

— Ние не сме уикци — дрезгаво промълви главатарят. — Но се заклевам в това: ще се стремим да станем. — И сведе глава.

Темъл седеше скован в седлото — явно се мъчеше да надвие пороя от чувства — и Стрингс изведнъж осъзна, че момчето просто не знае как да отвърне, не знае какво да направи.

Сержантът пристъпи напред, разлюля шлема в ръката си уж да го постави на главата си, а Темъл улови движението, докато се канеше да слезе, и замръзна, щом срещна погледа му.

Леко поклащане на глава: „Остани на седлото, Темъл!“ Сержантът вдигна ръка към устните си. „Говори. Отговори му с думи, момче!“

Темъл бавно се намести в седлото и изправи рамене.

— Гал от Изгорените сълзи — заговори той, гласът му леко трепереше. — Черното крило вижда през очите на всеки мъж на Уик тук. Вижда и отговаря. Стани. В името на Черното крило аз, Темъл от клана на Враната, приемам вас… Изгорените сълзи, в клана на Враната на Уик.

Като вълна, връхлетяла скалист бряг, цяла левга дълъг, по билото от ножниците изсвистяха оръжия в поздрав.

Стрингс потръпна.

— Дъх на Гуглата! — измърмори Кътъл. — Това е по-страшно и от бойните викове преди малко.

„Да. И злокобно като усмивка на Гуглата.“ Хвърли поглед към Темъл и видя, че младежът го гледа. Сержантът се ухили и му кимна. „Идеално, момче. По-добре и аз не бих могъл да го направя.“

Темъл вече не беше сам сред намусените престарели вълци, които не го приемаха за свой командир. Младежът вече имаше Гал и три хиляди оцапани с кръв воини, които да застанат зад думата му. „И това е окончателно. Гал, ако бях религиозен, тази нощ щях да изгоря крило на врана в твоя чест. Гуглата да ме вземе дано, като нищо мога да го направя.“

— Гал от Изгорените сълзи — каза адюнктата. — Моля, присъединете се към нас в командния ни щаб. Можем да обсъдим състоянието на силите ви на вечерята — скромна вечеря, уви…

Най-сетне хундрилът се изправи и се обърна към адюнктата.

— Скромна? Не! Донесли сме храна и тази нощ ще има пир — нито един войник няма да си отиде без поне една мръвка от бедерин или глиган! — Завъртя се и огледа свитата си, докато не намери когото търсеше. — Имрал! Смъкнете месото от фургоните и го донесете! И намери двестате готвачи, и дано да са трезви вече. Че ако не са, главите ще им откъсна!

Имрал — стар и съсухрен, тялото му сякаш плуваше в древната бронзова броня — отвърна с широка беззъба усмивка, обърна коня си и го срита в лек галоп нагоре по склона.

Гал вдигна ръце към небесата и криле на врани сякаш се разпериха под лактите му.

— Нека треперят Убийците на кучета! — изрева той. — Изгорените сълзи започнаха своя лов!

Кътъл се наведе до ухото на Стрингс.

— Един проблем се реши — младокът от Уик най-сетне стъпи на здрава почва. Една рана се заши… но се отвори друга.

— Друга?

„О, да. Призрачният Юмрук на уикците се надига, непрекъснато. Горкото момиче.“

— Веригата на Колтейн бездруго я беше оковала — да ме прощаваш за каламбура — продължи сапьорът. — Обаче храбро го понесе все пак…

„Нямаше избор.“ Стрингс се обърна към отделението си.

— Строй се! Окопи трябва да се копаят… преди да ядем. — Те запъшкаха и той се намръщи. — И смятайте, че сте извадили късмет — това, че не забелязахме съгледвачите им, не говори добре за способностите ни, нали?

Геслер и Бордюк се приближаваха с отделенията си.

— В случай, че ти се е изплъзнало от ума, Фид, ние също не видяхме кучите му синове — изсумтя Кътъл.

— Прав си — отвърна Стрингс. — Съвсем ми се изплъзна от ума. Ха, и сега пак.

Кътъл почеса отока на брадичката си.

— Странно. Та за какво говорехме?

— За бедерини и глигани май. Прясно месце.

— Хм. Направо ми потекоха лигите.

 

 

Гамът спря пред командната шатра. Веселбата вървеше с пълна пара, хундрилите сновяха из лагера и пееха варварските си песни. Въртяха се стомни с ферментирало мляко и Юмрукът бе сигурен, че не един корем, пълен с полуовъглено, полусурово месо преждевременно се е изпразнил в тъмното зад огньовете или скоро ще го направи.

Походът на другия ден щеше да се съкрати наполовина по заповед на адюнктата, макар че дори пет камбани преход щеше да накара повечето войници да съжалят за буйствата си тази нощ.

„А може би не.“

Видя един от морските пехотинци от легиона си. Залиташе, някаква хундрилка го беше яхнала, с крака, увити около кръста му, и ръце — около врата му. Беше гола, пехотинецът — също почти гол. Двамата продължиха на зигзаг, подминаха го и изчезнаха в тъмното.

