Стивън Ериксън
Дом на вериги (12)

8.

Сред неопитните новобранци на Четиринадесета армия поне половината произлизат от континента Кюон Тали, самия център на империята. Млади и идеалистични, те стъпват по напоената с кръв земя по дирята на жертвите, направени от техните бащи и майки, дядовци и баби. Ужасът на войната е в това, че с всяко ново поколение кошмарът се изплаща от невинни.

Бунтът на Ша’ик, Илюзии за победа

Имриджин Таллобант

Адюнкта Тавори стоеше сама пред четирите хиляди напиращи безредно, бутащи се войници, а офицерите деряха гърлата си и крещяха, пресипнали от отчаяние. Пиките се поклащаха и бляскаха из прашния въздух на парадния плац като стреснати стоманени птици. Слънцето в небето бе като кипнала ярост.

Юмрук Гамът стоеше на двайсет крачки зад Тавори и се взираше насълзен в нея. Зъл вятър понесе прашен облак право към адюнктата. И след няколко мига я погълна. Но тя не помръдна от мястото си — стоеше изправена, с ръце на кръста.

Никой пълководец не можеше да е толкова самотен като нея. Самотен и безпомощен.

„И по-лошо. Това е моят легион. Осмият. Първият сформиран, Беру да ни пази дано.“

Ала тя бе заповядала да остане там, където беше, макар и само за да му спести унижението от опита да наложи някакво подобие на ред на бойците си. Бе поела унижението върху себе си. И Гамът плачеше за нея, без да може да скрие срама и скръбта си.

Парадният терен на Ейрън представляваше огромно пространство здраво отъпкана, почти бяла пръст. Шест хиляди войници в пълно снаряжение можеха да застанат в редици, с достатъчно проходи между ротите, та офицерите да командват. Четиринадесета армия трябваше да се строи за преглед пред адюнкта Тавори, легион по легион. Осми на Гамът бе пристигнал като раздърпана, разпадаща се тълпа преди две камбани — всички уроци от всички тренировъчни сержанти бяха забравени, неколцината офицери и подофицери ветерани се бяха вкопчили в титанична борба с четирихилядиглавия звяр, забравил какво представлява.

Гамът зърна капитан Кенеб, комуто Блистиг щедро бе поверил командването на Девета рота — удряше войниците с плоското на меча и се мъчеше да ги вкара в строй, който се разпадаше след него с напора на други войници отзад. В първата редица имаше няколко стари бойци, които се мъчеха да забият пети и да се удържат на място — сержанти и ефрейтори, с почервенели и потни лица под шлемовете.

На петнадесет крачки зад Гамът чакаха другите двама Юмруци, както и уикските съгледвачи под командата на Темъл. Нил и Недер също бяха тук, но за щастие адмирал Нок не беше — флотата бе отплавала.

Гамът трепереше. Искаше му се да е някъде другаде, където и да е. Искаше му се да извлече адюнктата със себе си. Ако не — искаше му се да пристъпи напред, да отхвърли пряката й заповед и да застане до нея.

Някой се приближи към него. Тежка кожена торба тупна на земята. Гамът се обърна и видя нисък набит войник с глуповато лице под кожена шапка, облечен едва ли и в половината от стандартната броня на морската пехота — щавена кожа — върху опърпана оцапана униформа, чийто пурпурен цвят беше станал бледоморав. Отличителни знаци нямаше. Сипаничавият мъж се вторачи равнодушно в кипящата тълпа отпред.

Видя и други десетина дрипльовци, всички малко зад сипаничавия — и те в опърпани останки от броня и с всевъзможни оръжия: много малко от оръжията бяха малазански.

Юмрукът се обърна към сипаничавия.

— Кои, в името на Гуглата, сте вие?

— Прощавай, че закъсняхме — изсумтя мъжът. — Но пък може и да се лъжа.

— Че закъсняхте ли? Кои са ви отделенията? Ротите?

Мъжът сви рамене.

— Тез-онез. Бяхме в Ейрънската тъмница. Що бяхме там ли? За туй-онуй. Но вече сме тука, сър. Искате ли да ги усмирим тия деца?

— Ако можете да го уредите, войник, ще ви дам собствена команда.

— Не става. Убих един благородник от Унта тука, в Ейрън. Ленестро се викаше. Счупих му врата ей с тия две ръце.

Един сержант се бе измъкнал от тълпата и се приближаваше към адюнкта Тавори през облаците прах. За миг Гамът се ужаси, че може да е обезумял и да я нападне, но мъжът не посегна към меча си, а застана мирно пред нея и й каза нещо.

Юмрукът взе решение.

— Елате с мен, войник.

— Слушам, сър. — Мъжът се наведе и вдигна походната си торба.

Гамът го поведе към Тавори и сержанта. И тогава се случи нещо странно. Ветеранът до Юмрука изпръхтя, а очите на жилавия сержант с рижо-сивата брада пробягаха над рамото на адюнктата и се приковаха в него. Внезапна широка усмивка, след което няколко бързи жеста — вдигната ръка, все едно че държи невидим камък или топка, после ръката се стрелна напред, показалецът описа кръг, последван от щръкналия палец в посока изток, и накрая — свиване на рамене. В отговор на всичко това войникът от тъмницата само поклати походната торба на рамото си.

Сините очи на сержанта се ококориха.

Приближиха се до Тавори и тя извърна суровия си поглед към Гамът.

— Моля за извинение, адюнкта — каза Гамът и щеше да добави още, но Тавори вдигна ръка да заговори.

Не получи такъв шанс.

Войникът до Гамът заговори на сержанта:

— Що не ни драснеш една черта, а?

— Точно т’ва ще направя.

Сержантът се завъртя кръгом и тръгна обратно към напиращите редици.

Очите на Тавори се стрелнаха към войника, но тя не каза нищо, защото мъжът бе оставил торбата си на земята, отворил я беше и ровичкаше вътре.

На пет крачки пред неравните редици на легиона сержантът извади меча си, заби го в пръстта и тръгна — чертаеше остра бразда в земята.

„Що не ни драснеш една черта, а?“

Войникът, приклекнал над походната си торба, изведнъж вдигна глава и ги погледна.

— Двамата още ли сте тука? Я по-назад при ония уикци, и им кажете на всички да се дръпнат на още трийсет-четирийсет крачки. А, и ги накарайте да слязат от конете и да държат здраво юздите — и всички по-надалече. И като ви дам знак, запушете си ушите.

Гамът трепна, щом мъжът започна да вади от торбата си глинени топки. „Торбата… дето тупна до мен няма и преди петдесетина мига… Дъх на Гуглата!“

— Как се казвате, войник? — изхриптя адюнкта Тавори.

— Кътъл. Дръпни се по-назад де, момиче.

Гамът я докосна по рамото.

— Адюнкта, това са…

— Зная кои са — отсече тя. — И този тук се кани да убие поне петдесет мои войници…

— Точно в момента нямаш никакви войници, лейди — изръмжа Кътъл, докато вадеше сгъваема лопата. — А тоя отатаралски меч, дето виси на хубавото ти бедро, ми го разкарай от главата, щото хич няма да ти помогне, ако решиш да останеш тук. Издърпайте ги всичките назад, а другото го оставете на мен и на сержанта.

— Адюнкта — каза Гамът, вече умолително.

Тя го изгледа с гняв и се обърна.

— Хайде, Юмрук.

Той я остави да го поведе, но след няколко крачки спря и погледна през рамо. Сержантът се беше върнал при Кътъл, който бе успял невероятно бързо да изрови малка дупка.

— Тука камъните! — Сержантът кимна. — Идеално!

— Горе-долу така го мислех — отвърна Кътъл. — Пукотевиците викам да ги сложа под ъгъл, а проклетията една педя по-надълбоко…

— Идеално. Щях да направя същото, ако се бях сетил да взема малко с мене…

— Имаш запас?

— Съвсем достатъчно.

— Тия тука са ми последните.

— Това мога да го оправя, Кътъл.

— Е, за това, Фид…

— Стрингс.

— За това, Стрингс, си спечели целувка.

— Нямам търпение.

Гамът поклати глава. „Сапьори.“

 

 

Експлозията изтътна два пъти и разтресе земята. Камъните се разхвърчаха от купчината пръст — самата тя полетяла към небето — с пукот и трясък. Цяла третина от легиона се прекатури и помете и останалите.

Смайващото бе, че никой като че ли не пострада фатално, сякаш Кътъл по някакъв начин бе насочил силата на взрива надолу и изпод камъните.

След като и последните отломки изтрополиха по земята, адюнкта Тавори и Гамът отново тръгнаха напред.

Кътър стоеше с лице към смълчаната тълпа, вдигнал високо граната в ръката си. Гласът му загърмя към новобранците.