Гамът въздъхна, придърпа наметалото си и се приближи до двамата уикци, стоящи на пост пред шатрата на адюнктата.

Бяха от клана на Враната, сивокоси и нещастни, че не участват във веселбата. Щом го познаха, отстъпиха встрани. Юмрукът мина между тях, наведе се и се шмугна вътре.

Всички офицери си бяха отишли. Останали бяха само адюнктата и Гал, който се беше изтегнал в някакъв тежък стар и очукан стол, явно докаран на фургоните на Хундрил. Бе свалил шлема си и буйната му къдрава коса се беше смъкнала до раменете му, мазна и лъскава. Черният цвят трябваше да е боя, предположи Гамът, тъй като Гал бе преживял поне петдесет лета. Дългите му мустаци висяха на гърдите; и изглеждаше полузаспал, стиснал в огромната си шепа дръжката на глинена стомна. Адюнктата седеше близо до него, свела очи над мангала и потънала в размисъл.

„Да бях художник, щях да нарисувам тази сцена. Точно този момент, и нека всички да се чудят.“ Той пристъпи до масата с картите, където чакаше друга стомна.

— Армията ни е пияна, адюнкта — промърмори Юмрукът и си наля пълна чаша.

— Като нас — избоботи Гал. — Армията ви е загубена.

Гамът погледна Тавори, но реакция не последва. Вдиша дълбоко и се обърна към хундрила.

— Тепърва ни чака решително сражение, главатарю. Тъй че тепърва предстои да познаем себе си. Това е всичко. Не сме загубени…

— Но все още не сте и намерени — довърши озъбен Гал. И надигна стомната.

— Какво, да не би да съжалявате за решението си да се присъедините към нас?

— Ни най-малко, Юмрук. Моите шамани разгадаха пясъците. Много научиха за бъдещето ви. Четиринадесета армия я чака дълъг живот, но този живот ще е неспокоен. Обречени сте да търсите, вечно да преследвате… нещо, което дори не знаете и може би никога няма да разберете какво е. Като самите пясъци. Вечно скитане.

Гамът се намръщи.

— Не се обиждай, главатарю, но не вярвам много в пророчества. Никой смъртен — нито бог — не може да каже, че сме обречени или че бъдещето ни е предрешено. Бъдещето си остава непознато, единственото, над което не можем да наложим шаблона си.

Хундрилът изсумтя.

— Шаблоните са жизнената кръв за шаманите. Но не само за тях, нали? Драконовата колода — не я ли използват за пророкуване?

Гамът сви рамене.

— Някои наистина залагат много на Колодата, но аз не съм от тях.

— А в историята не виждаш ли шаблони, Юмрук? Сляп ли си за циклите, които преживяваме? Виж тази пустиня, тази пустош, през която вървите. Вашата империя не е първата, която иска да я владее. А племената? Преди Хундрил, преди Керан Добрай и Трегин тук са живели Санидите, и Орутите, а преди тях е имало други, чиито имена са забравени. Виж рухналите градове и старите пътища. Цялото минало е шаблони и тези шаблони остават под нозете ни, докато звездите отгоре разкриват своите шаблони — защото звездите, в които се взираме нощем, не са нищо друго освен илюзия от миналото. — Вдигна отново стомната и се вторачи в нея. — Тъй че миналото е под и над настоящето, Юмрук. В тази истина са се вкопчили моите шамани, в костите, в които бъдещето се е впило като жива плът.

Адюнктата бавно се извърна и изгледа главатаря.

— Утре ще стигнем до брода на Ватар, Гал. Какво ще намерим там?

Очите на хундрила блеснаха.

— Това ти ще го решиш, Тавори Паран. Мястото е гибелно и ще ти изрека словата му — слова, които други не ще чуят.

— Бил ли си там? — попита тя.

Той кимна, но не добави нищо повече.

Гамът отпи глътка вино. Нещо странно имаше в тази нощ, в този миг тук, в шатрата на адюнктата, нещо, от което настръхваше. Чувстваше се не на място, като пълен невежа, случайно попаднал сред мъдри схолари. Веселбата из лагера вече затихваше и той знаеше, че призори ще цари пълна тишина. Пиянската забрава всеки път му напомняше за малка, временна смърт. Гуглата газеше там, където бе стоял разумът, и тленната плът боледуваше след стъпките божии.

Гамът остави чашата си на масата и каза:

— Моля да ме извините. Тук е… задушно.

Никой от двамата не му отвърна и той излезе навън.

На пътеката между двамата уикски стражи спря и погледна нагоре.

„Древна светлина, нали? Ако е така, то шарките, които виждам, отдавна са изчезнали. Мъртви са шаблоните. Не си струва да се мисли за тях. Истините в тях нямат стойност, нищо друго не предлагат освен смут.“

А нямаше нужда да подклажда този студен огън. Твърде стар беше за тази война. „Гуглата знае, не ми харесваше от самото начало.“ Мъстта бе за младите в края на краищата. Времето, в което чувствата парят най-горещо, когато животът е достатъчно остър, за да реже, достатъчно яростен, за да разкъса душата.

Стресна го някакво едро куче браничар. Навел глава, с мръсна козина, целият в белези, мълчаливият звяр стъпваше тихо по пътеката между редиците шатри. След миг се скри в тъмното.

— Следя го — чу се глас зад гърба на Гамът и той се обърна.

— Капитан Кенеб? Изненадан съм, че още сте буден.

Капитанът сви рамене.

— Това глиганско не улегна добре в корема ми, сър.

— По-скоро ще да е от ферментиралото мляко на хундрилите — как го наричаха?

— Уртатан. Но не, опитвал съм го вече и реших да го избегна. До утре заран подозирам, че три четвърти от армията ще са си взели тази поука.

— А останалата четвъртина?

— Ще са мъртви. — Видя физиономията му и се усмихна. — Простете, сър, просто се пошегувах.

Юмрукът го подкани с жест да тръгне с него.

— И защо следиш това куче, Кенеб?

— Защото му знам историята, сър. Останало е живо от Кучешката верига. От Хисар до Ейрън. Видях го как падна почти в краката на Колтейн. Пронизано от копия. Не трябваше да оживее.

— А как е оживяло тогава?

— Геслер има пръст в тази работа.

Гамът се намръщи.

— Онзи сержант, в легиона на морската пехота?

— Да, сър. Той го намери, с още едно куче. Какво е станало после, представа си нямам. Но и двете животни оживяха от рани, които трябваше да са смъртоносни.

— Някой знахар може би…

— Възможно е, но не и от гвардията на Блистиг — проучих го. Не, тук се крие все още нерешена загадка. Не само кучетата, а и самият Геслер, и ефрейторът му, Сторми, и още един войник… забелязали ли сте странния цвят на кожата им? Те са фалари, но фаларите са светлокожи, а пустинният тен изобщо не прилича на това. Любопитно е също така, че тъкмо Геслер докара „Силанда.“

— Да не би да вярвате, че са сключили сделка с някой бог, капитане? Такива култове са забранени в имперската армия.

— Не мога да отговоря на това, сър. Нито имам достатъчно доказателства, за да повдигна срещу тях подобно обвинение. Засега само държа отделението на Геслер и неколцина други в ариергарда на колоната.

— Тази новина ме притеснява, капитане — изсумтя Юмрукът. — Нямате доверие във войниците си. И ми казвате всичко това едва сега. Мислили ли сте да се разправяте лично със сержанта?

Бяха стигнали края на лагера. Пред тях се издигаше неравната верига на хълмовете. Вдясно се простираше тъмният лес на Ватар.

Кенеб въздъхна.

— Те също не ми вярват, Юмрук. В ротата е плъзнал слух… че съм зарязал последните си войници, по време на бунта.

„А ти заряза ли ги, Кенеб?“ Гамът си замълча.

Но капитанът като че ли все пак чу неизречения му въпрос.

— Не съм. Макар че няма да отрека, някои решения, които взех тогава, могат да поставят под въпрос верността ми към империята.

— Няма да е зле да обясните това — отвърна тихо Гамът.

— С мен беше семейството ми. Постарах се да ги спася и за известно време нищо друго не беше от значение. Сър, цели роти падаха срещу бунтовниците. Човек не знаеше на кого да вярва. И както се оказа, командирът ми…

— Не говорете повече за това, капитане. Премислих. Не искам да знам повече. А семейството ви? Спасихте ли го?

— Да, сър. С малко навременна помощ от страна на един обявен за изменник Подпалвач на мостове…

— Един… какво! Кой, в името на Гуглата?

— Капитан Калам, сър.

— Той е тук? В Седемте града?

— Беше. На път към императрицата, струва ми се. Доколкото разбрах, искаше, ъъъ, да постави няколко въпроса пред нея. Лично.

— Кой още знае за това?

— Никой, сър. Чух историята, че Подпалвачите на мостове били унищожени. Но мога да ви уверя, сър, Калам не беше между тях. Той беше тук, сър. А къде е сега — може би единствена императрицата знае.

Нещо се размърда в тревите на двайсетина крачки от тях. „Онова куче. Гуглата само знае какво крои.“

— Добре, капитане. Дръжте засега Геслер в ариергарда. Но в някой момент преди битката ще трябва да го подложим на изпитание — трябва да знам дали може да се разчита на него.

— Ясно, сър.

— Твоят звяр обикаля там някъде.

— Знам. Всяка нощ. Сякаш търси нещо. Според мен може да е Колтейн. Търси Колтейн. Къса ми сърцето, сър.

— Е, ако това куче наистина търси Колтейн, капитане, признавам, че съм изненадан.

— Какво искате да кажете, сър?

— Защото кучият му син е тук. Трябва да сте сляп, глух и тъп, ако не сте го забелязали, капитане. Лека ви нощ.