— Следващият боец, който мръдне, това нещо му пада в краката, и ако си мислите, че не се меря добре, може да пробвате! Тъй. Сержанти и ефрейтори! Вдигате се лекичко и бавно. Намирате си отделенията. Тук отпред сержант Стрингс ви е начертал една хубава права линийка — така, малко се е пообъркала, тъй че я чертае отново — и значи отивате до нея кротко, с пръсти на четири санта от нея, петите събрани! Това го правим както трябва, или ще гинат хора!

Сержант Стрингс вече се движеше по челната редица, за да се държи линията, и разреждаше войниците на лакът един от друг. Отново се развикаха офицери, но вече не толкова силно като преди, защото новобранците се бяха смълчали. Легионът бързо започна да се оформя.

Новобранците наистина се бяха смълчали… и бяха втрещени, забеляза Гамът, щом двамата с адюнктата се върнаха на предишната си позиция, съвсем близо до зейналия димящ кратер. Втрещени и зяпнали… в лудия, вдигнал глинената топка високо над главата си. След миг Юмрукът пристъпи и застана до Кътъл.

— Убил си благородник? — попита той тихо, без да откъсва поглед от стягащите се редици.

— Тъй вярно, Юмрук. Убих.

— В Кучешката верига ли е бил?

— Беше.

— Както и ти, Кътъл.

— Докато не ме удари копие в рамото. Заминах с другите на „Силанда“. Изтървах последния спор, вярно. Ленестро беше… вторият. Исках Пулик Алар най-напред, ама Алар избяга с Малик Рел. И двамата исках да ми паднат в ръчичките, Юмрук. Може да си мислят, че спорът е свършил, но не и за мен.

— Ще се радвам, ако приемеш предложението ми за команда — каза Гамът.

— А, не, благодаря, сър. Вече съм си зачислен в отделение. Отделението на сержант Стрингс всъщност. Устройва ме напълно.

— Откъде го познаваш?

Кътъл го погледна, присвил очи, и отвърна безизразно:

— Никога не съм го срещал, сър. Сега, ако ме извините, му дължа една целувка.

 

 

След по-малко от четвърт камбана Осми легион на Юмрук Гамът стоеше неподвижен в стегнати, равни редици. Тавори все още не бе проговорила. Кътъл и сержант Стрингс се бяха върнали в Четвърто отделение на Девета рота.

Тавори като че ли взе някакво решение, махна с ръка зад себе си и Юмрук Тене Баралта и Блистиг тръгнаха напред. След няколко мига се изравниха с Гамът и спряха. Очите на адюнктата се приковаха в Блистиг.

— Вашият легион чака на съседния булевард, нали?

Мъжът — лицето му беше зачервено — кимна.

— Направо са луднали от жегата, адюнкта. Но тази проклетия, дето гръмна, ги укроти.

Погледът й се измести към Червения меч.

— Юмрук Баралта?

— Кротнаха, адюнкта.

— Щом освободя Осми и напуснат плаца, останалите да влизат по ротно. Всяка рота заема позиция и когато са готови, влизат другите. Може да е по-бавно, но поне няма да се наложи да повтаряме хаоса, на който току-що станахме свидетели. Юмрук Гамът, доволен ли сте от строя на вашите бойци?

— Напълно, адюнкта.

— Аз също. Вече можете да…

Но не продължи, след като видя, че погледите на тримата строени пред нея мъже са се вторачили някъде над рамото й; а сред четирите хиляди воини, застанали мирно, изведнъж се възцари пълна тишина — никакво шумолене, никакво покашляне. Защото Осми легион си беше поел дъх и го бе затаил.

Гамът се помъчи да съхрани изражението си, щом Тавори вдигна вежда към него. После тя бавно се обърна.

Прощъпалчето се беше появило сякаш отникъде, от никого не видяно — и застана точно на мястото, където стоеше адюнктата в началото, голямата за ръста му телаба бе разстлана назад като царствен шлейф. С руса коса, стегната над мургавото херувимско лице, оцапано от прах, детето стоеше срещу войнишките редици и ги гледаше — невъзмутимо и преценяващо.

Приглушено покашляне някъде сред бойците, после някой пристъпи напред.

Още щом мъжът излезе от предната линия, очите на прощъпалчето го намериха. Двете ръце, скрити в дългите ръкави, се протегнаха напред. После единият ръкав се плъзна назад и се видя малката ръчичка — а ръчичката стискаше кокал. Дълъг кокал. Човешки. Мъжът замръзна.

Въздухът над плаца сякаш изсъска като нещо оживяло от ахканията на хилядите войници.

Гамът надви трепета си и заговори на мъжа:

— Капитан Кенеб. — Каза го високо, като се мъчеше да преглътне надигащия се ужас. — Приберете момчето. Веднага, преди да… хм, започне да пищи.

Изчервен, Кенеб отдаде чест с разтреперана ръка и закрачи напред.

— Неб! — извика малкият и капитанът го вдигна.

— Елате с мен! — отсече адюнкта Тавори на Гамът и тръгна към офицера с детето. — Капитан Кенеб, нали?

— М-моля за извинение, адюнкта. Момчето си има гледачка, но се измъква от нея при всяка възможност — има едно изровено гробище зад…

— Ваше ли е, капитане? — попита навъсено Тавори.

— Все едно, че е мое, адюнкта. Сираче от Кучешката верига. Историкът Дюйкър ми го остави да се грижа за него.

— Има ли си име?

— Гръб^[1].

— Гръб?

Кенеб сви рамене извинително.

— Засега, адюнкта. Подхожда си му…

— Както и на Осми. Разбирам. Занесете го на гледачката, капитане. А утре я уволнете и наемете някоя по-добра… или три. Детето ще придружи ли войската?

— Той си няма никой друг, адюнкта. С войската ще има семейство и…

— Знам. Вървете, капитан Кенеб.

— Съ… съжалявам, адюнкта…

Но тя вече се обръщаше и само Гамът чу въздишката й и промърмореното: „Вече е много късно“.

И беше права. Войниците — дори новобранците — разпознаваха поличбата, щом се появи. Дете, застанало точно на мястото на жената, която ще предвожда тази армия. Вдигнало високо избледняла от слънцето бедрена кост.

Богове на пъкъла…

 

 

— Мъдете на Гуглата, нанизани на шиш!

Проклятието бе изречено с тихо ръмжене, с отврат.

Кътъл хлъзна торбата си под ниския нар. Конюшнята, превърната в импровизирано спално, вече побираше осем отделения, тясното помещение вече вонеше на прясна пот и… пълен ужас. При пикочната яма до задната стена някой повръщаше.

— Я да излезем навън, Кътъл — каза Стрингс. — Ще взема Геслер и Бордюк.

— Аз викам да му пийна — измърмори сапьорът.

— После ще направим точно това. Но първо трябва да проведем едно малко съвещание.

Кътъл сякаш се поколеба.

Стрингс стана от нара си и се приближи до него.

— Важно е, да.

— Е, добре. Води… Стрингс.

Както се оказа, Сторми се беше присъединил към групата ветерани, измъкнали се безшумно покрай пребледнелите новобранци — много от които бяха затворили очи и мълвяха безмълвни молитви — и също се беше запътил към двора.

Дворът беше празен. Лейтенант Ранал — оказал се отчайващо неспособен на сбора — се беше скрил в казармата в мига, в който бойците пристигнаха.

Всички очи се бяха приковали Стрингс. Той на свой ред огледа умислено мрачните лица около себе си. Нямаше съмнение за смисъла на поличбата и Стрингс беше склонен да се съгласи. „Едно дете ни води на смърт. Кост от човешки крак, засъхнала под проклятието на пустинното слънце. Всички сме живели достатъчно дълго, видели сме твърде много, за да се заблуждаваме точно пред тази жестока истина: в тази новобранска армия вече всички се виждат като мъртъвци.“

Обраслото с гъста рижа брада лице на Сторми се изкриви в гримаса — твърде горчива, за да се нарече кисела.

— Ако ще ми говориш, че ние тук имаме някаква надежда да надвием прилива при Портата на Гуглата, Стрингс, значи си си загубил ума. Момчетата и момичетата ей там не са единствените — всичките проклети три легиона…

— Знам — прекъсна го Стрингс. — Никой от нас не е глупак. Сега моля само да поговоря аз. Аз да говоря. Без прекъсвания. Ще ви кажа, като свърша. Кой е съгласен?

Бордюк обърна глава и се изплю.

— Ти си проклет от Гуглата Подпалвач на мостове.

— Бях. Проблем ли имаш с това?

Сержантът на Шесто се ухили.

— Исках само да кажа, Стрингс, че колкото до мен, ще те изслушам. Както помоли.

— И ние — измърмори Геслер, а Сторми кимна.

Стрингс се обърна към Кътъл.

— А ти?

— Само защото си ти, а не Хедж, Фидлър. Извинявай. Стрингс.

Щом чу името, Бордюк се опули и се изплю пак.

— Браво бе!

— Добре де, стига — изсумтя Кътъл.