Обърна се и се отдалечи. Искаше му се да се изплюе, но знаеше, че горчивият вкус в устата няма да го остави лесно.

 

 

Огънят отдавна беше угаснал. Загърнат в наметалото си, Стрингс седеше до него и гледаше, без да вижда, пластовете пепел, останали от сухата тор. До него лежеше мършавото пале, което според Трут се казваше Роуч. Кокалът, който гризеше жалкото същество, беше по-голям от него и ако имаше зъби и апетит, отдавна щеше да го е излапал.

Хубава компания, напук на тази окаяна нощ. Загърнати в одеялата си, войниците му спяха наоколо. Твърде уморени бяха, за да се напият, след като вдигнаха загражденията и дадоха първите постове, а пълните кореми ги приспаха бързо. И толкова по-добре. Щяха да са от малкото, опазени от мъките на махмурлука след няколко камбани. Дори Кътъл още не беше се събудил, какъвто навик имаше — а може би беше отворил очи, както лежеше на гръб край огъня.

Все едно. Самотата, измъчваща Стрингс, не можеше да се облекчи от ничия компания. Най-малкото тук. А и мислите му не бяха такива, че да ги сподели с някого.

Бяха храчили прах почти от самото начало на похода. Мястото беше неподходящо за десантници, освен ако ариергардът не беше застрашен от масиран удар, а не беше така. Не. Кенеб просто ги наказваше и Стрингс нямаше представа защо го прави. Дори лейтенантът, който все избягваше да се мярка край тях и да си командва отделенията, не беше наясно за мотивите на капитана. „Не че не е доволен. От друга страна, как може да се надява Ранал да спечели звездна слава пред войниците си, докато войниците му гълтат прахта на цялата Четиринадесета?“

„Между другото, пука ли ми изобщо вече за това?“

Нощният въздух вонеше, сякаш самата Полиел бродеше из лагера. Неочакваната придобивка с трите хиляди ветерани несъмнено бе повдигнала духа на Четиринадесета — дано само това да не се окажеше зла поличба.

„Така, да обмислим сега главното. Тази армия вече има шанс, нали. Няма нужда от копелета като мене. Защо искам да се връщам в Рараку, впрочем? Намразих я още първия път. Не съм онзи млад устат тъпак — не съм вече онова, което бях. Наистина ли си въобразявам, че ще си върна нещо в онази свята пустиня? Какво точно? Изгубените години? Онзи порив, който е присъщ на младостта? На войници като Смайлс, Корик, Ботъл и Тар. Включих се заради мъстта, но тя вече не пълни корема ми като някога — Гуглата знае, нищо не го пълни вече. Не е мъстта. Нито чувството за вярност. Дори приятелството не е. Проклет да си, Калам, трябваше да ме разубедиш. Още там, в град Малаз. Трябваше да ме наречеш глупак в очите.“

Браничарят на Геслер запристъпва от тъмното.

Роуч изръмжа, а по-едрият звяр спря, подуши въздуха и се отпусна на земята на няколко крачки встрани. Палето продължи да си играе с кокала.

— Хайде, покажи се, Геслер — промърмори Стрингс.

Сержантът наистина се появи, със стомна в ръка. Седна срещу него, погледна стомната, изсумтя отвратено и я хвърли настрана.

— Не мога да се напия повече. Нито аз, нито Сторми или Трут. Прокълнати сме.

— Сещам се и за по-лоши проклятия — измърмори Стрингс.

— Е да де, и аз, но все пак. Най-лошото е, че не мога да спя. Никой от нас не може. Бяхме при пустия брод на Ватар — нали там докарахме „Силанда“, да изчакаме Кучешката верига. Здраво ни напердашиха, да ти кажа. Проклет да съм, ако не ме изненада това. Все едно, никак не държа да го виждам пак. Не и след онова, дето стана там.

— Стига мостът да не е отнесен — отвърна Стрингс.

Геслер изсумтя. Дълго време никой от двамата не проговори.

— Мислиш да бягаш, а, Фид?

Той се навъси. Геслер кимна умислено.

— Лошо е, когато ги загубиш. Приятелите, имам предвид. Кара те да се чудиш защо все още си тук, защо проклетата торба кръв, мускул и кокали продължава да се движи. И бягаш. После какво? Нищо. Не си тук, но където и да си, все пак те има.

Стрингс изкриви лице.

— И трябва да видя някакъв дълбок смисъл в това? Слушай, въпросът не е само за това, което стана с Мостоваците. А в това да си войник. Непрекъснато го превъртам в ума си. Разбрах, че не ми е харесвало още от първия път. Идва един момент, Геслер, когато вече чувстваш, че нямаш място тук, че това, което правиш, не е за тебе.

— Може би. Но аз все още не съм го разбрал. Всичко се свежда до това в какво си добър. В нищо друго, Фид. Не искаш да бъдеш повече войник. Добре, но какво друго ще правиш?

— Някога чиракувах за зидар…

— Чираците са десетгодишни, Фид. Не са кекави старци като тебе. Виж, войникът може да прави само едно нещо, и то е да воюва. Искаш да свърши? Е, предстои битка. Би трябвало да ти се отворят много възможности. Хвърли се на някой меч и готово. — Геслер изпъна пръст и го размаха пред Стрингс. — Но не това е проблемът, нали? Проблемът ти е, че сега имаш отделение и си отговорен за тях. Това не ти харесва и точно от това мислиш да избягаш.

Стрингс стана.

— Иди да си гледаш кучето, Геслер.

Обърна се и закрачи в тъмното.

Тревата под нозете му беше мокра. Той се приближи към постовете. Извикаха му приглушено, отвърна им и вече беше извън лагера. Звездите бяха започнали да гаснат и небето изсветляваше. Рояци малки нощни пеперуди се носеха на черни облаци към гористите хълмове на Ватар, тук-там по някой ризан се гмуркаше сред тях и те избухваха и се пръсваха, за да се съберат отново, след като заплахата отмине.

На рида, на триста крачки пред сержанта, стояха няколко пустинни вълка. Секнал беше нощният им вой и се бяха задържали само от любопитство, или може би изчакваха армията да тръгне, за да се спуснат в ниското и да изядат остатъците.

Стрингс спря, щом чу смътното пеене, глухо, скръбно и трепетно, което се носеше от една падина недалече от хълма. Беше го чувал и в други нощи, все извън лагера, но не бе проявил желание да проверява. Нищо подканящо нямаше в тази едва доловима монотонна музика.

Но сега тя го привлече. С познати гласове. И той се приближи със свито сърце.

Падината беше обрасла с гъста жълтеникава трева, но в центъра имаше отъпкан кръг. В него седяха двете уикски деца, Нил и Недер, един срещу друг, а между тях бе поставена голяма бронзова купа.

Онова, с което беше пълна, привличаше пеперудите, трупаха се още и още.

Стрингс се поколеба и понечи да се върне.

— Приближи се — заговори хрипливо Нил. — Побързай, слънцето изгрява!

Намръщен, сержантът се подчини. Щом стигна до ръба на падината, спря, обзет от внезапна тревога. Пеперудите се вихреха около него като бледожълта пелена, изпълваща очите му, въздухът, раздвижен от пърхащите крилца, галеше кожата му като хиляди дихания. Той се огледа, но не можеше да види нищо освен хилядите пърхащи криле.

— Още насам! Той те иска тук! — подкани го тънкият глас на Недер.

Но Стрингс не можеше да направи и една стъпка повече. Сред този жълт, пърхащ саван се долавяше… присъствие.

И то му заговори:

„Подпалвачо на мостове. Рараку те чака. Не обръщай гръб точно сега.“

— Кой си ти? — попита намръщен Стрингс. — Кой ми говори?

„Вече съм от тази земя. Какво бях преди е без значение. Пробудих се. Всички се пробудихме. Иди при своя събрат. В Рараку, където той ще те намери. Заедно двамата трябва да убиете богинята. Трябва да освободите Рараку от петното, което й е хвърлено.“

— Моят събрат? Кого ще намеря там?

„Песента се скита, Подпалвачо на мостове. Търси си дом. Не обръщай гръб.“

И отведнъж присъствието изчезна. Пеперудите отлетяха към небето, завъртяха се във вихър сред лъчите на слънцето. Все по-високо и по-високо…

Две малки ръце се вкопчиха в него и той погледна надолу. Недер се взираше в него, с лице, изпълнено с паника. На две крачки зад нея стоеше Нил, свит, с очи, пълни със сълзи.

Недер закрещя:

— Защо ти? Ние го зовяхме и зовяхме! Защо ти?

Стрингс поклати глава и я избута от себе си.

— Н-не знам.

— Какво ти каза? Кажи ни го! Имаше послание за нас, нали? Какво ти каза?

— За вас? Не, момичето ми. Кой, в името на Гуглата, мислите, че беше това?

— Сормо Е’нат!

— Магьосникът? Но той… — Стрингс залитна още една стъпка напред. — Спрете тази проклета песен!

— Каква песен, войнико? — попита Недер.

Той поклати глава и закрачи към лагера. Сормо нямаше думи за тях. Нито той самият. Нито искаше да гледа лицата им — безпомощното им отчаяние, копнежът им към призрак, който си е отишъл — отишъл си е завинаги. „Онова не беше Сормо Е’нат. Беше нещо друго — Гуглата знае какво. «Всички се пробудихме.» Какво ли означава това? И кой ли ме очаква в Рараку? Мой събрат — нямам събратя освен Мостоваците… богове на пъкъла! Бързия Бен? Калам? Един от двамата? Или и двамата?“ Искаше му се да закрещи, само за да заглуши песента, шепнеща в главата му, ужасната, болезнено несъвършена мелодия, терзаеща разума му.