— Значи започвам. Свързано е с Нок, адмирала, макар че тогава още не беше адмирал, само командир на шест дромона. Бих се изненадал, ако някой от вас е чувал тая история, но ако сте я чували, не казвайте нищо — връзката й с това, което стана тук, трябваше да ви е хрумнала вече. Шест дромона. На път да пресрещнат флотата на Картул, три пиратски галери, всяка получила благословията на островните жреци на Д’рек. Червея на есента. Да, всички знаете другото име на Д’рек, но го казах, за да го подчертая. Все едно, флотата на Нок спряла при островите на Напан и влязла нагоре по река Кулибор, за да налеят прясна вода. Шест кораба, и на всеки складирали буретата в трюмовете.

— На половин ден път от островите Напан помощник-готвачът на флагманския кораб продупчил първото буре. И от дупката изведнъж се показала змия. Паралт. Плъзнала се по ръката на момчето и забила двата си зъба в лявото му око. Момчето писнало и изхвърчало на палубата със змията, както си била в окото му. Успяло да направи само две крачки, преди да издъхне, и паднало, бяло като избелял от слънцето плац. Убили змията, но както можете да си представите, било твърде късно. — Той огледа слушателите си. — Нок, понеже бил млад, погледнал пренебрежително на случилото се, а когато мълвата се пръснала и моряци и войници започнали да мрат от жажда — в кораби, заредени с бурета прясна вода, които никой не смеел да отвори — отишъл и направил най-очевидното. Качил на палубата едно буре. Продупчил го със собствените си ръце. — Стрингс замълча. Разбираше, че никой не е чувал историята. Виждаше, че вниманието на всички е приковано в него. — Проклетото буре се оказало пълно със змии. Пръснали се по палубата. По някакво проклето чудо Нок не бил ухапан. Виждате ли, тъкмо започвал сухият сезон. Сезонът на паралта в реката свършвал. Водите били пълни с тях, защото тръгвали към речното устие на път към морето. Всяко буре на шестте дромона било пълно със змии.

— Флотата така и не се приближила за битка с картулийците. Докато се върнат в Нап, половината измрели от жажда. Всичките шест кораба били закотвени извън залива, натоварени с жертвени дарове на Д’рек, Червея на есента, и били потопени. Нок трябвало да изчака следващата година, за да разбие презряната флота на Картул. Два месеца по-късно островът бил завладян. — Поклати глава. — Не, не съм свършил. Това беше разказ, разказ за това как да се справя човек със злини. Не унищожаваш поличба, като се биеш с нея. Правиш обратното. Гълташ я цялата.

Смаяни физиономии. Геслер пръв се отърси и при усмивката му — изненадващо бяла на бронзовото му лице — Стрингс бавно кимна и рече:

— Ако не я спипаме здраво тая поличба, не сме нищо повече от носачи на траурни плащаници за новобранците ей там. За цялата проклета армия. — Замълча за миг и отсече: — Значи, доколкото чух, капитанът спомена нещо за гробище наблизо, нали? Костите се били показали. Предлагам да го намерим. Веднага. Е, казах каквото имах.

— Ама онова беше проклета бедрена кост — изръмжа Сторми.

Геслер го изгледа кръвнишки.

 

 

— След два дни потегляме.

„Преди да се е случило още нещо“, добави мълчаливо Гамът към думите на адюнктата. Хвърли поглед към Нил и Недер, които седяха един до друг на пейката до стената. И двамата трепереха и бяха пребледнели — силата на поличбата ги бе смазала.

Загадки дебнеха в този свят. Гамът беше усещал и преди смразяващия им лъх, отражение на сила, несвързана с никакъв бог, но която все пак съществуваше. Неумолима като природните закони. Истини, заровени под костта. Според него за императрицата щеше да е много по-добре, ако Четиринадесета армия се разформирова незабавно. Съзнателно и пълно разформироване на частите с преназначения по други части на империята, после — изчакване още година за нова вълна от попълнения.

Следващите думи на адюнкта Тавори към събралите се в залата като че ли отвръщаха пряко на мислите му.

— Не можем да си го позволим — каза тя и закрачи нервно — нещо нехарактерно за нея. — Четиринадесета не може да бъде победена, преди да излезе от Ейрън. Ако това се случи, целият субконтинент ще бъде безвъзвратно загубен. По-добре да ни унищожат в Рараку. Силите на Ша’ик поне ще бъдат изтощени… Давам ви два дни. Междувременно искам Юмруците да съберат офицерите си, от лейтенант нагоре. Уведомете ги, че лично ще посетя всяка рота, начиная от тази вечер. Не им указвайте коя ще посетя първо — искам всички да са в положение на пълна готовност. Освен стражевите постове, всеки войник да остане в помещението си. Дръжте под око специално ветераните. Те ще искат да се напият и да останат пияни, ако може. Юмрук Баралта, свържете се с Орто Сетрал и му наредете да събере ескадрон Червени мечове. Да минат през биваците на цивилните към армията и да конфискуват всичкия алкохол, дъранг и всичко друго, което умъртвява сетивата. Да блокират с охрана бивака. Въпроси? Няма. Добре. Свободни сте. Гамът, изпрати да доведат Т’амбър.

— Слушам, адюнкта.

„Нехарактерно безгрижно. Тази твоя парфюмирана любовница се крие от погледите на всички други освен мен. Знаят, разбира се. И все пак…“

 

 

В коридора Блистиг кимна на Баралта и хвана Гамът под мишницата.

— С нас, ако обичаш.

Нил и Недер ги стрелнаха с погледи и бързо се отдалечиха.

— Дръпни си проклетата ръка — отвърна тихо Гамът. — Мога да ви последвам и без помощта ти, Блистиг.

Хватката се отпусна.

Намериха празно помещение, използвано преди за складиране на вещи по куки, забити на три четвърти от височината на четирите стени. Въздухът миришеше на кожа.

— Моментът дойде — почна Блистиг без предисловия. — Не можем да тръгнем в поход след два дни, Гамът, и ти го знаеш. Изобщо не можем да тръгнем. В най-лошия случай ще последва бунт, в най-добрия — ще останем без хора от безкрайните дезертирания. С Четиринадесета е свършено.

Доволният блясък в очите му разпали гняв в душата на Гамът. Той прикова Блистиг с поглед и попита:

— Появата на онова дете от теб и Кенеб ли беше нагласена?

Блистиг се дръпна като ударен, лицето му помръкна.

— За какъв ме взимаш…

— Точно сега не съм сигурен — изръмжа Гамът.

Бившият командир на ейрънския гарнизон посегна към дръжката на меча си, но Тене Баралта пристъпи между двамата и бронята му издрънча. По-висок и много по-широкоплещест от двамата малазанци, Баралта опря облечените си в тежки метални ръкавици ръце на гърдите им и ги раздалечи.

— Тук сме, за да стигнем до съгласие, а не да се избиваме взаимно — избоботи той. И се обърна към Блистиг. — Освен това подозрението на Гамът ми хрумна и на мен.

— Кенеб не би направил такова нещо — изхриптя Блистиг. — Дори двамата да си въобразите, че аз бих могъл.

„Достоен отговор.“

Гамът поклати глава и рече:

— Тя помоли за два дни…

— Помолила? Аз чух заповед…

— Значи не си слушал достатъчно внимателно, Блистиг. Адюнктата, колкото млада и неопитна да е, не е глупачка. Вижда това, което виждаш ти… което виждаме всички. Но тя помоли за два дни. Стигне ли се до момента на тръгването… окончателното решение бездруго ще стане очевидно в този момент. Доверете й се. Ако трябва, поне за това и само за това. Два дни.

След дълга пауза Баралта кимна.

— Така да бъде.

— Е, добре — отрони Блистиг.

„Беру да ни благослови.“

Гамът тръгна към изхода, но Тене Баралта го докосна по рамото и го спря.

— Юмрук, какво е положението с тази… тази Т’амбър? Знаете ли? Защо адюнктата е толкова… потайна? Жени, които си взимат жени за любовници… единственото престъпление тук е, че е загуба за мъжете, и така е било винаги.

— Потайна? Не, Тене Баралта. Дискретна. Адюнктата винаги е била дискретна.

Бившият Червен меч настоя:

— Що за човек е тази Т’амбър? Да не би да упражнява нежелано влияние върху адюнктата?

— Нямам представа за втория ви въпрос. Що за човек? Била е конкубинка, мисля, във Великия храм на Кралицата на сънищата, в Унта. Като изключим това, единствените ми приказки с нея са били по нареждане на адюнктата. А и Т’амбър не е особено приказлива… — „И този израз е твърде сдържан. Красива е, да, и отчуждена. Дали има нежелано влияние върху Тавори? Де да знаех.“ — И като стана дума за Т’амбър, трябва да ви напусна.

При вратата спря и подхвърли на Блистиг:

— Дадохте добър отговор. Вече не ви подозирам.

 

 

Лостара Юил прибра грижливо последните вещи от снаряжението си на Червен меч в скрина, пусна капака и го заключи. Изправи се и се отдръпна с чувството, че е изгубила нещо. Изпитвала бе огромна утеха в това да принадлежи към тази вдъхваща ужас част. Това, че Червените мечове бяха мразени от собствените си сънародници, че ги хулеха в собствената им земя, се беше оказало изненадващо удовлетворително. Защото на свой ред и тя ги мразеше.

Родена като дъщеря вместо желания син, като дете тя беше живяла по улиците на Ерлитан. Сред многобройните племена съществуваше обичайна практика — преди да дойдат малазанците с техните семейни закони — да прогонват нежеланите си деца, след като навършат петата година от живота си. Послушници от многобройните храмове — поклонници на загадъчни култове — редовно прибираха такива изоставени деца. Никой не знаеше какво правят с тях. По-доверчивите от уличните хлапетии, които Лостара познаваше, вярваха, че при култовете ще намерят някакво спасение. Възпитание, храна, сигурност — и някой ден и те самите да станат послушници. Но повечето деца подозираха друго. Слушали бяха истории — или го бяха виждали с очите си — за нощни набези на загърнати в черно фигури от задните входове на храмове, тръгнали по кривите улички с покрита кола на път към гъмжащите от раци крайбрежни езерца на изток от града — езерца достатъчно плитки, за да може човек да види блясъка на струпаните малки кости по дъното.

С едно всички бяха съгласни. Гладът на храмовете беше неутолим.

Оптимисти или песимисти, децата по улиците на Ерлитан правеха всичко, което можеха, за да избегнат ловците с техните мрежи и въжета. Все пак можеше някак да се спечели още малко живот, да се спечели още малко свобода, колкото и горчива да беше.

Някъде по средата на седмата си година Лостара беше съборена върху мазния уличен калдъръм от една такава мрежа. Гражданите — безразлични към писъците й — се отдръпваха встрани, докато мълчаливият жрец влачеше плячката си към храма. От време на време равнодушни очи срещаха нейните по този ужасен път и тези очи Лостара никога нямаше да забрави.

Рашан се оказа по-малко кръвожаден от другите култове в обичая си да лови деца. Тя се озова сред други малки пленници — възложиха им да поддържат храмовия комплекс и с това сякаш ги обрекоха за цял живот на тежък робски труд. Робията продължи до деветата й година, когато по неизвестни причини я избраха да се учи на Танца на Сянката. Рядко и за малко беше зървала танцьорите — тайна и загадъчна група мъже и жени, за които култът означаваше тежък и много сложен танц. Единствената им публика бяха жреците и жриците — никой от които не гледаше същинските танцьори, само сенките им.

„Ти си нищо, дете. Не си танцьор. Тялото ти е в служба на Рашан, а Рашан е тукашната проява на Сянката, извличането на мрак от светлината. Когато танцуваш, никой не гледа теб. Гледа сянката, която рисува тялото ти. Сянката е танцьорът, Лостара Юил. Не ти.“

Години на сурова дисциплина, на изпъващи крайниците упражнения, от които всички стави се разтягаха, които правеха гръбнака гъвкав, тъй че Хвърлящият сянка да стане съвършен… и всичко това за нищо.

Извън високите зидове на храма светът се променяше. Неизвестни за Лостара събития систематично го разтърсваха. Малазанската империя прати войски. Падаха градове. Чужди кораби блокираха залива на Ерлитан.

Култът към Рашан бе пощаден от чистките на новите сурови господари на Седемте града, защото беше призната религия. Други храмове не оцеляха. Тя помнеше пушеците в небето над Ерлитан и как се чудеше от какво са, и как се будеше нощем от ужасна врява и шум по улиците.

Беше посредствена Хвърляща. Сянката й като че ли винаги си наумяваше нещо друго и беше своеволен и капризен партньор. Не се запитваше дали е щастлива, или не. Празният трон на Рашан не привличаше вярата й, като на другите ученици. Живееше, без да си задава въпроси, живот нито кръгов, нито линеен, тъй като в ума й не съществуваше никакво движение, а представата за напредък се измерваше единствено с усвояването на упражненията, които й налагаха.

Унищожението на култа беше внезапно и неочаквано — и дойде отвътре.

Помнеше нощта, в която започна всичко. Голямата възбуда в храма. На гости беше дошъл Върховен жрец от друг град. Да поговори с Господаря Бидитал по изключително важни въпроси. В чест на чужденеца щеше да има танц, за който Лостара и другите обучаващи се трябваше да осигурят фон от ритми и фигури, та да допълни Танцьорите на Сянката.

Лостара изобщо не можеше да се сравни с най-добрите ученици, дори в нищожната им роля в представлението. Ала помнеше чужденеца.

Нямаше нищо общо с киселия старец Бидитал. Беше висок, строен, с усмихнато лице, длани със забележително дълги пръсти, почти женствени — пръсти, които пробудиха у нея нови и непознати чувства.

Чувства, които смутиха механичния й танц, които накараха сянката й да се заизвива в ритъм, противоположен на онова, което хвърляха не само съучениците й, но и самите Танцьори на Сянката — сякаш в залата се беше промъкнала трета жилка.

Твърде смайващо, за да остане незабелязано.

Самият Бидитал се надигна от мястото си и се намръщи, но гостът каза:

— Моля Танцът да продължи. — И очите му се спряха на нейните. — Песента на тръстиките никога не е била представяна по такъв начин. Никакъв нежен бриз няма тук, а, Бидитал? О, не, истинска буря. Танцьорките са девственици, нали? — Смехът му бе тих, но дълбок. — При все това в този танц няма нищо девствено. О, истинска буря от страст!

А очите му не се откъсваха от Лостара, осъзнаваха страстта, която я бе покорила — която бе придала форма на дивия бяс на сянката. Осъзнаване и някакво доволно, но хладно… признание. Все едно гостът бе поласкан, но не желаеше да отвърне на поканата.

В онази нощ чужденецът бе имал други задачи — както и в следващите нощи: така поне щеше да разбере Лостара много по-късно. Тогава обаче лицето й пламна от срам и тя избяга от залата.

Делат, разбира се, не бе дошъл да спечели сърцето на една Хвърляща сянка. Дошъл бе, за да унищожи Рашан.

Делат, който — оказа се — беше и Върховен жрец, и Подпалвач на мостове. И каквато и да бе причината императорът да унищожи култа, тъкмо неговата ръка бе нанесла смъртния удар.

Макар и не само тя. В нощта на убийствата, при звъна на камбаната за третия час — два след полунощ, — след Песента на тръстиките се бе появил и още един, скрит в черните одежди на наемен убиец…

Лостара знаеше повече за онова, което се бе случило в храма на Рашан в Ерлитан, от всеки друг, освен от самите убийци. Защото се оказа единствената пощадена. Или така поне вярваше години наред, преди името на Бидитал да се появи отново — в армията на Апокалипсиса на Ша’ик.

„Ах, много повече от пощадена бях онази нощ!“

„Милите дългопръсти ръце на Делат…“

Щом стъпи на градските улици на заранта, след седем години отсъствие, тя се изправи пред ужасяващото осъзнаване, че е сама, наистина сама. Възкръсна старият спомен, когато я бяха събудили след петия й рожден ден, за да я връчат в ръцете на някакъв старец, нает да я отведе и да я остави в непознат квартал в другия край на града. Спомен, отекващ с детския плач за мама.

Краткото време след напускането на храма, преди да се включи в Червените мечове — новосформираната част от жители на Седемте града, заклели се във вярност към Малазанската империя — беше натрупало в ума й други спомени, които отдавна беше потиснала. Спомени за глад, поругаване, унижение и сякаш неизбежно, бавно деградиране. Но доброволците я бяха намерили, или навярно тя самата ги беше намерила. Червените мечове щяха да са въплътеното слово на императора, белегът на нова ера за Седемте града. Щеше да настъпи мир. Ала всичко това не интересуваше Лостара. По-скоро я вълнуваше широко пръсналата се мълва, че Червените мечове искат да се превърнат в носителите на малазанското правосъдие.

Не беше забравила равнодушните очи. Гражданите, останали безразлични към молбите й, докато гледаха как храмовият служител я влачи към неизвестна орис. Не бе забравила собствените си родители.

На измяната можеше да се отвърне с едно и само с едно. И доскорошният капитан Лостара Юил от Червените мечове бе свикнала да дава този жесток отговор.

„А сега дали самата аз не ставам изменница?“

Обърна гръб на скрина. Вече не беше Червен меч.

Скоро Перла щеше да дойде и двамата щяха да тръгнат по изстиналата диря на сестрата на Тавори, Фелисин. По която диря може би щеше да им се удаде възможност да забият нож в сърцето на Ястребовите нокти. Но тези Ястребови нокти не бяха ли от империята? Шпионите и убийците на самия Танцьор, смъртоносните оръжия на волята му. Какво тогава ги беше превърнало в предатели?