Рараку, изглежда, все още не беше приключила с него. Стрингс тихо изруга. „Проклето да е всичко това!“

На север, отвъд пушливите кръгове на гаснещите лагерни огньове, загърнатите в тъмна мантия хълмове на Ватар се обляха в златна слънчева светлина. А на рида зад него вълците завиха.

 

 

Гамът се намести в седлото и се заспуска към реката. Изтеклото време не беше стигнало, та земята да погълне напълно жертвите на клането тук. Белите кости лъщяха в песъчливата кал по брега. Мяркаха се изгнили парчета плат, кожа и желязо. А самият брод едва се виждаше. Останки от понтонния мост се бяха струпали откъм горната му страна, а над тази преграда се беше натрупал още нанос. Хлътнали, затънали във водата фургони, дървета, треви и ракита, пуснали вече корен в натрупаната тиня, изгърбена на дъга грамада, оформяща нещо като мост. За Юмрука цялото нещо изглеждаше готово всеки момент да се разкъса.

Някои от съгледвачите бяха минали пеша. Гамът видя двайсетина оплескани с кал сети на отсрещния бряг, катереха се по стръмния склон.

Горите по двата речни бряга бяха дъга от цветове, клоните — окичени с ивици плат, с плитки и боядисани човешки кокали, полюшвани от вятъра.

Меш’арн то’леданн. Денят на Чистата кръв. Нагоре по течението, от двете страни, докъдето стигаше поглед, в калта бяха набити дълги колове под ъгъл, надвиснали над водните въртопи. От тях висяха трупове на заклани овце и кози. От някои все още капеше кръв, докато други като че ли отдавна бяха загнили, гъмжаха от мухи, пеперуди и хищни птици. От принесените в жертва животни капеха малки бели късчета и едва след миг Гамът осъзна, че са личинки, падащи в реката.

Приближиха се до брега и капитан Кенеб дръпна юздите на коня си до него.

— Не калта държи на място този нанос, нали? О, има малко тиня и пясък, но най-вече е…

— Кръв, да — измърмори Гамът.

Бяха слезли след адюнктата, с Нил и Недер от двете й страни. Тримата стигнаха досами водата и спряха там конете си. Зад Гамът и Кенеб първите роти на Десети легион бяха излезли на склона и вече виждаха реката и грубия мост.

— Тези жертвоприношения… смятате ли, че са направени в наша чест, Юмрук? Не мога да си представя, че такова клане ще продължава дълго — стадата бързо ще се изчерпат.

— Някои са били тук от доста време — отбеляза Гамът. — Но би трябвало да сте прав, капитане.

— Значи ще преминаваме река от кръв. Ако тези проклети племена смятат, че този жест е почетен, значи Кралицата им е взела ума. Тази идея, да се гледа на света метафорично, винаги ме е обърквала. Тукашните в Седемте града гледат на всичко по различен начин. За тях околният пейзаж е одухотворен — не просто старата представа за духове, но и по някакъв друг, по-сложен начин.

Гамът го изгледа.

— Заслужава ли си да се проучва това, капитане?

Кенеб се сепна, после му отвърна с полуусмивка и някак унило свиване на рамене.

— Точно този диалог говореше за бунта и само за бунта — месеци и месеци наред, преди най-после да се случи. Ако си бяхме направили труда да разчетем тези знаци, Юмрук, щяхме да сме много по-добре подготвени.

Бяха спрели зад адюнктата и двете деца от Уик. Щом чу думите на Кенеб, Тавори обърна коня си и погледна капитана.

— Понякога знанието не е достатъчно.

— Моля за извинение, адюнкта — отвърна Кенеб.

Строгият поглед на Тавори се спря на Гамът.

— Изведете морската пехота напред, Юмрук. Ще ни трябват сапьори и муниции. Ще преминем брод, а не мост от останки, задържан с кръв.

— Слушам, адюнкта. Капитане, елате с мен…

Двамата обърнаха конете и поеха обратно по склона. Гамът хвърли поглед към капитана и видя, че се усмихва.

— Какво ви развеселява, капитане?

— Мунициите, сър. Сапьорите ще се разреват.

— Стига да не унищожат и самия брод, с радост ще им предложа утешителната си прегръдка.

— Не бих позволил да чуят такова обещание, сър.

— Да, предполагам, че сте прав.

Стигнаха до първите редици на Десети и Гамът махна с ръка на една вестоноска. Тене Баралта подкара с нея и двамата се приближиха.

— Сапьори ли? — попита Червеният меч.

— Да.

Тене Баралта кимна и се обърна към вестоноската:

— Предай на лейтенантите от морската пехота. На адюнктата й трябват малко взривове. Веднага.

— Слушам, сър. — Тя обърна коня си и препусна.

Червеният меч се обърна към Гамът:

— Ще го приемат като оскърбление. Мостът от кръв е замислен като благословия.

— Тя го знае, Тене Баралта — отвърна Гамът. — Но основата е прекалено коварна. Би трябвало да е очевидно, дори за скритите им наблюдатели.