Измяната беше загадка. Необяснима за Лостара. Тя знаеше само, че измяната нанася най-дълбоките рани.

И се беше заклела — преди много време — никога повече да не понася такива рани.

Взе оръжейния си колан от куката над леглото, стегна го на кръста си и го закопча.

И замръзна.

Стаичката пред нея се беше изпълнила с танцуващи сенки.

А сред тях — човешка фигура. Бледо лице със сурови черти, с бръчици на усмивка около очите, които му придаваха чар… И самите очи, които, щом се взря в тях, бяха като бездънни езера.

В които, с внезапен порив усети тя, можеше да се гмурне. Тук, сега и завинаги.

Мъжът кимна и каза тихо:

— Лостара Юил. Може да се съмняваш в думите ми, но аз те помня…

Тя отстъпи назад, опря гръб в стената. Поклати глава и прошепна:

— Не ви познавам.

— Вярно. Но в онази нощ бяхме трима. Преди много време, в Ерлитан. Бях свидетел на твоето… неочаквано представяне. Знаеш ли, че Делат — или по-скоро мъжът, за когото по-късно щях да разбера, че е Делат — искаше да те вземе? Не само за една нощ. Щеше да отидеш с него при Подпалвачите на мостове и това напълно щеше да го задоволи. Или така поне вярвам. Няма как да се провери, уви, защото всичко — поне външно — се обърка ужасно.

— Помня — промълви тя.

Мъжът сви рамене.

— Делат, който за тази мисия имаше друго име и бе подчинен на моя партньор — Делат пусна Бидитал да избяга. Допускам, че е приличало на… измяна, нали? За моя партньор наистина изглеждаше така. И до ден-днешен Сенкотрон — който тогава все още не беше Сенкотрон, а просто един особено даровит и амбициозен посетител на сестринския лабиринт на Рашан, Мийнас — до ден-днешен, казах, Сенкотрон подклажда у себе си вечния огън на мъстта. Но Делат се оказа много вещ в криеницата… под носовете ни. Също като Калам. Просто поредният незабележим войник в редиците на Подпалвачите на мостове.

— Не знам кой си ти.

Мъжът се усмихна.

— Ах, да, виж колко съм припрян. — Очите му се спряха на издължените сенки пред него, въпреки че гърбът му беше към неосветената затворена врата, и усмивката му се разшири, сякаш премисляше думите си. — Аз съм Котильон, Лостара Юил. По онова време бях Танцьора и да, можеш да се досетиш какво означава това име, предвид обучението, на което бе подложена. В Седемте града някои истини за култа са се изгубили, разбира се, особено за истинското естество на Танца на Сянката. Той никога не е бил предназначен за представяне, Лостара. Той всъщност е изключително бойно изкуство. Изкуството да убиваш.

— Не съм поклонничка на Сянка — нито на Рашан, нито на вашата версия…

— Не бих се и уповавал на такава вярност у теб — отвърна Котильон.

Тя замълча. Мъчеше се да придаде логика на мислите си, на думите му. Котильон е бил… Танцьора. Сенкотрон… трябваше да е бил Келанвед, императорът! Лостара се намръщи.

— Вярна съм на Малазанската империя.

— Чудесно — отвърна той. — Доволен съм.

— А сега се опитваш да ме убедиш, че императрица Ласийн не е законният владетел на империята…

— Ни най-малко. Добре си е дошла на трона тя. Но в момента си има известни неприятности, нали? Малко… помощ може би няма да й дойде зле.

— Но нали уж тя ви е убила! — изсъска Лостара. — Вас двамата с Келанвед!

„Изменила ви е.“

Котильон само сви рамене.

— Всички си имаха… определени задачи. Лостара, играта, която се играе, е много по-голяма от всяка смъртна империя. Но въпросната империя — вашата империя — ами, нейният успех е съществен за онова, към което се домогваме ние. И ако знаеше в подробности някои отскорошни и по-далечни събития, нямаше да се налага да те убеждавам, че тронът, на който седи императрицата, в момента е доста разклатен.

— Но и ти си изменил на императора — Сенкотрон. Не ми ли го каза току-що…

— Понякога съм по-далновиден от скъпия си приятел. Всъщност той си е все така обсебен от желанието да види как Ласийн страда — аз имам други идеи и макар че той може би гледа на тях като на част от своите, засега все още не е наложително да го изваждам от това заблуждение. Но няма да се опитвам да те заблуждавам, че съм всезнаещ. Всъщност признавам, че си имам тежки недостатъци и че познавам отровата на подозрителността. Бързия Бен. Калам. Уискиджак. Кому и на какво са верни те всъщност? Е, може и да съм намерил отговора, но все още не съм решил дали ми харесва, или ме тревожи. Има една особена опасност, която застрашава асцендентите, и тя е в тенденцията да се изчаква много дълго. Преди да се задействаш, преди — ако щеш — да излезеш от сенките. — Отново се усмихна. — Но бих искал да поправя тази своя прежна, фатална колебливост. Затова съм застанал пред теб, Лостара Юил, да те помоля за помощ.

Тя се навъси още повече.

— А защо да не кажа на Перла за тази… среща?

— Не че има сериозна причина, но бих те посъветвал да не го правиш. Все още не съм готов за Перла. Колкото до теб, ако си премълчиш, това няма да е предателство, защото стига да направиш това, за което те моля, двамата ще продължите да вървите в стъпка. Пред никакъв конфликт няма да се изправиш, каквото и да се случи, или каквото и да откриете по своя път.

— Къде е този… Делат?

Той вдигна вежди, сякаш въпросът го завари неподготвен, а после въздъхна и кимна.

— Напоследък не го държа под око, уви. Защо ли? Твърде силен е. Твърде загадъчен. Твърде изобретателен. Твърде умен, проклет от Гуглата да е! Всъщност дори Сенкотрон престана да го търси и насочи вниманието си другаде. С удоволствие бих уредил да се съюзим отново, но се боя, че нямам такава власт. — Поколеба се, после добави: — Понякога трябва просто да се довериш на съдбата, Лостара. Бъдещето може да ти обещае едно и само едно: изненада. Но знай следното: всички бихме искали да спасим Малазанската империя, всеки по своя начин. Ще ми помогнеш ли?

— Ако го направя, това ще ме превърне ли в Ястребов нокът?

Усмивката на Котильон се разшири.

— Но, скъпа, Ястребовите нокти вече не съществуват.

— О, Котильон, стига! Молиш ме за помощ, после се опитваш да ме правиш на глупачка.

Усмивката му се стопи.

— Казвам ти, Ястребовите нокти наистина вече не съществуват. Въслата ги унищожи. Или знаеш нещо, което намеква за противното?

— Не. Просто… го допуснах.

— Аха. Е, ще ми помогнеш ли?

— Перла идва.

— Мога да бъда кратък, когато се наложи.

— Какво точно искаш от мен?

 

 

След половин камбана на вратата леко се почука и Перла влезе.

И веднага се закова на място.

— Надушвам магия.

Седналата на леглото Лостара сви рамене, стана, за да вземе пътната си торба, и каза небрежно:

— В Танца на Сянката има следствия, които понякога пробуждат Рашан.

— Рашан! Да. — Той пристъпи в стаята и се огледа предпазливо. — Танцът на Сянката. Ти?

— Някога. Много отдавна. На никакви богове не държа, Перла. Никога не съм била поклонничка. Но открих, че Танцът ми служи в битка. Държи ме гъвкава, а това най-ми трябва, когато съм изнервена и нещастна. — Преметна торбата си през рамо и зачака.

Перла вдигна вежди.

— Изнервена и нещастна?

Тя направи кисела физиономия и тръгна към вратата.

— Искам да те предупредя — каза той. — Рашан… и за двама ни ще е най-добре да го избягваш. Има риск да се привлече… внимание.

 

 

Пазачът седеше до една бала слама пред портата на имението. Светлозелените му очи проследиха Лостара и Перла, докато се приближаваха. От месинговата халка на едното му ухо висеше малка кост от човешки пръст. Изглеждаше болнав. Пое си дълбоко дъх и почти изпъшка:

— Авангардът сте, а? Върнете се и й кажете, че не сме готови.

Лостара примига и погледна Перла. Той се усмихваше.

— На пратеници ли ти приличаме?

Очите на часовия се присвиха.

— Не съм ли те виждал да танцуваш на една маса в кръчмата на Пъгрут?

Перла се ухили широко.

— Имаш ли си име, войник?

— Мейби^[2].

— Е, и какво е то?

— Току-що го ти го казах. Мейби. Буква по буква ли да ти го издиктувам?

— Можеш ли?

— Не. Просто се чудех дали си съвсем тъп. Е, щом не сте авангардът на адюнктата, да ни предупредите за тая изненадваща инспекция, какво искате тогаз?

— Момент — каза намръщено Перла. — Как може една инспекция да е изненадваща, ако има предупреждение?

— Кълна се в бръчкавите пети на Гуглата, наистина си тъп. Точно така става…

— Предупреждение, викаш. — Погледна Лостара, намигна й и добави: — Днес май цял ден само това правя. Слушай, Мейби, адюнктата няма да предупреждава за инспекциите си — и не очаквам и офицерите ви да го направят. Тя си има свои правила и гледайте да свикнете с тях.

— Все пак не ми каза какво искате.

— Трябва да поговоря с един войник от Пето отделение на Девета рота, а доколкото разбрах, е настанен във временните спални тук.

— Е, аз съм в Шесто, не съм в Пето.

— И какво?

— Ами, ясно е, нали? Не искате да говорите с мен. Айде влизайте, че ми губите времето. И по-бързо, че не ми е много добре.

Пазачът отвори портата и изчака да влязат, погледът му се задържа дълго на полюшващите се бедра на Лостара, преди да затръшне портата и да я заключи.

Балата слама до него изведнъж засия и се преобрази в едър младеж, скръстил крака върху калдъръма.

Мейби въздъхна.

— Друг път не го прави — не и близо до мен, Балгрид. Драйфа ми се от тая магия.

— Нямах избор, освен да задържа илюзията — отвърна Балгрид и обърса с ръкав потното си чело. — Тоя кучи син е Нокът!

— Тъй ли? Бях готов да се закълна, че съм го виждал в женски дрехи да танцува в Пъг…

— Ще млъкнеш ли най-после? Жалко за горкото копеле, дето го търси в Пето!

Мейби изведнъж се ухили.

— Ей, ти току-що преметна жив Нокът с проклетата си илюзия! Браво!

— Не си единственият, на който му се драйфа — измърмори Балгрид.

 

 

След трийсет крачки през каменния двор Лостара и Перла се озоваха пред конюшните.

— Забавно беше — каза Перла.

— Кое?

— О, просто да ги видя как се потят.

— Те?

— Мъжът и балата, разбира се. Е, стигнахме. — Тя посегна да дръпне едното крило на вратата, но Перла я стисна за китката. — Момент. Виж, всъщност вътре са повече от един, които трябва да поразпитаме. Двама ветерани — остави го на мен. Има и едно момче, бил е пазач в миньорския лагер. Въздействай му с чара си, докато аз говоря с другите двама.

Лостара го зяпна слисано.

— Чар ли!

Перла се усмихна широко.

— Да. И ако го накараш да лапне по теб, смятай го за бъдещо вложение в случай, че момчето по-късно ни потрябва.

— Разбирам.

Тя отвори вратата и отстъпи встрани, за да го пусне пред себе си. Вонеше ужасно — на пикоч, пот и мокра слама. Беше пълно с войници, налягали или насядали по нарове или скъпи мебели, домъкнати от главната къща. Нямаше много разговори, а и те стихнаха, щом всички завъртяха глави към двамата непознати.

— Благодаря за вниманието — каза Перла високо. — Бих искал да поговоря със сержант Геслер и ефрейтор Сторми.

— Аз съм Геслер — обади се един як мъж с лице като бронз, изпружен на някакъв плюшен диван. — Оня, дето хърка под коприните, е Сторми. И ако ви е пратил Облат, кажете му, че ще се изплатим… някой ден.

Перла се усмихна, махна с ръка на Лостара да го последва и тръгна към сержанта.

— Не съм тук, за да ви прибирам дълговете. По-скоро бих искал да поговоря с вас насаме за последните ви… приключения.

— Аха. И кой, в името на копитото на Финир, си ти?

— Въпросът е от имперска важност — отвърна Перла и погледът му се спря на Сторми. — Ти ли ще го събудиш, или да го направя аз? Освен това спътничката ми иска да поговори с един ваш войник, Пела.

Геслер се усмихна хладно.

— Искаш да будиш ефрейтора ми? Давай. Колкото до Пела, не е тука в момента.

Перла въздъхна и пристъпи до леглото. Огледа за миг купчината скъпи коприни и хъркащия под тях ефрейтор, наведе се и дръпна рязко завивките.

Ръката, която се стрелна към десния пищял на Перла — между коляното и глезена, — беше толкова голяма, че почти сграбчи целия крак. Надигането, което последва, накара Лостара да зяпне.

Нагоре. Перла изкрещя. Нагоре — и Сторми скочи от кревата като мечка, събудена от зимния си сън, с рев, изтръгнал се от дробовете му.

Ако помещението беше с обикновен таван — вместо няколкото греди, кръстосани под покрива на конюшнята, от които за щастие нито една не се оказа точно отгоре — Перла щеше да се натресе в него, и то здраво, когато изхвърча във въздуха, вдигнат само от ръката, стиснала пищяла му. Вдигна го, след което го запокити.

Нокътят полетя, размахал ръце, коленете му изхвърчаха над главата, краката изритаха, щом ръката на Сторми го пусна. Тупна тежко на земята и се сви на кълбо.

Ефрейторът вече стоеше прав — чорлав, с рошава рижа брада, забравата на съня се стапяше от очите му като борови иглички, хвърлени в огъня — огън, който бързо кипна в ярост.

— Казах никой да не ме буди! — ревна той и размаха ръце, сякаш искаше да спипа поне няколко омразни гърла. Светлосините му очи изведнъж се спряха на Перла, който вече се изправяше на четири крака. — Тоя ли е кучият син? — попита Сторми и пристъпи към него.

Лостара прегради пътя му.

Сторми изсумтя и спря.

— Остави ги, ефрейтор — подвикна от дивана си Геслер. — Тоя келеш, дето го хвърли, е Нокът, а жената пред тебе като я гледам май е Червен меч, или е била, и сигурно ще може да се защити доста добре. Няма нужда да влизаш в свада само защото са те събудили.

Перла вече се изправяше и разтриваше рамото си. Дишаше на пресекулки.

С ръка на дръжката на меча, Лостара изгледа Сторми от глава до пети и каза невъзмутимо:

— Чудехме се кой от двама ви е по-добър разказвач. Приятелят ми иска да чуе една история. Ще си платим за привилегията, разбира се. Може да се… погрижим за дълга ви към този Облат, като проява на благодарност.

Сторми се навъси и погледна през рамо Геслер.

Сержантът бавно се надигна от дивана.

— То, малката, нашия ефрейтор тука по го бива за страшните историйки… щото ги разказва толкова лошо, че престават да са страшни. Ама като сте толкова мили след тая наша… игра на ашици с Опонн, двамата с ефрейторчето ще ви заплетем едно разказче, щом затова сте дошли. Не сме от срамежливите, тъй де. Откъде да почнем? Родил съм се…

— Не от толкова рано — прекъсна го Лостара. — Другото ще оставя на Перла — макар че май няма да е зле някой да му донесе нещо за пиене, да се оправи по-бързо. Той може да ви посъветва откъде да почнете. Между другото, къде е Пела?

— В задния двор — отвърна Геслер.

— Благодаря.

Щом тръгна към ниската тясна врата към задния двор, от нара си се надигна друг сержант и се приближи до нея.

— Аз ще те придружа.

„Поредният проклет фаларски ветеран. И каква е тази история с костите от пръсти?“

— Приличам ли ви на човек, който ще се загуби, сержант? — попита тя и бутна рязко вратата.

На шест крачки по-натам беше задната стена на имението. Покрай нея имаше струпани купчини изсъхнала конска тор и на една от тях седеше млад войник. До него лежаха две кучета, и двете заспали — едното грамадно и нашарено с ужасни белези, другото — мъничко, с проскубана козина и чипо носле.

— Като нищо — отвърна сержантът, пипна я по рамото, щом тя закрачи към Пела, и Лостара се обърна и го изгледа питащо. — От някой от другите легиони ли си?

— Не.

— Аха. — Сержантът кимна назад. — За попечителка на Нокътя са те назначили значи.

— Попечителка ли?

— Тъй де. Тоя човек има нужда от учене. Май добре те е избрал, като гледам.

— Какво имате предвид, сержант?

— Все едно. Е, аз ще те оставя.

Изчака го да се върне в конюшнята, сви рамене и продължи към Пела.

От двете страни на войника имаше две големи торби от зебло, тази отдясно — пълна до пръсване, другата — около една трета. Младежът седеше изгърбен и пробиваше с медно шило дупка в кост от човешки пръст.

Торбите бяха пълни с такива кости, разбра Лостара.

— Пела.

Младежът вдигна глава и примига.

— Познавам ли те?

— Не. Но може би имаме общи познати.

— О. — Той отново се изгърби и продължи работата си.