Едрият мъж сви рамене и бронята по гърдите му издрънча.

— Може би две-три думи насаме с Гал от Хундрил, някой ездач, който да ги намери тези наблюдатели, да поговори с тях, за да не възникнат недоразумения.

— Добро предложение — отвърна Гамът.

— Тогава ще се погрижа.

Червеният меч се отдалечи.

— Простете ми за дързостта — измърмори Кенеб, — но ми се струва, че това, което стана току-що, никак няма да се хареса на адюнктата.

— Смятате ли, че тя не харесва инициативи сред офицерите си, капитане?

— Не бих допуснал…

— Току-що го направихте.

— Аха. Разбирам ви. Моля за извинение, Юмрук.

— Никога не се извинявай, когато си прав, Кенеб. Изчакай тук за отделенията.

Подкара надолу към адюнктата.

Нил и Недер бяха слезли от конете и бяха коленичили във водата, навели глави.

Щом се приближи, Гамът ясно видя едва удържания гняв на Тавори. „Да, все още са се вкопчили във веригите си и като че ли да ги пуснат е последното нещо, което им се иска… ако имат избор. Е, нали аз говорих за инициатива.“

— Виждам, че децата си играят в калта, адюнкта.

Тя извърна рязко глава към него, с присвити очи. Гамът продължи:

— Предлагам да им назначим гледач, да не се наранят в лудориите си. В края на краищата, адюнкта, съмнявам се, че императрицата е възнамерявала да ги осиновите, нали?

— Е, не — изсумтя тя. — Трябваше да са моите магове.

— Точно така. Затова се чудя, заповядвала ли сте им да общуват с призраци? Да не би да се опитват да умилостивят речните духове?

— Отново не, Юмрук. Всъщност представа нямам какво правят.

— Според мен се оказвате твърде снизходителна като майка, адюнкта.

— Нима? В такъв случай ви разрешавам да действате от мое име, Юмрук.

Не беше възможно Нил и Недер да не са чули разговора им, но никой от двамата не помръдна от мястото си. Гамът въздъхна силно, слезе от коня и тръгна към разкаляната вода.

Наведе се, сграбчи ги за кожените ризи малко под вратовете и ги дръпна рязко нагоре.

Те заскимтяха, засъскаха гневно, но Юмрукът ги разтърси и ги обърна към адюнктата.

— Това щеше да направи една уикска бабичка. Знам, малко по-грубичко е от малазанския стил на гледане на дечица. Но пък тези двамата не са малазанци, нали? — И ги пусна на земята.

— Може би е твърде късно, Юмрук — каза Тавори, — но ви напомням, че тези две деца също така са магьосници.

— Засега не съм го забелязал, адюнкта. Но ако искат да ме прокълнат, тяхна работа.

Засега обаче като че ли и двамата не бяха склонни да го направят. Гневът им беше отстъпил на нещо, което много напомняше на цупене.

Тавори се окашля.

— Нил, Недер. Мисля, че на армията ни ще й трябват представители, които да издирят местните племена в тази гора, да ги уверят, че сме наясно със значението на техния жест. И че все пак трябва да си осигурим безопасно преминаване през този брод.

— Адюнкта, Юмрук Тене Баралта предложи нещо подобно, но с помощта на хундрилите.

— Може би представители и от двете племена тогава. — Тя се обърна към хлапетата. — Явете се при Юмрук Тене Баралта.

Децата се спогледаха, а Нил отвърна:

— Както желаете.

Недер изгледа злобно Гамът и двамата тръгнаха нагоре.

— Моли се да не ти се наложи да си платиш за това — каза Тавори, след като се отдалечиха достатъчно.

Гамът сви рамене.

— И следващия път нека Тене Баралта да ми поднася предложенията си лично.

— Да, адюнкта.

 

 

Кътъл и Стрингс побягнаха от брега. Бяха мокри и оклепани с тиня и съсирена кръв, но все пак не можеха да скрият ухилените си физиономии. Двойно по-голямо бе задоволството им от това, че мунициите бяха дошли от запасите на Четиринадесета, не от личните им. Дванайсет пукача, които щяха да подкарат взривовете хоризонтално, три проклетии, наместени плитко в наноса, за да разпръснат отломките.

И едва няколко удара на сърцето, преди всичко това да гръмне.

Войската се беше изтеглила на върха на склона; съгледвачите сети на другия бряг не се виждаха никъде. С което оставаха само двамата сапьори… тичащи като луди.

Разтърсващо земята „ууумп“, и двамата изхвърчаха напред. Пясък, кал, вода, последвани от дъжд отломки.

С ръце над главите, останаха дълго, без да помръднат. Единственият звук, който стигаше до ушите им, бе от пороя, понесъл се над разчистения брод. Стрингс се обърна към Кътъл и видя, че и той го гледа.

„Май щеше да стане и само с две проклетии.“

Кимнаха си и се изправиха.

Бродът наистина беше разчистен. Водата носеше утайките надолу към морето Дожал Хейдинг.