— Бил си пазач в рудниците…

— Не точно — отвърна той, без да я поглежда. — Бях в гарнизона в едно от селищата. Чашата на черепа. Но после почна бунтът. Първата нощ оцеляхме петнайсет. Без офицери. Карахме покрай пътя и се добрахме до Доусин Пали. За четири нощи — през първите три виждахме огньовете от горящия град. Не беше останало много, когато стигнахме. По същото време мина някакъв търговски кораб и ни докара тука, в Ейрън.

— Чашата на черепа — повтори Лостара. — Там имаше една затворничка. Младо момиче…

— Сестрата на Тавори имаш предвид. Фелисин. Да.

Тя затаи дъх.

— Чудех се кога ще ме потърси някой за това. Е, арестуван ли съм?

— Не. Защо? Смяташ ли, че трябва?

Той сви рамене и подхвана отново работата си.

— Сигурно. Нали им помогнах да избягат в края на краищата. В нощта на бунта. Но дали са се оправили — не знам. Оставих им продукти, каквито успях да намеря. Канеха се да тръгнат на север, после на запад… през пустинята. Сигурен съм, че не бях единственият им помагач, но така и не разбрах кои са били другите.

Лостара бавно се наведе и го погледна в очите.

— Значи не е била само Фелисин. Кой беше с нея?

— Баудин. Ужасен тип беше тоя, но — странно верен на Фелисин. — Вдигна глава и я погледна. — Тя обаче не е от тия, дето възнаграждават верността, ако ме разбираш. Все едно. Баудин и Хеборик.

— Хеборик ли? Той кой е?

— Някогашен жрец на Финир. Целият татуиран с козината на Глигана. Нямаше ръце — отсекли му ги. Все едно, те тримата бяха.

— През пустинята — промълви Лостара. — Но на западния бряг на острова няма нищо.

— Ами, очакваха кораб, нали? Подготвено беше, нали. Все едно, само това мога да кажа. За другото питай сержанта ми. Или Сторми. Или Трут.

— Трут? Той кой е?

— Оня, дето току-що се показа от вратата зад тебе… дошъл е да ми донесе още кости. — И подвикна: — Няма защо да се ослушваш, Трут. Всъщност тази красавица тука има въпроси за теб.

„Още един със странната кожа.“ Огледа колебливо приближаващия се висок длъгнест младеж, понесъл друга издута торба, от която на прашен облак се сипеше пясък. „Гуглата да ме вземе, хубаво момче… макар че тази измъчена физиономия би ми скъсала нервите.“

Тя се изправи и каза с малко желязна нотка в гласа:

— Искам да чуя за Фелисин.

Пела я изгледа рязко.

Двете кучета се бяха събудили, но останаха да си лежат, вторачени в момчето. Трут остави торбата, погледна я и изведнъж се скова, на лицето му изби червенина.

„Моят чар. Не Пела ще запомни този ден. Не Пела ще намери днес някого, когото да обожава.“

— Кажи ми какво стана на западния бряг на остров Отатарал. Срещата стана ли, както беше замислена?

— Мисля, че да — отвърна той. — Но ние нямахме нищо общо с този план — просто случайно се оказахме в същата лодка с Кълп, а Кълп беше изпратен да ги вземе.

— Кълп ли? Кадровият маг от Седма?

— Да, той. Беше изпратен от Дюйкър…

— Имперският историк? — „Богове, що за заплетена диря?“ — И защо пък ще има интерес да спасява Фелисин?

— Кълп каза, че било несправедливост — отвърна Трут. — Само че бъркате — Дюйкър искаше да помогне не на Фелисин. Беше заради Хеборик.

— Ако изкарате Дюйкър предател… премисли го хубаво, момиче — тихо каза Пела. — Това е Ейрън все пак. Градът, който гледаше. Който видя как Дюйкър доведе бежанците и ги спаси. Казват, че бил последният, минал през портата. — Гневът в думите му бе неприкрит. — А Пормквал заповяда да го арестуват!

— Знам — отвърна Лостара горчиво. — Блистиг пусна Червените мечове от тъмницата. Бяхме на стената, когато Пормквал изкара войската си в равнината. Ако Дюйкър е искал да спаси свой приятел и учен, нямам нищо против. Ние търсим следите на Фелисин.

Трут кимна.

— Тавори ви е изпратила, нали? Вас и онзи Нокът вътре, дето разпитва Геслер и Сторми.

Лостара за миг затвори очи.

— Боя се, че ми липсва дискретността на Перла. Тази мисия уж трябваше да е тайна.

— Мен не ме притеснява. — Пела сви рамене. — А теб, Трут?

Високият младок кимна.

— Всъщност е без значение. Фелисин е мъртва. Всички са мъртви. Хеборик, Кълп. Всички загинаха. Геслер тъкмо разказва тази част.

— Разбирам. Все едно, моля не го казвайте на никой друг. Ще си свършим задачата, макар и само за да приберем костите й. Техните кости.

— Това би било добре — въздъхна Трут.

Лостара понечи да си тръгне, но Пела й махна с ръка.

— Вземи. — Подаде й костта, в която беше дълбал дупка. — И го носи така, че да се вижда.

— Защо?

Пела се намръщи.

— Току-що ни помоли за услуга…

— Добре. — Тя взе ужасната вещ от ръката му.

Перла се появи на вратата.

— Лостара? Приключи ли тук?

— Да.

— Време е да си тръгваме тогава.

Разбра по изражението му, че и той е научил за смъртта на Фелисин. Но сигурно с повече подробности от малкото, което й каза Трут.

Двамата се върнаха мълчаливо в конюшнята, после излязоха на двора и отидоха портата. Крилата се отвориха широко и войникът — Мейби — им махна за изпроводяк. За миг погледът й се спря на балата слама, която странно потръпваше, готова сякаш да се разтопи, но Перла я подкани с ръка.

Щом се отдалечиха от имението, Нокътят изпъшка:

— Трябва ми лечител.

— Куцането ти едва се забелязва.

— Години на дисциплина, скъпа. А ми иде да изрева. Последния път, когато изтърпях такава сила, беше с оня демон Семк. Онова богче. У тези тримата, Геслер, Сторми и Трут, има нещо много по-странно от кожата.

— Някакви хипотези?

— Минали са през лабиринт на огън… И по някакъв начин са оцелели, макар че Фелисин, Баудин и Хеборик не са. Но какво точно е станало с тях си остава неизвестно. Геслер само допуска, че са мъртви. Но ако с тия се е случило нещо необичайно в лабиринта, защо да не е станало същото и с падналите през борда?

— Съжалявам. Не ми казаха подробности.

— Трябва да навестим един задържан кораб. Ще ти обясня по пътя. А, и друг път не предлагай да платиш нечий дълг… преди да си разбрала колко е голям.

„А ти друг път оставяй арогантността си зад вратата на конюшните.“

— Добре.

— И престани да попечителстваш над мен.

Тя го изгледа.

— Посъветва ме да използвам чара си, Перла. Не е моя вина, че притежавам повече от това качество от теб.

— Нима? Виж какво, онзи ефрейтор извади късмет, че ти застана между двама ни.

Дощя и се да се изсмее, но се овладя.

— Явно не си забелязал оръжието под леглото му.

— Оръжие? Знаеш ли колко…

— Беше двуръчен кремъчен меч. Оръжието на Т’лан Имасс, Перла. Сигурно тежи колкото мен.

Той не каза нищо през целия път до „Силанда“.

Кеят, на който беше привързан корабът, се пазеше добре, но Перла явно бе получил разрешение предварително, защото ги пуснаха на разбитата палуба и ги оставиха сами.

Лостара огледа средната част — обгорена от езиците на пламъците и оцапана с тиня. Около главната мачта бе струпана странна пирамидална грамада, покрита с намаслен брезент. Такелажът и платната бяха нови, явно взети от други съдове.

Перла се загледа в пирамидата и изведнъж изруга.

— Познаваш ли го този кораб?

— Познавам, че е кораб.

— Аха. Стар кюонски дромон от предимперски стил. Но повечето дърво и оборудване е от Дрейф Авалий. Знаеш ли нещо за Дрейф Авалий?

— Митичен остров край брега на Кюон Тали. Дрейфуващ остров, населен с демони и призраци.

— Не е митичен и наистина дрейфува, макар че, изглежда, описва груб кръг. Колкото до демоните и призраците… едва ли са нещо страшно. — Отиде до пирамидата и дръпна покривалото.

Отрязани глави, грижливо подредени, всички с лицата навън; очите примигваха, вторачени в двамата. Лъщеше прясна кръв.

— Щом казваш — задавено промълви Лостара и отстъпи назад.

Дори Перла изглеждаше изненадан — сякаш откритото от ръката му не съвпадаше напълно с очакваното. След дълго мълчание се пресегна и топна пръст в локвата кръв.

— Още е топла…

— Н-но… това е невъзможно.

— По-невъзможно от факта, че тези проклети неща са все още в съзнание — или най-малкото живи? — Изправи се и махна широко с ръка. — Този кораб е като магнит. Тук има пластове и пластове магия, просмукана в самото дърво, в скелета. Загръща те с тежината на хиляда плаща.