Стрингс изтри калта от лицето си.

— Мислиш ли, че направихме дупки, Кътъл?

— Едва ли нещо, което да удави някого, бас слагам. Добре, че не избяга — добави тихо Кътъл, щом конниците започнаха да се спускат по склона зад тях.

Стрингс го изгледа накриво.

— А какво не чуваш?

— Как да ти отговоря на такъв въпрос, Фид?

Първият конник се приближи — също сапьор, Мейби, от Шесто отделение.

— Равно и чисто. Но го напуснахте на косъм — каква полза от такъв голям взрив, щом си заровил лицето си в калта, когато гръмне?

— Някакви други умни коментари да имаш, Мейби? — изръмжа Кътъл и започна да бърше калта от дрехите си — усилие, което едва ли можеше да се надява и на скромен успех. — Ако не, бъди така добър да продължиш и провери за дупки.

— И по-бавно — добави Стрингс. — Остави коня сам да си намери къде да стъпва.

Мейби вдигна вежди.

— Нима? — И сръга коня си към брода.

— Много мразя язвителни копелета като тоя — изсумтя Стрингс.

— Уикците ще му съдерат кожата, ако счупи краката на този кон.

— Малко като вражда ми прозвуча.

Кътъл се отказа от безплодните усилия да се почисти и го изгледа намръщено.

— Какво?

— Все едно.

Ранал и Кенеб спряха до тях.

— Добра работа — каза капитанът. — Според мен.

— Би трябвало да е наред — отвърна Стрингс. — Стига да не почне някой да мята стрели по нас.

— За това сме се погрижили, сержант. Е, на вашето отделение се пада привилегията да минете първи.

— Слушам, сър.

Трябваше да изпита някакво удоволствие от добре изпълнената задача. Но не беше изпитал нищо освен първоначалната възбуда веднага след взрива. Накъсаната песен отново зашепна в ума му, като траурен саван, положен върху всяка негова мисъл.

— Пътят напред изглежда чист — промълви Кътъл.

„Да. Не че трябва и да ми харесва.“

 

 

Северният бряг на Ватар се издигаше стръмно към голото било на запад. Прехвърлянето на армията продължаваше. Адюнктата и Гамът се изкачваха по козята пътека. Слънцето се беше смъкнало ниско — бе краят на втория им ден при брода — и реката бе потънала в огнени цветове вляво от тях, но стръмният скалист бряг вече беше потънал в дълбока сянка.

Калта, покрила облечените в кожа крака на Гамът, засъхваше като корава, напукана кожа, от която се сипеше прах, докато се катереше след Тавори. Дишаше тежко, долните му дрехи бяха плувнали в пот.

Най-сетне излязоха на билото, отново на слънчева светлина. Топъл поривист вятър метеше плоската гола скала. В хлътнината на заслона долу се виждаше каменен кръг от някогашен наблюдателен огън, вероятно от времето на Кучешката верига.

Адюнктата изтупа прахта от металните си ръкавици и закрачи към северния ръб. Гамът я последва.

Оттук се виждаше град Убарид, на североизток, смътен и загърнат в пушеци. Зад него проблясваха водите на Дожал Хейдинг. Заливът беше пълен с кораби.

— Адмирал Нок — промълви адюнктата.

— Завзел е отново Убарид значи.

— И там ще попълним обоза си, да. — Тя посочи на север. — Ето, там е, Гамът. Виждаш ли го?

Той примижа, зачуден какво се очаква да види зад огромната пустош на Убарид Одан. И дъхът му излезе със съсък между зъбите.

Огнена стена на хоризонта, като от второ залязващо слънце.

— Вихърът — промълви Тавори.

Изведнъж вятърът лъхна много по-студен и го заблъска в лицето.

— Зад него ни очаква нашият враг — продължи Тавори. — Кажи ми, смяташ ли, че Ша’ик ще се опита да спре настъплението ни?

— Ще е глупачка, ако не го направи — отвърна Гамът.

— Сигурен ли си? Дали няма да предпочете да се срази с новобранци, които все още не са пролели кръв?

— Рискът е огромен, адюнкта. Походът сам по себе си трябва да е закалил Четиринадесета. На нейно място бих предпочел сблъсък с изтощена от битки, грохнала армия. Враг, обременен с ранените си, с недостиг на стрели, на коне и какво ли още не. А и до момента на крайната битка щях да съм научил нещо за вас, адюнкта. За вашата тактика. Засега Ша’ик няма как да ви е взела мярката.

— Да. Любопитно, нали? Или е безразлична към мен, или чувства, че вече ми е взела мярката — което, разбира се, е невъзможно. Дори да приемем, че си има шпиони в армията ни, досега не съм направила нищо, освен да се грижа походът ни да върви в добър ред.

„Шпиони? Богове на пъкъла, дори не бях помислил за това!“

Двамата дълго мълчаха, всеки потънал в мислите си.

Слънцето вляво от тях гаснеше.

Но Вихърът грееше със свой пламък.