— Нима? Не го усещам.

Той я погледна безизразно, после отново се обърна към грамадата отрязани глави.

— Както виждаш, не са нито демони, нито призраци. Тайст Андий са повечето. Няколко моряци от Кюон Тали. Хайде да огледаме капитанската каюта — от нея магията извира на вълни.

— От кой вид магия, Перла?

Той вече крачеше към люка. Махна небрежно с ръка.

— Куралд Галайн, Телланн, Куралд Емурлан, Рашан… — Изведнъж млъкна и я изгледа. — Рашан. И ти не усещаш нищо?

Тя сви рамене.

— Има ли… още глави… вътре, Перла? Ако има, бих предпочела да…

— Идваш с мен.

Влязоха. Стените и подът бяха от черно дърво. Въздухът бе сякаш натежал от спомени за жестокост. Един труп с посивяла кожа бе прикован с грамадно копие за капитанския стол. Още тела бяха проснати тук-там, сякаш някой ги е сграбчил, прекършил ги е и ги е захвърлил.

Претъпканата каюта с нисък таван бе озарена от смътна светлина с неведом източник. Освен петната по пода, от втрита отатаралска прах.

— Тия тук не са Тайст Андий — измърмори Перла. — Трябва да са Тайст Едур. О, тук гъмжи от загадки. Геслер ми каза за екипажа гребци в трюма — обезглавени тела. Горките Тайст Андий на палубата. Чудя се кой ли е убил тези Едур…

— Всичко това с какво ни води по дирите на Фелисин, Перла?

— Била е тук, нали? Видяла е всичко това. Капитанът тука е имал свирка, вързана на шията му, с нея е командвал гребците. Изчезнала е, уви.

— А без тази свирка корабът просто си седи тук.

Мъжът кимна.

— Колко жалко, нали? Представи си: кораб с екипаж, който не трябва да храниш, не се нуждае от почивка, никога не се бунтува.

— Можеш да си го задържиш. — Лостара се обърна към вратата. — Мразя корабите. Винаги съм ги мразила. А този го напускам веднага.

— Не виждам причина да не те придружа — сви рамене Перла. — Път ни чака в края на краищата.

— Нима? Накъде?

— „Силанда“ е пътувал през лабиринти — от мястото, където го е намерил Геслер, докато не се появи отново в този свят. Доколкото схващам, този път е прекосил континента, от Северно Отатаралско море до залива Ейрън. Щом Фелисин, Хеборик и Баудин са скочили от борда, напълно е възможно да са се появили някъде по този път.

— За да се озоват в разгара на въстанието.

— В сравнение с това, от което са бягали, напълно е възможно да са го приели за далеч не толкова ужасна перспектива.

— Докато не са се натъкнали на банда разбойници.

 

 

Девета рота на капитан Кенеб бе призована да се яви на три етапа на парадния терен. Предварително предупреждение нямаше — просто пристигна офицер и заповяда войниците да се изнесат на бегом.

Най-напред тръгнаха Първо, Второ и Трето отделение — тежката пехота, всичко трийсет войници с плочеста броня и плетени задтилници, леки щитове и дълги копия, къси копия за мушкане, стегнати на гърбовете, шлемове със забрала и с гребени, с кортици и двуроги къси вили на коланите.

След тях беше морската пехота: Четвърто, Пето и Шесто отделение на Ранал. После — ядрото на ротата, полутежката пехота — от Седмо до Двадесет и четвърто отделение. Бяха само малко по-леко снаряжени от тежката пехота и между тях в добавка имаше войници, обучени да боравят с къси и дълги лъкове и копия. Всяка рота трябваше да действа като самостоятелна част, тоест бойците да разчитат само на себе си и да си оказват взаимна поддръжка.

Стрингс застана пред отделението си и огледа Девета. Първият им сбор като отделна част. Очакваха пристигането на адюнктата в стегнати редици, без да говорят много, в пълна униформа и въоръжение.

Денят гаснеше бързо и въздухът бе милостиво прохладен.

Лейтенант Ранал обходи трите отделения морски пехотинци, напред и назад, бавно. Гладко обръснатото му лице беше лъснало от пот. Най-сетне спря точно пред Стрингс.

— Е, сержант. Идеята беше твоя, нали?

— Сър?

— Проклетите кокали от пръсти! Най-напред се появиха във вашето отделение — сякаш нямаше да го забележа. А сега чух от капитана, че това се разпространява във всички легиони. Всички гробища из града се ограбват! И това ще го кажа… — Приближи се до него и продължи с тихо ръмжене: — Ако адюнктата попита кой е виновен за последната храчка в лицето й след това, което стана вчера, няма да се поколебая да те посоча.

— Храчка в лицето й? Лейтенант, вие сте идиот. Вижте, при портата се събраха офицери. Съветвам ви да си заемете мястото, сър.

С почервеняло от гняв лице, Ранал рязко се обърна и застана на мястото си пред трите отделения.

Адюнктата поведе, антуражът й повлече крак след нея.

Капитан Кенеб я чакаше. Стрингс го помнеше от първия ужасен сбор. Малазанец. Разправяха, че гарнизонът му бил навътре в континента, сражавал се, когато ротата му била надвита. След това — бягството на юг, чак до Ейрън. В това имаше достатъчно поводи да се замисли дали този мъж не е хванал пътя на страхливците. Побягнал пръв, вместо да загине с войниците си. Нали в края на краищата така повечето офицери надживяваха частите си. Ако питаха него, офицерите не струваха пет пари.

Адюнктата вече говореше с него. След това капитанът отстъпи, отдаде чест и покани Тавори да се приближи до строените бойци. Но вместо това тя пристъпи към него, пресегна се и пипна нещо увесено на шията му.

Стрингс се ококори. „Проклето кокалче от пръст.“

Размениха още няколко думи, после адюнктата кимна и продължи към отделенията.

Сама, с бавни крачки, с безизразно изражение.

Стрингс видя как трепна лицето й, щом огледа строените отделения. Него, после Кътъл. След дълга пауза, през която беше загърбила вдървения като глътнал бастун лейтенант Ранал. Най-сетне се обърна към него.

— Лейтенант.

— Адюнкта.

— Изглежда, между вашите войници се разпространяват нестандартни… добавки към снаряжението. Много повече, отколкото при другите роти, които прегледах.

— Да, адюнкта. Въпреки заповедите ми. И знам кой е виновникът…

— Не се съмнявам — прекъсна го тя. — Но това не ме интересува. Бих предложила обаче да се установи известна униформеност за тези… накити. Може би на оръжейния колан, срещу ножницата на меча. Освен това от гражданството на Ейрън има оплаквания. Най-малкото ограбените гробове и гробници би трябвало да се върнат в нормалното им състояние… доколкото е възможно, разбира се.

Объркването на Ранал бе очевидно.

— Разбира се, адюнкта.

— И можете да си отбележите — сухо добави адюнктата, — че в този момент само вие носите… нестандартна униформа на Четиринадесета армия. Съветвам ви да поправите това колкото се може по-скоро, лейтенант. А сега можете да освободите отделенията си. И на излизане предайте указанието ми на капитан Кенеб, че може да продължи с придвижването на средната си пехота в челото на ротата.

— Д-да, адюнкта. Веднага. — И отдаде чест.

Тя се върна при антуража си. Стрингс си пое дъх. „О… Браво, момиче!“

 

 

Гърдите на Гамът се бяха стегнали от болка, докато гледаше как адюнктата се връща при чакащата я свита. Душата му вреше от чувства. Който и да го беше измислил това, заслужаваше… ами, една проклета целувка, както щеше да каже Кътъл. „Обърнали са поличбата. Обърнали са я!“

Видя върналия се плам в очите на Тавори, щом тя се приближи до тях.

— Юмрук Гамът.

— Адюнкта?

— Четиринадесета армия трябва да има знаме.

— Да, така е, наистина.

— Бихме могли да се вдъхновим от самите войници.

— Разбира се, адюнкта.

— Ще се погрижите ли за това? Преди тръгването ни утре?

— Да.

От портата към тях препусна вестоносец. Яздеше в галоп и дръпна юздите точно пред Тавори. Скочи от седлото и се приближи. „Богове… Дано не е лоша вестта… точно сега…“

— Докладвай — заповяда адюнктата.

— Три кораба, адюнкта — отвърна задъхано вестоносецът. — Току-що докретаха в залива.

— Продължи.

— Доброволци! Воини! С коне и бойни псета! На пристанището е хаос!

— Колко са? — попита Гамът.

— Триста, Юмрук.

— Откъде са, в името на Гуглата?

Вестоносецът извърна очи към Нил и Недер.

— От Уик. — И отново срещна погледа на Тавори. — Адюнкта! Това е кланът на Враната. На Враната! На самия Колтейн!